"Есе за Гюстав Флобер" - читать интересную книгу автора (Мопасан Ги дьо)

II

Гюстав Флобер беше преди всичко и над всичко художник. Днешната публика почти не разбира значението на тази дума, употребена за литератор. Усетът за изкуството, този тъй деликатен, тънък, придирчив, неуловим, неизразим нюх е дарба, притежавана главно от просветените монархии. Тя почти не се среща в демократичните общества.

Много големи писатели не са били художници. Публиката, и дори повечето от критиците, не различават едните от другите.

В миналия век, обратното, публиката е била взискателен и изтънчен съдник, стимулиращ до крайност художествения усет, който сега е на изчезване. Тогавашният читател се е въодушевявал от някое изречение, от някой стих, от някой уместен или дързък епитет. Двадесет реда, една страница, един портрет, един епизод са му стигали, за да оцени и постави писателя на полагаемото му се място. Той е търсел какво има зад думите, вътре в думите, прониквал е в тайните намерения на автора, чел е бавно, без да прескача нищо, опитвайки се, след като е разбрал фразата, да открие дали в нея не е останало още нещо. Защото само бавно подготвеният за литературните усещания ум е можел да изпита тайното въздействие на мистериозната сила, която дава душа на произведението.

Когато един човек, колкото и да е даровит, се интересува само от сюжета, когато не си дава сметка, че истинската мощ на литературата не е във факта, а в начина, по който той е подготвен, представен и изразен, той няма усет към изкуството.

Дълбоката и чудна наслада, която изпълва гърдите ни след прочита на някоя страница, на някое изречение, не се дължи само на това, което е разказано в тях; тя се дължи на пълното съзвучие между израза и идеята, на усещането за хармония, за тайна красота, обикновено убягваща от вниманието на тълпата.

Мюсе беше голям поет, но не беше художник. Очарователните неща, които казва на достъпен и пленителен език, почти не трогват тези, които имат вкус към търсенето, откриването, вълнението от досега с една по-висша, по-недостижима, по-одухотворена красота.

Тълпата, напротив, задоволява чрез Мюсе всичките си малко груби поетични апетити, а не разбира трепета, бих казал екстаза, в който изпадаме пред някои неща на Бодлер, на Виктор Юго, на Льоконт дьо Лил.

Думите имат душа. Повечето от читателите, дори от писателите, искат от тях само смисъл. А трябва да се открие тази душа, която се явява при съприкосновението с други думи, която разцъфва и грее в някои книги с непозната, трудна за изтръгване светлина.

В езиковите съчетания, употребени от някои писатели, има цял поетичен свят, който светските хора вече нито забелязват, нито проумяват. Когато им се спомене за това, те се обиждат, философстват, спорят, отричат, карат се и искат да им го покажем. Безполезно е да се опитва. Те не усещат и затова никога няма да разберат.

Образовани, умни хора, дори писатели, също се учудват, когато им се говори за тази тайна, която не познават. Усмихват се и свиват рамене. Впрочем какво от това? Те са невежи. Все едно да говориш за музика с хора, лишени от слух.

За двама души, надарени с тайнствения усет за изкуството, е достатъчно да разменят десет думи, за да се разберат, все едно, че говорят на непознат за другите език.

През целия си живот Флобер се измъчваше в преследване на това неуловимо съвършенство.

Схващаше стила като термин, съдържащ всички качества на мислителя и писателя. Затова, когато заявяваше: „Съществува само стилът“, не бива да се смята, че е искал да каже: „Съществува само хармонията на звуците или на думите.“

Обикновено разбираме под „стил“ свойствения на всеки писател начин да представи мисълта си. Следователно стилът би трябвало да бъде различен според човека — блестящ или сдържан, разточителен или стегнат, според характера му. Гюстав Флобер смяташе, че личността на автора трябва да се загуби в самобитността на книгата и че самобитността на книгата в никакъв случай не трябва да се дължи на особеностите на стила.

Защото той не считаше, че има „стилове“, нещо като специални матрици, всяка от които носи марката на един писател и във всяка от които този писател излива идеите си. Той вярваше в стила, тоест в единствения и абсолютен начин, по който може да бъде изразено дадено нещо в цялата му яркост и сила.

