"Танцуващият с духове" - читать интересную книгу автора (Кейс Джон)

18.

Само видът й стигаше, за да вбеси Пийт Спагнола. Което беше неприятно, защото тя му беше заместничка и Спагнола я виждаше по три-четири пъти на ден. Възпитаничка на женския колеж „Смит“, тя беше арогантна, амбициозна и макар още да минаваше за млада, беше толкова дебела, че приличаше на тьотка. Дори името й с неясна полова принадлежност го вбесяваше. Мадисън Лоугън. Звучеше като име на летище.

Физиката й излъчваше впечатление за мощ и бронираност, затова в пристъп на вдъхновение той я бе нарекъл Хъмвито16. Прякорът беше толкова на място, че когато го изтърси — един-единствен път, — предизвика гузен смях у присъстващите. Което стигна до нея, разбира се. (Това беше един от проблемите — всичко стигаше до нея.)

Самият той беше по природа човек на риска. Затова и беше постъпил в Централното разузнавателно управление — заради любовта си към приключенията. И така, по ирония на съдбата, вместо да жъне победи във „Формула 1“, да речем, или да се подвизава като водач в някоя джунгла, той затъна до шия в бюрократичното блато. Управлението, някога прочуто със своите умели и храбри шпиони, вече от доста време се осланяше на предпазливата политика от типа „дайте да не клатим излишно лодката“ — до такава степен, че дори данните за предстоящото разпадане на Съветския съюз бяха смитани тихомълком под килима, докато фактът не стана факт. (Ако бяха надули тръбата по-рано, можеше да се стигне до бюджетни съкращения.)

На всичкото отгоре Спагнола работеше под прикритието на служител в посолство. По цял ден се трудеше заедно с пчеличките в Държавния департамент, учреждение, чийто бюрократичен запек беше по-страшен и от този в ЦРУ. Осемнадесетте години скука и формалности почти бяха унищожили способността му да обръща внимание на работата си, освен по най-повърхностния начин.

Затова, когато Хъмвито почука на вратата на кабинета му и Спагнола й даде знак да влезе, думите й минаха покрай ушите му. Поне в началото. Тя имаше навика да говори в скороговорка — почти като дъщеричката му или като онзи анимационен герой Бъгс Бъни, — истински порой от думи, на които не можеш да хванеш края.

Чудеше се дали има начин да си изпроси допълнителен ден почивка, за да заведе семейството си на ски. Мислеше и за неясната съдба на една от инвестициите си — канадско начинание за добив на природен газ в Казахстан. Но нещо в гласа на Хъмвито стигна до него, някакво особено напрежение или пък беше заради името, което тя спомена — Бободжон Симони. Симони беше агентът на „Ал-Кайда“, застрелян преди две седмици при акция на немските им колеги в Берлин.

— Какво?

— Казах, че копирахме компютъра му и при последващия оглед открихме програма на име стегорама.

Спагнола се намръщи.

— Стегорама?

— Стеганографска програма. Безплатна в конкретния случай — всеки може да я свали от нета. Знаеш какво е стеганография, нали?

— Има ли значение? Ти така или иначе ще ми кажеш.

Търпелива въздишка.

— Означава „скрито писане“ — каза тя. — Буквален превод от гръцки.

— Добре…

— Но в нашия случай означава информация, която е скрита в снимки. Или в музикални файлове.

— И как се скрива съобщение в снимка? Или в песен?

Възпитаничката на „Смит“ в нея надигна глава и изсумтя самодоволно.

— Дигиталната информация си е дигитална информация — осветли го тя. — И графичните, и аудиофайловете се състоят от битове и байтове, точно като текстовия файл. С програма като стегорама — а такива има десетки — можеш да включиш съобщение в образа. Можеш да сложиш една до друга две снимки на един и същи обект, снимани от един и същ ъгъл, и те ще изглеждат еднакви. Но онази с кодираната информация всъщност е компресирана версия на оригинала. Просто няма как да видиш разликата без микроскоп.

Това вече събуди интереса на Спагнола.

— Сериозно!

— Да — каза Хъмвито. — Сериозно. Стег-програмите решават коя част от образа има най-малко значение за визуалния интегритет и влагат там шифъра. Един вид го заравят на най-скучното място. Във фона или някъде другаде.

— И Симони е правил това?

Тя сви рамене.

— Качил си е програмата. Така че изпратихме компютъра му в Щатите. Колегите там се заели да прегледат графичните файлове. Имал близо двеста JPEG-файла в папката със снимки, така че не им е било лесно. Но накрая открили каквото търсели…

— Съобщения?

