"Дай ми смокинов лист" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

Глава 7

Хари Медоуз — висок и строен, прехвърлил седемдесетте човек, някога беше ръководил лабораторията на полицията в Парадайз Сити. Когато му дошло времето да се пенсионира, полковник Парнъл му предложил да поеме малката, но добре оборудвана лаборатория на агенцията. Медоуз приел с радост. Считаха го за най-добрия патоанатом във Флорида и въпреки възрастта му, наследникът му от предишната служба нерядко се консултираше с него.

Заварих Медоуз да гледа нещо под микроскоп, седнал на висок въртящ се стол.

От Сърл пристигнах колкото може по-бързо и носех със себе си кутията с консервирани жабешки бутчета.

— Здрасти, Хари! — поздравих аз, след като нахълтах в лабораторията. — Нося нещо за теб.

Той ми махна раздразнено с ръка да изчезвам, без да отдели поглед от окуляра на микроскопа.

— Хари! Това е важно и спешно!

Той въздъхна, завъртя се със стола към мен и ми се усмихна.

— Вие, младите, непрекъснато бързате. Какво има?

Извадих пликчето от портфейла си и го сложих на масата пред него.

— Анализирай го, Хари. Би трябвало да е бърз за приготвяне сос, който върви с консервирани жабешки бутчета.

— Така ли? Добра идея, ако сосът е хубав. Жабешките бутчета никак не са ми безразлични. А къде го намери?

— Може и да не е сос, Хари. — Отидох до вратата. — Много е спешно. Ще чакам в кабинета си. Нали ще ми се обадиш?

Хари Медоуз кимна и взе пликчето.

Чък Барли го нямаше в кабинета. През целия път от Сърл бях систематизирал известните ми факти и бях мислил за доклада, който трябваше да подготвя за полковника. Седнах и започнах да пиша на машината. Бях преполовил доклада си, когато Хари се обади.

— Ела при мен, Дърк — каза той рязко.

Изоставих писането и тръгнах по дългия коридор към лабораторията.

— Каква е тази история — попита Хари със строго изражение на лицето, когато влязох при него. — Откъде взе това пликче?

Затворих вратата и се приближих до него.

— Какво има вътре?

— Петдесет процента чист хероин, петдесет процента глюкоза.

— Както си и мислех. Каква е пазарната му цена?

— Това пликче струва около триста долара.

Започнах да смятам на ум. Едно пликче в консервена кутия, две консервени кутии в една картонена кутия, някъде около петстотин картонени кутии. Товарът на камиона струваше около триста хиляди долара. При доставка веднъж месечно — в това не можех да съм сигурен, но ако беше така, оборотът на Уедърспун трябва да е бил три милиона и шестстотин хиляди годишно.

— Сигурен ли си за цената, Хари?

Той кимна.

— Това е чист хероин. Цифрите получавам от отдела за борба с наркотиците всеки месец. Това количество струва триста долара.

— Благодаря ти, Хари. Пиша доклад за полковника. Не мога да ти кажа повече от това. Задръж пликчето и го пази. Това е веществено доказателство — казах аз и излязох, забързан към кабинета си.

Завърших доклада след още половин час, след това го мушнах в един плик и заедно с картонената кутия с консервирани жабешки бутчета го занесох при Гленда Кери.

Гленда беше секретарка на полковника. Висока, чернокоса и красива тридесетгодишна жена с безупречна прическа и строго облекло, Гленда беше олицетворение на професионализма и педантичността.

Когато влязох в кабинета й, тя преглеждаше някаква папка.

— Здрасти, Гленда! — поздравих аз и сложих кутията върху бюрото й. — Би ли прибрала това в сейфа? Струва много пари. Добави и този плик.

— Какво е това? Още ли се занимаваш с Джаксън?

— Разбира се. Полковникът ми каза да се занимавам и аз се занимавам.

— Харчиш много пари. — Гленда винаги съдеше за резултатите по направените разходи. — Докъде стигна?

