"Вечният градинар" - читать интересную книгу автора (Каре Джон льо)

5.

Удроу не се даваше лесно. През кариерата си на дипломат се бе справял с най-различни унизителни ситуации и от опит знаеше, че най-доброто поведение е в никакъв случай да не признава, че нещо не е наред. Такава бе тактиката му и в конкретния случай. С няколко къси, лаконични изречения описа сцената в болничната стая. Действително — призна той, донякъде изненадан, че ония двамата толкова се интересуват от всяка подробност на болничния престой на Теса — смътно си спомняше, че една от болните в стаята беше в безсъзнание или просто спеше по време на посещението му. И доколкото не беше в състояние да кърми собственото си дете, Теса доброволно се бе превърнала в дойка за чернокожото бебе. Когато един губи, друг печели.

— Болната има ли си име? — попита Лесли.

— Във всеки случай аз не го знам.

— При нея имаше ли някой друг? Роднина, близък?

— Брат й. Момче на петнайсетина години, от същото село. Така поне ми каза Теса, но не знам доколко можеше да й се вярва предвид на състоянието й.

— Как се казваше братът?

— Не знам.

— А селото?

— Не знам.

— Каза ли ви Теса какво й е на жената?

— Теса през повечето време говореше несвързано.

— Значи през останалото време е говорила свързано — възрази Роб с многозначителна сдържаност. Дългите му крайници бяха престанали да шават нервно; той вече не бързаше за никъде. — Та значи, мистър Удроу, какво ви разправи Теса за болната жена на отсрещното легло в моментите, когато говореше свързано?

— Каза ми, че жената умира. Че болестта й, която тя не назова, била предизвикана от условията, в които живеела.

— СПИН?

— Не каза такова нещо.

— Това е важно, не мислите ли?

— Важно е я!

— Жената била ли е лекувана от тази неназована болест?

— Може да се предположи. Защо иначе ще постъпва в болница?

— От Лорбиър?

— Кой?

— Лорбиър. — Роб произнесе името буква по буква. — Лор като в „лорд“, биър като „бира“. Холандец. От смесен брак. Рижав или русоляв. Около петдесет и пет годишен. Дебел.

— Никога не съм чувал това име. — Докато лицето на Удроу запази каменно спокойствие, стомахът му се сви.

— Видяхте ли някой да я лекува?

— Не.

— Знаете ли дали е била лекувана и с какво?

— Не знам.

— Не сте ли забелязали някой да й дава хапчета или да й поставя инжекция?

— Казах ви: в мое присъствие никой от болничния персонал не се доближи до нея.

Без да бърза, Роб отдели нужното време, за да смели отговора и да формулира контравъпрос.

— А някой, който не е бил от болничния персонал?

— Не и в мое присъствие.

— А във ваше отсъствие?

— Това пък откъде мога да го знам?

— От Теса. От това, което Теса ви е казала, когато е говорила свързано — обясни Роб с широка усмивка; този внезапен прилив на добро настроение подейства на Удроу като смътна заплаха, като знак, че шегата тепърва предстои. — Според Теса болната жена в нейната стая, тази, чието бебе е кърмила, получавала ли е медицинска помощ от когото и да било? — запита той, внимателно подбирайки думите си, сякаш попълваше квадратчетата в някаква забавна телевизионна игра. — Била ли е болната посещавана, преглеждана, наблюдавана, лекувана от някого, било то мъж или жена, чернокож или бял, лекар, немедицинско лице, външно или вътрешно лице, чистач в болницата, посетител или изобщо обикновен човек? — Роб се облегна доволен назад: ха да те видим как ще се измъкнеш сега!

Удроу започваше да си дава сметка за мащаба на изпитанието, на което бе подложен. Какво ли още знаеха, дето засега се въздържаха да разкрият? Името на Лорбиър отекваше в съзнанието му като погребален звън. Какви ли още имена се готвеха да му хвърлят в лицето? Колко ли още можеше да отрича, без да се огъне? Какво ли им бе казал Колъридж? Защо му отказваше подкрепата си, защо се отказваше да сътрудничи? Да не би вече да бе направил пълни самопризнания зад гърба му?

— Спомена нещо, че жената била навестявана от дребни мъже с бели престилки — отвърна презрително той. — Предположих, че й се е присънило. Или че в момента бълнуваше. Не обърнах внимание на думите й. — Нито пък вие трябва да им обърнете някакво внимание, опитваше се да им внуши той.

