"Север против Юг" - читать интересную книгу автора (Верн Жул)

ВТОРА ЧАСТ

I. СЛЕД ОТВЛИЧАНЕТО

— Тексар! — това омразно име се бе изтръгнало от Зерма в момента, когато мисис Бърбанк и мис Алис се озоваха на брега на Сан Марино. Младата девойка бе познала подлия испанец. И не можеше да има никакво съмнение, че той е организирал отвличането и го е ръководил лично.

То беше действително дело на Тексар, подпомаган от половин дузина негови хора. негови съучастници.

От дълго време испанецът бе подготвял тази акция, която трябваше да доведе до опустошаването на Кемдлис Бей, до разграбването на Касъл Хаус, до разоряването на семейство Бърбанк, до залавянето или убиването на главата му. Именно с тази цел бе хвърлил грабителските си шайки срещу плантацията. Но не беше застанал начело на тях, а предостави на най-фанатичните си привърженици грижата да ги предвождат. Затова Джон Брюс, смесил се с шайката нападатели, бе заявил на Джеймз Бърбанк, че Тексар не е бил с тях.

За да го срещне човек, трябваше да дойде в залива Марино, свързан чрез тунел с Касъл Хаус. В случай че завземеха къщата, именно през него последните й защитници щяха да се опитат да се изтеглят. Тексар знаеше за съществуването на този тунел. Ето защо, като се качи на една лодка в Джексънвил, следвана от друга лодка със Скуамбо и двама от робите му, той бе дошъл да наблюдава това място, откъдето Джеймз Бърбанк по всяка вероятност щеше да се опита да избяга. И не се излъга. Убеди се напълно, когато забеляза една от лодките на Кемдлис Бей, скрита зад тръстиката около заливчето. Негрите, които я пазеха, бяха издебнати, нападна ги и изклани. Трябваше само да се почака. Скоро се показа Зерма с момиченцето. Метиската се развика, испанецът, от страх да не би някой да и се притече на помощ, веднага я предаде на Скуамбо. А мисис Бърбанк и мис Алис излязоха на брега точно когато лодката на индианеца вече бе стигнала с метиската до средата на реката.

Останалото е известно.

Обаче след като извърши отвличането, Тексар сметна за благоразумно да не се присъединява към Скуамбо.

Този предан му всецяло човек знаеше в кое недостъпно скривалище трябваше да бъдат заведени Зерма и малката Ди. Затова, щом трите оръдейни изстрела дадоха знак за оттегляне на нападателите, готови да щурмуват Касъл Хаус, испанецът изчезна, поемайки косо по Сент Джонс.

Къде отиде? Не се знае. Във всеки случай през тази нощ, на 3 срещу 4 март, не се върна в Джексънвил. Видяха го там едва след двайсет и четири часа. Какво бе станало с него през това необяснимо отсъствие, което той дори не си направи труда да обясни? Никой не би могъл да каже. То обаче можеше да го постави в неудобно положение, когато бъдеше обвинен, че е участвувал в отвличането на Ди и Зерма. Съвпадението на това отвличане с изчезването му можеше само да му навреди. Както и да е. той се върна в Джексънвил чак сутринта на 5-и, за да вземе необходимите за отбраната на южняците мерки. Както видяхме, така бе имал достатъчно време, за да устрои клопка на Гилбърт Бърбанк и да председателствува Комитета, който щеше да осъди на смърт младия офицер.

Във всеки случай едно е сигурно: че Тексар не беше в лодката, карана от Скуамбо, която приливът носеше в мрака срещу течението на реката, над Кемдлис Бей.

Разбирайки, че виковете й вече не могат да бъдат чути по пустите брегове на Сент Джонс, Зерма млъкна. Седнала на кърмата, тя държеше Ди здраво в прегръдките си.

Уплашеното момиченце не издаваше нито звук. То се притискаше до гърдите на метиската, гушеше се в гънките на наметалото й. Само един-два пъти от устните му се отрониха няколко думи:

— Мамо!… Мамо!… Добра ми Зерма!… Страх ме е!… Страх ме е!… Искам да видя мама!…

— Добре, миличкото ми!… — отвърна Зерма. — Ще я видим!… Не бой се от нищо!… Нали съм с теб!