— Написал съм го в доклада, но той е само за очите на полковника. Напипах нещо голямо, Гленда. Само че те моля да не го четеш.

Тя сви рамене.

— Къде ще ходиш сега?

— Всичко това ще ти стане ясно утре, когато се върне полковникът. Нали се връща утре?

— Така каза. Но не се е обаждал, откакто замина.

— Добре. Само дръж тази кутия и доклада много добре заключени.

Излязох и когато тръгнах по коридора, видях Тери О’Брайън да излиза от асансьора.

— Имам нещо за теб, Дърк — каза той.

Отидохме заедно до кабинета ми.

Тери О’Брайън беше ирландец и напълно приличаше на такъв — едър, малко под среден на ръст, с лице, чийто нос сякаш някой се бе опитал да изравни и почти беше успял, с весела усмивка и проницателни сини очи.

— Какво е то, Тери?

— За мисис Филис Стобарт. Моминското й име е Филис Лауъри, четиридесет и двегодишна. — Аз извадих бележника си и започнах да записвам. — Обадих се на Тайсън. Той ми каза и други неща, които могат да ти се сторят интересни.

Ричи Тайсън имаше малко преуспяващо детективско бюро в Джеймстаун и понякога използвахме услугите му.

Направих гримаса.

— Колко ти взе?

— Накарах го да смъкне до сто долара. — Тери О’Брайън ме погледна въпросително. — Добре ли е?

— Зависи какво ти е казал.

— Каза ми, че преди близо четиридесет години мистър и мисис Лауъри, бездетно семейство, осиновили дете чрез местното дружество за подпомагане на сираци. Мистър Лауъри бил много почтен човек. Имал проспериращо туристическо бюро. Взели момиченцето при себе си, когато било на четири годинки. За родителите му не знаели нищо. Било изоставено пред вратата на дружеството. Но изглежда нещо не било както трябва. Детето пораснало и станало непоносимо — не се стараело в училище, вечно тичало след момчетата, след това започнало да краде от супермаркетите, имало проблеми с полицията и така нататък. Според Тайсън, двамата Лауъри положили всички възможни усилия, за да прекратят това, но без успех. Момичето било регистрирано като малолетен престъпник. Прекарало известно време в изправително заведение, избягало, върнали го обратно и накрая го освободили, когато станало на седемнадесет години. След това останало при осиновителите си по-малко от седмица и изчезнало. Те съобщили в полицията, че дъщеря им е изчезнала и били доволни, че се отървават. Полицаите направили каквото се прави в подобни случаи, но не успели да я открият. И една нощ, преди около десет години, тя се върнала при тях. После казали на Тайсън, който им бил приятел и току-що започвал бизнеса си, че осиновената им дъщеря се е променила до неузнаваемост. Била станала груба, зла и старците се страхували от нея. Поискала им петстотин долара. Останали с впечатлението, че бяга и се крие от някого. Дали й парите и тя заминала веднага. След това не се знае какво е станало с нея. Старите Лауъри са мъртви. За първи път след това се появява на хоризонта преди година, когато се е омъжила за Стобарт.

— Значи не знаем какво е правила близо десет години?

— Така излиза.

— Ето това се казва да изчезнеш от хоризонта! — Замислих се върху чутото. — Тери, искам да отидеш в Сикоум и да провериш всички агенции, които осигуряват стриптизьорки за нощните заведения. Искам да ми намериш снимка и колкото се може повече сведения за Стела Коста, която е работила в „Скин клъб“. Адресът й е бил „Мейси стрийт“ номер 9. Ще казваш, че е наследила малко пари. Обикновено това върши работа. — И нещо важно. Стой настрана от „Скин клъб“. Разбра ли ме?

— Няма проблем. Ще стане.

Останах още малко, докато напиша това, което ми беше казал Тери и го занесох на Гленда.

— Още нещо за полковника — казах аз. — Сложи го при другото.

Тя се облегна назад.

— Току-що научих, че полковник Парнъл ще се забави във Вашингтон. Ще се върне най-рано в понеделник. — Тя взе доклада ми.