За него формата беше самото произведение. Както у живите същества кръвта подхранва плътта и дори определя очертанията й, външния й вид в зависимост от расата и рода, така според него в произведението съдържанието безусловно налага един-единствен правилен израз, единствения възможен такт, ритъм или друго свойство на формата.

Не приемаше, че може да съществува съдържание без форма и форма без съдържание.

Следователно стилът трябваше да бъде, така да се каже, безличен и да заимства качествата си само от качеството на мисълта и от силата на въображението.

Обладан от безграничната вяра, че има само един начин да се изрази едно нещо — една дума, за да се назове, едно прилагателно, за да се определи, и един глагол, за да му се вдъхне живот, Флобер се отдаваше на свръхчовешки труд, за да открие за всяко изречение въпросната дума, епитет и глагол. Вярваше в тайнствената хармония на изразите и когато някой точен термин не му се струваше благозвучен, търсеше друг с непобедимо търпение, сигурен, че не е намерил още истинския, единствения.

Писането бе за него нещо ужасно, пълно с терзания, с опасности, с умора. Сядаше на масата със страх и с копнеж по тази обичана и мъчителна работа. В продължение на часове стоеше неподвижен и ожесточено се трудеше. Това бе страхотният труд на търпелив и взискателен титан, градящ пирамида с детски топчета.

Потънал в дъбовото си кресло с висока облегалка, с глава, свита между яките рамене, той се взираше в хартията със сините си очи и малките му зеници приличаха на подвижни черни зрънца. Лека копринена шапчица, подобна на свещеническите, покриваше темето му, а под нея се спускаха на гърба му дълги кичури коса, завити по краищата. Широка домашна роба от кафяво плавно го обгръщаше. Зачервеното му лице, прорязано от гъсти бели увиснали мустаци, се издуваше от яростния приток на кръв. Замреженият му от дълги тъмни мигли поглед пробягваше по редовете, тършуваше из думите, преобръщаше изреченията, оглеждаше лика на буквосъчетанията, дебнеше ефекта като ловец в засада.

След това започваше да пише — бавно, като непрекъснато спираше, отново започваше, задраскваше, поправяше, изпълваше полетата, нанасяше думи на#768;преко, изписваше двадесет страници, за да завърши една, пъшкаше като дървосекач под напора на мъчителното мисловно усилие, което полагаше.

Понякога хвърляше перото си в голяма калаена ориенталска чиния, пълна с грижливо подострени гъши пера, вземаше листа, вдигаше го на височината на очите си, опираше се на лакът и четеше с висок и остър глас. Вслушваше се в ритъма на прозата си, спираше, за да улови някоя убягваща му мелодия, съчетаваше тоновете, раздалечаваше асонансите, вещо разполагаше запетаите, сякаш бяха спирки по дълъг път.

Изречението е жизнеспособно, казваше той, ако съответства на нуждите на дишането. Знам, че е добро, когато може да бъде прочетено на глас.

Лошо написаните изречения, твърди той в предговора към „Последни песни“ на Луи Буйе, не издържат това изпитание; те са като тежест в гърдите, която смущава биенето на сърцето, и затова не отговарят на условията за жизнеспособност.

Безпокоеше се за хиляди неща едновременно, като една отчайваща увереност неизменно присъстваше в ума му: „Измежду всички изрази, форми, обрати на речта съществува само един израз, само един обрат и само една форма, годна да предаде това, което искам да кажа.“

С издути бузи, с врат и чело, зачервени от нахлулата кръв, напрягайки мускули като състезаващ се атлет, той отчаяно се бореше с идеята и с думата, сграбчваше ги, съчетаваше ги насила, задържаше ги в неразрушим съюз чрез мощната си воля, обхващайки мисълта, покорявайки я постепенно с цената на свръхчовешки усилия и умора, затваряйки я като пленено животно в здрава и точна форма.

Този изключителен труд пораждаше у него крайна почит към литературата и към речта. След като бе построил едно изречение с толкова мъка и страдания, той не приемаше никаква промяна. Когато прочел на приятелите си новелата „Чисто сърце“, те направили някои забележки и критики за един пасаж от десет реда, в който старата мома смесва папагала си със Светия дух. Подобна идея била твърде изтънчена за селския й ум. Флобер ги изслушал, размислил, признал, че са прави. Но веднага бил обзет от безпокойство: „Така е, рекъл той, само че… ще трябва да променя изречението.“

Същата вечер се заловил за работа. Прекарал нощта в преправянето на десет думи, изписал и надраскал двадесет листа и накрая не променил нищо, защото не успял да построи друго изречение със задоволителна хармония.

