"Аз, детективът-нобелист" - читать интересную книгу автора (Спиров Георги)

ФАРС ЗА КРАЯ НА МУЗИКАТА

Родителите ми твърдят, че още в пелените съм бил истинска напаст. След като проходих и докато тръгна на училище, пет пъти подпалвах къщата, и все по различен начин. Но историята, че сме избягали от квартала, защото съм инсталирал гравитрон в чужда сенокосачка и после пожарникарите едва я настигнали с хеликоптер, за да свалят вкопчилата се в нея и изгубила съзнание от липса на кислород съседка, е измислица отначало докрай.

Първо, не беше гравитрон, а най-елементарен хелиев балон, вързан за косачката с мономолекулярна корда, за която бях навързал червени парцалчета на педя едно от друго — да не се пореже някой2. Второ, косачката не би могла да вдигне когото и да било, тъй като бях нагласил подемната сила само да уравновесява теглото й. Трето, мисис Смит наистина припадна, като видя косачката да се надига, понесена от порив на вятъра, но майка ми веднага я свести. Четвърто, пожарникарите извикахме само за да свалят косачката от бряста, в чиито клони се бе заклещила; а хеликоптерът дойде просто защото те не бяха разбрали какво точно се е случило. И най-накрая, квартала сменяхме само когато ме изключваха от училище, което по чиста случайност бе станало същия ден.

В края на краищата все пак завърших гимназия — в някакво затънтено монтанско градче на име Плевна, в чиито околности родителите ми купиха на сгода една занемарена ферма. След това, макар и със свито сърце, ме пуснаха в Чикаго.

Още първия семестър разбрах, че ученето далеч не ще ми запълни времето. Изчаках да мине Коледа и се свързах с трудовата борса, попълних стандартната анкета надве-натри и зачаках да видя какво ще ми предложат. Вместо това на монитора се появи втора анкета. Попълних и нея и тогава програмата-посредник съвсем се побърка. Почна да ми задава най-невероятни въпроси, аз търпеливо им отговарях, докато в един момент на монитора се появи: „Връзка с дежурния консултант“…

…Уплаших се да не потъна в двете бездънни небесносини езера, покрай които на вълни се спускаше златист водопад.3 Мис Дона Лещински — името й се изписа с едри букви в долния край на екрана — явно бе изненадана от появата ми.

— Странно — рече тя, — за първи път ми се случва подобна история.

После чух удивен възглас, тя се дръпна назад и се извърна надясно, където очевидно имаше друг монитор. Това ми даде възможност да оценя безупречния профил на лицето й и впечатляващия релеф на формите по-надолу. Така минаха няколко минути — аз се блещех, а тя четеше нещо, после рязко се обърна към камерата, този път с някакъв особен блясък в очите.

— Това не може да бъде — колебливо почна тя, — ами че ти си гений, за теб би трябвало да се бият на Уолстрийт.

— Бихте ли ми обяснили по-подробно, мис Лещински?

— Само Дона — махна тя с ръка и продължи: — Нищо чудно, че посредникът е изпаднал в затруднение. За теб има подходяща работа, и не на едно място, но възрастта ти…

— Какво ми е на възрастта?! — настръхнах аз.

— Ами… как да предложим тийнейджър за президент на „Майкрософт“?

— Нямате право да ми се подигравате, мадам!

— Спокойно, Пит, говоря съвсем сериозно. Според интервюто, можеш да си сред десетте най-високоплатени мениджъри в страната. Но профилът ти е по-скоро за научна работа.

— Това и аз си го знам. И сега какво ще ми препоръчате?

— Трябва да помисля… Слушай, защо не ми се обадиш довечера — и мис Лещински ми даде частния си адрес.

Следващите няколко седмици усърдно наваксвах изоставането си в социалните контакти. Една сутрин обаче Дона сбърчи нос и заяви:

— Пит, повече не мога да ти пазя мястото.

— Какво място… — почнах недоумяващо, но се сетих как се запознахме. — Слушай, не искам да се занимавам с бизнес.

— Никакъв бизнес, знам какво ти трябва. В университетската библиотека търсят консултант в отдел „Справки и библиография“. Ще работиш три дни седмично по пет часа, плащането е двайсетачка на час.