— Статистически отклонения в броя на байтовете. Във файловете има твърде много байтове, което е безспорен показател. — Тя направи пауза, после продължи: — Иначе, да — каза сърдито, — имало е „съобщения“ в снимките. Кодирани съобщения. В Националната агенция за сигурност работят по разшифроването им.

Спагнола смръщи замислено вежди.

— Значи… нещо не схващам. Къде е трябвало да отидат снимките?

Хъмвито стисна устни.

— Помниш ли книгата, която намериха агентите от СЗК? — попита накрая.

— В апартамента на Симони.

— Именно.

Спагнола кимна.

— Да, Коран или нещо такова. Била опакована все едно е бомба.

— И адресирана до книжарница в Бостън — напомни му Хъмвито.

— Точно така. — Изведнъж очите му се разшириха като че в главата му се включи електрическа крушка. — Значи е поддържал връзка с някого в книжарницата!

Хъмвито поклати глава.

— Не, собственикът на книжарницата не знае нищо. От Бюрото пратили двама агенти да го разпитат и човекът се оказал точно такъв, какъвто изглежда — търговец на стари книги.

— Тогава? — попита Спагнола.

Яд го беше, че трябва да измъква информацията трошичка по трошичка от това туловище.

— От Бюрото го попитали как е открил тази конкретна книга и познай какво им отговорил той — намерил я е в сайта за електронна търговия. — Зачака Спагнола да свърже точките.

— Имаш предвид, че…

Тя кимна.

— Симони е поставял снимките си в електронните търгове, където всеки може да ги разгледа. Ако разполагаш със стег-програмата и знаеш къде да търсиш, лесно ще прочетеш съобщението.

— А книгите?

— Забрави книгите — каза му Хъмвито. — Симони ги е доставял само за да поддържа прикритието си. Иначе са щели да го изхвърлят от сайта.

Спагнола примигна няколко пъти. Накрая каза:

— Ясно. — И наистина му стана ясно. Ясно като бял ден и абсолютно гениално като замисъл. Симони беше използвал eBay като пощенска кутия. Напълно в стила на „Ал-Кайда“. — Значи агентът — каза той, — онзи, с когото е говорил Симони, не е трябвало да прави абсолютно нищо.

Хъмвито поклати глава.

— Сайтът за електронна търговия за тях е просто табло за обяви. Трябвало е само да напише „Книги Ахмед“ в „търсене“ и да изчака, докато страницата се зареди. Ако е имал стегорама в компютъра си и е знаел паролата, изваждането на съобщението е детска игра. Е, ако е било кодирано, е трябвало и да го разкодира, разбира се. За жалост точно такъв е случаят със съобщенията, които колегите са открили. Всичките са шифровани.

— И не знаем какво е съдържанието им?

— Засега.

— Скоро ли ще разбият кода?

Хъмвито вдигна рамене.

— Става въпрос за „Ал-Кайда“, така че предредихме опашката, но кой знае? Може би утре. Може би другата седмица, а може би…

— А защо не проследят хората, които са посещавали уебсайта?

— За електронна търговия?!

— Не целия. Само страниците със снимките на Симони.

Хъмвито го гледаше като да си е натикал по един молив в ноздрите.

— Когато влизаш в уебсайт, оставяш отпечатъци — настоя Спагнола. — Това поне го знам.

Тя разтегли физиономия в майчинска усмивка.

— Имаш предвид „бисквитки“?

— Да. Бисквитки. Ако например си влизал вече веднъж в някой сайт, после е достатъчно да напишеш първата му буква и адресът се появява автоматично.

Великанката поклати глава.

— Един уебсайт може да остави бисквитка в твоя компютър, но твоят компютър не оставя бисквитка в уебсайта. — Направи пауза, за да се слегне информацията в главата му. — Ако имахме заподозрян, можехме да проверим в компютъра му дали и преди е влизал в даден сайт… евентуално. Но не мисля, че в сървърите на сайта за електронна търговия се пази информация за всички посетители.

— Откъде знаеш? — попита Спагнола.

— Не знам. Но дори да го правят, едва ли пазят информация за всеки потребител, посетил някой от търговете им, особено ако не е наддавал. А защо биха наддавали хората на Симони? Не вярвам да им липсват копия от Корана.

— Но ще провериш — настоя Спагнола.

Жената сви рамене.

— Добре де. Ще проверя.

