"Бялото мълчание" - читать интересную книгу автора (Нешев Гео)

Радостта на Желязко

За нея Желязко беше чел в книгите, беше слушал по радиото, от хората, но самият той не я познаваше. Радостта! Един младеж не я познаваше. Тя бягаше от него. Колко пъти бе протягал ръце към нея. Зовеше я денем, сънуваше я нощем, но тя: винаги се изплъзваше. Протягаше Желязко ръце и ги отпускаше безпомощно. Той не можеше друго да протегне. Не можеше да стане, да се затича и да я прегърне, както правят другите. Неговите патерици му позволяваха с труд да отиде най-много до прозореца и оттам да гледа жадно и ненаситно света, хората. А те ходеха радостни, смееха се. Идваха и при него, тешаха го, но как да му помогнат?…

Само две години бе живял малкият Желязко А., когато се случи нещастието. Детският паралич дойде внезапно. Повали го на легло. После всичко се разви много бързо. Отначало почувствува болки в дясното краче, сетне все по-слабо започна да го движи, докато накрая съвсем престана. След време оздравя наистина, но крат кът му остана неподвижен.

Годините изминаха бързо. Стана левент, но десният му крак остана схванат, неразвит, с 8 сантиметра по-къс. Дадоха му патерици, но трудно се движеше с тях. Та нима можеше бездушното дърво да замени крака на един младеж.

Помръкна лицето на Желязко. Затвори се в себе си и заживя всред четирите стени на стаята — до прозореца, който му стана по-скъп от всичко друго. Не го радваше нищо. Тежкият недъг можеше напълно да го откъсне от живота, ако Желязко не стана шивач. Работата го поглъщаше целия.

Един ден посъветваха Желязко да се обърне за помощ към лекарите. „Ще ти помогнем! — казаха му те. — Ти ще проходиш!“ За първи път Желязко срещна хора, които можеха да му помогнат, разбра какво значи надежда. И заживя с нея…

И ето че в село пристигна вест, викаха го в София. Качи се на влака и замина за лечение в Института по протезиране и възстановителна хирургия.

Посрещна го един невисок, слаб лекар. Беше младолик, но косите му белееха. Прегледа Желязко и му се усмихна. Младежът изведнъж почувствува доверие към него. Видя, че и болните, и персоналът го уважават, и реши за себе си: „Добър лекар е това!“ Узна и името му — доцент Янаки Холевич.

В института всеки ден за него бе изпълнен с напрежение: правеха му изследвания, наблюдаваха го. Най-сетне една сутрин доцент Холевич влезе в стаята, седна на леглото и хвана ръката му:

— Кураж, моето момче! Утре ще те оперираме. От теб искам само смелост и търпение. Другото ще свършим ние и всичко ще бъде наред!…

Когато внесоха Желязко в операционната, той замижа от ослепителната белота, Отнякъде зачу подрънкването на инструменти и боязливо се огледа. Очите му се спряха на две лица, скрити зад марлвни маски. Над тях топло му се усмихваха очите на доцент Холевич и на д-р Н. Дагоров. Те щяха да го оперират. „Не се бой! — му казваха тези очи. — Ние сме с теб. Заради теб толкова нощи не сме почивали, заради теб сме напрегнати сега. Не се бой, момче, ние ще ти помогнем…“

Желязко се довери на очите. Той смело подаде ръцете си, за да ги завържат, облиза пресъхналите си уста и зачака. Покриха лицето му с чаршаф. Нещо убоде бедрото на болния крак и после всичко се обърка. Белият чаршаф се превърна в бяла мъгла, която се завъртя пред очите му, превърна се във вихрушка, която го грабна и понесе нанякъде. Инструментите задрънчаха приглушено, сякаш изпод земята. Желязко стисна зъби и се загуби. В този момент той, разбира се, не знаеше, че му се прави за първи път в България една сложна и изискваща голямо умение операция. Скъсеният му крак щеше да бъде удължен чрез присаждане на консервирана кост и други промени в тазобедрената става.

В следващите дни го измъчваше болката. Измъчваше го и мисълта дали са успели лекарите, дали ще може да ходи. Доцент Холевич и д-р Дагоров го посещаваха често. „Всичко върви добре“ — му казваха те, но той пак се съмняваше.

