"Не е моя работа" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

Глава пета

Седях вбесен в Буика отвън пред къщата, и наблюдавах развоя на нещата.

Коридън беше изключително рязък и официален, когато се съвзе от изненадата за моето присъствие.

— Какво по дяволите правиш тук? — ме запита. После и той помириса газта. — Това място не е за теб. Не ме зяпай така. Това е работа на полицията и вестникарите не са желани.

Започнах да споря с него, но той ме подмина и каза на едно от ченгетата:

— Изпрати мистър Хармас извън къщата и го наблюдавай да стои там.

Горях от желание да цапна полицая по орловия му нос, но нямаше да ми бъде от полза, така че се върнах до колата, седнах, запалих цигара и гледах.

Коридън и другия полицай успяха да разбият входната врата. Влезнаха вътре, а аз останах с ченгето да ме пази.

След минута зърнах Коридън да отваря прозорците и после изчезна от погледа ми. Разнесе се натрапчива миризма на газ. Чаках четвърт час преди нещо да се случи. Зададе се една кола и висок, мрачен господин с черна чанта излезе от нея, поприказва с полицая, който ме пазеше и двамата влязоха навътре.

Не бе нужно да съм пророк, за да позная, че беше докторът на селото.

След десетина минути оня излезе навън. Аз стоях наблизо до колата му и той ме изгледа остро и враждебно докато отваряше предната си врата.

— Извинете, докторе — спрях го аз. — Аз съм журналист. Можете ли да ми отговорите какво става вътре?

— Питайте инспектор Коридън — ме сряза, качи се и потегли.

Полицаят на вратата му помаха с ръка.

После излезе и другия и зашепна нещо на колегата си. След това забърза надолу по тесния път.

— Сигурно отиде да купи на Коридън карамелови бонбони — обърнах се към полицая. — Не, не ми казвай. Нека да остане тайна.

Полицаят се усмихна състрадателно. Струваше ми се, че е бърборко и изгаряше да разкаже на някой.

— Отиде да вземе мисис Брамби, дето оправя къщата — почна той и се озърна бързо да не би някой да го е чул.

— Умрял ли има вътре? — попитах, като сочих към къщата.

Поклати утвърдително с глава.

— Една млада жена — отговори ми и се приближи към Буика. — Много хубавичка. Самоубила се. Мушнала си главата в газовата печка. Мъртва е от три-четири дни бих казал.

— Остави какво казваш ти. Лекарят какво мисли?

Ченгето се усмихна глуповато.

— Т’ва каза той.

Аз изсумтях:

— Ани Скот ли?

— Отде да знам. Докторът не може да я разпознае. Зат’ва Берт отиде да докара мисис Брамби.

— А какво прави Коридън вътре?

— Души наоколо — отвърна полицая. От израза на лицето му предположих, че май не харесва особено Коридън. — Бас държа, че иска да намери повече, отколкото се вижда на пръв поглед. От Скотланд Ярд са все такива. Помага им да ги повишат.

Помислих си, че не е много честно, но замълчах и се обърнах да видя две фигури, които се приближаваха към нас. Едната беше на Берт, полицаят, а другата на висока, едра жена в розова широка рокля.

— Ей ги, идват — посочих с глава.

Жената вървеше бързо, с големи крачки, и полицаят едва я догонваше. Като се приближиха наблизо, я разгледах. Тъмна, почерняла от слънцето кожа, около четиридесетте, с черна лепкава коса, хваната в кок на тила й. Падаха кичури около лицето й и тя ги отмяташе с грамадна като на мъж ръка.

Изминаха пътя до къщата. Очите й бяха мрачни, устата й трепереше. Изглеждаше, че преживява някаква огромна мъка и шок.

Берт премигна към полицая като минаха покрай нас.

Запалих си друга цигара, настаних се в колата и зачаках нетърпеливо.

Внезапен животински вой се разнесе през прозорците и продължи в истерични ридания.

— Трябва да е Ани Скот — казах потиснат.

— Сигурно — рече полицая, загледан към къщата. Риданията спряха след доста дълго време. Мина около половин час, преди жената да излезе. Вървеше бавно, скрила лицето си в мръсна кърпичка и рамената и се тресяха.

Полицаят й отвори вратата и й помогна като я хвана под лакътя.

Беше жест на състрадание, но тя рязко отблъсна ръката му.

— Махни си гадните ръце от мен — просъска с неясен глас и продължи надолу по пътеката.

— Особена жена — промълви полицаят и се изчерви.

— Може би чете Макбет — предположих аз, но това май не го утеши.

