Ги дьо МопасанЕсе за Гюстав Флобер

I

Гюстав Флобер е роден в Руан на 12 декември 1821 година. Майка му, дъщеря на лекаря Фльорио от Пон л’Евек, произхождала от долнонормандския род Канбрьомер дьо Кроа-Мар и била в некръвно родство с Туре1 от Учредителното събрание.

Бабата на Флобер, Шарлот Канбрьомер, в детството си дружала с Шарлот Корде2.

Баща му, родом от Ножан-сюр-Сен, Шампан, бил първокласен и известен хирург, директор на болницата в Руан. Човек прям, непосредствен и рязък, той не се възмутил, но се учудил от влечението на сина си Гюстав към литературата. Смятал писателството за ненужен и лентяйски занаят.

Гюстав Флобер бил обратното на дете-чудо. Научил се да чете изключително трудно. Когато на деветгодишна възраст тръгнал на училище, едва се справял с четенето.

Голямата му детска страст била да слуша приказки. Седял неподвижен, вперил в разказвача големите си сини очи. След това размишлявал в продължение на часове, е пръст в устата, напълно вглъбен, като на сън.

Умът му обаче работел. Той вече измислял пиеси, които не можел да напише, но които изигравал сам, изпълнявайки ролята на всички действащи лица и съчинявайки дълги диалози.

От най-ранно детство двете отличителни черти на характера му били голямата наивност и ужасът от физическото усилие.

Такъв си остана през целия си живот — наивник и домосед. Не можеше да гледа без раздразнение някой да ходи или въобще да се движи около него. Заявяваше с острия си, звучен и винаги малко театрален глас, че това не е признак за интелигентност. Казваше: „Човек не може да мисли и да пише, ако не е седнал.“

Наивността му се запази до последните му дни. Този тъй проницателен и изтънчен наблюдател като че ли виждаше ясно живота само отдалеч. Допреше ли се до него, станеше ли дума за най-близките му съседи, сякаш пелена покриваше очите му. Крайната му природна порядъчност, непоклатимото му чистосърдечие, щедростта на чувствата му, на душевните му пориви са несъмнените причини за тази упорита наивност.

Той живя до света, а не вътре в него. По му се отдаваше да наблюдава и не умееше много да общува.

Думите, които написа за приятеля си Луи Буйе3 в предговора към „Последни песни“, могат да се приложат за самия него:

В младостта си бил изумително красив. Един стар приятел на семейството, прочут лекар, казал на майка му: „Вашият син е самият млад Амур.“

Изпълнен с пренебрежение към жените, Флобер живеел в състояние на артистична възторженост, в нещо като поетичен екстаз, подхранван от всекидневното общуване с най-скъпия му приятел, първия му наставник, братското сърце, което човек намира веднъж в живота, Алфред Льо Поатвен, съсипан от работа и починал съвсем млад от сърдечно заболяване.

По-късно самият Флобер бил поразен от ужасната болест, която друг негов приятел, Максим дю Кан, има лошото хрумване да направи публично достояние в стремежа си да намери връзка между артистичната природа на писателя и епилепсията, да обясни първата чрез втората.

Разбира се, страшното зло не е могло да порази тялото, без да засегне разсъдъка. Но дали да съжаляваме за това? Дали напълно щастливите, силни и здрави хора са добре подготвени да разберат, да прозрат, да изразят живота, нашия тъй тревожен и тъй кратък живот? Дали те, преливащите от жизненост, са способни да открият всички нещастия, всички страдания, които ни заобикалят, да си дадат сметка, че смъртта неспирно ни покосява, всеки ден и навсякъде, свирепа, сляпа, неизбежна.

Така че възможно е, вероятно е първият пристъп на епилепсия да е оставил следа на меланхолия и боязън върху пламенния дух на здравото момче. Вероятно в него се е запазил известен страх от живота, донякъде мрачен поглед върху нещата, някаква подозрителност спрямо събитията, съмнение в очевидното щастие. Но който е познавал възторжения и як Флобер, който всекидневно го е виждал да живее, да се смее, да се превъзнася, да чувства и да се вълнува, несъмнено знае, че страхът от кризите, които впрочем изчезнаха в зряла възраст и се появиха отново едва в последните му години, не бе изменил почти никак начина му да живее и чувства, нито навиците му.