— Защо са я навестявали белите престилки? Според Теса, искам да кажа според това, което е сънувала?

— Защото те били убийците на жената. В един момент Теса ги нарече съвпаденията. — Реши все пак да им каже истината, но да я представи като налудничаво бръщолевене, достойно за присмех. — Доколкото си спомням, спомена, че го правели от алчност. Искали да я излекуват, но не можели. Пълни глупости.

— Как да я излекуват?

— Това тя не уточни.

— А как са я убили тогава?

— Страхувам се, че и по този въпрос не внесе достатъчно яснота.

— Дали е записала историята?

— Как така да я е записала?

— Може да си е водила бележки. От тетрадка ли четеше?

— Казах ви вече. Поне аз не видях тетрадка.

Роб наклони продълговатата си глава настрани и изгледа Удроу под ъгъл, сякаш се опитваше да види нещо, което до момента му бе убягвало.

— Арнолд Блум не смята, че това са пълни глупости. Нито пък, че тя е бръщолевила несвързано. Арнолд Блум смята, че с всичко, което е твърдяла, Теса е попадала право в целта. Нали така, Лес?

Удроу усети как кръвта се дръпва от лицето му. Но дори при шока от думите им той запази външно самообладание, като опитен дипломат, решен да отстоява позициите си до последен дъх. С усилие намери нужния тон. Вярната доза възмущение.

— Моля? Да не искате да кажете, че сте открили Блум? Не може да бъде!

— Защо, не искате ли да го открием? — Роб се престори на озадачен.

— Не искам да кажа това. Искам да кажа, че вие сте тук с определена задача и че ако сте се срещали е Блум или сте разговаряли с него, законът ви задължава да уведомите подробно Британската мисия!

Но Роб вече клатеше енергично глава.

— Не, не сме го открили, сър. Де да го бяхме открили! Само че попаднахме на негови документи. Въргаляха се из апартамента му. За съжаление нищо сензационно. Записки от разследвани случаи, които биха могли да заинтересуват определени лица. Копия от груби писма, които докторът е изпращал до една или друга лаборатория, фармацевтична компания или университетска клиника. Това е всичко. Нали, Лес?

— Е, не че се въргаляха из апартамента — намеси се Лес. — Всъщност бяха скрити доста внимателно. Част от документите намерихме под задния картон на една картина в рамка на стената. Други — в кухината под ваната. Отне ни цял ден. Почти. — Лесли наплюнчи пръст и обърна нова страница в тетрадката си.

— Освен това този някой си бе забравил колата — напомни й Роб.

— Заварихме апартамента, разпердушинен до основи — съгласи се Лесли. — Никакъв финес. Ровили са като кокошки. Ама да ви кажа право, в днешно време и в Лондон стават такива работи. Появи се, да речем, некролог във вестника или съобщение, че някой е изчезнал безследно, и още същия ден идват бандити и му тършуват из апартамента. Нашите хора от отдела за битови престъпления направо изнемогват. Имате ли нещо против да ви кажем набързо няколко имена, мистър Удроу? — запита тя, вдигна сивите си очи от тетрадката и ги прикова в неговите.

— Моля, чувствайте се като у дома си — прикани ги Удроу, сякаш те се притесняваха.

— Ковач. Жена. Млада. Вероятно унгарка. С черна коса, дълги крака — остава да ми цитираш и обиколката на бюста й, помисли си раздразнен Удроу, — собствено име неизвестно, научен работник.

— Такава не бихте могли да я забравите — вметна Роб.

— Страхувам се, че не си спомням.

— Емрих. Доктор по медицина, научен сътрудник, дипломи от Петербург и Лайпциг, специализация в Гданск. Пол женски. Не разполагаме с физическо описание. Името говори ли ви нещо?

— През живота си не съм чувал за подобна личност. Не познавам никого с такова име, с такъв произход, длъжностна характеристика или квалификация.

— Брей, да му се не види. Вие май наистина не я познавате.

