Лафкадио ХърнРокуро-куби1

Преди близо петстотин години живял самурай на име Исогаи Хейдадзаемон Такецура, на служба при даймьо — владетеля — Кикуджи от Кюшу. Този Исогаи бил наследил от войнствените си предци вродена дарба за бойните изкуства и необикновена сила. Още като момче надминал учителите си в саблен бой, в стрелба с лък, в схватки с меч и разкрил качествата си на смел и изкусен воин. По-късно, по време на войната Ейкьо2, той така се отличил, че заслужил много и високи почести. Но когато Кикуджи загубил властта и се разорил, Исогаи останал без господар. Можел веднага да постъпи на служба при друг даймьо, но тъй като не търсел слава, а в сърцето си останал верен на предишния си господар, предпочел да се откаже от светския живот. Затова си отрязал косата и станал странстващ монах, като приел будисткото име Кайрьо.

Но дори под расото на будистки свещенослужител биело храброто му сърце на самурай и както преди се надсмивал над риска, така и сега презирал опасностите; в мраз и пек пътувал, за да проповядва будистките закони там, където никой друг монах не дръзвал да пристъпи. Защото това било време на размирици и жестокост и пътищата криели опасности за самотния пътник, пък бил той и духовник.

По време на първото си дълго странстване Кайрьо посетил провинция Кай. Веднъж нощта го заварила в безлюдна планинска местност, отдалечена на много ри3 от най-близкото село. Монахът се примирил, че ще спи под звездите, и като си избрал за ложе меката трева край пътя, се приготвил за сън.

Той никога не бягал от несгоди, тъй че и голият камък му служел за легло, а коренът на някой бор — за удобна възглавница. Тялото му било от стомана и Кайрьо не се боял от росата, дъжда, сланата и снега.

Тъкмо легнал, и ето по пътя се задал мъж с брадва и голям наръч дърва. Като видял монаха, дърварят спрял, поогледал го мълчаливо и го попитал дълбоко зачуден:

— Що за човек сте, господине, та имате смелостта да спите сам на такова място?… Тук обитават зли духове. Не ви ли е страх от косматите?

— Приятелю — отвърнал весело Кайрьо, — аз съм само един странстващ монах или, както биха ме нарекли хората, „гост на облаците и водата“. От косматите никак не се страхувам, ако говорите за злите духове — лисици и язовци. А безлюдните места обичам: удобни са за медитация. Свикнал съм да спя под открито небе — научих се да не треперя за живота си.

— Трябва да сте наистина смел, свети човече, за да спите тук. Това място има лоша слава, много лоша! Нали знаете какво гласи народната мъдрост: Кунши аяюки ни йорадзу — „Благородният не се излага без нужда на риск“. Затова ви предупреждавам, че е много опасно да спите тук. И ви предлагам подслон, макар че домът ми е само една окаяна сламена колиба. Няма нищо за ядене, но поне ще намерите над главата си покрив, под който да преспите спокойно.

Той говорел искрено и Кайрьо, на когото дружелюбният му тон се харесал, склонил да го последва. Дърварят го повел по тясна и стръмна планинска пътека, на места труднопроходима и виеща се над опасни пропасти, на други — покрита с хлъзгави коренища, на трети — криволичеща между грамадни зъбери. Най-после Кайрьо се озовал на малка поляна на билото на хълм. Над главата му светела пълната лупа. Огледал се и видял сламена колиба с весело осветени прозорци. Дърварят го завел под навеса зад колибата, където си измили краката с течаща по бамбукови тръби вода, докарана от потока наблизо. До навеса имало зеленчукова градина и горичка от кедър и бамбук, а между дърветата проблясвали косите на планински водопад, разстилащи се на лунната светлина като дълга бяла роба.

Кайрьо влязъл с домакина в колибата и видял още четирима обитатели — мъже и жени, които греели ръцете си на огън, стъкнат в ро4. Те се поклонили ниско на монаха и го поздравили почтително. Кайрьо се учудил, че бедни хора, и то в такава пустош, владеят етикета. „Добри хора — казал си той. — Трябва да са възпитавани от човек, отлично запознат с нормите на благоприличието.“ После се обърнал към стопанина на къщата — аруджи, както го наричали останалите:

— Ако съдя по изисканите ви думи и по това тъй любезно посрещане, невинаги сте били прост дървар. Навярно преди сте принадлежали към по-висша класа?

