"Положи я сред лилиите" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

III

Паркирах буика пред Кметството, на ъгъла на Фелдман и Сентър Авеню. Качих се по стълбите и се озовах в света на напечатани формуляри, тихи коридори и стари-млади чиновници, чакащи с надежда някое наследство.

Отделът за актове за раждане и смърт беше на първия етаж. Попълних един формуляр и го подадох през гишето на риж чиновник, който му сложи марка, взе ми парите и махна с ръка към редицата картотечни шкафове.

— Заповядайте, мистър Малой — каза той. — Шестият шкаф отдясно. — Благодарих му.

— Как върви бизнесът? — попита и се облегна на гишето, готов да губи своето и моето време. — Не съм ви виждал насам от месеци.

— Нито пък в момента ме виждате — отвърнах. — Бизнесът е добре. А вашият? Още ли умират?

— И се раждат. Нещата по този начин се уравновесяват.

— Така става.

Нямах какво друго да му кажа. Бях изморен. Кратката ми съвместна работа със сестра Гърни ме беше довършила. Запътих се към картотеката. Картотеката под буква „К“ сякаш тежеше цял тон, така че не ми остана нищо друго, освен да я подпра върху едно бюро. Това също се дължеше на сестра Гърни. Започнах да прелиствам страниците и скоро стигнах до смъртния акт на Джанет Кросби. Извадих един стар пощенски плик и молив. Беше починала от злокачествен ендокардит, каквото и да означаваше това, на 15 май 1948 година.

Беше описана като неомъжена жена на възраст двайсет и пет Смъртният акт беше подписан от д-р Джон Бюли Записах си името му и после прелистих назад около дузина страници, докато не открих смъртния акт на Макдоналд Кросби. Беше умрял от мозъчен кръвоизлив, предизвикан от рана от огнестрелно оръжие. Докторът се казваше Дж. Салзър, а следователят — Франклин Лесуейс. Направих си още някои бележки, после оставих картотеката както си беше и се запътих към чиновника, който ме наблюдаваше с вяло любопитство.

— Можете ли да намерите някой, който да върне картотеката на мястото й? — попитах, като се подпрях на гишето. — Не съм толкова силен, колкото ся мислех.

— Не се притеснявайте, мистър Малой.

— Още нещо: кой е д-р Джон Бюли и къде живее?

— Има малка къщичка на Скайлайн Авеню — отвърна чиновникът. — Не ходете при него, ако имате нужда от добър лекар.

— Че какво му е на него?

Чиновникът повдигна уморено рамене.

— Стар е. Преди петдесет години може и да е бил добър, но сега е съвсем изкуфял. Предполагам, че за него трепанацията е нещо като отваряне на консерва боб.

— А не е ли?

Чиновникът се изсмя.

— Зависи за чия глава става дума.

— Значи той е един изкукуригал мърморко, а?

— Това описание напълно му подхожда. Но все пак той не причинява вреда никому. Не ми се вярва в момента да има повече от дузина пациенти. — Чиновникът се почеса по ухото и ми хвърли проницателен поглед. — Работите ли над нещо?

— Аз никога не работя — отвърнах. — Пак ще се видим някой път. Довиждане.

Слезнах бавно и замислено по стълбите и се плъзнах навън под тежката жега. Момиче, което притежава милион, внезапно умира, а те повикват някакъв изкуфял доктор. Не звучи много по милионерски. Човек би очаквал, че при смъртта на такава важна особа ще се стекат най-големите медицински светила в града.

Вмъкнах се в буика и натиснах стартера. От другата страна на пътя, в посока обратна на движението, беше паркиран масленозелен додж. Зад кормилото седеше мъж със светлобежова шапка, обточена със оплетена връв. Четеше вестник. Нямаше да забележа нито него, нито колата, ако той не беше вдигнал внезапно глава и след като ме видя, не беше захвърлил вестника на задната седалка и не беше включил мотора. Тогава наистина го погледнах, чудейки се защо изведнъж бе загубил интерес към четивото си. Изглеждаше едър мъж с рамене широки почти колкото вратата на хамбар. Главата му започваше направо от раменете, без каквато и да било следа от врат. Имаше оформени на черта мустаци, очите му бяха хлътнали Някога носът и едното му ухо бяха здравата пострадали и никога не се бяха възстановили напълно. Имаше вид на главорез, каквито често виждаме в гангстерските филми на „Уорнър Брадърс“: от онзи тип бандити, които са неизменен фон за Хъмфри Богарт.

Насочих буика към потока на движението и подкарах на изток, нагоре по Сентър Авеню, без да бързам, като хвърлях по едно око в огледалцето за обратно виждане.