В началото на същата новела последната дума от един параграф служела за подлог на следващия и от това можело да се получи двусмислие. Обърнали му внимание на тази небрежност. Той си признал грешката, опитал се да промени смисъла, не успял да намери търсеното благозвучие и обезкуражен възкликнал: „Толкоз по-зле за смисъла. Ритъмът преди всичко!“

По въпроса за ритъма в прозата понякога се впускаше в страстни речи: „В поезията, казваше той, поетът притежава определени правила. Той разполага със стъпка, цезура, рима и много други практически указания, с цяла професионална наука. В прозата е нужно дълбоко чувство за ритъм, ритъм неустановен, без правила, без сигурност, нужни са вродени качества, сила на съждението, художествен усет, и всичко това безкрайно по-изтънчено, по-изострено, за да могат всеки момент да се променят движението, цветът, звукът на стила, в зависимост от това какво искаме да кажем. Ако умеем да боравим с безформената материя на френската проза, ако знаем точната стойност на думите и ако умеем да я променяме според мястото, което им отреждаме; ако умеем да вместим в един ред съдържанието на цяла страница, да подчертаем една идея между сто други единствено чрез избора и мястото на термините, които я изразяват; ако умеем с една дума, с една само дума, употребена по определен начин, да поразяваме като с оръжие; ако умеем да развълнуваме душата, внезапно да я изпълним с радост или страх, с възторг, мъка или яд единствено като поднесем на читателя някое прилагателно, тогава наистина сме художници, първокласни художници, истински прозаици.“

Флобер изпитваше към големите френски писатели необуздано възхищение. Знаеше наизуст цели глави от книгите на майсторите и ги рецитираше гръмогласно, опиянен от прозата им, карайки думите да звънтят, а изреченията да звучат ту отсечено, ту с леки извивки, ту като истинска песен. Някои епитети го очароваха: повтаряше ги по сто пъти, като всеки път се учудваше на точността им, и заявяваше: „Трябва да си гений, за да измислиш такива прилагателни.“

Никой повече от Гюстав Флобер не е издигал на такава висота почитта и любовта към собственото си изкуство и чувството за литературно достойнство. Една само страст — любовта към литературата, изпълваше живота му до последния му ден. Той я обичаше до полуда, по всеотдаен, единствен по рода си начин.

Творецът почти винаги има някоя тайна амбиция, чужда на изкуството. Често той преследва слава, искрящата слава, която жив го обожествява, кара другите да се прехласват пред него, да му ръкопляскат и покорява женските сърца.

Да го харесват жените! Това също е горещото желание на почти всеки. Благодарение на всемогъщия му талант да го смятат в Париж, в света, за изключително същество, да се възхищават от него, да го ласкаят, да го обичат, да може да бере почти на воля жадуваните от нас плодове от жива плът! Навсякъде, където отива, да бъде предшестван от своята популярност, от почит и ласкателство, да усеща всички очи вперени в него и всички усмивки отправени към него. Ето какво търсят тези, които се отдават на странния и труден занаят — пресъздаването и тълкуването на природата с човешки средства.

Други са искали пари било заради самите тях, било заради удоволствията, които носят: луксозен живот и фини ястия.

Гюстав Флобер обичаше литературата така всецяло, че в изпълнената му с тази любов душа нямаше място за друга амбиция.

Никога не бе имал други грижи и други желания; почти му беше невъзможно да говори за друго. Бе обладан от литературата и мислите му се въртяха все около нея. Обявяваше за ненужно всичко, което интересуваше светските хора.

Почти през цялата година живееше сам и работеше без отдих, без прекъсване. Бе неуморим читател и почивката му се състоеше в четене. Притежаваше цяла библиотека от бележки, които си бе водил, ровейки се из книгите. Впрочем паметта му беше чудесна. Спомняше си главата, страницата, параграфа, където преди пет или десет години бе открил малка подробност в почти неизвестно произведение. Знаеше неизчислим брой неща.