Домакинът се усмихнал горчиво:

— Не грешите, господине. Някога бях човек с положение, а вижте ме сега… Животът ми е истински провал — съсипаха ме собствените ми грехове. Служех при един даймьо и имах доста висок ранг. Ала прекалено много обичах виното и жените, а тази страст ме подтикваше към злодеяния. Моята себичност доведе дома ми до разорение и причини смъртта на много хора. Но ме постигна заслужено възмездие, макар че дълго се крих от закона. Сега често се моля за възможността да изкупя някак злото, което извърших, и да възродя дома на своите предци. Но се страхувам, че никога не ще намеря начин да го сторя. Въпреки това се опитвам да преодолея грешките си, като искрено се разкайвам и помагам доколкото мога на изпадналите в беда.

Кайрьо останал доволен от благородните му намерения и казал:

— Приятелю, имал съм случаи да се убедя, че хора, склонни на младини към безразсъдство, могат в зряла възраст да станат истински праведници. В свещените сутри пише, че и най-заклетият злодей би могъл да стане дълбоко почтен човек, ако от все сърце желае това. Не се съмнявам, че имаш добро сърце, и вярвам, че бъдещето ще е по-благосклонно към теб. Тази нощ ще чета сутрите и ще се моля да намериш сили да преодолееш старите си грехове.

След тези думи Кайрьо пожелал лека нощ на стопанина и той го отвел в странична стаичка, където го чакала готова постеля. След малко всички легнали да спят, а монахът зачел сутрите на светлината на книжен фенер. Той чел и се молил до късно, а преди да заспи, отворил прозореца, за да се полюбува още веднъж на пейзажа. Нощта била прелестна: нямало ни облаче, ни полъх на вятър, а ярката лунна светлина очертавала рязко черните сенки на дърветата и искряла в капките роса. Песента на щурците и цикадите звучала като многогласен хор, а грохотът на близкия водопад отеквал могъщо в нощта. При шума на водата Кайрьо почувствал жажда, сетил се за бамбуковия водоскок зад къщата и решил, че може да се напие, без да буди къщата. Дръпнал безшумно междинната плъзгаща се врата и на светлината на фенера си видял да лежат на пода пет тела — без глави. За миг монахът застинал, поразен от мисълта за страшно престъпление. Но веднага забелязал, че няма и капка кръв, а по обезглавените шии не личат следи от меч. После си казал: „Това е или зрителна измама, дело на зли духове, или са ме подмамили в селение на рокуро-куби… В книгата Сошинки5 пише, че ако някой намери обезглавеното тяло на рокуро-куби и го премести, главата никога вече няма да успее да се върне на мястото си. В книгата пише още, че като не открие тялото, главата се удря три пъти о пода, подскачайки като топка, задъхва се, обзета сякаш от ужас, и скоро след това умира. Ако тези тук са рокуро-куби, то едва ли ми мислят доброто, така че ще трябва да послушам съветите на книгата.“

Кайрьо хванал тялото на аруджи за краката, довлякъл го до прозореца и го изхвърлил навън. После се спуснал към задната врата, но тъй като била залостена отвътре, досетил се, че главите са излезли през отвора за дима на тавана. Кайрьо вдигнал внимателно резето, изтичал в градината и се запрокрадвал към горичката. Между дърветата се чували гласове и монахът се насочил към тях, като се криел в сенките на дърветата, докато успял да се спотаи наблизо. После съгледал иззад един дънер главите на петимата рокуро-куби. Те блуждаели в тъмнината, говорели си и дъвчели червеи и насекоми, които събирали по земята и между дърветата. Скоро обаче главата на аруджи престанала да яде и казала:

— Ах, колко тлъстичък е този монах и как добре ще си похапнем!… Беше глупаво от моя страна да му разправям врели-некипели — така само го накарах да чете сутри за спасение на душата ми. А няма да е лесно да се приближим до него, защото не можем и с пръст да го пипнем, докато се моли. Но вече съмва и той навярно спи… Някой от вас да иде до колибата и да види какво прави гостът!