Доджът форсира по посока на западния трафик, направи завой на сто и осемдесет градуса, докато клаксоните свиреха и шофьорите го псуваха, и тръгна след мен. Не бих повярвал, че някой би се опитал да го направи на Сентър Авеню и би успял, но очевидно полицаите или спяха, или им се струваше твърде горещо да се впрягат.

На кръстовището при Уестуд Авеню отново погледнах в огледалцето Доджът продължаваше да е по петите ми. Виждах шофьора, залегнал зад волана, зъбите му стискаха пура, а с едната ръка се беше облегнал на отворения прозорец. Дръпнах напред, за да мога да прочета регистрационния номер на колата му и го запомних. Ако ме следеше, правеше го много лошо. На Холивуд Авеню увеличих скоростта и стигнах до върха с шейсет и пет. След кратко колебание доджът форсира напред и изръмжа зад мен. На булевард „Футхил“ отбих към бордюра и рязко спрях. Доджът отмина. Шофьорът не погледна в моята посока, а продължи към магистралата за Лос Анджелес и Сан Франциско.

Записах номера му на стария пощенски плик до името на д-р Бюли и грижливо го скътах в страничния си джоб. После отново запалих буика и подкарах надолу по Скайлайн Авеню. На половината път забелязах блестяща на слънцето табелка. Беше прикрепена върху ниска дървена вратичка, която пазеше малка градина и къщичка от канадски бор. Скромно и тихо местенце: почти съборетина в сравнение с ултрамодерните къщи от двете й страни.

Спрях пред нея и се подадох от прозореца, но от такава далечина бе почти невъзможно да прочета какво пишеше на табелката. Слезнах от колата и погледнах отблизо. Дори и така не беше лесно да се разчете, но все пак успях да разгадая достатъчно, за да разбера, че това беше „резиденцията“ на д-р Джон Бюли.

Докато търсех слепешком резето на вратичката, маслиненозеленият додж пропълзя надолу по пътя и отмина. Шофьорът не гледаше към мен, но аз знаех, че ме е видял и е забелязал къде отивам. Спрях се да погледна след колата. Тя все така продължаваше надолу по пътя вече с по-голяма скорост и я загубих от погледа си, когато сви по Уестуд Авеню.

Бутнах шапката си назад, извадих пакет „Лъки Страйк“, запалих и прибрах пакета. После махнах резето на вратата и тръгнах по сгуриената пътечка към къщата.

Градината беше малка, прибрана и толкова спретната и подредена, колкото казарма по време на официална проверка. Жълти щори, избелели и отминали най-добрите си дни, закриваха прозорците. На вратата една бяла боя не би й се отразила зле. Същото важеше и за останалата част от къщичката.

Бутнах пръст в звънеца и зачаках. След малко осъзнах, че някой надзърта към мен през щорите. Нямаше какво да правя по въпроса, освен да си измайсторя приятно изражение на лицето и да чакам. Така че измайсторих приятното изражение и зачаках.

Точно, когато си мислех, че трябва да позвъня отново, чух някакъв шум, подобен на миши стъпки при пълзенето им по дървения, и после вратата се отвори.

Жената, която се озова пред мен, беше слабичка, дребна и подобна на птичка. Облечена беше в черна копринена рокля, която би могла да мине и за модерна преди петдесет години, ако си живял в усамотение и никой никога не ти е изпращал „Вог“. Слабото й старо лице беше уморено и отчаяно, очите й ми казваха, че животът не е особено весел.

— Докторът вкъщи ли е? — попитах, повдигайки шапката си за поздрав и усещайки, че ако на някой любезността му харесва, то това е именно на нея.

— Ами да. — Гласът й също звучеше отчаяно. — Той е в градината зад къщата. Ще го повикам.

— Предпочитам да не го правите. Сам ще отида веднага там, за да се видя с него. Не съм пациент. Само искам да го попитам нещо.

— Добре. — Лъчът надежда, който бе започнал да се заражда в очите й, се скри. Не бях пациент. Няма заплащане. Само един здрав, млад бабаит с въпрос. — Не го задържайте много, нали? Не обича да го безпокоят.

— Няма да го задържа много.

Вдигнах шапка, поклоних й се, както смятах, че мъжете са го правили в най-доброто й време, и се насочих към градината зад къщата. Тя затвори вратата. След миг я забелязах да поглежда към мен през щорите на прозорците в предната част на къщата.

Тръгнах по пътечката покрай къщата към градината отзад. Доктор Бюли може и да не беше номер едно като лечител, но беше страхотен като градинар. Бих искал да докарам онези трима градинари на Кросби да погледнат тази градина. Може би щяха да им хрумнат някои идеи.

