"Танцуващият с духове" - читать интересную книгу автора (Кейс Джон)

20.

Рей Коваленко седеше в офиса си в американското посолство на Гросвийнър Скуеър, четеше и препрочиташе с чувство на бездънен ужас резултата от изследването със скенер. Изследвали го бяха — по негово настояване — три дни след като беше научил, че на най-добрия му приятел Анди, чийто рожден ден беше само два дни след неговия, е била поставена диагноза метастазирал рак. Черен дроб, бели дробове, панкреас, дебело черво. А Анди се беше чувствал съвсем добре! Мили Боже, цялото ти тяло може да сдава багажа, а ти дори да не подозираш.

Свързал се бе моментално с личния си лекар и настоя за скенер на цялото тяло въпреки мнението на лекаря, че това само би го подложило на ненужно облъчване, а и често давало нееднозначни резултати. Фалшиви позитивни данни и други такива, които водели до ненужни процедури.

Вторичният преглед при личния му лекар беше след няколко дни, но копие от доклада беше пристигнало от лабораторния център с тазсутрешната поща. Коваленко му хвърли един поглед, усети как кръвта се отцежда от главата към обувките му и набра трескаво номера на лекаря си.

— Имам калцирани грануломи в дробовете!

— Нищо притеснително…

— Нищо притеснително? Ами тази… нодуларност в черния ми дроб! И тя ли е безобидна?

— Е — каза лекарят, — не точно „безобидна“, но…

— И лезия! Имам лезия в единия бъбрек!

— Е, това може да означава какво ли не.

— Какво ли не?!

— Или нищо. При скенерите е така — каза му лекарят. — Показват всякакви отклонения, които най-често не означават нищо.

Стомахът на Коваленко се сви на топка. И си остана така. През целия ден.

Програмата на ФБР за аташета легати обхващаше петдесет и три офиса по целия свят, в които работеха повече от сто и петдесет специални агенти, един от които беше Рей Коваленко. Всеки „легат“ беше част от националния екип в посолството. Най-важната задача на Коваленко беше да работи с ЦРУ и британските разузнавателни агенции по посока „предотвратяване, прекратяване и разследване на терористични атаки“.

Телефонът иззвъня. И още веднъж. Коваленко остави неохотно доклада от изследването („умерена атеросклероза на торакалната аорта!“) и вдигна слушалката.

— Да, Джийн? — Беше я помолил да не го свързва с никого. — Дано е нещо важно.

— От Берлин е. Господин Спагнола. Казва, че е спешно.

Като капак на тревогите покрай резултатите от скенера Коваленко го мъчеше махмурлук и пулсираща болка зад очите, която стигна нови висини на непоносимост при думата „спешно“. И това само заради две чаши червено вино! Изкашля се, натисна копчето на телефона и превключи гласа си на приятелски режим:

— Здрасти, Джоуи. Какво става?

— Помниш ли онзи тип, когото го застреля колегата от СЗК?

Коваленко примигна. При определени пози усещаше болка в долната част на гърба. Сигурно от лезията. Спомни си. И въздъхна. Бободжон Симони. Можеше да се превърне в златна мина. Само че германците осраха пейзажа.

— Какво за него?

— Оказва се, че една от групировките на „Ал-Кайда“ е използвала Симони като табло за обяви. Нашият човек е поставял кодирани съобщения в сайт за електронна търговия — обясни Спагнола. — Трябвал им е доклад за охранителните системи на Белия дом? Банков превод или рецепта за рицин? Достатъчно е било да проверят кораните на „Ахмед Букс“.

— Пързаляш ме.

— Уви, не. Имам пред себе си данните за половин дузина банкови преводи. И един е по твоята част.

Коваленко взе химикалка и се приготви да записва.

— Кой?

— Изглежда, господин Симони е внасял суми по една сметка в банка „Кадоган“…

— Къ-ду-гин — поправи го Коваленко.

— Какво?

— Произнася се „Къ-ду-гин“, с ударение на втората сричка, не „Ка-до-ган“. „Кадоган“ беше…

Спагнола го прекъсна:

— Както и да е! Въпросната банка е в Сейнт Хелиър — и не ми казвай, че се произнася „Сон Елие“ или нещо още по-изчанчено, защото не давам пукнат грош! Имам си достатъчно проблеми… саботират ме собствените ми хора, представи си! Представяш ли си?

Коваленко не си представяше. Спагнола си пое дълбоко дъх.

— Та за Сейнт Хелиър. Това е на остров Джърси.

— Знам — каза Коваленко.

— И… изненада! Сметката е анонимна, няма име — продължи Спагнола. — Само номер. На двайсети декември по сметката пристигат двайсет и пет бона. Чрез Бободжон Симони, от сметка, свързана с подразделение на „Ал-Кайда“.

— Кое точно?

— Наричат се Коалиция на онеправданите по света.

— Не съм ги чувал — каза Коваленко.

— Джихадисти салафи — обясни Спагнола. — Все същата простотия. Искат да се телепортират обратно в седми век.