Ако не се смятат няколкото непубликувани литературни есета, Гюстав Флобер издава първата си книга през 1857 година и това е шедьовърът „Мадам Бовари“.

Известна е историята на този роман, делото, заведено от прокуратурата, яростната обвинителна реч на Пинар, чието име ще остане свързано с делото, красноречивата защита на Сенар, оправдателната присъда, изтръгната трудно, с пазарлъци, предизвикала тежките укори на председателя на съда, после успехът — отмъстителен, блестящ, огромен!

Но „Мадам Бовари“ си има и тайна история, от която могат да се поучат начинаещите в трудния литературен занаят.

Когато след пет години настървен труд Флобер най-после завършил гениалното си произведение, той го поверил на приятеля си Максим дю Кан, който го предал на Лоран Пиша, редактор и собственик на „Ревю дьо Пари“. Тогава Флобер си дал сметка колко е трудно да те разберат отведнъж, до каква степен оставаш недооценен от тези, в които най-много вярваш, които минават за най-умни. От това време именно води началото си презрението му към човешките оценки и ироничното му отношение към пълното утвърждаване и отричане.

Малко след като занесъл на Лоран Пиша ръкописа на „Мадам Бовари“, Максим дю Кан написал на Гюстав Флобер следното изключително писмо, което може би ще промени мнението създало се в обществото след разкритията, направени от този писател за приятеля му, и особено за „Мадам Бовари“ в книгата му „Литературни спомени“:

Осакатяването на тази характерна и оттогава насам безсмъртна книга, извършено от „опитно и сръчно лице“, щяло да струва на автора само стотина франка! Нищо работа наистина!

Докато е четял тези странни съвети, Гюстав Флобер сигурно е потръпвал от дълбоко и съвсем естествено вълнение. На гърба на това пазено като скъпоценност писмо той е написал с най-едрия си почерк: „Колосално!“

Двамата сътрудници, господата Пиша и Максим дю Кан, наистина се заловили за работа, за да освободят торбата на приятеля си от тези „купища добре написани, но ненужни подробности“, които я разваляли. Защото върху един от екземплярите от първото издание на книгата, запазен от автора, четем следните редове:

Като отворим списанието, намираме на всяка страница премахнати редове, параграфи, цели части. Повечето от оригиналните и нови неща били грижливо задраскани.

На последната страница отново четем написано от ръката на Гюстав Флобер следното:

Оттам сигурно идва охладняването в горещото приятелство на Флобер с Максим дю Кан. Ако е необходимо по-точно доказателство, то може да се намери в следния откъс от писмо на Луи Буйе до Флобер:

Тези лични подробности имат значение само във връзка с оценките, направени от Максим дю Кан за приятеля му. По-късно двамата се сдобриха.

Появата на „Мадам Бовари“ извърши революция в литературата.

Великият — и недооценен — Балзак бе вложил гения си в могъщи, пищни книги, преливащи от живот, от наблюдения или по-скоро от прозрения за човечеството. Той предугаждаше, измисляше, създаваше цял един свят, роден в ума му.

Не беше особено изискан като художник и пишеше на силен, образен, малко объркан и тежък език.

Увлечен от вдъхновението си, той сякаш пренебрегваше трудното изкуство да се придаде стойност на идеите чрез думите, чрез звучността и подредбата на фразата.

На някои места в произведенията си Балзак е тромав като великан. Малко страници, написани от този много велик човек, могат да бъдат цитирани като езикови шедьоври, така както цитираме Рабле, Лабрюйер, Босюе, Монтескьо, Шатобриан, Мишле, Готие и др.

За разлика от него Гюстав Флобер, който бе много по-проницателен отколкото интуитивен, използваше възхитителен, нов език, точен, сдържан и звучен, за да направи задълбочено, удивително, цялостно изследване на човешкия живот.