Измина час и половина без да видя Коридън. Бях гладен. Минаваше един и половина; но реших да изчакам, като се надявах, че може да разбера още нещо или да видя Коридън и му кажа какво мисля аз.

След десет минути той се показа на вратата и ми помаха. Бях излязъл от колата и за части от секундата се отзовах до него.

— Добре — каза кратко. — Предполагам, че искаш да огледаш. Но за бога, не казвай, че аз съм те пуснал.

Реших, че въпреки всичко не съм си пропилял парите да нахраня тоя.

— Благодаря — казах. — И дума няма да промълвя. Още миришеше силно на газ в къщата и се засили като наближих кухнята.

— Това е Ани Скот — каза Коридън унило и посочи свитата фигура на пода.

Надвесих се над нея, чувствах се неадекватно, нищо не можех да мисля.

Беше облечена в розов халат и бяла пижама, краката й бяха боси, ръцете й стиснати в юмруци. Главата й лежеше вътре, в печката. Като се движих наоколо, прескочих внимателно краката й и погледнах в печката. Беше руса, двадесет и пет годишна; дори мъртва, беше красива, въпреки че не открих никаква прилика с Нета в ясното й лице.

Отдръпнах се и погледнах Коридън. Запитах го:

— Сигурно ли е, че е Ани Скот?

Той нетърпеливо отговори:

— Разбира се. Жената я идентифицира. Не се опитваш да направиш бъркотия, нали?

— А не е ли странно, че и двете са се самоубили? — казах и усещах, че нещо въобще не е наред. Той поклати глава и влезе в дневната.

— Прочети това — подаде ми един лист. — Намерихме го до нея.

На листа пишеше:

„Без Нета животът не значи нищо за мен. Моля те, прости ми. Ани.“

Подадох му го обратно и казах:

— След петдесет години служба в полицията, отговорно мога да заявя, че това е нагласено. Той взе листа.

— Не се опитвай да пускаш майтапи — каза студено.

— До кого мислиш е адресирано?

Той тръсна глава и отговори:

— Не знам. Мисис Брамби ми каза, че доста мъже са идвали тук. Имало един, Питър, за него Ани е говорила много. Може би посланието е било за него.

— Възможно ли е да е Питър Атърли? — попитах предпазливо. — Тоя, дето е дал на Нета пистолета?

Коридън се почеса по брадата.

— Съмнявам се — каза. — Атърли си е заминал за Щатите преди повече от месец.

— А да, бях забравил — приближих се до бюрото под прозореца. — Е, предполагам го издирвате?

Отворих вратичката на бюрото и надникнах вътре. Нямаше листи, нито писма. Беше изчистено всичко.

— Сигурно е разтребила тук, преди да си посегне — отбелязах аз. — Някъде да видя писма или хартии? Той поклати отрицателно глава.

— Значи няма с какво да сравним почеркът от бележката?

— Скъпи приятелю,... — започна малко язвително.

— Забрави — прекъснах го. — Аз съм подозрителна натура. Намери ли нещо интересно?

— Нищо — отговори кратко и присви очи. — Претърсих основно. Нищо свързано с фалшивите облигации, пръстена с камъни и другите неща. Жалко, че те разочаровам.

— Ще го преживея — казах аз. — Дай ми малко време. А някакви копринени чорапи?

— Не съм търсил — той отстъпи назад. — Имам по-важни работи.

— Нека да погледнем — продължих. — Имам едно наум за тях. Къде е спалнята?

— Виж сега, Хармас, това вече е прекалено. Пуснах те вътре...

— За бога, заради себе си, ако не заради мен се успокой — потупах го по ръката. — Какво лошо в това да погледна? Нета имаше копринени чорапи и те изчезнаха. Ани може също да е имала и още да са тук. Нека само огледаме.

Той ми хвърли отегчен поглед и се обърна към вратата.

— Стой тук — каза и се заизкачва по стълбите. Аз го следвах.

— Може да се нуждаеш от мен. Винаги е добре да има свидетел.

Той влезе в малка, но луксозно обзаведена спалня, веднага се запъти към шкафчетата и зарови сред бельо, блузки и шалчета.

— Пипаш тези работи като женен мъж — отворих гардероба и се забих в него. Имаше само две рокли и някакъв костюм на закачалките. — Май не е имала много дрехи. Вероятно не е могла да се сдобие с купони или как смяташ, дали е била нудист?

Начумери се и каза:

— Тук няма чорапи.

— Никакви?

— Не.