В същото време обезумялата мисис Бърбанк вървеше по десния бряг на реката и напразно се мъчеше да настигне лодката, която отнасяше дъщеря й към другия бряг.

Мракът бе станал непрогледен. Запалените из имението пожари започваха да гаснат сред трясъка на експлозиите. От трупащия се на север дим само от време на време лумваха пламъци, които се отразяваха върху повърхността на реката като кратки светкавици. После всичко потъваше отново в тишина и мрак. Лодката се движеше по средата на реката, чиито брегове вече не се виждаха. Дори сред море тя не би била така откъсната, така самотна.

Към кой залив се насочваше лодката, управлявана от Скуамбо? Това трябваше да се разбере преди всичко друго. Би било безполезно да разпитват индианеца. Затова Зерма се мъчеше да се ориентира сама — трудна работа в тази непрогледна тъмнина, докато Скуамбо продължаваше да кара по средата на Сент Джонс.

Приливът започваше и с помощта на греблата на двамата негри лодката се носеше бързо към юг.

А колко наложително беше Зерма да остави някаква диря по пътя си, за да улесни търсенията на своя господар! Ала по реката това беше невъзможно. По суша къс от наметалото й, оставен на някой храст, би представлявал първият жалон на следата, която, веднъж открита, можеше да бъде проследена докрай. Но ще има ли полза да пусне по течението някакъв предмет, принадлежащ на момиченцето или на нея? Имаше ли надежда, че по някаква случайност този предмет ще попадне в ръцете на Джеймз Бърбанк? Не можеше да разчита на това; трябваше само да разбере на кое място по Сент Джонс ще спре лодката.

Така изтече един час. Скуамбо не бе проронил нито дума.

Двамата негри гребяха мълчаливо. Никаква светлинка не се забелязваше по бреговете, нито в къщите, нито между дърветата, чиято тъмна завеса се очертаваше смътно в мрака.

Докато се озърташе наляво-надясно, готова да се възползува и от най-малкия ориентир, Зерма мислеше само за опасностите, на които беше изложено момиченцето. За тия, които застрашаваха самата нея, не се безпокоеше. Всичките й страхове бяха насочени към това дете. Тексар беше истинският организатор на отвличането. По този въпрос не можеше да има никакво съмнение. Тя бе познала испанеца, който стоеше на пост в залива Марино с намерение или да се промъкне в Касъл Хаус, като мине през тунела, или да причака защитниците му в момента, когато се опитат да избягат през този ход. Ако Тексар не бе действувал толкова прибързано, сега в ръцете му щяха да бъдат не само Ди и Зерма, но и мисис Бърбанк и Алис Стенърд. Той не бе ръководил лично хората от милицията и шайката грабители вероятно защото смяташе, че по-лесно ще залови семейство Бърбанк в залива Марино.

Във всеки случай Тексар не можеше да отрече, че е участвувал пряко в отвличането. Защото Зерма бе произнесла, извикала неговото име. А мисис Бърбанк и мис Алис непременно са го чули.

По-късно, когато дойде часът на възмездието, когато испанецът ще трябва да отговаря за престъпленията си, той не ще има възможност да се позове на съмнителните алибита, които винаги досега му бяха помагали да се отърве.

Каква ли участ готви сега за двете си жертви? Дали ще ги скрие в Евърглейдските блАта, отвъд изворите на Сент Джонс? Или ще се отърве от Зерма като опасна свидетелка, чиито показания биха могли да го погубят някой ден? Такива въпроси си задаваше метиската. Тя на драго сърце би пожертвувала живота си, за да спаси детето, отвлечено заедно с нея. Но ако умреше, какво щеше да стане с Ди в ръцете на Тексар и неговите сподвижници? Тази мисъл я измъчваше и тогава тя притискаше момиченцето още по-силно към гърдите си, сякаш Скуамбо вече показваше намерение да го изтръгне от прегръдките й.