Това не беше вече романът такъв, какъвто го бяха създавали най-великите, романът, в който се долавят измислицата и авторът, романът, който може да бъде причислен към трагичния или сантименталния жанр, да бъде определен като роман на страстите или на всекидневието, романът, в който личат намеренията, възгледите и начинът на мислене на писателя; това беше самият видим живот. Обръщайки страниците, човек би казал, че героите се изправят пред очите му, че пейзажите се разгръщат с тяхната тъга или жизнерадост, с мириса си, с очарованието си, че предметите също се явяват пред читателя, призовани от невидима, неизвестно къде скрита сила.

И наистина Гюстав Флобер бе най-пламенният апостол на имперсоналността в изкуството. Според него авторът не бива дори да се отгатва, не бива да изтърве на никоя страница, на никой ред, в никоя дума дори частица от собственото си мнение, нито да прояви дори подобие на намерение. Той трябва да бъде огледало на фактите, но огледало, което да ги отрази, като им придаде неописуемия, неопределим и почти божествен отблясък на изкуството.

Говорейки впрочем за този изряден художник, не би следвало да кажем имперсонален, а неутрален.

Той отдаваше голямо значение на наблюдението и анализа и още по-голямо на композицията и стила. Последните две качества осигуряваха според него трайността на книгите. Под композиция разбираше упорития труд, чрез който се предава единствено същността на действията, извършвани в живота, подбират се само характерните черти и се групират, съчетават, така че да се постигне по най-добрия начин желаният ефект, но не и да се внуши някаква поука.

Нищо не го дразнеше повече от байрактарите на критиката с техните теории за нравственото или порядъчното изкуство.

„Откакто съществува човечеството, казваше той, всички големи писатели са протестирали чрез творбите си срещу подобни ялови съвети.“

Моралът, почтеността, принципите са наложителни за поддържането на установения обществен ред. Но между обществения ред и литературата няма нищо общо. За романиста главният предмет на наблюдение и описание са човешките страсти, добри или лоши. Неговата мисия не е да назидава, нито да бичува, нито да поучава. Преднамерената книга губи своята художественост.

Писателят се вглежда, опитва се да проникне в душите и сърцата, да разбере същността им, позорните им или благородни влечения, цялата сложна механика на човешките подбуди. Той наблюдава според нрава си на човек и съвестта си на художник. Той престава да бъде добросъвестен творец, ако се мъчи непрекъснато да величае човечеството, да го разкрасява, да смекчава страстите, които смята за непочтени, за сметка на тези, които смята за почтени.

Всяка постъпка, добра или лоша, значи нещо за писателя само доколкото подлежи на описване, без връзка с представата за добро или зло. Тя има някаква стойност като литературен документ и нищо повече.

Съществува само истината, наблюдавана без умисъл и изразена с талант — другото са безплодни усилия на самозванци.

Големите писатели не се интересуват от морала, нито от целомъдрието. Например: Аристофан, Апулей, Лукреций, Овидий, Вергилий, Рабле, Шекспир и много други.

Ако една книга съдържа поука, то тя трябва да се извлече независимо от автора, само по силата на фактите, които той разказва.

За Флобер тези принципи бяха божи заповеди.

Когато излезе „Мадам Бовари“, публиката, свикнала с гъстия сироп на изящните романи и с невероятните истории на приключенските романи, причисли новия писател към реалистите. Това бе груба грешка и кръгла глупост. Гюстав Флобер не е реалист само защото наблюдава внимателно живота, така както Шербюлие4 не е идеалист само защото го наблюдава зле.

Реалист е този, който се интересува единствено от голия факт, без да разбира относителната му стойност и без да отчита последствията му.5 За Гюстав Флобер сам по себе си фактът не означава нищо. Ето какво обяснява той в едно от писмата си:

Не е имало по-съвестен наблюдател от него, но и никой повече от него не се е опитвал да разбере причините, които пораждат следствията. В работния му метод, в художествения му метод имаше много повече проницателност, отколкото наблюдателност.

Вместо да разкрива душевността на героите си чрез обстойни обяснения, той просто я показваше чрез действията им. По този начин вътрешното се разбулваше чрез външното без нарочна психологическа обосновка.

Най-напред измисляше типовете. След това чрез дедукция ги караше да извършват характерните действия, които непременно и напълно закономерно трябваше да извършат, всеки според нрава си.

Така че той изучаваше живота много придирчиво, но го използваше едва ли не само за сведение.

