"Тайните на морските катастрофи" - читать интересную книгу автора (Скрягин Лев)

Когато бие камбаната

Когато корабът, застрахован у Лойд, не пристигне своевременно в определеното му пристанище и от него не постъпят по радиото никакви известия, застрахователите го внасят в списъка на „закъсняващите кораби“. От този момент нататък „Лойдс лист“ в продължение на седмица публикува името на този кораб в рубриката „Кораби, подлежащи на разследване“. При това вестникът публикува името на кораба, който не е пристигнал в срок, едва след като Комитетът на Лойд е отправил до своите агенти по местата, където е преминавало плаването му, съответните запитвания и е получил от тях неутешителни отговори. След изтичането на седмицата застрахователите изчакват още известно време, което зависи от района на плаването и обстоятелствата около рейса — с надежда, че съдбата на изчезналия кораб ще се изясни по благоприятен начин. Но когато изтекат всички реални срокове за всякакви предположения — например излизане от строя на корабната радиостанция, изменяне от капитана на рейсовата заповед поради някакви неизвестни причини, въпросът за изчезналия кораб се внася за обсъждане в Комитета на Лойд. Ако неговите членове се съгласят с мнението, че разглежданият кораб трябва да се смята за безследно изчезнал, той се вписва (пак с гъше перо) в „червената книга“. Именно тогава бие камбаната…

С тази камбана, станала в Англия вече легенда, са свързани доста интересни и в същото време объркани истории. Кога и колко пъти тя бие и въобще защо бие, знае в Англия далеч не всеки човек. Авторът на тази книга, преди да посети зданието на Лойд, също беше заблуден и след като не знаеше точно колко удара отговарят на дадено събитие, допуснал груба грешка в своята първа книга за морските катастрофи. Оказа се, че тази камбана никога не бие и никога не е била по три пъти… Читателят вероятно ще разбере колко неловко се чувства автор, нарекъл една от главите на своята книга, в която се описва застраховането на корабите — „След трите удара на камбаната“…

Всяко хлапе в Англия знае, че бронзовата камбана на Лойд се нарича „камбаната на Лутин“ (така я величаят самите „юлиани“). Но което е учудващо, върху тази камбана (нейната маса е около 50 кг, а диаметърът й е почти 40 см) вместо „La Lutine“ са гравирани думите „St. Jean“. За да се обясни тази бъркотия, трябва да се разкаже накратко историята на самия „Лутин“.

В една от залите в галерията на зданието на Лойд се намира дървено кресло с красива дърворезба.

Към облегалката му е прикрепена медна табелка с надпис: „Това кресло е направено от дървеното кормило на фрегата на Негово кралско величество «Ла Лутин», който на 9 октомври 1799 г. отплава от Ярмътския рейд с голямо количество злато на борда и загина през същата нощ край остров Влиланд. Всички намиращи се на кораба хора, с изключение на един, загинаха. Кормилото е извадено от потъналия кораб през 1859 г., след като е лежало под водата шестдесет години“. Зад този надпис се крие един от най-драматичните епизоди в историята на английското корабоплаване.

Някога този 32-оръдеен фрегат се смятал за един от най-красивите и бързоходни кораби на френския военен флот. При едно от сраженията той бил пленен от ескадрата на английския адмирал Дънкан и докаран в Лондон. Оттогава на фрегата започнал да се развява британският флаг и английските моряци взели да го наричат не „Ла Лутин“, а просто „Лутин“, изпускайки френския член.

В ранната навъсена утрин на 9 октомври 1799 г. „Лутин“ под командването на капитан Ланселът Скинейр вдигнал котва и излязъл от Ярмът в курс към бреговете на континента. След осемнадесет часа, когато корабът се намирал близо до входа на залива Зюдер Зее, започнал силен щорм. Като се мъчел да избегне заплашващата го опасност да бъде изхвърлен върху крайбрежните плитчини до холандския бряг, капитан Скинейр решил да щурмува в открито море. Но всичките му опити да се отдалечи от брега били безуспешни — поворотът излязъл неудачен и фрегатът заседнал на плитчината между островите Терсхелинг и Влиланд. Североизточният щорм с ураганна сила бързо преобърнал кораба и той потънал на малка дълбочина. От 200 души екипаж до брега се добрал само един ранен матрос, който умрял по пътя за Англия.

