"Хари Потър и затворникът от Азкабан" - читать интересную книгу автора (Роулинг Джоан)

ГЛАВА ПЪРВАПОЩА ПО СОВА

Хари Потър беше твърде необикновено момче. Лятната ваканция за него беше най-омразният от всички периоди на годината. Освен това страшно му се искаше да си пише домашните, но се налагаше да го прави тайно, в дълбоката тъмнина на нощта. И най-важното — Хари беше магьосник.

Наближаваше полунощ, а той лежеше по корем в леглото, завит през глава — също като в палатка. В едната ръка държеше фенерче, а на възглавницата му бе подпряна голяма книга с кожена подвързия („История на магията“ от Ейдълбърт Уофлинг). Хари движеше върха на орловото перо надолу по страниците и от време на време се мръщеше. Търсеше интересни факти, които да използва в съчинението си на тема „Защо изгарянето на вещици през четиринайсети век е било напълно безсмислено?“.

Перото спря в началото на един параграф, който засягаше точно тази тема. Хари намести по-нагоре кръглите си очила, приближи фенерчето по страниците и се зачете:

Хари захапа перото и пъхна ръка под възглавницата, за да извади мастило и руло пергамент. Бавно и внимателно отвинти капачето на шишенцето, натопи перото и започна да пише. От време на време спираше да се ослуша — ако някой от семейство Дърсли, тръгнал към тоалетната, чуеше скърцането на перото му, със сигурност щяха да го заключат в килера под стълбите и да го оставят там до края на лятото.

Заради същите тези Дърсли, които живееха на улица „Привит Драйв“ номер четири, Хари никога не прекарваше хубаво летните си ваканции. Вуйчо Върнън, леля Петуния и синът им Дъдли бяха единствените живи роднини на Хари. Те бяха мъгъли и имаха съвсем средновековно отношение към магическите неща. В техния дом никога не се споменаваше за покойните родители на Хари, които бяха магьосници. Години наред леля Петуния и вуйчо Върнън се бяха надявали чрез всевъзможен тормоз да ликвидират у него всичко магическо. Усилията им се оказаха безплодни и сега живееха в ужас някой да не разбере, че през последните две години Хари е учил в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“. Единственото, което можеха да направят, бе още в началото на ваканцията да заключат училищните книги на Хари, магическата пръчка, котела и летящата метла и да му забранят да разговаря със съседите.

Учебниците и книгите му липсваха най-силно, защото преподавателите в „Хогуортс“ му бяха дали много домашни за лятото. Особено неприятна бе мисълта, че трябва да пише съчинение за отварите за смаляване. Професор Снейп, учителят, когото най-малко харесваше, искрено би злорадствал, ако Хари му дадеше повод за налагане на наказание — задържане и принудителна работа след часовете цял месец. Ето защо Хари бе побързал да се възползва от една възможност, която му се удаде още в първия ден от ваканцията. Вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли бяха излезли в предния двор да се възхищават (на много висок глас, за да чуят всички съседи по улицата) на новата служебна кола на вуйчото. Хари отвори с телче ключалката на килера под стълбите, грабна няколко от книгите и ги скри в стаята си. Стига да не оставеше мастилени петна по чаршафите, семейство Дърсли нямаше как да разберат, че той учи нощем.

Напоследък Хари гледаше да избягва пререканията с леля си и вуйчо си, които и без това се държаха хладно само защото преди две-три седмици му бе телефонирал негов съученик магьосник.

Рон Уизли, най-добрият му приятел в „Хогуортс“, бе потомствен вълшебник. По тази причина той умееше много неща, които за Хари бяха неизвестни, но никога преди този разговор не бе използвал телефон. За нещастие слушалката бе вдигнал вуйчо Върнън.

— Върнън Дърсли слуша.

Хари, който случайно бе в стаята точно в този момент замръзна на мястото си, като дочу отсреща гласа на Рон.

— АЛО! АЛО! ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? АЗ — ИСКАМ — ДА — ГОВОРЯ — С — ХАРИ — ПОТЪР!

Рон крещеше толкова силно, че вуйчо Върнън подскочи и отдалечи слушалката от ухото си, гледайки я с ярост и ужас.

— КОЙ СЕ ОБАЖДА? — ревна той. — ТИ КОЙ СИ?

— РОН — УИЗЛИ! — изкрещя Рон в отговор, сякаш той и вуйчо Върнън говореха от двата края на футболно игрище. — АЗ — СЪМ — ПРИЯТЕЛ — НА — ХАРИ — ОТ — УЧИЛИЩЕ!