Флобер никога не излага събитията. Като четем произведенията му, имаме чувството, че фактите сами говорят, такова голямо значение отдава той на видимата поява на хората и нещата.

Заради тази си рядка способност да показва фактите като на сцена, безстрастно да ги извиква на живот той бе кръстен реалист от повърхностните умове, които могат да разберат дълбокия смисъл на една творба само ако е изложен във философски фрази.

Много се дразнеше от епитета „реалист“, който му бяха прикачили, и твърдеше, че е написал „Мадам Бовари“ единствено от омраза към школата на Шанфльори5.

Не можеше да прости натурализма на Емил Зола въпреки голямото си приятелство с него, въпреки голямото си възхищение към мощния му талант, който окачествяваше като гениален.

Един интелигентен прочит на „Мадам Бовари“ е достатъчен, за да разберем, че тази книга е безкрайно далеч от всякакъв реализъм.

Методът на писателя реалист се състои в простото разказване на случки, на постъпки, извършени от обикновени хора, които той е познавал и наблюдавал.

В „Мадам Бовари“ всеки герой е тип, тоест обобщение на редица същества, принадлежащи към една и съща интелектуална категория.

Селският лекар, мечтателната провинциалистка, аптекарят-простак, свещеникът, любовниците, та дори и второстепенните лица са типове, ярко изпъкващи, защото в тях са съсредоточени голям брой сходни наблюдения, и твърде правдоподобни, защото представляват примерен образец на съсловието си.

Но Гюстав Флобер израсна в разцвета на романтизма. Той бе закърмен с кънтящите фрази на Шатобриан и Виктор Юго и душата му изпитваше нужда от лиричност, която не можеше напълно да се излее в такива точни книги като „Мадам Бовари“.

И това е една от най-чудните черти на този велик човек: новатор, откривател, смелчага, той остана до смъртта си под господстващото влияние на романтизма. Написа романи толкова нови по вид, така присъщи нему почти независимо от желанието си, почти несъзнателно, тласкан от неудържимата сила на гения си, от скритата в него творческа мощ. А вкусът му беше друг: предпочиташе епичните сюжети, които се разгръщат в подобни на оперни картини сцени.

Впрочем в „Мадам Бовари“, както и във „Възпитание на чувствата“, където му се налага да предава обикновени неща, фразата му често е по-поривиста, звучна и интонационно наситена, отколкото е нужно за изразяваната идея. Тя сякаш се уморява от това, че трябва да се сдържа, че е принудена да понася цялата тази блудкавост, и за да ни покаже глупостта на Оме, празноглавието на Ема си придава тържественост или блясък, като че става дума за поетични мотиви.

Безсилен да потисне тази нужда от величие, Флобер написа втория си роман — „Саламбо“, в стила на омировски разказ.

Роман ли е това? Не е ли по-скоро нещо като опера в проза? Картините се раздиплят с фантастично великолепие, с поразителен блясък, цвят и ритъм.

Фразата пее, зове с яростта и звучността на тромпет, с шепота на обой, с трепета на виолончело, с гъвкавината на цигулка и с изяществото на флейта.

А изградените в героичен план действащи лица, които се изразяват с възвишени, силни и завладяващо-красиви думи, сякаш никога не слизат от сцената, сякаш се движат сред величествен античен декор.

Тази книга, написана от титан, най-прекрасната и най-изразителната измежду всичко, което е сътворил, напомня чудесна мечта.

Така ли са се развили събитията, за които разказва Флобер? Не, разбира се. Фактите може да са точни, но поетичната светлина, в която ни ги е поднесъл, ги възвеличава като всяко нещо, до което се докосва лиричното изкуство.

Едва привършил звънкия си разказ за бунта на наемниците, ето че Флобер отново се почувства примамен от недотам величави сюжети — и той се зае с продължителното написване на големия роман, изискващ толкова търпение, на дългата, спокойна и съвършена студия, наречена „Възпитание на чувствата“.

Този път героите му не бяха типове като в „Мадам Бовари“, а обикновени, посредствени хора, каквито срещаме всеки ден.