Това наистина бе работа като за мен. Занимавах се най-често с колеги от различните факултети. Бързо се ориентирах в поръчките им и — какво да крия след толкова време — нерядко си докарвах приличен допълнителен доход от онези, дето ги помръзваше сами да си пишат курсовите работи. Освен това покрай работата се запознах с какви ли не хора, от маниаци на тема телевизионни игри до смахнати изобретатели. Едно от тия познанства ми остана за цял живот.

Беше ранен следобед в края на май, но заради баскетболния финал целият университет бе празен. На вратата се появи млад мъж с ирландска физиономия — толкова типична, че макар и главата му да бе обръсната, около нея сякаш сияеше огнено-риж ореол. Той размаха някаква студентска карта и ме изненада с желанието си да научи мога ли да правя проучвания в нотните библиотеки.

— Никакъв проблем — отвърнах, — и те са в мрежата.

— А искаш ли да изкараш някой долар от една частна поръчка?

Поисках пак да му видя студентската карта — нямаше никакво отношение към музиката, беше от някакъв уискънсински колеж за дистанционно обучение на фермери.

— Виж какво, приятел, ти си толкова студент, колкото аз — таксиметров шофьор. Ако искаш да ти свърша работа, сваляй картите.

— Е добре, то се е видяло, че иначе няма да стане — въздъхна Фил О’Доног и ми заразправя една история за двама приятели от детинство, почнали да учат пиано при една и съща учителка. Заедно завършили и „Джулиард“. Единият станал известен композитор, а другият — авторитетен критик. И всичко им вървяло добре, докато преди година критикът не обявил, че е дошъл краят на музиката — всички възможни мелодии вече били написани и оттук нататък композиторите можели само да правят кавъри върху вече съчинени теми. Композиторът приел това като лично предизвикателство и се обзаложил с критика, че ще съчини нещо, което със сигурност го е нямало досега. Така се появила на бял свят фантазията „Инфинити“ от Андреа Манточини, а от мен се искаше да проверя по всички нотни библиотеки на света оригинална ли е основната й тема.

Заявих, че всичко това е бълнуване на болни мозъци и цитирах азбучните истини на комбинаториката. Новият ми познат с готовност се съгласи с мен, но въпреки това продължи разказа си. Критикът се впрегнал да спечели баса и отишъл във Федералната агенция по авторските права. Тук Фил почна да мънка и от думите му с труд разбрах, че самият той е неин служител, но се заел със случая като частно лице.

— Че теб всяко ченге, дори градско, може да те арестува за престъпление по служба — посъчувствах му аз.

— Така е, братко, ама облогът е за десет милиона, а премията е десет процента!

Ако още не сте го сметнали, ще ви кажа, че десет процента от десет милиона е един милион. Веднага забравих за комбинаториката и първата ми реакция беше „две към едно“, но Фил се опъна:

— Откажи се от пазарлъка, иначе ще стане като в Библията и ще развалим работата, а и няма време. Басът изтича тази вечер, в полунощ.

Бързо се разбрахме за фифти-фифти. Фил понякога твърди, че тогава съм го прекарал, но аз съм убеден, че в този момент вече е бил отписал поръчката и е дошъл при мен от немай-къде. Сделката си беше съвсем почтена, той имаше само програмата за ловене на музикални плагиати, но не и парите, с които да плати за търсенето (не можеше да прави проверка от името на агенцията, нали работеше нелегално). А аз още като ученик си бях измислил Нетхаунд — един червей, дето се завираше навсякъде, дори и в несвързани с мрежата компютри. Как го правеше не ме питайте, вече не знам. Беше много дълга история и докато я обяснявах — цяла седмица — пред експертите на Сенатската комисия по защита на информацията, забравих откъде ми хрумна първоначалната идея. Помня единствено, че се отървах от съд само благодарение на своята неосведоменост. Белият дом изпадна в ужас от перспективата да дам публични показания, че Нетхаунд влязъл в системата „Ешелон“. Е, как можех да зная, че много години преди раждането ми един отдавна покоен шеф на ЦРУ под клетва бил обявил ликвидирането й?!