— Мечтаят си за каменната ера, обаче използват интернет, за да си прехвърлят пари, хитреците му недни! Безобразие! Къде им е идеологическата последователност?

— Е, ако трябва да сме точни, мечтаят си за ерата на селското стопанство, а не за каменната, но иначе си прав.

Коваленко въздъхна.

— И какво точно са намислили тези конкретни агенти на Великия Сатана?

— Ами — каза Спагнола — както ти споменах, сметката е в банка „Кадоган“, Сейнт Хелиър. Двайсет и пет бона са прехвърлени на двайсети декември. Сметката е анонимна. Номерът е следният, записвай — Спагнола му издиктува цифрите. — Трябва да разбереш на чие име е сметката. И къде е въпросният човек сега. Спешно е. Обади ми се веднага, щом научиш нещо.

С тези думи Спагнола затвори.

Коваленко въздъхна. „Джърси.“ Макар и да не бяха официално британски (всъщност Джърси беше по-близо до Франция, отколкото до Англия), Норманските острови попадаха под юрисдикцията на Коваленко, защото бяха конституционално обвързани с Обединеното кралство. Нещо като връзката между Щатите и Пуерто Рико.

Банкирането беше едър бизнес на Норманските острови, но след единадесети септември банковата тайна не беше чак толкова ненарушима както преди. Може поне да се надява на известно съдействие. А ако му излезе късметът, може и да му дадат името на титуляра по сметката.

Коваленко се замисли и реши да се заеме лично с въпроса. Ако се обади по телефона, ще го разиграват с дни. Как обаче да стигне до Сейнт Хелиър? Звънна на Джийн.

След десет минути тя му се обади.

— За Сейнт Хелиър, сър.

От доста време се опитваше да я съблазни, но поне засега Джийн изглеждаше имунизирана срещу чара му. Поканите му да „пийнат нещо“ биваха отказвани учтиво. Сигурно беше лесбийка. А и напоследък човек трябваше да е предпазлив. Никакъв физически контакт. Сложиш приятелски ръка на рамото й и хоп! — съдят те за сексуален тормоз. Какъв свят само.

— Да, Джийн.

— Много ли бързаме?

Първо лице множествено число? Колко сладко. Може пък да не е обратна все пак.

— Спешно е.

— Ами има един полет от Гетуик. Или… можем да ви доставим там в рамките на един час с хеликоптер.

— Идеално. Действай тогава.

Един от бонусите да си в бизнеса с антитероризма бяха разточителности от този сорт. Преди пет години не би и помислил да иска хеликоптер, а сега на никого не му мигваше окото от разходите. И слава Богу, защото с хеликоптера щеше да се прибере навреме за курса си по системата на Пилатес. Едва наскоро си беше дал сметка колко важно е да поддържаш дълбоката мускулатура на тялото си и най-вече тази на гръбнака. Оставиш ли я да се отпусне, рано или късно плащаш цената с истинска каскада от мускулно-скелетни проблеми. Само това му липсваше сега.

Не обичаше шума на хеликоптерите. Както беше пристегнат с колан за седалката, все едно се намираше във вътрешността на прахосмукачка. Ужасно изпитание за ушите. Напомни си, че трябва да си купи от онези, специалните слушалки — като на принцеса Лея от „Междузвездни войни“ или като на хората, които размахват сигнални палки на самолетните писти. Тия, дето работят в строителството или с косачки, имат право на слухова защита, но не и легатите на ФБР, нищо че са на фронтовата линия в борбата с тероризма. Погледна през прозореца. Отгоре — оловно небе, отдолу — сиво, бурно море.

— Гърнси! — извика пилотът и кимна към земната маса вдясно.

После погледна вляво и извика:

— Джърси!

Скоро се снишиха към начертания на хеликоптерната площадка кръст и кацнаха без проблеми. Коваленко изскочи приведен под въртящите се ротори и хукна към черния мерцедес, който го чакаше. (Джийн беше истинско чудо, лесбийка или не.)

Банкерът, Джонатан Уорън, беше четиридесетинагодишен и хубав по онзи крехък британски начин. Костюмът му очевидно беше шит по поръчка, мокасините също. Ноктите му бяха грижливо и професионално оформени.

— Да ви предложа нещо освежително? Едно питие може би…

— Не, благодаря — каза Коваленко.

Едва доловим аромат на цитрусов афтършейв стигна до него, докато се настаняваше в кожения фотьойл.

— За официално разследване ли става дума?

Коваленко не отговори. Вместо това бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малък кожен портфейл с идентификационните си карти. Отвори го с обиграно движение на китката и го плъзна по плота на бюрото. Уорън разгледа съдържанието му, без да го докосва. После кимна бавно.

— Разбирам… — каза той и намръщи гладкото си чело. — Просто, ами вие сте американец, все пак. — Размърда се неспокойно на стола си, пусна още една блестяща усмивка, после отново изпадна в болезнен размисъл. — Ако нямате нищо против… — смънка и взе телефонната слушалка.

— Ако ще се свързвате с Петицата… — подхвана Коваленко.

— О, едва ли трябва да занимаваме с това родната шпионска общност. Просто ще се обадя на нашия директор.