Друга — главата на млада жена, мигом се издигнала и се понесла леко като прилеп към колибата. Но само след минута се върнала задъхана и ужасена.

— Монахът не е там! Измъкнал се е! Но това не е най-страшното. Отместил е тялото на аруджи: само че не разбрах къде го е скрил.

При тези думи лицето на аруджи — едва различимо на лунната светлина — се изкривило в зловеща гримаса: очите се опулили чудовищно, косата щръкнала като четина, а зъбите ядно заскърцали. После от устните се изтръгнал вик и главата изрекла през сълзи на ярост:

— Оо, сега вече няма да мога да се съединя с тялото си. Трябва да умра!… И то заради проклетия монах! Но първо ще си отмъстя! Ще го разкъсам! Ще го изям!… Аа, ето го и него — ей там зад дървото. Вижте го! Вижте този тлъст страхливец!…

В същия миг главата на аруджи, последвана от останалите, се нахвърлила върху Кайрьо. Но храбрият монах се бил вече въоръжил с едно изтръгнато из корен дърво. Той го размахал яростно срещу тях. Четири глави отхвръкнали настрани. Само главата на аруджи продължила отчаяно да се нахвърля върху него, докато накрая го захапала за левия ръкав на робата. Кайрьо обаче я сграбчил мигновено за плитката и я заудрял. Тя не го пускала, но по едно време издала продължителен стон и престанала да се мята. Била мъртва. Но зъбите и останали впити в ръкава и въпреки огромната си сила Кайрьо не успял да разтвори челюстите. Така, с увисналата на ръкава му глава, той се върнал в колибата, където заварил четиримата рокуро-куби. Разкървавените им, покрити с рани глави се били вече съединили с телата. Щом го съзрели до задната врата, те изпищели ужасени: „Монахът! Монахът!“, и избягали през предната в гората.

На изток небето изсветлявало — скоро щяло да съмне, а монахът знаел, че силата на злите духове трае, докато е тъмно. Той погледнал окървавената и омазана с пяна и пръст глава на ръкава си, изсмял се гръмогласно и си рекъл: „Ама че подарък ще отнеса оттук — глава на зъл дух!“

После си събрал нещата и безгрижно се спуснал от планината, за да продължи пътя си. Вървял така известно време, докато стигнал до Сува в провинция Шинано. Преминал тържествено по главната улица с главата на ръкава си и предизвикал такъв смут, че жените заприпадали, децата се разпищели и разбягали, всички обсъждали шумно гледката, докато се появил един торите — така наричали тогава полицаите — и отвел монаха в затвора. Защото всички мислели, че главата е на убит, който, умирайки, е захапал ръкава на своя палач. Колкото до Кайрьо, той само се усмихвал и мълчал на разпита. Така че, след като прекарал една нощ в затвора, на следния ден го изправили пред местния съд. Наредили му да обясни защо той, един монах, носи на ръкава на робата си човешка глава и как смее да демонстрира безсрамно пред очите на хората престъплението си.

Кайрьо се смял дълго и гръмко на тези въпроси, а после се обърнал към съда със следните думи:

— Многоуважаеми съдии, не аз закачих главата на ръкава си — тя сама, пряко волята ми, се вкопчи в него и остана да виси така. Не съм извършил никакво престъпление. Защото това не е човешка глава, а на зъл дух. А и да съм причинил смъртта му, то бе само за да спася собствената си кожа…

Монахът започнал да разказва приключението си, като отново се разсмял от все сърце, когато стигнал до неочакваната си среща с петте глави.

Но съдиите не се и усмихнали. Те разсъдили, че е закоравял престъпник, и възприели разказа му за подигравка с тях. Ето защо, без повече разследване, решили да го осъдят незабавно на смърт. Гласували всички освен един — най-стария от съдиите. По време на делото той си мълчал и след като изслушал мнението на останалите, се надигнал и изрекъл:

— Нека първо, както си му е редът, огледаме внимателно главата. Ако монахът казва истината, то самата тя ще го потвърди… Дайте я тук!