По-голямата част от живота си прекара в имението си в Кроасе, близо до Руан. Имаше красива бяла къща в старинен стил, построена на самия бряг на Сена и заобиколена от прекрасна градина, която се простираше зад къщата и косо се катереше по стръмното възвишение Кантьольо. От прозорците на обширния му кабинет се виждаха големите кораби, които плуваха нагоре към Руан или надолу към морето, минавайки съвсем наблизо, сякаш щяха да докоснат стените с мачтите си. Обичаше да гледа това нямо движение на съдовете, плъзгащи се по широката река и заминаващи към страната на мечтите ни.

Често ставаше от работната си маса и се изправяше до прозореца, като го изпълваше с широките си великански гърди и с главата си на стар гал. Вляво се очертаваха в пространството с изваяните си профили каменните силуети на хилядите руански камбанарии; малко по-вдясно хилядите комини на сен-северските заводи бълваха в небето стълпове дим. Водната кула, висока колкото най-високата египетска пирамида, се издигаше срещу островърхата катедрала с най-високата камбанария на света, разположена от другата страна на водата.

Отсреща се простираха пасища, в които червеникави и бели крави бяха полегнали или пасяха прави, а някъде вдясно хоризонтът бе закрит от обрасъл с гори висок хълм, прорязан от спокойната широка река, с много острови, засадени с дървета, която се спускаше към морето и изчезваше далеко долу в една извивка на огромната долина.

Обичаше този величествен и спокоен пейзаж, който очите му бяха съзерцавали от детинство. Изпитваше ужас от движението и почти никога не слизаше в градината. Понякога, когато някой приятел идваше да го види, той все пак се разхождаше с него по широката терасовидна алея с липи, сякаш създадена за сериозни и сладки разговори.

Твърдеше, че на времето Паскал е идвал в тази къща и също се е разхождал, мечтал и разговарял под дърветата.

Три от прозорците на кабинета му гледаха към градината и два към реката. Самият кабинет бе много голям. Единствената му украса бяха книгите, няколко портрета на приятели и няколко сувенира от пътуванията му: изсушени тела на млади каймани, крак на мумия, който някой наивен прислужник бе взел за ботуш и намазал с вакса, кехлибарени ориенталски броеници, върху голямата работна маса позлатен Буда, застинал в божествената си вековна неподвижност и отправил удължените си очи към възхитителен бюст, изваян от Прадие, на рано починалата Флоберова сестра Каролин Флобер, на пода в единия край огромен турски диван, отрупан с възглавници, а в другия — чудесна кожа от бяла мечка.

Започваше работа в девет или десет часа сутринта; прекъсваше за обяд, след това веднага продължаваше. Често спеше по час-два следобед, но оставаше до три-четири часа през нощта, като тогава работеше най-добре — в покоя на нощта, напълно вглъбен в голямата тиха стая, едва осветена от двете лампи със зелени абажури. Моряците по реката използваха като фар прозорците на „господин Гюстав“.

В областта за него се бе създала легенда. Смятаха го за добър човек, малко смахнат, чиито странни костюми смайваха очите и умовете.

Когато работеше, винаги слагаше широк панталон, вързан на кръста с копринен пояс, и огромна, дълга до земята домашна роба. Това облекло, което бе възприел не от позьорство, а заради удобната му ширина, през зимата бе от кафяво сукно, а през лятото от лека бяла материя със светли шарки. Когато в неделя руанските буржоа отиваха да обядват в Ла Буй, те се чувстваха измамени в надеждите си, ако на връщане не видеха от палубата на парахода този оригинал господин Флобер, изправен до високия си прозорец.

На него също му доставяше удоволствие да гледа как минава пълният с хора кораб. Вземаше театралния бинокъл, който винаги се търкаляше по масата му или на камината, и с любопитство съзерцаваше всички тези обърнати към него лица. Грозотата им го забавляваше, учудването им го развличаше; по лицата прочиташе характерите, нрава, глупостта на всеки един.

Много е говорено за омразата му към буржоата.