В дъното на градината до една гигантска далия стоеше висок старец с бяло сако от вълна на лама, жълта панамена шапка, жълтеникавобели панталони и гумени обуща. Той гледаше далията по начина, по който лекарят гледа гърлото ти, когато казваш „А-а-а“, и вероятно намираше това занимание за далеч по-интересно.

Той рязко вдигна поглед, когато се озовах на няколко стъпки от него. Лицето му беше сбръчкано и съсухрено, не много различно от сушена синя слива, а от ушите му стърчаха снопчета бели косми. Лицето не излъчваше благородство или голям ум обикновено лице на старец, който е доволен от себе си, стандартът му на живот не е особено висок, но вече не го е грижа за нищо — твърдоглав, тъп старец, но не и отчаян.

— Добър ден — казах. — Надявам се, че не ви преча.

— Приемните ми часове са от пет до седем, млади момко — отвърна той толкова тихо, че едва го чух. — Не мога да ви приема сега.

— Не съм дошъл при вас като при професионалист — рекох, като погледнах през рамото му към далията. Беше чудесна: осем инча, безукорна. — Казвам се Ма-лой. Стар приятел съм на Джанет Кросби.

Той докосна нежно далията с дебелите си пръсти.

— На кого? — попита вяло, без особен интерес: един обикновен, тъп старец с цвете.

— На Джанет Кросби — отвърнах. Слънцето прежуряше и бръмченето на пчелите и ароматът на всички тези цветя ме караха да се чувствам малко замаян.

— Какво за нея?

— Вие сте подписали смъртния й акт.

Той отмести поглед от далията и го насочи към мен.

— Кой казахте, че сте?

— Виктор Малой. Нещо не ми харесва в смъртта на мис Кросби.

— И защо не ви харесва? — попита, а в очите му се появи тревога. Той знаеше, че е стар, тъп и завеян. Знаеше, че като продължава да практикува медицина на тази възраст, се изправя пред риска рано или късно да направи грешка. Ясно ми беше какво си мислеше — ей сега ще го обвиня в една такава грешка, именно в този момент.

— Ами, виждате ли — рекох меко аз, като се опитвах да не го паникьосвам, — отсъствах три-четири години. С Джанет Кросби бяхме стари приятели. Нямах представа, че има болно сърце. За мен беше голям шок да науча, че си е отишла по този начин. Искам да бъда спокоен, че не е имало нищо нередно.

Един мускул на лицето му потрепна, ноздрите му се разшириха.

— Какво имате предвид под „нередно“? Тя умря от злокачествен ендокардит. Симптомите не могат да се сбъркат. Освен това д-р Салзър беше там. Нямаше нищо нередно. Не разбирам какво наистина имате предвид.

— Е, радвам се да го чуя. Какво по-точно означава злокачествен ендокардит?

Той се смръщи безучастно, дори за момент си помислих, че ще ми каже, че не знае, но се съвзе, напрегна остарялата си, отслабнала памет и изрече бавно, сякаш бе извикал във въображението си страница от някакъв медицински речник: „Това е прогресираща микробна инфекция на сърдечните клапи. Частици от възпалените клапи са били отнесени от кръвообръщението по цялото й тяло. Нямаше никакъв шанс. Дори да ме бяха повикали по-рано, нищо нямаше да мога да направя“.

— Точно това ме безпокоеше, докторе — рекох, като му се усмихнах, за да му покажа, че съм на негова страна. — Защо са ви повикали? Вие не сте били лекуващият й лекар, нали?

— Разбира се, че не — отвърна той почти сърдито. — Но няма нищо нередно в това, че са ме повикали. Живея наблизо. Би било неетично д-р Салзър да издаде акта.

— Кой всъщност е д-р Салзър?

Той отново придоби подозрително изражение и пръстите му се плъзнаха измъчено по далията. Виждах, че иска да го оставя на мира, да оставя мозъка му да си почива в кроткото съзерцание на цветята, да не бъде безпокоен от бабаит като мен, на когото явно му харесва да му губи времето.

— Той управлява един от онези шантави санаториуми, а неговият се намира точно до имението на Кросби — отвърна накрая. — Приятел е на семейството. Положението му е такова, че не би било етично той да издаде смъртния акт. Няма необходимите права. Бях много въодушевен от това, че ме извикаха.

Можех да си го представя. Интересно ми беше колко ли са му платили.

— Вижте, докторе — рекох. — Бих искал да изясним това. Опитах се да се срещна с Морийн Кросби, но тя не е добре. Заминавам, само че преди да замина бих искал да имам ясна представа за тази работа. Всичко, което чух, беше, че Джанет внезапно е починала. Вие казвате, че сърцето й било болно. Какво се случи? Там ли бяхте, когато умря?