В този момент Зерма забеляза, че лодката се приближава към левия бряг на реката. Дали това не би могло да й послужи за ориентир? Не, защото не знаеше, че испанецът се намира в дъното на Черния залив, на едно от островчетата в тази лагуна; това не беше известно дори на сподвижниците на Тексар, тъй като никой досега не бе допускан в блокхауза, където той се криеше със Скуамбо и негрите.

А тъкмо там индианецът щеше да настани Ди и Зерма. Никой нямаше да може да ги намери в дебрите на тази тайнствена местност.

Заливът беше, така да се каже, недостъпен за човек, който не умееше да се ориентира сред протоците му, не знаеше разположението на островчетата му. В него имаше хиляди убежища, където пленници биха могли да се скрият така добре, че да е невъзможно да се открият следите им. В случай че Джеймз Бърбанк се опиташе да претърси тези непроходими гъсталаци, щяха да имат достатъчно време да прехвърлят метиската и детето в южната част на полуострова. Тогава щеше да изчезне всякаква възможност да бъдат намерени сред тези обширни пространства, рядко спохождани от флоридските заселници; само няколко шайки индианци бродят из нездравословните равнини.

Четиридесет и петте мили, които делят Кемдлис Бей от Черния залив, бяха изминати бързо. Към единайсет часа лодката заобиколи завоя, образуван от Сент Джонс на двеста метра под залива. Оставаше само да се намери входът на лагуната. А това беше трудна работа сред дълбокия мрак, който обвиваше левия бряг на реката. Така че колкото и да беше свикнал Скуамбо да се придвижва из тая местност, все пак той се поколеба, когато трябваше да завърти кормилото, за да прекоси реката.

Тази маневра несъмнено би била по-лесна, ако лодката можеше да се движи покрай този бряг, нарязан от безброй малки заливчета. обрасли с тръстика и водни растения. Но индианецът се страхуваше да не заседне на плитко. А тъй като отливът щеше да започне скоро и да върне водите на Сент Джонс към устието й. в случай на засядане положението на Скуамбо щеше да бъде трудно. Ако се принудеше да чака следващия прилив, тоест близо единайсет часа. как можеше да остане незабелязан, когато се съмнеше? Обикновено из реката сновяха много лодки. А поради сегашните събития движението между Джексънвил и Сент Огъстин беше особено оживено. Ако не са загинали при нападението срещу Касъл Хаус, членовете на семейство Бърбанк сигурно още утре ще предприемат най-усилени дирения. Заседнал до някой от бреговете, Скуамбо не ще може да се спаси от преследването, на което би бил прицел. Положението щеше да стане много опасно. Поради всички тези съображения той реши да се движи по фарватера на Сент Джонс. А ако се наложеше, беше готов дори да се закотви насред течението. После, на разсъмване, щеше да побърза да намери пътя към Черния залив, където беше невъзможно да го преследват.

В това време лодката с помощта на прилива продължаваше да плава срещу течението. Скуамбо изчисляваше според изтеклото време, че още не е стигнал до лагуната.

Ето защо се канеше да продължи по-нататък срещу течението, когато недалеч се чу някакъв шум. Това беше глухият плясък на параходни колела, който се разнасяше по повърхността на реката. Почти веднага иззад завоя на левия бряг се показа движеща се грамада.

Параходът бавно се приближаваше, а сигналният му фенер хвърляше бял пламък в мрака. След по-малко от минута щеше да се блъсне в лодката.

Скуамбо даде знак на двамата негри да вдигнат греблата, а сам завъртя кормилото и се устреми към десния бряг, за да не се озове на пътя на парахода и да не бъде забелязан.

Но дежурните наблюдатели бяха съгледали лодката. Подвикнаха й и заповядаха да се приближи.

Скуамбо изригна страшно проклятие. Но тъй като не можеше да се изплъзне с бягство от категорично отправената му покана, той бе принуден да се подчини.

След миг застана до десния борд на парахода, който бе спрял да го почака.