Съобщението за това корабокрушение предизвикало сензация в Англия — „Лутин“ карал за Хамбург злато (златни гинеи, пиастри, луидори и кюлчета) за 1 175 000 фунта стерлинги — собственост на група лондонски търговци5.

Гибелта на този фрегат станала тежък удар за застрахователите на Лойд. Скоро им се наложило да изплатят застраховка на сума 900 хиляди фунта степлинги.

Докато в Англия обсъждали плановете за изваждане на ценностите от загиналия фрегат, слуховете за потъналото съкровище се разпространили по цялото холандско крайбрежие. Като се възползвал от това, че Англия и Холандия се намират в състояние на война, кралят на Холандия обявил „Лутин“ за своя собственост.

По време на силните отливи бордът на кораба се показвал над водата и не било никак трудно да се проникне в неговите трюмове. Година и половина местните жители и рибарите от Зюдер Зее събирали златния урожай. Поощрявайки златотърсачите, правителството на Холандия им разрешило да оставят за себе си една трета от намерените съкровища.

За осемнадесет месеца от „Лутин“ било извадено злато на сума над 70 хиляди фунта стерлинги.

Но с всеки месец ставало все по-трудно да се прониква в тази златна, мина — „Лутин“ затъвал все повече в меката почва, а силното течение непрекъснато затрупвало корпуса му с пясък. Скоро жителите на островите Терсхелинг и Влиланд престанали да търсят там злато.

За фрегата си спомнили едва след петнадесет години, когато в Европа угаснал пожарът на наполеоновите войни. През 1821 г. кралят на Холандия Вилхелм I утвърдил концесия, съгласно която жителите на остров Терсхелинг получавали правото да се занимават с търсене и изваждане на златото от „Лутин“, като оставят за себе си половината от намереното. Останалото те били длъжни да предават на държавата. Две години след това Вилхелм подарил концесията на английския крал Джордж, който след това я предал на Лойд. От този момент с търсенето на съкровището се занимавали само англичани. Те предприели няколко сериозни опита да завладеят златото и за пет години, от 1855 до 1861 г., извадили около 40 хиляди фунта стерлинги.

През 1859 г. освен златните монети и кюлчета била намерена корабната камбана на „Лутин“ и кормилото му. Застрахователите на Лойд решили да увековечат спомена за фрегата — от дъските на дъбовото кормило направили маса и кресло за председателя на дружеството. Но то се получило толкова неудобно, че нито един председател на Лойд не можел да седи в него… По-късно, в 1896 г., камбаната, която дълго време се намирала под масата, била окачена в централната зала. От този момент в главната зала на Лойд било сложено началото на доста оригинална традиция — биенето на камбаната на „Лутин“.

Защо все пак камбаната на „Лутин“ носи името на друг кораб? Сътрудниците на Лойд обясняват това с обстоятелството, че камбаната била окачена на злополучния фрегат или вместо загубената, или самият фрегат, който отначало бил наречен „St. Jean“, по-късно бил преименуван в „La Lutine“. Известно е, че корабът стоял на станела шест години и твърде е възможно името му да е било изменено, още повече че „La Lutine“ (което в превод на френски означава „вампир“ или „таласъм“) е било много популярно име сред френските моряци — от 1793 до 1806 г. такова име са носили четири военни кораба. То се оказало нещастно — всичките четири кораба попаднали в ръцете на англичаните.

Що се отнася до броя на ударите с тази камбана, която все пак се нарича камбаната на „Лутин“, преди повече от сто години застрахователите на Лойд намислили следното: два удара — добри новини, един удар — лоши новини или важно съобщение. Например, ако даден кораб, застрахован при Лойд, вписан в списъка „Закъсняващи кораби“ и фигуриращ във вестникарската рубрика „Кораби, подлежащи на разследване“, изведнъж благополучно се намирал, камбаната звъняла два пъти. При това глашатаят с тържествен глас обявявал новината. Със същите два удара камбаната на Лойд отбелязвала важните събития в живота на корпорацията, например посещаването на щаб-квартирата от кралицата или от първия лорд на адмиралтейството.