— Следва нашият приятел Лорбиър — продължи Лесли с извинителен тон. — Собствено име неизвестно, произход неизвестен, вероятно на половин холандец или бур, образование и квалификация неизвестни. Данните са от записките на Блум, така че се извиняваме за непълнотите. Трите имена фигурират на нещо като графика или схема, всяко заградено в кръгче, всички налични данни вписани в кръгчето. Лорбиър и двете лекарки. Лорбиър, Емрих, Ковач. Направо да ти се върже езикът. Бихме ви показали копие от схемата, но тъкмо сега не ни се струва много уместно да използваме копирна машина. Познавате добре тукашната полиция. А да ходим в копирно ателие — честно казано, на тях изобщо им нямаме вяра. Нали, Роб?

— Ползвайте нашата копирна машина — предложи Удроу може би малко прибързано.

Настана тишина, която за Удроу повече приличаше на пълна глухота. Няколко дълги секунди не се чуваха преминаващи коли, стъпки в коридора, песен на птици. Тишината бе нарушена от гласа на Лесли, която казваше, че най-много биха желали да разпитат Лорбиър.

— Лорбиър е човек без постоянна професия и местожителство. Смята се, че работи нещо във фармацевтичния бизнес. Смята се, че през последната година е посещавал няколко пъти Найроби, но за наше учудване кенийските власти не разполагат с информация. Смята се, че е посещавал болничната стая на Теса в „Ухуру“, докато самата тя е лежала там. Значи сте сигурен, че никога не сте срещали рижав или русоляв индивид, вероятно лекар, набит, самонадеян, тук или по време на пътуванията си?

— Никога не съм чувал за такъв като него.

— И други твърдят така — вметна Роб, който до момента си бе седял тихичко отстрани.

— Теса го е познавала. Блум също — каза Лесли.

— Това не значи, че и аз трябва да го познавам.

— Та какво е това бяла чума? — попита Роб.

— Нямам никаква представа.

Разговорът приключи както предишния път — с все по-голяма въпросителна.

Веднага щом се убеди, че са си тръгнали, Удроу вдигна вътрешния телефон; за негово голямо облекчение този път Колъридж си беше в кабинета.

— Имаш ли една свободна минута?

— Мисля, че да.

Завари го, седнал на бюрото, подпрял челото си с ръка. Носеше жълти тиранти на кончета, лицето му беше враждебно и нащрек.

— Искам уверения, че Лондон стои зад нас — започна Удроу от вратата, без да сяда.

— Кого точно имаш предвид под нас?

— Нас двамата с теб.

— А под Лондон разбираш Пелегрин, доколкото схващам?

— Защо? Да няма промени?

— Не, доколкото ми е известно.

— А ще има ли?

— Не, доколкото знам.

— Добре, самият Пелегрин има ли някого зад гърба си? Ако може така да поставя въпроса.

— А, зад Бърнард винаги стои някой.

— Значи продължаваме, така ли?

— Да лъжем? Разбира се.

— Защо тогава да не съгласуваме помежду си… какво да говорим?

— Уместен въпрос. Не знам. Ако бях вярващ, щях да ида на църква и да се моля. Ама не е толкова просто. Момичето е мъртво. Това е едната страна на въпроса. Другата е, че ние сме живи.

— Да не си им казал истината?

— За бога, не, разбира се. Паметта ми е като сито. Ужасно съжалявам.

— А смяташ ли да им кажеш истината?

— На тия хлапаци? Не. Никога. По дяволите!

— Тогава защо да не си съгласуваме версиите?

— Това ли било! Защо, наистина? Много си прав, Санди. Какво ни пречи да ги съгласуваме?

— Днес ще говорим за посещението ви в болницата „Ухуру“ — започна бодро Лесли.

— Аз пък си мислех, че вече говорихме за това.

— За другото ви посещение. Второто. Малко по-късно. Нещо като контролна визита.

— Контролна визита? Кого, за бога, е трябвало да контролирам?

— По-скоро тя вас. Как си изпълнявате обещанието.

— Какви ги приказвате? Честно казано, нищо не разбирам.

Само че Роб разбираше прекрасно и го каза:

— Въпросът е напълно ясен, сър. Срещали ли сте се повторно с Теса в болницата? Четири седмици, след като е била изписана? Например във фоайето на клиниката за следродова терапия, където е имала среща с някого? Така пише в бележките на Арнолд, а досега не сме го хващали в грешка, доколкото можем да преценим, без да твърдя, че сме специалисти.