— Моята теория за нудизма ще излезе вярна, а? Може да ти харесва да извъртиш по друг начин нещата с твоя пъргав и бърз ум. Аз обаче ще продължа да човъркам докато разбера, защо нито едно от тези две момичета няма чорапи у тях.

— Накъде по дяволите биеш? — Коридън избухна. — Ти, с твоите евтини булевардни романи! За кого се мислиш — за Пери Мейсън?

— Не ми говори, че четеш криминални романи — казах изненадан. — Добре, и какво сега?

— Чакам линейката — каза Коридън, слизайки надолу. — Тялото ще бъде откарано в моргата Хоршам и аутопсията ще бъде направена там. Не очаквам нещо друго да се разкрие. Толкова е ясно.

— Наистина ли смяташ, че като е научила за Нета е решила да я последва?

— Защо не — отговори той. — Би се изненадал да разбереш колко самоубийства стават в едно семейство. Водим специална статистика за това.

— Бях забравил, че следвате само правила — му отвърнах. — Каква беше идеята да ме държиш настрани, докато душите тук?

— Слушай, Хармас, нямаш никаква проклета работа тук. Тук си заради търпението ми. — Коридън се ядоса. — Това е сериозна работа и досадници не ми трябват.

— Да ме наричаш досадник е опашата лъжа, както че работиш — казах отчаяно. — Но няма значение. Аз се оттеглям. Както и да е, благодаря за помощта ти.

Изгледа ме втренчено да види дали се шегувам, реши, че да и стисна устни.

— Добре де, това беше всичко за гледане. По-добре да се махаш, преди да дойде линейката.

— Да, тръгвам си — казах аз на вратата. — Не те интересува моята версия за втората смърт, нали?

— Ни най-малко — твърдо кимна.

— Много жалко. Мислех, че ще ти помогна да се добереш до истината. Предполагам, че ще охраняваш трупа този път? Не искаш да откраднат и него, нали?

— О, глупости — каза троснато. — Нищо такова няма да се случи. Но ще взема предпазни мерки въпреки всичко.

— Много странно, точно така го определям — усмихнах му се и отворих вратата. — До скоро — продължих и го оставих.

Намигнах на полицая на външната врата, качих се в Буика и потеглих. Много неща имах да премислям, и не знаех откъде да започна. Нямаше да е лоша идея да поговоря с мисис Брамби. Това изглеждаше добра стартова позиция.

Знаех, че къщата й не е далече, защото Берт, полицаят, я доведе само за минути. Не исках Коридън да знае какво мисля да правя и затова паркирах Буика зад един гъсталак и се върнах пеша. За късмет, срещнах един селянин, който ми показа къщата на мисис Брамби. Беше малка и порутена, с буренясала градина.

Минах по пътечката и почуках на вратата. Чак след третия път чух стъпки отвътре. След секунда пред мен застана мисис Брамби. Отблизо приличаше на полу-циганка. Беше много мургава и черните й очи бяха като два влажни камъка.

— Какво търсиш? — попита с пресипнал глас като грачене на гарга.

— Аз съм журналист, мисис Брамби — казах и повдигнах шапката си. Надявах се, че ще оцени добрите маниери — Искам да Ви задам няколко въпроса за мис Скот. Видяхте тялото преди малко. Абсолютно ли сте убедена, че е на мис Скот?

Присви очи и каза:

— Естествено, беше мис Скот — и тръгна да затваря вратата. — Не знам за какво говорите. Както и да е, няма да отговарям на никакви въпроси. Изчезвайте!

— Мога да направя живота Ви по-сигурен — веднага изстрелях другия номер. — Искам историята на това самоубийство и моят вестник щедро ще се отблагодари.

— Ти и твоя вестник вървете по дяволите — яростно се развика, тръшна вратата, но не можа да я затвори, защото предвидливо бях промушил крак.

— Сега бъдете мила — усмихнах се през едва отворената врата. — Кой е този Питър, за когото разказахте на инспектора? Къде да го намеря?

Тя внезапно отвори вратата, сложи ръка на гърдите ми и ме блъсна. Беше така неочаквано, че залитнах назад, изгубих равновесие и се проснах по гръб. Ударът й беше като ритник на кон.

Вратата се хлопна и тя заключи отвътре.

Изправих се бавно на крака, поизчистих се и подсвирнах лекичко. После погледнах нагоре към прозореца и настръхнах.

Мярнах ненадейно едно момиче, което ме гледаше. В този момент тя се отдръпна бързо. Не мога дори да се закълна, че беше момиче; може да е бил мъж — нещо като оптична измама. Но доколкото не ме лъжеха очите, Нета Скот беше горе и ме гледаше оттам.