Въпреки че в това произведение е вложен свръхчовешки труд, то дотолкова прилича на самия живот, че сякаш е написано без план и без никакво намерение. То е идеалният образ на всекидневието; то е достоверният дневник на съществуването; философията му е подмолна, скрита зад фактите, психологията е плътно затворена в постъпките, в държането, в думите на героите до такава степен, че свикналата с ясните внушения и явните поуки публика не разбра стойността на този несравним роман.

Само много острите и наблюдателни умове схванаха значението на тази единствена по рода си книга, на пръв поглед тъй проста, унила, безинтересна, а всъщност тъй дълбока, прикрита и горчива.

„Възпитание на чувствата“ е творба, презирана от повечето критици, свикнали с познатите и неизменни форми в изкуството, но тя има и многобройни и възторжени почитатели, които я поставят на първо място след произведенията на Флобер.

Вследствие на една от присъщите на ума му реакции, Флобер изпита нужда отново да се заеме с обширен и поетичен сюжет. И той преработи нахвърляното някога произведение „Изкушението на свети Антоний“.

Това бе най-мощното умствено усилие, полагано дотогава. Самата природа на сюжета обаче, обхвата му, недостижимата му висота превръщаха написването на подобна книга в дело, надхвърлящо човешките сили.

Подхващайки старата легенда за изкушенията на самотника, Флобер го обгради не само с видения на голи жени и на сочни ястия, но и с всички учения, с всички вярвания, с всички суеверия, в които се е лутал неспокойният човешки дух. Пред нас е титаничното шествие на религиите, съпроводени от всички странни, наивни или твърде сложни идеи, разцъфнали в мозъците на мечтатели, свещеници, философи, терзани от жажда по непознаваемото.

Щом свърши тази творба — огромна, смущаваща, малко объркана като хаоса от рухнали догми, той се върна към почти същия сюжет, като замести религиите с науките и стария светец, изпаднал в екстаз, с двама ограничени буржоа.

Ето какъв е замисълът и съдържанието на енциклопедичното произведение „Бувар и Пекюше“, чието подзаглавие би могло да бъде: „За липсата на метод в изучаването на човешките знания.“

Двама парижки писари случайно се срещат и се сприятеляват. Единият получава наследство, другият дава спестяванията си, купуват стопанство в Нормандия — мечтата на живота им, и напускат столицата.

Тогава започват редица изследвания и опити, обхващащи всички области на познанието — тук именно е философският заряд на творбата.

Най-напред се отдават на градинарство, след това на земеделие, на химия, медицина, астрономия, история, литература, политика, спорт, магнетизъм, магьосничество. Стигат до философията, затъват в абстракции, обръщат се към религията, отвращават се от нея, опитват се да възпитат две сирачета, отново се провалят и в отчаянието си се връщат към някогашната си професия на писари.

Книгата е следователно преглед на всички науки, така както те изглеждат на двама здравомислещи буржоа, с ограничен и просто устроен ум. Същевременно в нея има забележително натрупване на знания и главно смайваща критика на всички научни системи, съпоставени една с друга, унищожаващи се взаимно чрез противоречията във фактите, във всепризнатите и неоспорвани закони. Тя е история на слабостта на човешкия интелект и разходка в безкрайния лабиринт на познанието с водеща нишка в ръка — и тази нишка е великата ирония на мислителя, който непрекъснато и във всичко открива вечната и всеобща глупост.

Утвърдени от векове възгледи са изложени, развити и оборени в десет реда чрез противопоставянето им на други възгледи, също така живо и ясно доказани и разгромени. От страница на страница, от ред на ред се възправя знание, след това друго, което поваля първото и на свой ред пада поразено от следващото.

Това, което бе направил по отношение на античните религии и философии в „Изкушението на свети Антоний“, Флобер повторно извърши за съвременните знания. Книгата му е Вавилонска кула на науката, в която различните учения — противоположни и въпреки това абсолютни, всяко от тях говорещо на свой собствен език — доказват безплодието на всяко усилие, суетата на всяко твърдение и непременно „безкрайната окаяност на всяко нещо“.

