"Положи я сред лилиите" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

I

Стаята беше голяма, просторна. Стените и таванът бяха матовобели. Прозорците бяха закрити със студени, бели найлонови завеси. Затъмнена лампа хвърляше кръгче светлина върху леглото отсреща.

На това легло седеше мъж и четеше. Лицето му, с малък череп и високо, широко чело, напомняше за младеж-студент, учещ за изпит.

Наблюдавах го няколко минути през полузатворените си клепачи и напрягах замъгленото си, болезнено съзнание, за да си спомня кой беше той и какво правеше в една стая с мен. Имаше нещо странно в книгата, която четеше. Голяма беше, шрифтът — дребен и сбит. Едва когато обърна страницата и видях заглавието на следващата глава, осъзнах, че държеше книгата наопаки.

Не се изненадах, когато открих, че съм в тази стая. Имах някакъв смътен спомен, че съм бил в нея известно време — може би дни, може би седмици. Усещането за тясното, високо легло, в което лежах, ми беше познато: почти толкова познато, колкото усещането за моето собствено легло в къщичката ми на брега, която сега ми се струваше далечна като ланския сняг.

Инстинктът ми подсказваше, — уверен бях в това, не ми го бяха казали — че съм в болница и се опитах да си спомня дали ме е блъснала кола, но умът ми отказваше да работи, да се концентрира и отново прескочи към мъжа на леглото отсреща. Единственото нещо, което занимаваше ума ми, беше защо този човек държеше книгата наопаки, тъй като тя изглеждаше достатъчно суха и сложна, без да се добавят допълнителни трудности при четенето й.

Мъжът в леглото беше млад, на не повече от двайсет и четири или около тази възраст. Гъстата му светла коса беше въздълга и лъскава. Очите му бяха много хлътнали и лампата хвърляше върху тях сянка, така че те приличаха на две тъмни дупки в лицето му.

Изведнъж осъзнах, че той също ме гледа, макар да се преструваше, че чете. Гледаше ме крадешком изпод клепачите си, наблюдаваше ме дори когато прелисти страницата със съсредоточено, смръщело изражение на лицето си.

— Ще ви бъде по-лесно, ако обърнете книгата както му е редът — казах и се учудих колко далечен прозвуча гласът ми: все едно, че говорех от другата стая.

Той вдигна поглед и се усмихна. Беше хубав младок — типичен колежанин, на когото би отивала повече бейзболна хилка, отколкото книга.

— Винаги чета по този начин — отвърна, гласът му беше изненадващо висок. — По-забавно е и е също толкова лесно, след като веднъж свикнеш, но трябва да потренираш наистина — Той остави книгата. — Е, как се чувствате, мистър Сийбрайт? Страхувам се, че положението ви беше доста гадно. Как е главата?

Странно наистина, но след като той го спомена, открих, че главата ме боли и слепоочията ми пулсират.

— Боли — отвърнах — Това болница ли е?

— Е, не точно болница. Мисля, че го наричат санитариум18.

— Искате да кажете санаториум, нали? Санитариумът е дупка за смахнати.

Той се усмихна и поклати русата си глава.

— Точно така. Дупка за смахнати.

Затворих очи. Трудно ми беше да мисля, но направих усилие Отне ми няколко минути да си спомня съскането на приближаващата се палка, мъжа с алената фланела без ръкави и дивия, ужасен писък на Морийн. Санитариум Усетих тръпка на страх, сякаш стотици мравки пробягаха по гърба ми. Санитариум?

Рязко се привдигнах в леглото. Нещо задържаше лявата ми ръка към кревата. Обърнах се да видя какво е. Блестящи, никелирани, подплатени с гума белезници обгръщаха китката ми. Другата част на белезниците беше захваната за леглото.

Русият мъж ме наблюдаваше с лек интерес.

— Смятат, че ще бъдете в по-голяма безопасност, ако сте завързани по този начин — обади се той. — Странно наистина, но не се съмнявам в добрите им намерения.

— Да — отвърнах и се отпуснах назад. Отново по гърба ми пробягаха мравки. — Кой ръководи мястото?

— Ами, д-р Салзър, разбира се. Не го ли познавате? Много е симпатичен. Ще ви хареса. На всички се харесва.

Тогава си спомних: мъжът с алената фланела беше казал, че ще ме открие там, където никой няма да ме намери. Една лудница, разбира се, беше добре защитено дори за глупаци скривалище. Но санаториумът на Салзър не беше лудница, а място за отслабване: така беше казала сестра Гърни.