Малките очички на вуйчо Върнън се извиха към Хари, който се бе вкаменил на мястото си.

— ТУК НЯМА НИКАКЪВ ХАРИ ПОТЪР! — изрева той, изпънал ръка със слушалката, далеч от себе си, като ли че тя можеше да избухне. — НЕ ЗНАМ ЗА КАКВО УЧИЛИЩЕ МИ ГОВОРИШ! САМО ДА СИ ПОСМЯЛ ПАК ДА ЗВЪНИШ! СТОЙ ДАЛЕЧ ОТ СЕМЕЙСТВОТО МИ!

И той пусна отвисоко слушалката върху телефона, сякаш беше отровен паяк.

Кавгата, която последва, бе една от най-жестоките, стоварвали се някога върху главата на Хари.

— КАК СМЕЕШ ДА ДАВАШ ТОЗИ НОМЕР НА РАЗНИ… КАТО ТЕБ! — крещеше вуйчо Върнън, а от устата му пръскаха слюнки.

Рон явно беше разбрал, че е навлякъл неприятности на съученика си, защото повече не се обади. Хари нямаше вест и от най-добрата си приятелка в „Хогуортс“ Хърмаяни Грейнджър. Той подозираше, че Рон я е предупредил да не се обажда, което беше много жалко, защото Хърмаяни, най-умната ученичка от класа на Хари, беше от мъгълско семейство и умееше отлично да си служи с телефон. Тя би се сетила как да избегне обяснението, че е съученичка на Хари.

Вече цели пет седмици той нямаше никакви вести от света на вълшебниците и тази лятна ваканция се очертаваше като не по-добра от миналата. Имаше само една мъничка разлика: след като се закле, че няма да праща по своята сова Хедуиг писма до приятелите си, Хари получи разрешение да я пуска нощем от клетката й. Всъщност вуйчо Върнън бе отстъпил, защото Хедуиг вдигаше страхотна врява, ако стоеше непрекъснато зад решетките.

Хари дописа историята за орисницата Уенделин и се ослуша отново. Тишината в тъмната къща се нарушаше само от далечното хъркане на дебелия му братовчед Дъдли. Сигурно вече бе много късно, а и очите на Хари бяха преуморени. По-добре да си довърши съчинението следващата нощ…

Той затвори шишенцето с мастило, измъкна изпод леглото си стара калъфка от възглавница, напъха вътре фенерчето, „История на магията“, съчинението си, перото и мастилницата, смъкна се на пода и скри калъфката под една подвижна дъска точно под леглото. После се изправи, протегна се и погледна колко е часът на светещия циферблат на будилника върху нощното шкафче.

Беше един след полунощ. Нещо сякаш разтърси стомаха на Хари. Изведнъж осъзна, че от цял час вече е на тринадесет години!

Друго необикновено нещо при Хари бе, че той не очакваше с особено нетърпение рожденните си дни. През живота си не бе получавал картичка с поздравления. Семейство Дърсли напълно бяха забравяли последните му два рождени дни и нямаше основания да очаква, че този ден ще се сетят.

Хари прекоси тъмната стая, мина покрай големия празен кафез на Хедуиг и отиде до отворения прозорец. Облегна се на перваза и хладният нощен въздух лъхна приятно в лицето му след толкова часове под завивките. Хедуиг я нямаше вече две нощи. Хари не се тревожеше за нея — и преди беше изчезвала за толкова дълго — но се надяваше да се върне по-скоро. Тя беше единственото живо същество в тази къща, което не се стряскаше, като го види.

Макар и все още дребен и слаб за възрастта си, Хари се бе издължил с десетина сантиметра през последната година. Но катраненочерната му коса си остана все същата — упорито щръкнала, каквото и да правеше с нея. Иззад кръглите стъкълца на очилата зелените му очи гледаха все така ведро, а на челото под перчема ясно личеше тънък белег с форма на мълния.

Този белег бе най-необичайното нещо у Хари. Той не беше спомен от автомобилна катастрофа, отнела живота на родителите му — както Дърсли го бяха залъгвали десетина години. Лили и Джеймс Потър не бяха загинали при пътна злополука, а бяха убити и то от най-страховития Черен магьосник през последните сто години — Лорд Волдемор. Тогава Хари се бе отървал само с един белег на челото, защото проклятието на Волдемор вместо да го убие се бе стоварило обратно върху самия него. Едва оцелял, Волдемор бе избягал…

По-късно Хари се бе озовал пак лице в лице срещу Черния лорд, този път в „Хогуортс“. Като си го припомни, изправен до тъмния прозорец при последната им среща в училището, Хари осъзна истинското чудо, че е доживял тринайсетия си рожден ден.