Изминаха няколко дни от операцията. Болката все още не му даваше мира, а и температурата го гореше. Този ден от сутринта бе завил очите си с одеялото. Страх и тъга се бяха загнездили в тях. Дали всичко не беше напразно? Дали няма да се върне с патерици на село? Как мразеше тези патерици! Ех, един път само да проходи сам. Ще стане, ще тръгне по пътищата и цял ден няма да се спира. И на реката ще отиде, и във Велкова курия, пък, кой знае, може и на Гърбавицата да се качи. През съзнанието му минаваха всичките онези места, за които му бяха разказвали другарите, двадесет години ги бе виждал в сънищата си… Впрочем кой знае? Защо ли не ми пишат поне от село? Тук при всеки болен идваха на свиждане, а аз даже и писма не съм получил…

Неочаквано леки стъпки до леглото му го накараха да повдигне завивката. Някой в бяла престилка се бе изправил до него. Той извърна главата си нагоре и изведнъж трепна. Цветя! Някой беше сложил във вазичка на нощното му шкафче цветя. Големи, хубави червени рози. Болният не откъсваше погледа си от тях. Те бяха до него и сякаш му носеха топлинка и радост от всичко това, което бе останало отвъд стените на болницата. Кой ли се бе сетил за него? Клепачите му се отвориха бавно. Сестра Алексиева го гледаше и се усмихваше.

— Откъде са тези рози, сестра?

— За теб. От цялата ни бригада.

— Благодаря, сестра! Благодаря…

Младежът хвана ръката на сестрата и я притисна до гърдите си.

За него майчински се грижеха и останалите от персонала на ортопедичното отделение — сестра Филипова и санитарките Симеонова, Радева, Тодорова, Зашева. Стремяха се той да не чувствува липса от нищо, да бъде доволен. Често сядаха до леглото му и започваха да говорят. Разказваха му най-обикновени неща. За хората вън, за града, за филмите, които са гледали. Носеха му и цветя. Постепенно Желязко започна да свиква с тях. Те му станаха близки. Започна вече да им вярва, че ще оздравее. Чакаше с нетърпение този час, когато ще стане да ходи.

И часът дойде. Желязко чувствуваше, че цялото му тяло трепери. Той седна в леглото, премести краката си и ги спусна на пода. Казаха му да поседи малко така. Желязко послуша, но сърцето му не слушаше — биеше, биеше. Най-сетне две санитарки го прихванаха, помогнаха му да стане. Стъпи и на двата си крака и почувствува, че силите го напускат, но клатушкайки се, упорито стоеше изправен на тях, нещо, което не бе правил цели осемнадесет години.

— Хайде, Желязко, ела при мен! — протегна ръце към него доцент Холевич.

Младежът се изчерви, сетне изведнъж прибледня. Прехапа устни, огледа се встрани и присегна натам, където стояха по-рано патериците му. Но тях ги нямаше.

— Сам, сам, Желязко. Хайде, ела!

Желязко почувствува, че се изпотява, напрегна мускулите и вдигна десния си крак. Стъпи на него, постоя за миг така, сякаш бе стъпил върху жарава, и полека отпусна тялото си. След това премести и левия си крак. Стъпка, втора, трета… Желязко ходеше сам. Желязко беше без патерици… Нещо се завъртя пред очите му. Сестрите се спуснаха да го прихванат, но той се изплъзна от ръцете им и падна. По лицето му се стичаха сълзи.

От този ден Желязко упорито започна да се учи да ходи. Постепенно започна да обикаля стаята и коридора. И не сядаше. Сякаш искаше да изходи наведнъж целия този път, който бе проседял осемнадесет години.

Една сутрин, няколко дни преди да го изпишат, той спря в коридора доцент Холевич и срамежливо го попита:

— Кажете ми откровено, доцент Холевич, какво може да стане от мен, след като изляза оттук?

— Хубава работа, Желязко. Може ли така да говориш? Та ти си вече като всички останали хора.

— Вижте, за първи път го казвам, само на вас. Искам да запиша да уча медицина. Така, струва ми се, ще съм най-полезен. Да помагам на хората… като вас…

— Добре си го намислил, Желязко, учи!

Един младеж бодро крачи по широкия път за селото. От време на време той се спира, погледът му пробягва по полето, по крайпътните дървета, но щом се спре на червенеещите се недалеко покриви на къщите, трепва и той отново забързва със сигурни крачки. В едната си ръка младежът държи бастун. Навремени той се подпира с него, навремени го размахва по момчешки във въздуха. Откритото му лице се усмихва радостно. Този младеж е Желязко. Лекарите удържаха своята дума и той ходи вече свободно. Но мисълта му и сега честото връща обратно в София, в института — при хората в бяло, които му станаха близки и родни за цял живот.

1962 г.