Аз й се ухилих.

— Страхотна новина! Значи имам още цели пет дни! След това излязох от кабинета й и отидох бързо при колата.

Подкарах към кантората „Хауърд amp; Бенболт“. По пътя спрях, за да изям един хамбургер и да изпия една бира. Пристигнах при Бенболт малко след 14:30.

Дебелата възрастна дама ме изгледа с подозрение.

— Идвам при Мистър Бенболт — казах аз.

— Имате ли уговорена среща? Вие бяхте мистър Уолъс, ако не се лъжа?

— За името да. За срещата не. Но ще ме приеме.

— Мистър Бенболт току-що се върна от обяд.

— И аз обядвах току-що — усмихнах й се аз в отговор. — Ставаме двама. Ще му кажете ли, че съм тук?

Тя ме стрелна с гневен поглед и натисна копчето на интеркома.

— Мистър Бенболт, тук е мистър Уолъс от агенция „Парнъл“.

— Нека влезе — избумтя отривистия глас на адвоката.

Секретарката ме погледна.

— Знаете пътя, струва ми се.

— Разбира се. Третата врата вдясно, нататък по коридора.

Тя не благоволи да каже нищо повече и се загледа в някакъв документ. Стана ми мъчно за нея. Беше стара, дебела и сигурно никой не я обичаше. Малката власт, с която разполагаше — да брани шефа си, постепенно се изплъзваше между пръстите й. Скоро щеше да остане в някой едностаен апартамент без асансьор и единствената й компания щеше да е котката.

Заварих Едуард Бенболт седнал зад бюрото си. Изглеждаше зачервен и преял. Усмихна ми се с професионалната си усмивка, стана, за да стисне ръката ми и ми посочи един стол.

— Е, мистър Уолъс — каза той, след като се настанихме. — Имате ли някакви новини?

— Новини за какво? — попитах аз.

— Последния път, когато се срещнахме, не бяхте ли в процес на издирване на внука на Фредерик Джаксън? — Долових, че аперитивът леко е замъглил мозъка му. — Така беше, нали?

— Мистър Бенболт, последния път, когато се срещнахме, вие също бяхте в процес на издирване на Джони Джаксън. Получихте ли отговор на обявите си?

Туй бутна към мен една кутия пури.

— А, не. По нареждане на мистър Уедърспун, прекратихме издирването. Но все пак съм любопитен, открихте ли момчето? — Той отвори капака на кутията. — Една пура?

— Все още не съм го открил, но продължавам да търся. — Поклатих отрицателно глава към предложената ми кутия. — Не, благодаря.

Той си избра пура, помириса я, отряза края й и я запали.

— Трудна задача.

Оставих му малко време, за да може да ми се изфука със скъпата пура и да напълни стаята с гъст, ароматен дим. След това попитах:

— Чухте ли за мистър Уедърспун?

Лицето му стана такова, че всеки погребален агент би му завидял.

— Да, колко жалко наистина. Чух тази сутрин. Ужасно! Мъж в разцвета на силите си!

— Никой не е вечен — отбелязах аз и извадих пакета си с цигари. — Едни умират, други се раждат. Доколкото разбрах, вие ще се занимавате с наследството му.

— Да.

Почаках, но той изглежда се интересуваше повече от пурата си, отколкото от Уедърспун.

— Оставя фабриката и бакалницата, но трябва да е спестил и пари. Така ли е?

Бенболт ме изгледа.

— Бях останал с впечатлението, че са ви наели, за да откриете внука на Фредерик Джаксън. Сега очевидно се мъчите да измъкнете сведения, касаещи наследството на мистър Уедърспун, което няма нищо общо с вашата работа. — Той погледна часовника си. — Боя се, че не мога да ви отделя повече време.

— Някога били ли сте в Сърл, мистър Бенболт?

— В Сърл? Не, разбира се.