Той огледа внимателно звездното небе за някаква следа от Хедуиг, която може би вече летеше към него с мъртва мишка в човката и вероятно очакваше похвала. Няколко секунди остана така, зареял поглед над покривите, но нещо привлече вниманието му.

Върху златната луна се бе появил и ставаше все по-едър силуетът на грамадно безформено създание, което се приближаваше, размахвайки крила. Хари притихна на мястото си и наблюдаваше как то се снишава все повече и повече. С ръка върху дръжката на прозореца, той се поколеба за части от секундата дали да не го затвори, но точно тогава странното създание прелетя над една от уличните лампи на „Привит Драйв“ и разбрал какво е то, Хари отскочи встрани.

През прозореца влетяха три сови, като две от тях подкрепяха третата, която явно беше в безсъзнание. Те се стовариха с едно меко туп! върху леглото на Хари, а средната, голяма и сива, клюмна настрани и остана да лежи неподвижно. Към краката й бе привързан голям пакет.

Хари веднага позна совата, изпаднала в несвяст. Името й беше Ерол — това бе пощальонът на семейство Уизли. Хари бързо отиде до леглото, отвърза вървите около краката на Ерол, взе пакета и отнесе птицата в кафеза на Хедуиг. Ерол отвори леко едното си око и едва-едва изпиука за благодарност, после жадно започна да поглъща вода.

Хари се върна при другите две сови. Едната от тях, голяма полярна женска сова, бе неговата Хедуиг. Тя също носеше пакет и изглеждаше много доволна от себе си. Докато Хари я освобождаваше от товара й, нежно го клъвна с човка, после прелетя до Ерол.

Хари не позна третата сова — красива улулица — но веднага разбра откъде идва, защото освен своя пакет, тя носеше плик с емблемата на „Хогуортс“. Като взе пощата и от нея, совата важно разтръска пера, разпери крила, литна през прозореца и се изгуби в ноща.

Хари седна на леглото си, грабна пакета на Ерол, разкъса кафявата опаковка и откри подарък, увит в златна хартия, както и първата картичка за рожден ден, която изобщо някога бе получавал. С леко разтреперани пръсти той отвори плика. Оттам изпаднаха две листчета — писмо и изрезка от вестник.

Изрезката явно бе от магьосническия всекидневник „Пророчески вести“, защото хората на черно-бялата снимка се движеха. Хари взе изрезката, поизглади я и зачете:

Хари разгледа внимателно снимката и по лицето му се разля широка усмивка, като видя как и деветимата Уизли енергично му махаха, застанали пред огромна пирамида. Пълничката дребна госпожа Уизли, високият оплешивяващ господин Уизли, шестимата им синове и дъщеря им бяха с огненочервени коси, макар това да не личеше на черно-бялата снимка. Прегърнал през кръста сестричката си Джини, в средата стоеше порасналият Рон с любимия си плъх Скабърс на раменете.

Хари не можеше да си представи някой повече да заслужава купчина злато от семейство Уизли, които бяха толкова добри и толкова бедни. Той взе писмото от Рон и го разгъна.

Хари много добре си спомняше как старата пръчка на Рон се бе счупила. Това се случи, когато колата, с която двамата едва бяха долетели до „Хогуортс“, се разби в една върба в парка на училището.

Хари пак погледна снимката. Седмокурсникът Пърси, за последна година ученик в „Хогуортс“, изглеждаше доста наперен. Бе закачил значката си „Отличник“ на един арабски фес, гордо нахлупен върху сресаната му коса, а очилата му с рогови рамки блестяха на яркото египетско слънце.

Хари взе подаръка си и го отвори. В пакетчето имаше миниатюрен стъклен пумпал. Под него намери още една бележка от Рон.

Хари остави джобния опасноскоп на нощното си шкафче, където той се закрепи спокойно и отразяваше светещите стрелки на будилника. Погледа го щастливо няколко секунди, после взе и пакета, който бе донесла Хедуиг.

В него също имаше увит подарък, картичка и писмо, само че от Хърмаяни.