Днешната истина става утрешна грешка. Всичко е несигурно, променливо и съдържа в непознати пропорции и истина, и лъжа. Освен ако няма нито истина, нито лъжа. Поуката от книгата се съдържа като че ли в следните думи на Бувар: „Науката е изградена по данните, получени от едно кътче на необята. Може би тя не подхожда за останалото, което не познаваме, което е много по-голямо и което не можем да открием.“

Тази книга се докосва до най-великото, най-любопитното, най-тънкото и най-интересното у човека: тя е история на идеята във всичките й форми, във всичките й прояви, с всичките й преобразования, със слабостта и мощта й.

Нещо любопитно се забелязва тук: непрекъснатия стремеж на Гюстав Флобер към един все по-отвлечен и по-възвишен идеал. Под идеал не трябва да се разбира сантименталната му разновидност, която очарова посредствените въображения. Защото за повечето хора идеалът не е нищо друго освен невероятното. За другите това е просто областта на идеите.

Първите романи на Флобер бяха или много вярно, много човешко изследване на нравите, или блестяща поема, низ от образи, от видения.

В „Бувар и Пекюше“ истинските герои са системи, а не вече хора. Действащите лица служат само за изразители на идеите, които като живи същества се движат, срещат се, сражават се и се унищожават.

И тази върволица от убеждения в мозъка на клетите хорица, олицетворяващи човечеството, излъчва един твърде особен, зловещ комизъм. Двамата са винаги добронамерени, винаги въодушевени. И неизменно опитът влиза в противоречие с най-добре построената теория, най-изтънченото съждение е пометено от най-обикновен факт.

Тази изумителна научна сграда, издигната, за да покаже човешкото безсилие, трябваше да има завършек, заключение, блестящо оправдание за съществуването си. За да подкрепи страшното си обвинение, авторът бе натрупал убийствен запас от доказателства и създал цяла колекция от глупостите, изречени от известни хора.

Когато, отвратени от всичко, Бувар и Пекюше отново стават писари, те най-естествено разтварят книгите, които са чели, и спазвайки реда на собствените си изследвания, придирчиво преписват избрани откъси от ползваните от тях трудове. С това започва ужасяваща поредица от нелепости, от невежество, от явни и чудовищни противоречия, от колосални грешки, позорни твърдения, непонятни провали на най-възвишените умове, на най-необхватните интелекти. Всеки, който е писал по някакъв въпрос, понякога е казвал някоя глупост. Флобер безпогрешно я бе открил и отбелязал. После, съпоставяйки я с друга, с втора, с трета, той бе създал поразителна сбирка, опровергаваща всяка догма и всяко твърдение.

Това досие на човешката глупост съдържаше планина от бележки, останали твърде разпилени, твърде объркани, за да бъдат публикувани.

Той все пак ги бе подредил. Но трябваше отново да ги прегледа, да ги пререди, да съкрати поне половината от купчината документи. Ето впрочем реда на бележките му:

Съществуват около три тома подобни записки.

Гюстав Флобер имаше учудваща способност да открива този род глупости. Ето един характерен пример.

Като четял речта по случай приемането на Скриб във Френската академия, той се спрял на една фраза, която веднага записал:

„Научаваме ли нещо от комедиите на Молиер за големите събития във века на Луи XIV? Споменава ли се изобщо в тях за грешките, слабостите или простъпките на великия крал? Става ли дума за отменянето на Нантския едикт?“

Под този цитат Флобер е написал:

„Нантският едикт е отменен през 1685 г.

Молиер умира през 1673 г.“

Как е било възможно нито един от академиците, специално събрали се, за да чуят речта преди произнасянето й, да не сравни двете дати?

Гюстав Флобер е смятал да напише цял том, съставен от този доказателствен материал. За да олекоти и разнообрази въпросния сборник от нелепости, той е щял да вмъкне две-три поетично-идеалистични повести, също преписани от Бувар и Пекюше.

В книжата му е намерен план на една от тях, която щяла да се казва „Една нощ на Дон Жуан“.

Този план, набелязан с къси изречения, понякога дори с несвързани помежду си думи, разкрива по-добре, от всяко проучване начина му да замисля и подготвя работата си. От тази гледна точка той може да представлява интерес. Ето го:

Гюстав Флобер не написа „Бувар и Пекюше“ на един дъх. Може да се каже, че той прекара половината си живот в обмисляне на тази книга и посвети последните си шест години на извършването на този подвиг. Ненаситен читател, неуморим изследовател, той непрекъснато трупаше документи. Докато най-после един ден седна да пише, стреснат все пак от огромната работа, която му предстоеше. „Човек трябва да е луд, често казваше той, за да започне такава книга.“ Нужни бяха главно свръхчовешко търпение и неизкоренима воля.