Значи Арнолд, отбеляза наум Удроу. Вече не Блум, а Арнолд. Ако офицерският син се разкъсваше от вътрешна борба, ледената му пресметливост винаги го спасяваше в кризисни моменти. Съзнанието му проследи сцената в претъпканата болница, сякаш се бе случила с някой друг. Теса носи платнена чанта с бамбукови дръжки; Удроу вижда чантата за пръв път, но от този момент нататък, чак до края на краткия й живот тя се прибавя като съставна част от мисления му образ за Теса, докато лежеше в болницата, с мъртвороденото й бебе в моргата, наред с умиращата жена на леглото срещу нея и с чернокожото бебе на гърдата й. Този образ включва и по-късата коса, по-малкото грим и заплашително смръщеният поглед, донякъде наподобяващ погледа на Лесли, втренчен и недоверчив, с който тя очаква неговата версия на събитията. Болничният полумрак е прорязан от снопове слънчева светлина, струяща през прозореца. Под стрехите се стрелкат малки птички. Теса е застанала с гръб към извитата стена, в близост до кафенето с оранжеви столове, от което се носи неприятна миризма. Тълпи хора непрестанно пресичат слънчевите лъчи, но той не отделя очи от нея. Тя притиска платнената чанта с двете си ръце към долната част на корема си; нещо в позата й му напомня леките жени, които го пресрещаха във входовете, когато беше млад и стеснителен. Стената е в сянка, понеже лъчите на слънцето не достигат до краищата на пода; може би затова Теса е избрала тъкмо това място за срещата им.

— Ти обеща да ме изслушаш, когато се пооправя — напомня му тя; гласът й е дрезгав и звучи като чужд.

Двамата не са разговаряли помежду си след посещението му в болничната стая. Той вижда устните й, толкова бледи и уязвими без червило. Вижда блясъка на сивите й очи и този страстен блясък го плаши; всяка страст го плаши, включително и неговата собствена.

— Срещата, за която намеквате, нямаше светски характер — каза той на Роб, избягвайки втренчения поглед на Лесли. — Беше чисто професионална. Теса твърдеше, че е попаднала на документи, които, ако се окажеха автентични, можеха да доведат до сериозни политически последици. Тя ме помоли да се срещнем в клиниката, за да ми ги предаде.

— Как са попаднали у нея? — попита Роб.

— Имаше връзки. Това е всичко, което знам. Връзки в хуманитарните агенции.

— Блум?

— И той. Теса не за пръв път се обръщаше към мисията със сензационни разкрития, както твърдеше тя. Беше й станало нещо като навик.

— Под мисията имате предвид себе си, нали?

— Да, в качеството ми на началник на Политическия отдел.

— Защо не ги е дала на Джъстин да ви ги предаде?

— Джъстин трябваше да бъде държан настрани. Това бе нейно лично решение, а вероятно и негово. — Дали не им казваше прекалено много? Дали нямаше да си навлече още неприятности? Той продължи: — Решение, което аз уважавах. Честно да ви кажа, уважавах всякакви признаци на скрупули у нея.

— Защо не ги е дала на Гита?

— Гита е нова служителка, от местните. Не е подходяща за куриер.

— Значи се срещнахте в болницата — продължи Лесли. — Във фоайето на клиниката за следродова терапия. Защо на такова видно място — двама бели сред всички ония африканци?

Значи сте ходили там, помисли си Удроу в нов пристъп на паника. Били сте в болницата.

— Тя не се боеше от африканците. От белите я беше страх. Не можех да споря с нея. Сред африканците се чувстваше в безопасност, и толкова.

— Тя сама ли ви каза това?

— Досетих се.

— По какво? — Това беше гласът на Роб.

— По отношението й през последните месеци. След като роди мъртвото бебе. Отношението й към мен, към цялата бяла общност. Към Блум. Блум беше безгрешен. Чернокож, лекар, красавец. А също и Гита, тя е половин индийка. — Последното прозвуча леко налудничаво.

— Как ви определи Теса срещата? — попита Роб.

— Изпрати ми бележка на ръка до вкъщи по своя прислужник Мустафа.

— Съпругата ви знаеше ли, че се срещате с нея?

— Мустафа предал бележката на моя прислужник, който ми я донесе лично.

— Значи не казахте на съпругата си?