Хари се засмя, остави писмото на Хърмаяни и взе подаръка й. Беше доста тежък. Доколкото познаваше приятелката си, сигурно му изпращаше голяма книга, пълна със сложни магии. Но грешеше. Сърцето му направо щеше да изхвръкне, като скъса хартията и видя несесер от гладка черна кожа със сребърен надпис отгоре — Комплект принадлежности за метла.

— О, Хърмаяни! — прошепна Хари, докато отваряше ципа да погледне вътре.

Там имаше голямо бурканче лак за фино полиране на дървени дръжки от „Флитууд“, чифт лъскави сребърни щипки за стърчащи клонки, месингов компас за прикрепване към метлата при дълги преходи и Наръчник за ползване на метлата.

Освен за приятелите си от „Хогуортс“, Хари много тъгуваше и за мачовете по куидич — най-популярният спорт в магическия свят. Твърде опасен и силно вълнуващ, той се играеше във въздуха на метли с дълги дръжки. Хари се беше оказал много добър играч и стана най-младият от един век насам член на куидичен отбор в училището. Той много се гордееше със своята състезателна метла „Нимбус две хиляди“.

Остави настрана кожения несесер и последния пакет. Веднага разпозна неравния почерк върху кафявата хартия — беше на Хагрид, пазача на дивеча в „Хогуортс“. Разкъса горния слой на хартията и забеляза нещо зелено и кожено, но още преди да успее да го разопакова, пакетът потръпна някак особено, а онова, което беше в него, звучно изщрака — сякаш с челюсти.

Хари замръзна. Знаеше, че Хагрид никога няма умишлено да му изпрати нещо опасно, но се беше убедил, че на пазача му липсват обичайните човешки представи за опасните неща. Хагрид се беше сприятелявал с гигантски паяци, купил бе зло триглаво куче от непознат човек в кръчма и бе вмъкнал тайно в къщурката си яйце от змей.

Хари внимателно натисна с пръст пакета. Той пак изщрака. Момчето се пресегна за лампата на нощното си шкафче, стисна я здраво в ръка и я вдигна над главата си, готово да удря. После хвана с другата ръка остатъка от хартията и дръпна.

Отвътре изпадна… книга. Хари едва успя да види красивата й зелена подвързия с блестящо златно заглавие „Чудовищна книга за чудовища“, преди тя да се вдигне на ръбче и да защъка под наклон по леглото като някой полудял паяк.

— Уф! — измърмори Хари.

Книгата скочи от леглото, тупна шумно на пода и бързо се затътри из стаята. Хари я последва. Книгата се скри в тъмното под писалището му. Като се молеше Дърсли да спят непробудно, Хари се смъкна на колене и се опита да я улови.

— Оооп!

Книгата се затвори върху пръстите му, после се изхлузи покрай него, все още поклащайки се на кориците си. Хари запълзя след нея, метна се напред и успя да я затисне. В съседната стая вуйчо Върнън изсумтя шумно и сънливо.

Хедуиг и Ерол любопитно наблюдаваха как Хари пъхна под мишница съпротивляващата се книга, отиде бързо до скрина, измъкна оттам един колан и го стегна около нея. Чудовищната книга трепереше от гняв, но вече не можеше да се отваря и затваря, а Хари я захвърли на леглото и взе картичката от Хагрид.

На Хари му се стори доста страховито, че една хапеща книга може да му бъде полезна, но с широка щастлива усмивка, каквато отдавна не се бе появявала на лицето му, постави картичката от Хагрид до тези от Рон и Хърмаяни. Оставаше му да прочете само писмото от „Хогуортс“.

Направи му впечатлени, че е доста дебело. Отвори плика, извади първата страница от пергамент и зачете:

Хари извади формуляра и го разгледа. Усмивката му бе изчезнала. Колко хубаво щеше да бъде, ако можеше да посети Хогсмийд някоя неделя! Знаеше, че в селцето живеят само магьосници, но никога не бе стъпвал там. Как изобщо би могъл да склони вуйчо Върнън и леля Петуния да подпишат разрешителното?!

Погледна към будилника — беше два часа след полунощ.

Хари реши, че ще мисли за Хогсмийд и формуляра сутринта, пъхна се пак в леглото и задраска още един ден в квадратчетата, които си беше начертал, за да отмята дните до завръщането си в „Хогуортс“. После свали очилата и си легна с отворени очи, вперени в трите картички за рожденния му ден.

Колкото и необикновен да беше, в този момент Хари се чувстваше момче като всички други. За пръв път в живота си бе щастлив, че има рожден ден.