За него думата буржоа бе синоним на глупост и той я определяше така: „Наричам буржоа всеки, който мисли посредствено.“ Съвсем не го беше яд на буржоазната класа, а на един особен вид глупост, който се среща най-често сред тази класа. Презираше и „народеца“ по същия безкомпромисен начин. Но тъй като по-рядко общуваше с работници, отколкото със светски хора, по-малко страдаше от народната глупост, отколкото от светската. Невежеството, на което се дължат неоспоримите убеждения, така наречените безсмъртни принципи, всички условности, всички предразсъдъци, целият арсенал от тривиални или префинени възгледи го изкарваше от кожата му. Вместо като много други да се усмихва на всеобщата тъпота, на интелектуалното нищожество на мнозинството, той ужасно страдаше от тях. Поради прекомерната му умствена чувствителност изтърканите глупости, които повтаряме всекидневно, му нанасяха дълбоки рани. На излизане от някой салон, където през цялата вечер са се водили банални разговори, се чувстваше обезсилен, съсипан, пребит, видиотен, както твърдеше самият той, толкова силна бе способността му да се вживява в чуждата мисъл.

Трептящ като струна, впечатлителен, той се оприличаваше на жив одран, потръпващ от болка при всеки допир. Човешката глупост наистина го нараняваше през целия му живот, както нараняват големите и несподелени душевни нещастия.

Считаше я донякъде за личен враг, настървил се да го мъчи, и я преследваше ожесточено, като ловец плячката си, настигайки я на дъното дори на най-великите мозъци. Откриваше я с тънката чувствителност на копой, бързият му поглед я улавяше, все едно дали бе скрита в колоните на вестник или между редовете на хубава книга. Понякога толкова се дразнеше, че му идеше да унищожи човешкия род.

Оттам и мизантропията в произведенията му. Горчивият им вкус се дължи не на друго, а на непрекъснатия сблъсък с посредственото, с баналното, с глупостта във всичките й форми. Флобер я отбелязва на всяка страница, почти във всеки параграф, било като я назовава, било като само загатва за нея, било като набляга на определена сцена или диалог. Той вдъхва на интелигентния читател меланхолично отчаяние от живота. Необяснимата неловкост, която изпитват много хора, като четат „Възпитание на чувствата“, е просто неосъзнато усещане за изконната нищожност на човешките мисли, показана в чист вид в главите на героите.

Понякога казваше, че би могъл да нарече тази книга „Неудачниците“, за да се разбере по-добре предназначението й. Всеки, който е чел този унил роман, се е питал с безпокойство дали не е като някой от жалките му герои, до такава степен във всеки от тях намираме лични, съкровени и покъртителни неща.

След като бе направил списък на ужасяващите го четива, един ден той написа: „Единствената ми цел е да избълвам върху съвременниците си отвращението, което ми вдъхват! Най-после ще кажа открито какво мисля, ще дам израз на яда си, ще изригна омразата си, ще изхарча злъчта си, ще излея възмущението си!“

Това презрение на екзалтиран идеалист към всекидневната глупост и всеобщата пошлост бе придружено от несдържано възхищение към изключителните хора, от какъвто и вид да е талантът им и от какъвто и характер да е ерудицията им. Винаги бе обичал само Мисълта и почиташе всичките й проявления — затова и четеше книги, които обикновено изглеждаха съвсем чужди на литературното изкуство. Скара се с един приятелски настроен вестник, в който бяха отправили неуместна критика към Ренан6; самото име на Виктор Юго го изпълваше с възторг; приятели му бяха хора като Жорж Пуше и Бертьоло7; парижкият му салон бе от най-любопитните.

Приемаше в неделя, от един до седем часа, в ергенския си, просто обзаведен апартамент на петия етаж. Ужасяваше се от дребните украшения, затова стените бяха голи, а мебелите скромни.

Щом звънецът известяваше за първия посетител, хвърляше върху работната си маса, отрупана с разпръснати изписани листа, лека покривка от червена коприна, която загръщаше и скриваше сечивата на труда му, смятани от него за свещени като култовите предмети за проповедника. След това отиваше сам да отвори, тъй като прислужникът му обикновено имаше свободен ден в неделя.

Често пръв идваше Иван Тургенев, когото той братски целуваше. Още по-велик от Флобер, руският романист обичаше френския романист с дълбока и рядка любов. Сходството в таланта, във философията и в ума, приликата във вкусовете, в живота и в мечтите, съответствието в литературните наклонности, в начетения и пламтящ от възторг идеализъм, всичко това създаваше между тях толкова много допирни точки, че когато се срещаха, те изпитваха радост, по-скоро сърдечна, отколкото интелектуална.