Главата ведно с робата била незабавно поставена пред съдиите. Старецът дълго я въртял, оглеждал я внимателно и най-сетне открил на тила няколко странни червени йероглифа. Той насочил вниманието на съдиите към тях и им показал също така, че никъде по шията не личали следи от меч или друго оръжие. Тъкмо обратното — линията на прерязване била гладка като тази на откъснал се от клонка пожълтял лист. Тогава старият съдия се обърнал към присъстващите:

— Убеден съм, че монахът казва самата истина. Това е глава на рокуро-куби. В книгата „Нанхо-и-буцу-ши6“ пише, че на тила на рокуро-куби винаги има червени йероглифи. Ето ги и тук. Можете сами да се убедите, че не са написани впоследствие. Освен това знайно е, че от древни времена такива духове обитават планините в провинция Каи… Но вие, господине — обърнал се той към Кайрьо, — що за човек сте? Откъде такава смелост? Защото дадохте доказателство за храброст, каквато малцина монаси притежават. Вне имате по-скоро качества на воин, отколкото на монах. Навярно някога сте били самурай?

— Да, прав сте. Преди да се посветя на Буда, бях дълго време воин и нямах страх от нищо — ни от човек, ни от дявол. Тогава името ми бе Исогаи Хейдадзаемон Такецура и живеех на Кюшу. Може би някои от вас ме помнят?

В залата се разнесъл възторжен шепот, защото много от присъстващите помнели добре това име. И Кайрьо мигом се оказал сред приятели вместо пред съдии — приятели, готови да му засвидетелстват почитта и вниманието си. Всички го придружили с благоговение до замъка на даймьо, който го посрещнал с радост, угостил го и на сбогуване го дарил богато. Когато напуснал Сува, Кайрьо бил толкова щастлив, колкото би могъл да е щастлив един монах на този преходен свят. А главата взел със себе си, като твърдял шеговито, че я е нарочил за подарък.

А сега остава само да разкажем какво се случило с главата.

Ден-два след като напуснал Сува, Кайрьо се натъкнал на разбойник, който го спрял на едно усамотено място и му заповядал да се съблече. Монахът веднага свалил робата си и я подал на разбойника, който едва тогава видял какво виси на ръкава. И макар да не бил страхливец, се стреснал, пуснал дрехата и отскочил назад. После извикал:

— Ей ти, що за монах си? Та ти си по-лош и от мен! Вярно е, че съм убивал, но никога не съм се разхождал с нечия глава, увесена на ръкава ми… Даа, драги ми господине, явно, че с теб сме от един занаят, и трябва да призная, че искрено ти се възхищавам… А тази глава би ми свършила добра работа — ще плаша хората с нея. Ще ми я продадеш ли? Вземи в замяна дрехите ми, а за главата ще ти дам и пет рьо отгоре.

— Щом толкова искаш, ето ти и расото, и главата, но трябва да ти кажа, че това не е човешка глава, а глава на рокуро-куби. Тъй че, ако я купиш и впоследствие имаш неприятности, моля те, спомни си, че съм те предупредил.

— Ама че веселяк е този монах! — възкликнал разбойникът. — Не стига, че е убил човек, ами и шеги си прави!… — Но затова пък аз говоря сериозно. Ето ти дрехите ми, ето ти и парите, а ти ми дай главата… Каква полза от шеги?

— Вземай я — отвърнал Кайрьо. — А аз не се шегувам. Единствената шега, ако изобщо има място за шеги, е, че ти си достатъчно глупав да даваш пари за глава на зъл дух.

И като се смеел искрено на глупостта на разбойника, Кайрьо продължил пътя си.

Така разбойникът се сдобил с главата и расото и дълго време играел по друмищата ролята на монах призрак. Но когато наближил околностите на Сува, до ушите му стигнала историята на главата. Тогава той се изплашил, че духът на рокуро-куби ще му донесе неприятности, и решил веднага да върне главата при мъртвото тяло и да ги зарови заедно.

Разбойникът намерил самотната колиба в планините на Каи, но тя била пуста и тъй като не могъл да открие тялото, заровил само главата в горичката зад колибата. На гроба поставил плоча. После накарал да отслужат сегаки за упокой на духа на рокуро-куби. А плочата, известна като гроба на рокуро-куби, може да се види и днес. Така поне твърди японецът, който ми разказа тази история.