Когато в „червената книга“ е вписано името на кораб, изчезнал безследно, глашатаят от черно-зелените „ростри“ удря един път камбаната на „Лутин“ и обявява приблизително следното: „Господа, внимание! Моторният кораб този и този с регистрова вместимост толкова тона, собственост на еди-коя си фирма и застрахован при нас, пътувайки от това и това пристанище, не е пристигнал в крайната точка на своя рейс. От днешния ден този кораб се смята от нас за безследно изчезнал“.

След това съобщение застрахователите, поставили навремето си инициалите си върху „слипа“, въздъхват, а може би проклинат и започват да готвят документите за изплащане на застраховката на корабособственика. Съгласно с правилата на Лойд тя се изплаща две седмици след удара на „камбаната на Лутин“.

Единият удар на камбаната се разнася в Лойд доста рядко, не повече от пет-шест пъти в годината. Макар че сведенията за авариите и катастрофите с корабите, застраховани при Лойд, постъпват в неговата щаб-квартира с десетки и стотици на ден, камбаната остава безмълвна. По време на посещението си у Лойд авторът запита глашатая: „Защо вие не биете камбаната на «Лутин» всеки път, когато в морето потъват кораби на вашите клиенти?“

— В такъв случай тази зала през целия ден би се огласяла от погребален звън и това би нервирало нашите служители. Та всеки от тях би помислил, че е загинал неговият кораб… — прозвучаха в отговор думите, произнесени с чудесна дикция. Оказа се, че тези, за които това се отнася, узнават за авариите и случаите на гибел на „своите“ кораби не от глашатая, а от радиограмите, при това доста бързо — някъде след около час от момента на произшествието.

Но изключения от правилата се случват и при Лойд: някой път в залата се разнася един удар на „камбаната на Лутин“ — преди да се направи съобщение за пълната конструктивна гибел на някакъв особено голям кораб, например „Берге Истра“, или за катастрофа, отнела много, човешки живота, както на 14 април 1912 г., когато загинал „Титаник“.

Като вписват корабите, изчезнали в безкрайните простори на океана, в „червените книги“, застрахователите на Лойд за 100 и повече години са сгрешили само веднъж, в останалите хиляда двеста и петдесет случая тяхната „диагноза“ — смятат се за безследно изчезнали — се е оказвала точна.

Да разкажем сега за някои случаи на изчезване на кораби, застраховани у Лойд, съдбата на които остава и до днес тайна на океана.

На 16 март 1928 г. английският товарен моторен кораб „Азиатския принц“, собственост на фирмата „Рио Кеп лайн“, след като приел на борда си генерален товар и 48 членове на екипажа, излязъл от Лос Анжелос за Йокахама.

На 6 април 1928 г. на външния рейд на Йокахама хвърлил котва английският параход „Сити ъф Истбърн“. Неговият капитан направил пред японските власти заявление, че по време на плаването в Тихия океан при бурно време северно от Хавайските острови неговият радист приел сигнала SOS, предаван от английския танкер „Бритиш хасар“, но тъй като в съобщението не били посочени координатите, той не изменил курса си за оказване на помощ.

Оказало се, че същият този SOS бил приет на 26 март 1928 г. от няколко брегови японски радиостанции и от параходите „Ниагара“ и „Венчура“. Това говорело, че потъващият танкер се намирал приблизително на 400 мили югозападно от Хаваите. Въпреки приблизителните координати от американската военноморска база в Пърл Харбър излезли за търсене есминците „Варнус“ и „Ладлоу“. Като разделили участъка от океана на квадрати, те в продължение на 10 дни провеждали щателно търсене. Но нито есминците, нито изпратените в океана хидросамолети не намерили танкера и всички решили, че той Се е разчупил на две по време на щорма и е потънал.

За голямо учудване на американските моряци в Пърл Харбър от Лондон пристигнало съобщение, че търсеният танкер благополучно стои в иранското пристанище Абадан на река Шат ел Араб в Персийския залив и че през април той по никакъв начин не е могъл да се окаже в Тихия океан. Скоро се изяснило, че излезлият от Лос Анжелос на 16 март 1928 г. моторен кораб „Азиатския принц“ не е пристигнал в Йокахама и че агентите на Лойд не са го заварили в нито едно от азиатските пристанища, а също, че той не се е върнал в Америка.