Петнайсет минути ми стигнаха да опаковам червейчето заедно с мострата и сравняващата програма и да добавя „кукичка“ за изтегляне на плячката. Хвърлих така нагласената въдица в мрежата и отидохме в отсрещната дрогерия, където Фил си поръча бира, а аз — спрайт. Попитах го за какъв библейски пазарлък става дума и той взе подробно да ми разказва как Авраам се опитал да спаси Содом и Гомор, когато Господ се наканил да ги затрие заради големите грехове на техните жители: „Тогава приближи се Авраам и рече: «Ще погубиш ли праведния с нечестивия? Може да има петдесет праведни в града; дали ще погубиш мястото и не ще му простиш за петдесетте праведни, които са в него? Да не би Ти да сториш такова нещо, да убиеш праведния за нечестивия? Да не бъде това от Тебе! Съдията на всичката земя няма ли да направи правосъдие?» И Господ рече: «Ако намеря петдесет праведни вътре в града, ще простя на всичкото място заради тях.» И отговори Авраам: «Ето сега почвам да говоря аз, който съм прах и пепел: може от петдесетте праведници да няма петима; ще погубиш ли всичкия град поради петимата?» И рече Господ: «Няма да ги погубя, ако намеря четиридесет и пет.» И продължи Авраам: «Да се не разгневи Господ, ако продумам още веднъж. Може да се намерят само четиридесет праведни вътре…»“ Бързо ми омръзна да го слушам и го прекъснах:

— Значи Авраам трябва да е създателят на вероятностната логика! И защо не е успял да разубеди Господ?

Фил каза, че Господ усетил накъде бие Авраам — въобще да го откаже от наказателната акция, но този отговор ми се стори неубедителен и аз помислих, че си е съчинил тази история, за да се прави на интересен. Десетилетия по-късно обаче, когато за пореден път преосмислях живота си (и това понякога ми се случва), реших, че непознаването на Библията не е повод за гордост. Намерих въпросния пазарлък в глава 18 на „Битие“ (2–33), и той завършваше така: „…Ето сега пак ще говоря Господу: «Може да се намерят там десет…» Тогава отиде си Господ, като престана да говори с Авраама.“

Саваот трябва да е имал слонски нерви, за да изтърпи такова размотаване, но накрая явно се е уплашил да не каже по инерция „Да“, когато при поредното сваляне на мизата останат нула праведници. Значи наистина това ще да е била целта на Авраам, той щом не е имал никакво намерение да спира пазарлъка, то със сигурност е знаел, че в Содом и Гомор кьорав праведник няма да се намери…4 Но това вече са мои зрели разсъждения, а тогава, повтарям, приех цялата история като виц.

По едно време — бяха минали вече два часа — отидох до компютъра да разбера какво става, проверката трябваше вече да е приключила. Текущото съобщение беше, че нотните библиотеки са обходени и досега не е открито нищо, отговарящо на критериите. На няколко места обаче имало десетина стари, не нотни и все още неразшифровани ръкописи. Тогава допълних Нетхаунд с още няколко указания, после махнах с ръка на забраната да се сервира алкохол на непълнолетни, поръчах си и аз бира и някъде след третата чаша се сетих какво ме гложди от началото на разговора и рекох на Фил: — Ама ти не може напосоки да си ме намерил.

Той с леко заплетен език почна да ми обяснява как федералните служби си разменяли информация с отделите по персонала в големите фирми и с трудовите борси. Аха-а-а, рекох си аз, ето как Дона спазва обещанието си да не разправя за възможностите ми…

Чак към десет вечерта пейджърът ми се обади. Мелодията на основната тема, само че в друго темпо, преди петнайсет века била съчинена (или записана) от някакъв арменски монах на име Месроп! Фил веднага се обади на клиента си, но онзи искаше и официално потвърждение с електронен подпис, затова изчакахме, докато почне работното време на държавния музей на Армения „Матенадаран“ — и това име ще го помня, докато съм жив. Там в първия момент си помислиха, че ги разиграваме, защото въпросният ръкопис бил един от трите „неразгадаеми музикални пергаменти“. Нарекли ги така, защото се знаело само, че представлявали записи на мелодии по система, която се считала за безвъзвратно изгубена.

Тук има една мистерия, която и до ден днешен не ми е ясна. Следвайки допълнителните ми указания, Нетхаунд по някакъв начин бе напаснал мелодията на Манточини към древните музикални знаци, но истинска загадка е как неговата система, приложена към другите два ръкописа, даде съвсем реалистичен резултат според арменските музиковеди!