— Бъдете търпелив с мен. — Усмихнах му се открито, приятелски. — Отидох в Сърл и започнах да се ровя около изчезването на Джони Джаксън, но междувременно попаднах на доказателства, които биха вкарали Хари Уедърспун в дранголника поне за петнадесет години.

Челюстта му увисна.

— Какви доказателства?

— Докато не приключа с този случай, докато не предам доклада си на полковник Парнъл, който след това ще го предаде на щатската полиция, не мога да ви кажа нищо повече, но уверявам ви, мистър Бенболт, не се шегувам. Мога и сам да установя колко голямо е наследството на Уедърспун, но за това ще ми трябва време, а времето, с което разполагам е ужасно малко, така че се надявам да бъдете малко по-сговорчив.

— Да не би да искате да кажете, че Хари Уедърспун е бил престъпник?

— Бил е център на мрежа за пласиране на наркотици. Повече от това не мога да ви кажа.

— Боже мили! — Пепелта от пурата му падна върху огромната жилетка на костюма му. — Наркотици?

— Това засега е поверително. Колко голямо е наследството на Уедърспун?

— Около половин милион, струва ми се. Зависи за колко ще се продадат фабриката и магазинът. Влагал е парите си разумно, чрез моите посредници. Честно казано, изненадан съм от това, колко много пари успя да спечели от тази фабрика. — Бенболт остави пурата си. — Наркотици! Но това е ужасно! Предполагам, че знаете какво говорите?

— Имам достатъчно доказателства и ако беше жив щяха да го приберат на топло, но са замесени и други хора, а и още не съм завършил разследването си. Кой ще наследи имотите му?

— Не разбирам как е възможно една фабрика за жабешки бутчета да е свързана с търговията с наркотици.

— Тя е интелигентно поставен смокинов лист.

Той ме изгледа учудено.

— Какво означава това?

— Фабриката е била само прикритие за истинската дейност на Уедърспун. Кой ще наследи имотите му?

Бенболт остана загледан в пурата си дълго време, поколеба се и накрая сви рамене.

— Мистър Уолъс, като взема предвид това, което току-що ми разкрихте, и факта, че моят клиент вече не е между живите, а и за да подпомогна доколкото мога разследването ви, мисля, че няма да наруша професионалните си задължения, ако разкрия пред вас какво се случи преди седмица.

Чаках. Тези адвокати! Да им има човек приказките!

— Мистър Уедърспун дойде при мен — продължи Бенболт. — Не беше на себе си. Имаше вид на болен, на недоспал човек. Това е необичайно за него, той винаги излъчваше самоувереност и спокойствие. Каза ми, че е уморен и че смята да се пенсионира. Това ме изненада, защото не беше на повече от четиридесет и осем години, ако е имал и толкова. Искаше да продаде всичките си акции. Подчертах, че индексът Дау Джоунс в момента е много, много нисък, но той заяви, че се нуждае незабавно от пари в брой. Също така ми нареди да продам бакалницата в Сърл за колкото успея. Имах усещането, че нещо го измъчва, аз долавям такива неща много добре. Попитах го какво смята да прави с фабриката за жабешки бутчета. Той отговори много троснато, че сам ще се погрижи за нея. — Бенболт замълча, за да дръпне от пурата. — След това повдигнах един въпрос, който ме безпокоеше, още откакто мистър Уедърспун стана мой клиент. Напомних му, че все още не се е погрижил за завещанието си. Отговори ми, че няма никакви роднини и че пет пари не дава за завещанието си. Аз подчертах, че ако мой клиент, притежател на половин милион долара, умре без да е направил завещание, това може да повлече след себе си множество проблеми от правно естество. Седеше, където сега седите вие, гледаше ме и се усмихваше странно. Може би ще е по-точно, ако кажа, че усмивката му беше по-скоро цинична гримаса. — Бенболт забеляза пурата си и внимателно изтърси пепелта в големия пепелник от оникс. — Каза, че не бил помислил за това. След това заяви, че желае всичките пари и бакалницата му да получи мис Пеги Уайът от Сърл.

Лицето ми остана безизразно.

— Обясни ли защо иска това?