Зерма моментално се съживи.

Тя бе съзряла в това положение възможност да се спасят. Дали не можеше да извика, да каже коя е, да помоли за помощ, да се отскубне от Скуамбо?

Индианецът се изправи до нея. В едната си ръка държеше дълъг двуостър нож. С другата бе сграбчил момиченцето, което Зерма напразно се опитваше да отскубне.

— Извикаш ли — каза той, — ще те убия!

Ако трябваше да пожертвува живота си, Зерма не би се поколебала. Но тъй като ножът на индианеца застрашаваше детето, замълча. Пък и от палубата на парахода не можеше да се види нищо от това, което ставаше в лодката.

Параходът идваше от Пиколата, където бе взел милиционерски отряд, за да го закара в Джексънвил в подкрепа на южняшките войски, които трябваше да попречат на завземането на реката.

Един офицер, който се бе навел в този момент от мостика, заразпитва индианеца. Ето какъв разговор се завърза помежду им:

— Къде отивате?

— В Пиколата.

Зерма запомни това име, смятайки, че Скуамбо няма интерес да разкрива къде отива в действителност.

— А откъде идвате?

— От Джексънвил.

— Има ли нещо ново?

— Няма.

— Нищо ли не се чува за флотилията на Дюпон?

— Нищо.

— Няма ли никакви новини след нападението срещу Фернандина и форт Клинч?

— Няма.

— И нито една канонерка не е навлизала в проливите на Сент Джонс?

— Нито една.

— На какво се дължат светлините, които видяхме, и гърмежите, които чухме от север, докато бяхме закотвени и чакахме прилива?

— През тази нощ е извършено нападение срещу плантацията Кемдлис Бей.

— От северняците ли?

— Не! От джексънвилската милиция. Собственикът решил да се възпротиви срещу разпорежданията на Комитета…

— Добре, добре!… Сигурно става дума за Джеймз Бърбанк… отявлен аболиционист!…

— Точно така.

— И как завърши тази работа?

— Не знам… Видях това на минаване… Стори ми се, че всичко беше в пламъци!

В този миг от устните на детето се изтръгна слаб вик… Зерма сложи ръка на устата му точно когато пръстите на индианеца се приближаваха до шията му. Офицерът, застанал на мостика на парахода, не бе чул нищо.

— С оръдия ли е стреляно срещу Кемдлис Бей? — запита той.

— Мисля, че не.

— На какво се дължат тогава трите гърмежа, които чухме? Те като че ли идеха откъм Джексънвил.

— Не мога да ви кажа.

— Значи Сент Джонс е още свободна от Пиколата до устието й?

— Напълно свободна, и можете да се спуснете по нея без никаква опасност от канонерките.

— Чудесно… Карай!

Командата бе предадена в машинното отделение и параходът беше готов да потегли отново.

— Ще позволите ли да запитам нещо? — обърна се Скуамбо към офицера.

— Какво?

— Нощта е много тъмна… Не мога да се ориентирам… Бихте ли могли да ми кажете къде се намирам?

— Срещу Черния залив.

— Благодаря.

Когато лодката се отдалечи на няколко разтега, колелата на парахода запляскаха по повърхността на реката. Той изчезна малко по малко в мрака, оставяйки подире си дълбока водна бразда, образувана от ударите на мощните му колела.

Скуамбо, сега останал сам сред реката, седна отново на кърмата на лодката и даде заповед да гребат. Той вече знаеше къде се намира и като зави надясно, се устреми към дъгообразния бряг. в дъното на който беше разположен Черният залив.

Зерма вече не се съмняваше, че индианецът се готви да се скрие в това толкова труднодостъпно място, но каква полза, че знаеше?

Как да съобщи на господаря си и как да се предприеме дирене сред този непроходим лабиринт? Впрочем дори и оттатък залива горите на околията Дювал даваха големи възможности да се изплъзнат от преследвачите, в случай че Джеймз Бърбанк и хората му успееха да проникнат през лагуната. Тази западна част на Флорида представляваше все още затънтен край, където би било почти невъзможно да се открие някаква следа. Пък и щеше да бъде неблагоразумно да навлиза човек в тази местност.