Тургенев потъваше в някое кресло и говореше бавно, с мек, малко слаб и колеблив глас, който придаваше на думите му изключително очарование и интерес. Флобер го слушаше с религиозно чувство, вперил в широкото бяло лице на приятеля си големите си сини очи с подвижни зеници, и отговаряше със звучния си глас, който излизаше като тръбен зов изпод мустаците му на стар галски воин. Разговорът им рядко се отнасяше до всекидневието и почти не се отклоняваше от фактите и историята на литературата. Тургенев често идваше натоварен с чуждестранни книги и превеждаше с лекота стихове на Гьоте, Пушкин или Суинбърн.

Един по един пристигаха и останалите: влизаше Тен8, със скрит зад очилата поглед, стеснителен на вид, и донасяше със себе си исторически документи, непознати факти, мирис и вкус на проучени архиви, представа за някогашния живот, видян с проницателните му очи на философ.

Ето ги и Фредерик Бодри, член на Института, управител на библиотеката на Мазарини; Жорж Пуше, професор по сравнителна анатомия в Музея по естествена история; Клодиюс Поплен, майстор на емайлирани съдове; Филип Бюрти, писател, колекционер, художествен критик, тънък и очарователен ум.

След това идва ред на Алфонс Доде, който донася въздуха на Париж, на живия, жизнен, палав и весел Париж. С няколко думи той нахвърля безкрайно смешни портрети, отнася се към всичко и към всички с чаровна, лично негова южняшка ирония, засилвайки впечатлението от находчивостта на вдъхновения си ум с обаятелната си външност и с майсторските си разкази, изградени така, сякаш са предварително написани. Красивата му, изящна глава е покрита с буйни абаносови коси, които се спускат върху раменете и се смесват с къдравата брада, чиито остри краища той често навива на пръста си. Очите му са големи и издължени, поприсвити, и през тях се процежда черен като мастило поглед, понякога малко разсеян поради крайното му късогледство. Гласът му е леко напевен; жестовете му са живи, самият той е подвижен като истински син на Юга.

После влиза Емил Зола, задъхан от петте етажа и винаги следван от верния си Пол Алексис9. Той се хвърля в някое кресло и се мъчи с един поглед върху лицата да долови какво е състоянието на духовете, какъв е тонът и как протича разговорът. Седнал малко настрани, подвил крак под себе си, хванал глезена си, той слуша внимателно, без да говори много. Понякога, когато отнесени от литературното въодушевление, от артистичното опиянение, събеседниците се отплеснат към някоя от крайните и парадоксални теории, така скъпи на хората с живо въображение, той става неспокоен, раздвижва крака си, от време на време вмъква по някое „но…“, заглушено от високите гласове; а щом лиричният порив на Флобер се уталожи, той подема спора спокойно, с кротък глас и мирни думи.

Зола е среден на ръст, въздебел, на вид добродушен и неотстъпчив. Главата му много прилича на главите от старите италиански картини. Без да е хубава, от нея определено се излъчва сила и ум. Късите коси стърчат над силно развитото чело, правият нос спира внезапно, сякаш срязан с ножица, над устната, засенчена от черни, доста гъсти мустаци. Цялата долна част на това пълно, но енергично лице е покрита с късо подстригана брада. Черните му късогледи и проницателни очи гледат ту изпитателно, ту усмихнато, често иронично, а една много особена гънка свива горната му устна по странен и подигравателен начин.

Идват и други: ето го издателя Шарпантие. Ако не са няколкото бели косми в дългите му черни коси, човек би го взел за юноша. Той е строен хубавец, с леко изострена брадичка, придобила синкав оттенък от старателно избръснатата гъста брада. Има само мустаци. Охотно се смее с млад и скептичен смях, слуша и обещава всичко на всеки писател, който се добере до него и го отведе в някой ъгъл, за да му даде хиляди препоръки. Ето и чаровния поет Катюл Мендес, с лице на чувствен и прелъстителен Христос, с копринена брада и пухкави коси, които обгръщат със светъл облак бледото му нежно лице. Несравним в умението си да води разговор, изтънчен, чувствителен художник, способен да долови и най-беглите литературни внушения, той особено се харесва на Флобер с очарованието си на събеседник и с интелектуалния си финес. Ето Емил Бержьора, шурея му, който се ожени за втората дъщеря на Теофил Готие10. Ето Жозе-Мариа дьо Ередиа, чудесният майстор на сонети, който ще остане един от най-съвършените поети на времето си. Ето Юисманс, Еник, Сеар и някои други, взискателният и изкусен стилист Леон Кладел, Гюстав Тудуз.