— Ами не — отвърна тай и в избледнелите му очи отново се появи тревога. — Пристигнах около половин час след смъртта й. Беше умряла в съня си. Симптомите бяха налице. Доктор Салзър ми каза, че е страдала от тази болест от няколко месеца. Той я лекувал. Няма какво толкова да се направи при такива случаи, освен да се препоръча почивка. Не мога да разбера защо задавате толкова много въпроси. — Той погледна с надежда към къщата, за да види дали жена му няма нужда от него. Нямаше.

— Искам само да бъда спокоен — отвърнах и отново се усмихнах. — Вие сте пристигнали в къщата и Салзър вече е бил там. Така ли е?

Той кимна и с всяка секунда ставаше все по-неспокоен.

— Имаше ли още някой там?

— Мис Кросби. По-младата. И тя беше там.

— Морийн?

— Мисля, че така й беше името.

— И Салзър ви заведе в стаята на Джанет? Морийн също ли дойде?

— Да. И двамата дойдоха с мен в стаята. Мла-младата жена изглеждаше много разстроена. Плачеше. — Той докосна далията. — Може би трябваше да бъде направена и аутопсия — каза той внезапно. — Но ви уверявам, че нямаше нужда. Злокачественият ендокардит не може да се сбърка. Човек трябва да се съобразява с чувствата на онези, които са останали след умрелия.

— И все пак след четиринайсет месеца вие започвате да мислите, че е трябвало да бъде направена аутопсия? — леко натъртих думите си.

— Строго погледнато, би трябвало да бъде направена, защото д-р Салзър я е лекувал, а както той ми обясни, е доктор на науките, но не и на медицинските. Само че симптомите…

— Да… не могат да се сбъркат. Още нещо, докторе. Някога виждали ли сте Джанет Кросби преди това? Имам предвид — преди да умре?

Той застана нащрек, като се чудеше дали не му подлагам капан.

— Виждал съм я в колата й, но не съм разговарял с нея.

— И не достатъчно отблизо, за да забележите има ли някакви симптоми на сърдечно заболяване?

Той премигна.

— Не ви разбрах.

— Доколкото схванах, тя е боледувала от тази болест от няколко месеца. Казвате, че сте я видели в колата й. Преди колко време беше това, кога я видяхте? Колко време, преди тя да умре?

— Месец, може би два. Не си спомням.

— Онова, което имам предвид, е — рекох търпеливо, — че при това заболяване тя би трябвало да има някакви видими симптоми, които бихте могли да разпознаете, щом сте я видели преди да умре.

— Не мисля, че бих могъл.

— И все пак — симптомите не могат да се сбъркат?

Той облиза устни.

— Наистина не разбирам за какво говорите — каза той и започна да отстъпва. — Не мога да ви отделя повече от времето си. То е ценно. Трябва да ви помоля да ме извините.

— Няма нищо, докторе — отвърнах. — Е, благодаря. Съжалявам, че ви досадих. Но нали знаете как е. Исках единствено да успокоя съзнанието си. Това момиче ми харесваше.

Той не каза нищо, само продължи да отстъпва по посока на розовите храсти.

— Още едно единствено нещо, докторе — рекох. — Как се е случило така, че д-р Салзър е подписал смъртния акт на Макдоналд Кросби, когато той неволно се е застрелял? Не е ли било неетично един шарлатанин да го направи?

Той ме погледна така, както човек гледа огромен паяк, спуснал се във ваната му.

— Не ме тревожете — отговори той. — Питайте него: не ме закачайте.

— Да — съгласих се. — Това е добра идея. Благодаря ви, докторе. Ще го направя.

Той се обърна и се отдалечи надолу по пътеката към своите рози. В гръб изглеждаше дори по-стар, отколкото беше. Гледах го как откъсва една прецъфтяла роза и забелязах, че ръката му доста трепери. Страхувах се, че бях развалил следобеда му.

Малката, подобна на птичка женичка, стоеше до вратата в предната част на къщата, като че изпълнена с някакви надежди и се направи, че не ме вижда, когато стигнах до нея.

— Страхувам се, че отнех доста от времето на доктора — рекох, като повдигнах шапката си. — Той ми каза, че му е ценно Дали пет долара ще покрият цената?

Изморените очи светнаха. Слабичкото лице се озари.

— Много мило, че сте се сетили — отвърна тя и погледна крадешком през градината към стария, превит гръб и жълтата панамена шапка.

Мушнах банкнотата в ръката й. Тя я грабна с бързината, с която гущер лапва муха. Беше ми ясно, че старецът в дъното на градината дори нямаше да я зърне. Поне нейния следобед не бях развалил.