Спагнола смачка кутийката от кока-кола и я метна в кошчето. Току-що си бе дал сметка, че пак го е прецакала. Операцията беше с висок приоритет, а тя го беше държала на тъмно. Информираше го чак сега, когато бяха ударили на камък и бяха пратили компютъра в АНС. Разбира се, копие от доклада й със сигурност беше стигнало до бюрото на шефа, копие, което да покаже на Стария, че цялата работа и инициатива е била нейна, а не на Спагнола. Ядоса се сериозно. Усети как лицето му се зачервява.

— Защо не ми каза за това?

— За…

— За стеганографията! За това, че Симони е използвал сайт за търговия. — Ръцете му литнаха нагоре. — За всичко.

— Съжалявам — отвърна тя без грам съжаление в гласа си. — Просто реших, че не е по твоята част.

— По моята част?

Три й сол на главата в продължение на две минути. За коя се мисли? Та той й е шеф! Не можел да повярва, че се е свързала на своя глава с Националната агенция за сигурност! Къде й е бил умът? Хъмвито се изчерви, но не можа да скрие докрай триумфа си.

И сега трябва да остане в града, помисли си Спагнола, и да чака разшифровките. А как си беше мечтал да покара ски с жената и щерката.

— Е — въздъхна той, — значи ще чакаме.

— Повече или по-малко.

— Надявах се да се измъкна за уикенда.

Хъмвито цъкна тихо с език.

— Всъщност днес е едва сряда — започна тя. — А онези в агенцията за сигурност си имат собствени проблеми. Не вярвам да получим нещо преди другата седмица.

Спагнола се обнадежди.

— Наистина ли?

— Най-вероятно чак в края на другата седмица.

— Хубаво — реши Спагнола. Чувстваше се далеч по-добре. — Само гледай да ме държиш в течение, ясно?

— Напълно.

Разшифровките от Националната агенция за сигурност бяха доставени на ръка в офиса на Мадисън Лоугън в петък около един часа следобед. Първата й мисъл беше да ги занесе директно на Спагнола, но после се сети, че той смяташе да се „измъкне“ за уикенда. Затова прибра неотворения пакет в сейфа и си взе палтото. На излизане помоли секретарката на етажа да уведоми господин Спагнола, че отива на зъболекар — трябвало да й запълнят канала на един зъб — и едва ли ще успее да се върне преди края на работното време.

Всъщност отиде на пазар в „Уланд Пасаж“, където имаше хубав бутик, специализиран за модни облекла за „пищни“ жени. В четири часа се обади в офиса да провери дали има съобщения.

— Господин Спагнола попита за вас — уведоми я секретарката, — но после си тръгна. Каза, че не било спешно.

Мадисън се върна на бърз ход в службата, влезе в офиса си, отключи сейфа и взе пакета с разшифровките. От пръв поглед личеше, че са истински динамит. Вдигна телефона и набра кабинета на Спагнола. След петото позвъняване остави съобщение:

— Мадисън е — каза тя. — Разшифровките, за които говорихме, пристигнаха току-що. Струват ми се важни. Обади ми се да ти ги донеса. Иначе… не знам какво да правя с тях.

След като си върза по този начин гащите, тя взе асансьора за горния етаж, където се намираше офисът на шефа на управлението. Почука и влезе.

— Какво имаш? — попита той, вдигнал поглед от бюрото си.

— Какво ли не — отговори тя и сложи плика пред него. — Но най-хубавото е един списък.

— Списък с какво?

— Списък със сметки в половин дузина офшорни банки и депозити по тези сметки, направени от хер Симони.

— Онзи бандит с кораните ли? От сайта за търговия, на когото нашите приятелчета му видяха сметката?

Тя се усмихна широко и кимна.

Шефът на управлението отвори пакета и плъзна поглед по първата страница.

— Това е нещо като обобщение за вътрешна консумация — обясни Мадисън Лоугън. — Отбрана информация за подбрана публика.

Шефът изсумтя и веждите му се свъсиха.

След провала в апартамента на Симони догадките нямаха край. Примитивите от СЗК бяха успели да убият обект, чието залавяне би било безценно. Но онова си беше тогава, разсъждаваше наум шефът на управлението, а това е сега. Списъкът в ръцете му беше чисто злато. Вдигна поглед с доволна усмивка.

— Отлична работа, Мадисън. Наистина отлична! Какво мисли Спагнола?

Мадисън сведе смутено очи.

— Боя се, че той още не го е видял, сър.

— Какво?

— Ами… Той, такова… Изглежда, си е тръгнал по-рано. Спомена нещо, че щял да ходи на ски.