— Попитах го коя е мис Пеги Уайът. Отговори, че била негова любовница и че се отнесъл зле с нея. Нямало на кого другиго да завещае парите си, така че защо не? След това цинично заяви, че и без това тя нямало да ги получи, тъй като не възнамерявал да умира скоро. Ако все пак, това станело, желаел всичко да отиде у нея. Написах завещанието и сътрудниците ми станаха свидетели на подписа му веднага след това. Така че мис Пеги Уайът наследява близо половин милион долара.

— Тя знае ли?

— Мистър Уедърспун умря едва вчера. Преди да влезе в сила, автентичността на завещанието трябва да бъде потвърдена официално. Предполагам, че другата седмица ще отида до Сърл и ще я уведомя.

— А фабриката? Ако се продаде, парите от нея също трябва да получи мис Уайът, нали?

— Би трябвало. — Бенболт ме погледна неуверено. — Мистър Уедърспун взе от мен всички документи, свързани с фабриката. Ако бъде продадена, без съмнение ще предявя претенции в нейна полза.

— Значи, ако Уедърспун вече е продал фабриката, вие няма как да знаете това?

— Така е, но веднага щом се уредят формалностите около завещанието, смятам да я посетя и да проверя на място какво се е случило.

— Фабриката няма да остане непродадена дълго време. Следете какво става там, мистър Бенболт. Казахте ми, че Уедърспун е взел всички документи, отнасящи се до нея. Къде са те сега?

— Не зная. Бих могъл да попитам в банката.

— Няма да е зле. Ще ми съобщите ли резултата?

— Предполагам, че да. — Той извади още една пура от кутията, втренчи се в нея и я върна обратно. — Наистина ли мистър Уедърспун се е занимавал с търговия на наркотици?

— Да. И фабриката е била центърът, около който се е въртяло всичко. Сигурен съм, че и следващият собственик няма да се откаже от такъв печеливш бизнес.

Бенболт поглади двойната си брадичка.

— Не е ли редно да уведомите полицията, мистър Уолъс?

— Ако го направя, веднага ще дойдат и ще започнат да душат наоколо. Подгответе всичко за проверка, а аз в това време ще приключа с моето разследване. — Станах. — Отделът за борба с наркотиците никак не си поплюва.

— Мога да им кажа само това, което казах и на вас — измърмори той смутено.

— Сега представлявате интересите на мис Пеги Уайът. Не след дълго някой ще купи фабриката. За вас ще е по-лесно да разберете кой е той, отколкото за мен. Купувачът също ще е замесен в наркобизнеса. Разберете кой е той и ще станете симпатичен на отдела за борба с наркотиците. Поразпитайте и разберете кой се кани да купи фабриката, това е. След това ме уведомете. Става ли?

— Все пак мисля, че трябва да се обадим в полицията.

— Не още. Преди това искам да доведа нещата докрай. Полковник Парнъл ще се запознае с подробния ми доклад по случая, когато се върне от Вашингтон след пет дни. Дотогава е по-добре да играем заедно. Просто разберете кой ще купи фабриката и ми се обадете, мистър Бенболт.

Той се замисли и след малко кимна.

— Добре. Завещанието и без това още не е потвърдено. Ще се поинтересувам. Къде мога да ви намеря?

Дадох му визитната си картичка.

— Предайте каквото трябва на този телефон, аз ще ви се обадя веднага. Попаднал съм на нещо едро, мистър Бенболт. Не бива да го изпратим по дяволите. Трябват ми още доказателства. Ако повикате ченгетата, ще стъпчат всичко, което съм направил досега и вероятно ще останат с пръст в устата. Разбирате ли?

— Ще видя какво мога да направя.

Стиснахме ръцете си и излязох.

Върнах се в агенцията, седнах в кабинета си и се замислих върху нещата, които бях научил досега.