Коваленко се облегна назад. Приятно му беше да упражнява властта си, да причинява неудобство на разни хора, особено на лъскаво конте като този Уорън. Виж му кабинета само — опушено стъкло и полирани дървени мебели, елегантни гравюри по стените. Марков стол. Огромният плот на бюрото му беше празен, ако се изключат компютърният монитор и кристална ваза с една-единствена синя перуника в нея. Коваленко се замисли за собственото си претрупано метално бюро и очукани кантонерки.

Междувременно контето обясняваше ситуацията на шефа си.

— Да, добре, разбирам… — Обърна се към Коваленко. — Е, изглежда, ще можем да ви съдействаме. — Поредната блестяща усмивка. — До известна степен.

— И до каква степен по-точно?

— Мога ли да видя номера на сметката?

Коваленко извади от вътрешния си джоб бяла картичка с големината на визитка, на която беше написал номера на сметката. Подаде я на банкера.

Той натисна няколко клавиша на клавиатурата пред себе си, отвори едно чекмедже на бюрото, извади оттам златна химикалка, написа нещо на бялата картичка и я върна на Коваленко.

На картичката пишеше: „Томас Ахерн и съдружници“.

— А адрес? — попита Коваленко.

— Нали разбирате, това не е титулярът на сметката — каза банкерът. — Тази информация нямам право да разкрия. Но „Ахерн и съдружници“ е регистрираният агент — там се получават свързаните със сметката поща и запитвания. Сигурен съм, че ще ви услужат.

— И аз — каза Коваленко. — Но не моля тях, а вас.

— Разбирам, но… дори да оставим настрана протокола, истината е, че не разполагам с информацията, която ви трябва.

— Не знаете с кого въртите бизнес, така ли? — попита Коваленко.

Уорън не обърна внимание на заяждането.

— Немалка част от нашите клиенти предпочитат този вид взаимоотношения. Делата им се движат от регистрирани агенти. — Натисна още няколко клавиша и се чу жужене на принтер.

Коваленко сведе поглед към подадения му лист.

— Ирландия — измърмори той.

— Сигурен ли сте, че не искате питие или нещо?… — попита отново Уорън.

— Да — каза Коваленко. — Ако ми позволите да хвърля един поглед на движението по сметката — депозити, тегления, — ще си тръгвам.

Банкерът се размърда на стола си и примижа извинително.

— Боя се, че не мога. — А после физиономията му грейна изведнъж. — Освен, разбира се… ако имате съдебно нареждане?

Коваленко стисна устни и простена вътрешно. ФБР нямаше право на достъп до засекретена информация в страни извън САЩ, така че банкерът беше прав да иска съдебно нареждане за разкриването на подобни данни. Само че получаването на такова нареждане беше практически невъзможно, особено ако си притиснат от времето — състоеше се от четиринадесет стъпки, всяка от които изискваше участието на адвокат и съдия. Съдебно нареждане. От самата мисъл за това на Коваленко му се пригади. Щеше да отнеме години. Изправи гръб и впери поглед в банкера.

— Говорим за разследване, пряко свързано с борбата с тероризма.

Уорън примигна, но иначе не личеше да е впечатлен. Коваленко можеше да се свърже с МИ-5 веднага щом се върне в Лондон. Но едва ли щеше да постигне нещо. Да поискаш от банка в Джърси името на титуляра по сметка, беше като да поискаш от свещеник протокол от нечия изповед, даде си сметка той.

— Съжалявам — каза Уорън и отклони поглед. — Боя се, че просто нямаме такава практика. Нашите закони…

— Вашите закони защитават престъпници и терористи — изсъска Коваленко.

Усещаше как лицето му се зачервява, а кръвното му удря тавана. Направи опит да се успокои, да намери „вътрешния си център“, но не му се получи. А после му хрумна, че точно такива неща водят до инфаркт.

Хеликоптерът се отлепи от площадката и се издигна над земята. Коваленко гледаше към смаляващия се под него остров. Тези офшорни банки, мислеше си той, са чиста проба престъпни организации. Ако зависеше от него, би направил така, че всички фирми, компании и корпорации по света, и най-вече банките, да са „прозрачни“. Това щеше да сложи край на голяма част от престъпленията, включително на тероризма. Само тази едничка стъпка щеше да е достатъчна. Банковата тайна имаше едно основно предназначение и то беше да се перат пари, да се крият пари или да се крадат пари. Сложи край на мръсните пари и ще си на крачка от края на мръсния бизнес.

Трябваше да се успокои все пак. Коремно дишане с бавно, продължително издишване. Поне разполагаше с номера на сметката и още по-важно — с името на регистрирания агент. Именно този агент беше получавал кореспонденцията, свързана с банковата сметка, включително и архив на осъществените транзакции. Оставаше да се разбере дали агентът е препращал тази информация към клиента си, или я е пазел „на склад“ до поискване.

Коваленко се надяваше да е второто. Но каквото и да имаше агентът, Коваленко щеше да го измъкне от него. Защото ако не друго, в Ирландия познаваха вкуса на тероризма.