В Кроасе, в големия си кабинет с пет прозореца, той ден и нощ се потеше над творбата си. Без никаква почивка, без развлечения, без удоволствия и без забавления, в изключително умствено напрежение напредваше в работата си отчайващо бавно, откривайки всекидневно нови книги за четене и нови предмети за изследване. Измъчваше го фразата, стегната, точна и същевременно колоритна, която в два реда трябваше да побере цял том, в един параграф — цяла наука. Вземаше куп идеи от един вид и подобно на химик, приготовляващ еликсир, ги стопяваше, размесваше, отхвърляше второстепенните, опростяваше главните и от забележителния му съсъд излизаха абсолютни формули съдържащи в петдесет реда завършена философска система.

Веднъж се почувства изтощен, почти обезкуражен и му се наложи да спре. Тогава написа за отмора прелестната книга, озаглавена „Три новели“.

Човек би казал, че с нея е искал да направи пълно и съвършено обобщение на творчеството си. Трите новели: „Чисто сърце“, „Легенда за свети Юлиян Гостоприемен“ и „Иродиада“, по възхитителен начин показват в съкратен вид трите страни на таланта му.

Ако тези три бижута трябва да се подредят по стойност, може би на първо място би следвало да се постави „Свети Юлиян Гостоприемен“. Тази книга е абсолютен шедьовър по съдържание и по стил, тя е шедьовър на изкуството въобще.

„Чисто сърце“ е историята на бедна селска слугиня, порядъчна и ограничена, чийто живот изтича без нито веднъж да е озарен от светлика на истинското щастие.

„Легенда за свети Юлиян Гостоприемен“ ни показва чудните приключения на светеца и с мъдрата си и образна наивност напомня стар църковен стъклопис.

В „Иродиада“ се разказва за трагичното обезглавяване на свети Йоан Кръстител.

Гюстав Флобер имаше и други идеи за повести и романи.

Смяташе най-напред да напише „Битката при Термопилите“ и за тази цел в началото на 1882 година трябваше да отпътува за Гърция, за да види истинското място на това свръхчовешко сражение.

Искаше да създаде нещо като патриотичен разказ, прост и страшен, който да може да се чете на децата на всички народи и да ги учи на родолюбие.

Искаше да покаже смелите души, великодушните сърца и силните тела на тези символични герои и без технически термини, без архаични думи да разкаже за безсмъртната битка, която принадлежи не на историята на определена нация, а на историята на света. Изпитваше наслада, като си представяше звучните думи, с които щеше да предаде как воините се сбогуват с жените си и им заръчват, ако загинат в сражението, бързо да се омъжат за здрави мъже, за да родят нови синове на отечеството. Мисълта за тази героична приказка го хвърляше в бурен възторг.

Възнамеряваше също да напише и нещо като съвременна „Ефеска матрона“, привлечен от един сюжет, разказан му от Тургенев.

Замисляше и голям роман за Втората империя, в който смяташе да покаже смесването и съприкосновението на ориенталската и западноевропейската цивилизация, въвеждането на многобройните константинополски гърци, дошли в Париж по времето на Наполеон и играещи важна роля в парижкото общество, в лъжовния и изтънчен свят на имперска Франция.

Две главни действащи лица го привличаха — мъжът и жената, парижкото семейство, наивно-хитро, амбициозно и покварено. Мъжът е висш чиновник, мечтае да се издигне и го постига бавно, с егоистично и естествено притворство, поставяйки жена си — доста красива и с интригантски наклонности — в услуга на плановете си.

Но въпреки усилията от всякакъв вид, положени от съпругата му, той не успява напълно да задоволи желанията си. Тогава, след дългогодишни опити, двамата признават суетата на въжделенията си и завършват живота си спокойно и примирено, като разочаровани почтени хора.

Флобер планираше също и друг голям роман за администрацията със заглавие „Господин префектът“ и твърдеше, че никой преди него не е разбрал каква комична, надута и безполезна личност е префектът.