— Стори ми се, че срещата е поверителна.

— Защо не ви се обади по телефона?

— Кой, жена ми ли?

— Теса.

— Теса не се доверяваше на дипломатическите телефони. И имаше право. Аз също им нямам доверие.

— Защо просто не ви изпрати документите по Мустафа?

— Смяташе да иска от мен уверения и гаранции.

— Защо не ви донесе документите лично? — попита Роб, който явно нямаше намерение да остави въпроса неизяснен.

— По причини, които вече изложих. Тя бе достигнала до едно състояние, в което не вярваше на мисията, не желаеше да има нищо общо с нея, дори да бъде видяна да влиза или излиза от сградата, сякаш се боеше да не се омърси. Вие задавате въпросите си, сякаш търсите логика в действията й. Действията на Теса от последните няколко месеца на живота й бяха лишени от всякаква логика.

— Защо не се е обърнала към Колъридж? Защо само към вас? Вие до леглото й, вие в клиниката… Никого другиго ли не познаваше?

За миг Удроу едва ли не се съюзи с инквизиторите си. Защо тъкмо аз, наистина? — запита той Теса в прилив на гневно самосъжаление. Защото твоята проклета суетност не искаше да ме остави на мира. Защото ти доставяше удоволствие да се унижавам пред теб, да ти обещавам всичко, което пожелаеш, дори собствената си душа, макар да знаеше, че дойде ли денят на истината, аз няма да ти я дам, нито пък ти ще я приемеш. Защото за теб аз олицетворявах всичко гнило в Англия, което ти мразеше. Защото за теб аз бях пример за фалш, за „религиозност без вяра“ по собствените ти думи. Стоим лице в лице на една педя разстояние, аз се чудя защо сме еднакво високи и изведнъж виждам, че покрай стената минава издигнато стъпало и че ти, като останалите жени наоколо, си стъпила на него, за да те види мъжът, който идва да те посети. Лицата ни са едно срещу друго и аз си представям, че отново е Коледа и танцуваме заедно, и аз усещам сладкото ухание на топла трева в косата ти.

— Значи така, тя ви даде пачка документи — казваше в този миг Роб. — За какво се отнасяха?

Поемам плика от ръката ти и досегът с пръстите ти ме влудява. Ти нарочно подклаждаш огъня в мен, знаеш, че не мога да се съпротивлявам, отново ме мамиш да тръгна по ръба, макар да знаеш, че никога няма да дойдеш с мен. Аз съм без сако. Ти ме наблюдаваш как разкопчавам ризата си, как плъзвам плика надолу по голата си кожа, докато го затисна с колана на панталоните. Засрамен, бързо закопчавам ризата, сякаш сме се любили тайно. Като добър дипломат ти предлагам чаша кафе. Ти отказваш. Стоим един срещу друг, лицата ни почти се докосват, като на танцьори, които очакват музиката да оправдае близостта им.

— Роб пита за какво са се отнасяли документите — напомни му Лесли; гласът й достигна до съзнанието му някъде отдалеч.

— Според нея за някакъв страхотен скандал.

— Тук, в Кения, ли?

— Съдържаха секретна кореспонденция.

— На Теса ли?

— Я не се правете на глупави! Теса не можеше да изпраща секретна кореспонденция! — сопна им се той и веднага съжали за невъздържаността си.

„Накарай ги да предприемат нещо, Санди!“ — настояваш ти. Лицето ти е бледо от страдание и кураж. Склонността ти към театралност не е притъпена от досега с реалната човешка трагедия. Очите ти, пълни със сълзи още от раждането на мъртвото ти дете, сега заплашват да прелеят. Гласът ти настоява и гали едновременно, дърпа струните на душата ми. „Имаме нужда от защитник на нашата кауза, Санди. От външен човек, облечен във власт и способен да помогне. Обещай ми. Щом аз ти вярвам, и ти можеш да ми вярваш.“

И аз обещавам. Като теб, и аз съм се поддал на бликналите чувства. Вярвам. В бога. В любовта. В Теса. Когато сме на сцената един до друг, аз вярвам. Кълна ти се, че ще сторя всичко, което пожелаеш, както всеки път, когато сме заедно, защото и ти като мен обичаш драматичните сцени и невъзможните отношения. Обещавам ти, обещавам ти, обичам те и ти обещавам. Това е знакът, при който ме целуваш по устните, току-що изрекли позорната клетва; с целувка ме караш да замълча и подпечатваш договора между нас; с една бърза прегръдка ме обвързваш и ми даваш последен шанс да вдъхна уханието на косата ти.