В този момент влиза, почти винаги последен, един висок и строен човек, чието сериозно лице, при все че е често усмихнато, носи отпечатък на гордост и благородство.

Косите му са дълги и сивкави, някак обезцветени, мустаците му са малко по-бели, а очите му са особени, запълнени от странно разширени зеници.

Прилича на потомствен благородник и има изтънчено-нервния вид на човек от сой. Принадлежи към висшето общество (това се усеща), и то към най-доброто. Това е Едмон дьо Гонкур. Той се приближава, с неизменния пакет специален тютюн, който носи навсякъде със себе си в едната си ръка, а свободната подава на приятелите си.

Малкият салон е препълнен. Гостите минават на групи в столовата.

Тогава именно си заслужаваше да се види Гюстав Флобер.

Размахал ръце, сякаш готов да литне, той минаваше от човек на човек, прекосявайки апартамента с една само крачка; от поривистите му движения дългата му роба се издуваше зад него като кафяво платно на рибарска лодка; бе изпълнен с въодушевление, с негодувание, със страстна разпаленост, с гръмко красноречие; бе забавен в гнева си, очарователен в добродушието си, често поразяваше с фантастичната си начетеност, подплатена с удивителна памет, умееше да завърши някой спор с ясно и дълбоко заключение, с един скок на мисълта си прехвърляше вековете, за да съпостави два факта от един и същи вид, двама души от един и същи тип, две поуки с един и същ характер, изтръгвайки от тези съпоставки блясъка на два ударени един в друг еднородни камъка.

После приятелите му си тръгваха един по един. Придружаваше ги до преддверието, където разменяше по няколко думи с всеки поотделно, стискаше им здраво ръцете и ги потупваше по раменете, като се смееше дружески. Последен си тръгваше Зола, пак заедно с Пол Алексис. Тогава Флобер поспиваше около час на едно широко канапе, след това се обличаше, за да посети приятелката си принцеса Матилд, която приемаше всяка неделя.

Обичаше обществото, въпреки че се възмущаваше от разговорите, които чуваше там; към жените изпитваше нежно и бащинско приятелство, въпреки че отдалеч ги съдеше строго и често повтаряше думите на Прудон11: „Жената е гибел за праведния“; обичаше големия разкош, пищната елегантност, блясъка, въпреки че живееше съвсем скромно.

Сред близки бе весел и добър. Неукротимата му жизнерадост сякаш бе пряко наследена от Рабле. Обичаше фарсовете, шегите, можеше да ги повтаря години наред. Често се смееше с доволен, откровен, дълбок смях; и този смях изглеждаше по-естествен, по-нормален за него, отколкото яда му към човечеството. Обичаше да приема приятелите си, да обядва с тях. Когато му отиваха на гости в Кроасе, се чувстваше щастлив и отрано се приготвяше за посещението им с видимо и непресторено удоволствие. Беше голям лакомник, обичаше хубавите трапези и фините ястия.

Печалната мизантропия, за която толкова се е говорило, не му беше вродена, а се бе създала постепенно, вследствие на непрекъснатите му срещи с глупостта. Всъщност душата му беше естествено весела и сърцето му пълно с великодушни пориви. Обичаше да живее и живееше пълноценно, искрено, както живее човек с френски темперамент, у когото меланхолията никога не е така отчаяна, както у някои германци или англичани.

Пък и не е ли достатъчно, за да обичаш живота, да изпитваш силна и постоянна страст? Тази страст той изпитваше до смъртта си. Още на младини бе отдал на литературата цялото си сърце и никога не си го взе обратно. Изхаби живота си в тази неумерена, екзалтирана обич, прекарваше като любовниците трескави нощи, потръпвайки от плам, примирайки от умора след часовете на изтощителна и луда любов, и едва събудил се сутрин, наново изпитваше нужда от любимата.

Един ден падна поразен до работната си маса, убит от нея, от Литературата, убит като всички фанатици, които страстта им рано или късно погубва.