Семинолите, които бродеха из тия гористи или блатисти земи, бяха също опасни. Те ограбваха с удоволствие пътниците, попаднали в ръцете им, и ги избиваха при опит за съпротива.

Дори напоследък в горната част на околията, малко на северозапад от Джексънвил, се бе случило едно необикновено събитие, за което се говореше много.

Дванайсетина флоридци, които тръгнали по крайбрежието към Мексиканския залив, били нападнати ненадейно от едно племе семиноли. Те не били избити до крак само благодарение на това, че не оказали никаква съпротива, пък и тя била безполезна при съотношение десет срещу един.

Нападателите претърсили основно тези почтени хора и им отнели всичко, което притежавали, дори дрехите. Нещо повече, като ги заплашили със смърт, те им забранили да се мяркат повече из тия земи, за които индианците продължават да претендират, че са изцяло тяхно владение. И за да бъдат разпознати, в случай че нарушат това разпореждане, вождът на племето си послужил с едно много просто средство: наредил да татуират на ръката на всеки от тях особен знак, незаличим белег, направен със сока на едно багрилно растение и с върха на игла. След това пуснали флоридците, без да ги подлагат на каквито и да било други безчинства. Те се върнали в плантациите на север в твърде окаяно, състояние — дамгосани, така да се каже, с герба на индианското племе и разбира се, не особено петимни да попаднат отново в ръцете на тези семиноли, които този път щели да ги изколят безмилостно, за да изпълнят заканата си, подпечатана с техния „подпис“.

Във всяко друго време милицията в околията Дювал нямаше да остави безнаказано подобно посегателство. Тя би се впуснала да гони индианците. Но сега си имаше други грижи, а не да предприема нова експедиция срещу тия чергари. Страхът от нахлуване на федералните войски в щата вземаше връх над всичко. Най-важното беше да им се попречи да завладеят Сент Джонс и напояваните от него области.

Затова южняците не можеха да отделят никаква част от силите си, разположени от Джексънвил чак до границата на Джорджия. По-късно щяха да имат достатъчно време да предприемат поход срещу семинолите, одързостени от гражданската война до такава степен, че се осмеляваха да нахлуват в тези северни райони, откъдето се смяташе, че са прогонени завинаги. Тогава щяха не само; да ги натикат в Евърглейдските блата, но и да се опитат да ги изтребят до крак.

Ала дотогава беше опасно да се впуща човек из земите, разположени в западната част на Флорида; ако се наложеше някога Джеймз Бърбанк да предприеме дирения в тази посока, би се прибавила още една опасност към всички ония, с които е съпроводено подобно начинание.

В това време лодката се бе приближила до левия бряг на реката. Сега Скуамбо знаеше, че се намира пред Черния залив, свързан с водите на Сент Джонс, и вече не се страхуваше, че ще заседне в някоя плитчина.

И тъй, след няколко минути лодката навлезе под тъмния свод на дърветата и се озова в още по-гъст мрак, отколкото в самата река. Колкото и да беше свикнал да се ориентира из криволиците на тази лагуна, Скуамбо не би могъл да се оправи при такива условия. Но щом никой вече не можеше да го забележи тук, защо да не си позволи да осветява пътя си? Отсече от едно крайбрежно дърво смолиста клонка, после я запали на носа на лодката. Мъждивата й светлина беше достатъчна за опитното око на индианеца, за да разпознава пътя си. Около половин час той лъкатуши из лабиринта на залива и най-после стигна до островчето с блокхауза. Тук Зерма трябваше да слезе. Капнало от умора, момиченцето спеше в ръцете й. То не се събуди дори когато метиската прекрачи входа на малкото укрепление и бе затворена в едно от страничните помещения.

Зерма зави Ди с някакво одеяло, което се търкаляше в единия ъгъл, и я сложи да легне на нещо, подобно на одър. След това седна до нея да я пази.