По всяка вероятност SOS е бил предаден от „Азиатския принц“. Работата е там, че позивните на тези два кораба били много близки: на „Бритиш хасар“ — СТУК, а на „Азиатския принц“ — СТУР. По морзовата азбука буквата Р се означава с .––., а с .–. се означава буквата R. Тъй като всички радисти, приели този SOS, съобщавали, че според тях радиосъобщението в района на Хаваите от 26 март е било предадено не от професионален радист — бавно и с прекъсвания, той би могъл и да сбърка буквите.

Делото за изчезването на моторния кораб придобило сензационен характер, за него заговорила пресата. Та това бил още съвсем нов моторен кораб с вместимост 6734 рег. т, построен в Хамбург по специална поръчка на англичаните в съответствие с изискванията на най-високия клас на Лойд-регистъра. За две години плаване до последния злополучен рейс корабът показал изключително високи мореходни качества. Неговият капитан Дънкан се смятал за един от най-опитните корабоводители на компанията.

След това станало известно, че през деня, в който „Ниагара“ и „Венчура“ приели загадъчния SOS, в района на Хавайските острови, където следвало да се намира на осмия ден от своето плаване „Азиатския принц“, е нямало щорм. Но корабът изчезнал. На 23 май 1928 г. камбаната на „Лутин“ ударила веднъж и след две седмици фирмата „Рио Кеп лайн“ получила 180 хиляди фунта стерлинги — сумата, за която Лойд поел риска.

Три месеца след изчезването на моторния кораб собственикът на товара заявил, че на борда на „Азиатския принц“ се намирали кюлчета злато за 260 хиляди фунта стерлинги. Тази новина била поднесена от пресата различно. Едни вестници съобщавали, че на борда на кораба още в пристанището тайно били проникнали американски гангстери. След като пречукали екипажа, те се срещнали на уговореното място с шхуната на своите съучастници. На нея бандитите прехвърлили златото, а „Азиатския принц“ пратили на дъното. Други вестници писали, че от 48 човека екипаж 26 били китайци, които, след като разбрали за ценния товар, убили офицерите и докарали кораба в едно от индийските пристанища, където се скрили със златото.

И до днес по страниците на английския морски печат се срещат все нови и нови версии за изчезването на „Азиатския принц“. Писано е и за дрейфуваща в Тихия океан мина от времето на Руско-японската война, на която се натъкнал корабът и даже… за вероятно попаднал в кораба метеорит. Съдбата на кораба и на 48-те моряци остава все още неразкрита тайна на Тихия океан.

Вечерта на 18 октомври 1935 г. радистите на много от корабите в Северния Атлантик приели срочно съобщение: „58 нордова, 18 и 30 минути вестова… Настигнати сме от силен щорм. Молим съобщете координатите на най-близките до нас кораби…“ Радиограмата била предавана от английския параход „Вардалия“, който пътувал от Англия за Америка.

На другата сутрин корабните радисти чули непрекъснати ритмични стрели: три точки… три тирета… три точки… Като съобщавал своите координати, капитанът на „Вардалия“ молел за незабавна помощ. В радиоврамата, предадена веднага след сигнала За бедствие, се говорело за силен крен. Последната фраза била: „Опитваме се да напуснем кораба“. След това в етера настъпило мълчание. Два часа по-късно на мястото на бедствието пристигнали няколко кораба, но океанът бил пуст.

Търсенето не дало резултати — корабът с дължина 125 м бил изчезнал. Досега причината за неговата гибел остава неизвестна. Някои морски специалисти твърдят, че причината, за катастрофата били… кравите („Вардалия“ бил приспособен за превоз на добитък), Смята се, че по време на щорма дървените прегради се счупили, обезумелите от клатенето животни не могли да се държат на краката си и като се струпали на единия борд, наклонили силно кораба, което довело „Вардалия“ до гибел.

На времето си голяма сензация сред морските кръгове на Европа и Америка предизвика изчезването на, западногерманския моторен кораб „Мелани Шулте“. Нов кораб, съоръжен по последна дума на техниката, пресякъл два пъти Атлантика. Като издържал няколко силни щорма близо до Нюфъндлънд, корабът показал високи мореходни качества. Но не изминали и два месеца от спускането му на вода, когато станало известно, че той не е пристигнал в крайното пристанище.