— Документите бяха изпратени с дипломатически куриер до съответния заместник-министър в Лондон — обясняваше Удроу на Роб. — За целта бяха засекретени.

— Защо?

— Поради сериозните твърдения, съдържащи се в тях.

— По отношение на кого?

— Боя се, че тук съм пас.

— По отношение на фирма, организация или лице?

— Пас.

— От колко страници се състоеше документът?

— От петнайсет. Двайсет. Имаше и някакво приложение.

— Имаше ли снимки, илюстрации, веществени доказателства?

— Пас.

— Магнетофонни записи? Дискети, записи със самопризнания, други изявления?

— Пас.

— На кой заместник-министър ги изпратихте?

— На сър Бърнард Пелегрин.

— Запазихте ли копие?

— Политиката ни е да съхраняваме в мисията колкото се може по-малко секретни материали.

— Запазихте ли копие, да или не?

— Не.

— Документите на машина ли бяха написани?

— От кого?

— На машина ли бяха написани или на ръка?

— На машина.

— На каква машина?

— Не съм специалист.

— На пишеща машина? На компютър? Какъв вид шрифт беше използван?

Удроу вдигна рамене и поклати глава с такава категоричност, сякаш се готвеше да го удари.

— Не беше ли курсив например?

— Не.

— Нещо като имитация на ръкописен шрифт, с полусъединени букви?

— Беше най-обикновен шрифт латиница.

— Компютърен?

— Да.

— Значи помните. А приложението, то напечатано ли беше или ръкописно?

— Напечатано.

— Със същия шрифт?

— Вероятно.

— Значи така. Петнайсет до двайсет страници с обикновен компютърен шрифт латиница. Благодаря. Получи ли се отговор от Лондон?

— След известно време.

— От Пелегрин?

— Може да е било от сър Бърнард, а може и от някой от подчинените му.

— Какво пишеше?

— Да не се предприема нищо на този етап.

— Някакви обяснения? — Роб водеше разпита; въпросите му бяха резки и точни като боксови удари.

— Така наречените доказателства, съдържащи се в документа, били тенденциозни. Евентуално разследване нямало да доведе до резултат, а само щяло да влоши отношенията ни с приемащата страна.

— Предадохте ли на Теса отговора: да не се предприема нищо?

— Не и с тези думи.

— Какво точно й казахте? — намеси се Лесли.

Дали отговорът на Удроу бе резултат от новата му тактика да казва истината? Или просто в момент на слабост реши да си признае?

— Казах й онова, което сметнах за най-уместно предвид на състоянието й, на претърпяната лична загуба и на значението, което придаваше на документите.

Лесли бе спряла касетофона и прибираше тетрадките си.

— Каква лъжа бе най-уместна предвид на обстоятелствата, сър? По ваша преценка? — запита тя.

— Че Лондон работи по случая. Взимат се мерки и така нататък.

За момент Удроу си помисли, че разпитът е свършил. Но този момент на блаженство не трая дълго. Роб нямаше намерение да става от стола си.

— Последен въпрос, мистър Удроу, с вашето любезно разрешение. Бел, Баркър и Бенджамин. Известни още като „Трите пчели“2.

Удроу не промени позата си дори с милиметър.

— Целият град е облепен с техни реклами. „Трите пчели работят за Африка“, „Бръмчим за теб, сладурче!“ Централата им е на същата улица, малко по-нагоре. Голяма стъклена сграда, прилича на буркан от нескафе.

— Е, и какво?

— Снощи свалихме от компютъра профил на фирмата, нали така, Лес? Голяма работа са, мистър Удроу, направо страхотия. Няма далавера в Африка, в която да не са замесени, а иначе произходът на капиталите им е изцяло британски. Хотели, туристически агенции, вестници, охранителни фирми, банки, добив на злато, мед и въглища, внос на леки автомобили, моторни лодки и камиони. И какво ли не още. И най-важното — широк диапазон лекарствени средства и медикаменти. „Трите пчели бръмчат за вашето здраве“ — тая я видяхме днес по пътя за насам, нали, Лес?