Освен това се оказа, че за да се справи със задачата, пъргавото ми червейче бе мобилизирало компютрите на цялата университетска мрежа в Средния Запад плюс отдела за древни ръкописи при Библиотеката на Конгреса. Нещо повече, подозирах, че е ровичкало и в криптографските програми на разузнаването. И ако цялата история се беше разчула, сигурно пак щях да си имам проблеми с властите, да не говорим за астрономическата сметка за ползван информационен и мрежов ресурс, с която щяха да ме одрусат. Затова, когато от арменското правителство ми съобщиха, че ще ме наградят за принос към историята на културата им, трябваше да приложа неимоверни усилия, за да ги убедя да се ограничат само с неофициална благодарност.5

Тук единият от младите бандити, който се оказа и меломан, възропта — никога не бил чувал за такава история. Не можех да му представя други доказателства освен разказа си, не помнех дори името на критика, а трябваше да защитя честта си, затова накарах компиграфомана да разрови старите вестници. Той загуби сума ти време, докато открие истината — и за мое учудване, тя се оказа по-различна от разказа на Фил…

Първо се разбра, и то от едно интервю в „Плейбой“, кой е критикът — Джон Уонамейкър. Та този Уонамейкър бил надарен освен с абсолютен слух, и с феноменална памет, при това визуално-моторна, с други думи — можел съвсем точно да възпроизведе всяко човешко движение, стига веднъж да го види. Точно това му попречило да стане инструменталист — професорите в „Джулиард“ постоянно му натяквали, че имитира един или друг виртуоз. Тогава той решил да стане критик и бил истинско страшилище, защото не само откривал и най-малкия недостатък в изпълнението, но и веднага грабвал инструмента и изсвирвал същия пасаж, само че по-добре от изпълнителя. (Уонамейкър ми допадна, защото на въпроса „Вярно ли е, че можете да свирите на всички инструменти?“ бе отвърнал скромно: „Това е преувеличение, но разширеният състав на големия симфоничен оркестър наистина не ми създава проблеми“.)

По-нататък в интервюто той признаваше, че от известно време го потискала липсата на оригинални мелодии. Според него всичко започнало с модата на кавърверсиите, а откакто в края на двайсети век измислили семплирането, авторската музика безвъзвратно почнала да запада. Днес, твърдеше той, истински оригинална мелодия можел да съчини само човек, който от зачеването си е бил изолиран от цивилизования музикален фон и е бил отгледан и възпитан само с природни звуци.

Това интервю все още нищо не обясняваше, в него не ставаше дума за „край на музиката“! С тези думи обаче почваше заглавието на едно антрефиле от скандалната рубрика на Мерилин Мей в „Поуст“ (по онова време с линкове към повече от хиляда издания) — за това, как на един концерт в „Карнеги хол“ Уонамейкър станал насред световната премиера на някакъв африкански композитор и демонстративно си излязъл под възмутените погледи на публиката. Мерилин го открила няколко часа по-късно в един артистичен бар в Гринич вилидж, където той с преплитащ се език й разказал за разочарованието си. Надеждата му била да чуе нещо наистина оригинално от това „дете на природата“ и търпеливо чакал половин час, но не чул нищо друго освен добре известни му мотиви, занаятчийски префасонирани с компютър. И дори в това си състояние изброил имената на авторите и заглавията на творбите им!

Мерилин твърдеше, че го записала с имплантирания си репортерски чип, но изглежда и тя не ще да е била напълно в кондиция, защото публикацията не беше с автентичната картина от разговора им и ако се съди по датата и часа — съчинена вече на трезва глава. Завършваше с думите на Уонамейкър: „Днес се сбогувах с надеждата си, че няма да доживея края на музиката!“ и оттам беше дошло заглавието.

Но за какъвто и да било бас с Манточини никъде нямаше нищо! Откъде тогава бе дошъл оня милион?!? Хвана ме яд на Фил, обадих му се в санаториума, където всяка година прекарва по един месец за гериатрични процедури, и му вдигнах страхотен скандал. Той така и не разбра защо го занимавам с толкова отдавнашна история, но в края на краищата — след повече от осемдесет години — ми обясни точно какво е станало. Инцидентът в „Карнеги хол“ паникьосал „Сони мюзик“, защото Уонамейкър не бил кой да е и авторитетът му, умножен по стотиците милиони читатели на Мерилин, можел сериозно да им увреди бизнеса. Юридическият им отдел предложил да сключат с някой композитор сделка срещу Уонамейкър. Най-подходящ бил, естествено, приятелят от детинство, и така бил изфабрикуван облогът, като очакването било Уонамейкър да загуби, естествено, а за участието си в комбината Манточини трябвало да получи сто хиляди долара.