— Аз пък си мислех, че при Салзър се занимават с нещо като природолечение — рекох предпазливо, — а не със смахнати.

— Точно така е, но има и едно странично крило, където са психично болните — обясни ми русият, като прокара два пръста по ръба на нощното шкафче, после додаде: — Обикновено не се говори за него. — От-дръпна пръстите си назад. — Много по-удобно е за роднините да кажат, че си подложен на природолечение, отколкото че си затворен в тапицирана килия.

— В това крило ли се намираме?  — попитах.

— Ами да. Стените са тапицирани. Не им личи, но опитайте да ги ударите. Много е забавно. — Той се наклони и удари стената. Юмрукът му не предизвика никакъв звук. — Мисля, че е гума. Между другото, казвам се Дънкан Хопър. Може да сте чували за баща ми Дуайт Хопър.

Доколкото си спомнях, Дуайт Хопър беше някаква клечка в боите и в търговията с темпери. Не знаех, че има син.

— Аз съм Малой — представих се, — Виктор Малой.

Той наклони главата си на една страна и ме загледа втренчено.

— Кой?

— Малой.

— Сигурен ли сте? — сега се усмихваше срамежливо — Казаха ми, че името ви е Едмънд Сийбрайт.

— Не. Малой — отвърнах и отново почувствах мравките да ме полазват по гърба.

— Разбирам — рече той и отново започна да движи пръстите си по ръба на нощното шкафче. Изглежда това му харесваше. — Чудех се дали ще имате нещо против, ако ви наричам Сийбрайт? Бланд ви нарича Сийбрайт. Д-р Салзър също ви нарича така Името върху документите ви е Сийбрайт. Знам, защото убедих Бланд да ми разреши да ги видя. Описали са болестта ви като депресивна лудост. Знаехте ли го?

Устата ми изведнъж пресъхна.

— Ъ-ъ… какво?

— Депресивна лудост. Смея да твърдя, че това са глупости.

— Да, глупости са. — Започнах да усещам, че ми е все по-трудно да говоря и да разсъждавам спокойно.

— Толкова се радвам. Тези с депресиите са доста уморителни. Не мислех, че вие сте такъв и го казах на Бланд. Той обаче е много глупав — съвсем необразован човек. Никога не слуша какво му говоря. Страхувам се, че няма да ви хареса. Твърди, че съм параноик, но това е абсолютна глупост. Имахме страхотен спор по тоя въпрос днес сутринта и той ми зае тази книга. В нея е казано всичко за параноята. Действително много интересно. Но аз нямам нито един от симптомите. Има много интересна глава и за депресивната лудост. — Той прокара пръсти по ръба на шкафчето и добави: — Имате ли халюцинации?

Отвърнах, че нямам.

— Толкова се радвам. — Той наистина изглеждаше доволен. — Все пак е необичайно да си мислите, че името ви е Малой, нали? А може би само си въобразявате?

Казах много бавно и отчетливо:

— Никак не е необичайно, защото по една случайност името ми наистина е Малой.

— Разбирам. — Той се пресегна за книгата и започна да прелиства страниците. — Тогава, щом не сте Едмънд Сийбрайт, защо сте тук?

— Това е дълга история — отвърнах и изведнъж ми се стори невероятно важно да накарам този рус млад мъж да ми повярва Ако той не го направеше, от кого ли трябваше да го очаквам? — Аз съм нещо като частен детектив и работя по един случай Открих, че д-р Салзър е отговорен за убийството на Юдора Дру. Твърде сложно е, за да се впускам в подробности, но с две думи — бях отвлечен заради това, което открих. — Не знам как успях да го произнеса. Звучеше ужасно, но ако все пак исках да спася живота си, не бих могъл да го кажа по-меко. Когато видях по лицето на Хопър да се изписва любезна недоверчивост, усетих как в мен полека започна да се надига паника.

— Д-р Салзър? — рече той и се усмихна чаровно. — Убиец? Това звучи интересно. А вие сте нещо като детектив, така ли? Наистина ли?

— Вижте сега — започнах и се опитах да се изправя в леглото. — Знам какво си мислите. Смятате, че съм луд, нали?

— Разбира се, че не, мистър Сийбрайт — отвърна той любезно. — Нищо такова не си мисля. Знам, чене сте добре, но не сте луд: наистина не сте, сто на сто.

Облизах пресъхналите си устни.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се.

Но по лукавото, развеселено изражение на лицето му разбрах, че лъжеше.