След като приел на 17 декември 1952 г. около 10 хил. тона желязна руда в норвежкото пристанище Нарвик, корабът отплавал към бреговете на САЩ. Курсът бил прокаран към американското пристанище Мобил. На 21 декември капитанът съобщил, че времето не е благоприятно за плаване. Корабособствениците не се учудили — те познавали нравите на зимния Северен Атлантик.

Изминали пет дни, а от капитан Хенрих Роде нямало никакви известия. Безпокойството се сменило с тревога. Започнало търсене. Всичко било напразно! Корабът не пристигнал в нито едно от пристанищата на Северна Америка. Не се върнал и в Норвегия… Скоро край западното крайбрежие на Шотландия намерили спасителен кръг с надпис „Мелани Шулте — Емден“. След известно време морето изхвърлило две дървени люкови закрития на брега на един от Хебридските острови. След това намерили в морето дървените останки от корабната радиорубка.

Какво е довело кораба до гибел? Комисията от експерти не могла да установи причината за катастрофата. Остава да се предполага само едно — дрейфуваща мина или мигновено изгубване на устойчивост от преместването на рудата в трюмовете.

Аржентинският параход „Генерал Сан Мартин“ приемал повече от 10 хил. тона товар. След като напуснал на 28 август 1954 г. Буенос Айрес, корабът се отправил към чилийското пристанище Сан Антонио. По пътя капитанът се отбил в Бая Бланка.

Дълго и напразно очаквали „Генерал Сан Мартин“ в крайното пристанище. При това нито един от корабите, намиращи се във водите, където преминавало плаването на аржентинския кораб, не бил приел никакви сигнали за бедствие. Последен видял парахода на 12 септември лоцманът, който прекарал кораба през опасния Магеланов пролив.

Когато изтекли всички срокове за очакване, правителството на Аржентина изпратило за търсене на „Генерал Сан Мартин“ военни кораби и самолети. Скоро край нос Рапер забелязали огромно петно от нефт по повърхността на морето и плаващи парчета от кораб. Но експертите не могли да твърдят, че петното е изплавалото гориво, а отломките — части от надстройката именно на изчезналия параход.

От 27 октомври 1954 г. „Генерал Сан Мартин“ започнал официално да се числи като безследно изчезнал. Неговият огромен стоманен корпус с дължина 147 м още не е намерен.

Но случва се и така, че изчезналите безследно кораби случайно биват намирани на морското дъно след много години. Ето един пример.

„Йонгала“ бил видян за последен път от пазача на фара на остров Дент. Това било на 22 март 1911 г., скоро след като параходът излязъл от австралийското пристанище Маккей за Таунсвил. След това корабът изчезнал безследно.

Почти половин век съдбата на парахода със 120-те души на борда оставала неразгадана.

Властите на австралийския щат Куинслънд обявили: „Всеки, който разкрие тайната на «Йонгала», ще получи 1000 фунта стерлинги награда“. За наградата дошли след… 48 години.

В края на 1958 г. живеещият в Австралия немски емигрант Георг Конрад, занимавайки се с подводен лов край нос Боулинг Грийн, открил близо до Таунсвил на дълбочина 35 м два потънали парахода. От единия от тях той вдигнал корабната каса. В нея липсвали каквито и да е ценности, а купчината документи се били превърнали в бяла пихтиеста маса. Австралийските вестници публикували снимка на находката. От нея се заинтересувал представителят на английската фирма „Ключалки и сейфове — Чаб и син“. Номерът и снимката на сейфа той изпратил в лондонската кантора на своята фирма. След една седмица в Таунсвил пристигнал отговорът: „Сейфът с номер 49825 е изработен от нас през май 1903 г. по поръчка на фирмата «Армстронг» за парахода «Йонгала»“.

Така били установени фактът и мястото на гибелта на парахода. След огледа на намерените кораби от водолази специалистите дошли до извода, че и двата парахода са потънали в резултат на сблъскване.

Тайната на „Йонгала“, занимавала толкова дълго въображението на австралийците и на Лойд, била разкрита.