Но критикът се хванал сериозно на въдицата и като не успял сам да открие оригинал, потърсил квалифициран специалист и — пръст на съдбата — попаднал с десетпроцентовата си оферта на Фил. Той пък решил, че си струва да се пробва за милиона, защото знаел, че ако стане невъзможното и композицията се окаже плагиат, продуцентите няма къде да мърдат и ще дадат не десет, ами сто милиона, само и само историята да не се разчуе. Почнал да издирва самостоятелно, но нищо не открил, то се знае, и колкото по-малко време оставало до падежа на облога, толкова повече го обсебвала мисълта за парите. Затова почнал панически да издирва експерти по търсене в мрежата — и ме открил чрез сладката Дона. И станало точно както го е мислел, японците не само платили десетте милиона на Уонамейкър, но покрили и данъците за легализиране на дохода…

Фил ми каза още, че историята почнала да се разчува. Потушили я с версията, че тъй като на Уонамейкър му писнало да бъде велик, но зле платен и мразен музикален критик, той решил да прави пари с рецензии за пищни мегаконцерти и блудкави мюзикли. А „теорията“ измислил, за да оправдае бягството си от сериозната музика. Манточини след загубата на баса се опитал да се разприказва, но и на него му запушили устата, Фил не знаеше с колко милиона. Скоро след това обаче изпаднал в творческа безпомощност, побъркал се (журналистите приписали кризата му на неуспешен брак, а всъщност било обратното) и завършил дните си в луксозен хоспис.

Тази история хвърля светлина върху някои по-късни събития. Предполагам, че случката е стреснала музикалните мейджъри не на шега. Припомних си, че няма и година по-късно, и възникна „Движението за защита на автентичната музика“. Това не може да е станало случайно, още повече, че мегакомпаниите начело със „Сони мюзик“ незабавно го подкрепиха. Кампанията за обработка на общественото мнение продължи близо трийсет години с променлив успех и краят й не се виждаше. Но в един момент се намеси и Холивуд, тъй като на наследниците на Мадона им хрумна да поискат авторски права върху нейни мелодии, които героят на някакъв филм си тананикал (и то фалшиво!) почти през целите 110 минути. И когато адвокатът им успя да спечели делото, цялата печалба от филма не стигна, за да покрие обезщетението. А на кинокомпаниите и без това им беше писнало да плащат щури пари за авторски права върху саундтраковете и още по-щури — за всяко случайно пропуснато име в титрите. Така се стигна до Бернската музикална конвенция, според която авторско право в пълен размер се придобива на патентен принцип — след задължителна верификация (за сметка на автора) в световните музикални архиви. Иначе за всяко произведение на автора се плаща, освен изпълненията на живо, само първият запис. Срещу конвенцията скочиха авторите на сериозна музика, според тях тя по презумпция обявявала всички композитори за плагиатори. Но те носеха под един процент от общите приходи на музикалните компании и на протестите им обърнаха внимание само меломаните, които учредиха благотворителния фонд „Мюзикаутор“, чийто активист беше моят пазач. Той повярва на историята едва когато се увери от старите вестници, че престарелият вече Уонамейкър е бил почетен гост на церемонията за подписване на Конвенцията.

Както и да е, това вече няма отношение към живота ми. Важното е, че тогава взехме парите.7 И след като платихме данъците, лиценза и другите разходи по откриването на кантората, в която — по установената вече традиция — участвахме фифти-фифти, си разделихме остатъка и аз почнах да играя на борсата с намерението някой ден да си обзаведа собствена лаборатория, както и стана няколко години по-късно. А от съдружието ни нямах кой знае каква печалба, дори понякога се налагаше да покривам дупките в текущата сметка на кантората.

Формално приключих случая с една вечеря на свещи. Мислех по този начин изискано да скъсам с Дона, но тя ми се закле, че го е направила само за да спечеля някой долар. А по-късно вечерта успя да ме убеди, че има още хляб в нашата връзка, затова я оставих на доизживяване. И след като заминах за Сан Франциско, запазихме деловите си контакти, благодарение на което винаги имах добри лаборанти. Асистентите си обаче подбирам сам, един Фил ми стига за цял живот…