— На по-малко от двеста метра оттук — потвърди Лесли.

— Май са много гъсти с момчетата на Мой, както чуваме. Частни самолети, момичета колкото искаш.

— Предполагам, че тази насока на разговора води нанякъде?

— Всъщност, не. Просто исках да наблюдавам лицето ви, докато говоря. В този смисъл постигнах целта си, за което ви благодаря.

Лесли още се суетеше около чантата си. Ако бе чула разговора, лицето й не го показваше.

— Хора като вас трябва да бъдат спрени, мистър Удроу — внезапно се обади тя, мъдро поклащайки прошарената си глава. — Мислите си, че решавате проблемите на света, докато истината е, че вие сте част от проблема.

— Лесли иска да каже, че сте ужасен лъжец — обясни Роб.

Този път Удроу не ги изпрати до вратата. Той остана на мястото си зад бюрото, заслушан в затихващите стъпки на гостите, след което вдигна телефона и поиска с най-небрежния си тон от рецепцията да го уведомят, когато двамата напуснат сградата. Веднага след това той се втурна към кабинета на Колъридж, който, доколкото секретарят му бе информиран, в момента провеждаше разговори в кенийското Министерство на външните работи. Милдрен разговаряше по вътрешния телефон; на лицето му бе изписано противно задоволство.

— Много е спешно — натърти Удроу, с което искаше да покаже на Милдрен, че каквото и да вършеше в момента, трябваше да го прекъсне незабавно.

Седнал на бюрото на Колъридж, Удроу изчака, докато Милдрен извади бялата шифровъчна карта от сейфа на върховния комисар и със заучени движения я вкара в дигиталния телефон.

— С кого смяташ да говориш все пак? — запита той с типичното нахалство на личния секретар на голям началник.

— Изчезвай! — каза му Удроу.

И щом остана сам, вдигна слушалката и набра номера на сър Бърнард Пелегрин.

Бяха седнали на верандата — двама колеги дипломати, които споделят по едно последно питие преди лягане под безмилостния, ослепителен блясък на прожекторите срещу крадци. Глория се бе оттеглила в гостната.

— Не знам по-безболезнен начин да ти съобщя това, Джъстин — започна Удроу. — Затова ще ти го кажа направо. Има голяма вероятност да е била изнасилена. Ужасно съжалявам. Заради теб и заради нея.

Удроу наистина изпитваше съжаление, нямаше как иначе. Понякога не е нужно да усещаме нещо, за да знаем, че е така. Понякога сетивата ни са така притъпени от изпитаната болка, че всеки нов детайл от трагедията се превръща в досадна подробност.

— Разбира се, това е по предварителни данни, трябва да се изчакат резултатите от аутопсията и тогава ще се знае със сигурност — продължи той, като избягваше погледа на Джъстин. — Но те твърдят, че няма съмнение. — Той сметна за нужно да предложи някаква практическа утеха: — От полицията смятат, че това най-после изяснява въпроса с мотива. Така поне се дава насока на следствието, макар да е рано да се правят каквито и да било предположения, а още по-малко изводи.

Джъстин седеше като вкаменен, хванал чашата коняк с две ръце пред себе си, сякаш беше някакъв трофей.

— Само вероятност ли има? — възрази накрая той. — Много странно. Как е възможно това?

Удроу не бе очаквал, че през този ден ще бъде подложен на още един разпит, но по някакъв перверзен начин се зарадва на предоставената възможност. Някакъв зъл дух го караше да продължи:

— Разбира се, те са длъжни да допуснат, че сексът може да е бил и по взаимно съгласие. Това е рутинната процедура.

— Взаимно с кого? — запита Джъстин, видимо озадачен.

— Ами, с когото… ъъъ, с когото там имат предвид. Не можем да им се месим, нали така?

— Не можем, наистина. Горкият Санди! Все на теб ти се падат най-неблагодарните задачи. А сега нека обърнем малко внимание на Глория. Колко мъдро постъпи, милата, че ни остави сами. Ако беше излязла с нас, насекомите на Африка щяха здравата да надупчат нежната й английска кожа. — Внезапно отвратен от близостта на Удроу, Джъстин рязко се надигна от шезлонга и бутна френския прозорец навътре. — Глория, скъпа, за малко да те забравим!