Струваше ми се, че Уедърспун изведнъж се е уплашил. Бил е готов да побегне заедно със собствеността си, превърната в нари. Отишъл е в къщата на стария Джаксън и я е претърсил с помощта на брадвата. Искал е да открие спестяванията му. Може и да е успял. Докато е търсел е дошъл някой друг, промъкнал се е зад гърба му и го е ударил по главата. След това е завлякъл трупа му в жабарника. Обикновено така се отървават от пласьорите на наркотици, които искат да се измъкнат от играта.

Придърпах пишещата машина към себе си и добавих последните събития към доклада си за полковника. Щеше да получи доста солиден документ. Тъкмо прибирах листа в плик, за да го предам на Гленда, когато влезе Тери О’Брайън.

— Ама какъв късмет имах! — възкликна той и се стовари върху един стол. — Отидох най-напред при Бърни Айзъкс, който има агенция за стриптизьорки. — Страхотен късмет! Той е посредничил на стриптизьорка, която се е наричала Стела Коста.

— Добра и бърза работа си свършил, Тери. — Качих краката си върху бюрото. — Е, и?

О’Брайън ми подхвърли един плик.

— Ето я.

Извадих гланцовата снимка от плика. На нея Стела Коста беше само по силно изрязани бикини. Наистина беше секс бомба. Беше застанала в предизвикателна поза — леко разкрачела, с вдигнати нагоре ръце, лицето й излъчваше чувственост и желание. Мина известно време докато разгледам снимката, след това я хвърлих настрана и погледнах към О’Брайън.

— И какво още, Тери?

— Това струваше пари, Дърк. Мошеникът поиска стотачка, но се споразумяхме за петдесет.

Замислих се за Гленда. Когато видеше разходите ми, щеше да се хване за главата.

— Какво ти разказа той?

— За петдесет долара ми даде снимката. Само че след това кучият му син млъкна като гроб и трябваше да му дам още петдесет, за да проговори.

Простенах.

— Знаеш как стоят нещата, Дърк. В този занаят от време на време трябва да се плаща.

— Какво ти каза той?

— Отишла при него, когато била още дете. Според него била на осемнадесет. Нямала никакъв опит, но му допаднала. Предполагам, че се е заел да я лансира. В началото й намирал дребни ангажименти в различни долнопробни барове. Така научила занаята. По трудния начин. Работила за него през следващите десет години и накрая станала истинска професионалистка. Най-добрият клиент на Бърни и досега е Едмундо Раес, който държи „Скин клъб“. Бърни успял да я уреди там и тя останала при мексиканеца осем или девет години. Преди една година отишла при Бърни и му казала, че напуска. Той не възразил. Тя вече наближавала четири-десетака и била започнала да пълнее. Отишла си и той не я бил виждал оттогава.

— Бърни спомена ли, че е имала дете?

— Да, разбира се. Каза, че детето й пречело. Не можела да работи следобедите, защото трябвало да се грижи за сина си. Бърни нямал нищо против. Самият той има десет деца. Каза, че ако не било детето, щяла да спечели много повече пари.

Бутнах снимката към него.

— Огледай добре тази жена. Не обръщай внимание на циците й. Съсредоточи се върху лицето.

Тери се вгледа в снимката и се ухили.

— Трудно е да не гледаш тези цици, а?

— Ако можеш, опитай се да си припомниш онези сватбени снимки на мистър и мисис Стобарт, които ти е показала Фани от „Хералд“. Има ли някаква прилика между Стела Коста и мисис Стобарт?

Той ме изгледа учудено, после пак се втренчи в снимката.

— Може би. Да, по дяволите, напълно възможно е. Искаш да кажеш, че тази стриптизьорка е мисис Стобарт?

— Не знам. Ти ще кажеш.

— Не мога да се закълна, но приликата е забележителна… След като ме накара да се замисля…

Погледнах си часовника. Беше 18:08.

— Тери, имам още една работа за теб. Хапни нещо и тръгни да обикаляш заведенията в Сикоум, където се събират обратните. Първо ще отидеш в дупката на Аткинс Пудрата. Той е в занаята от години. Ако не откриеш нищо, ще опиташ и другаде. Искам да разпиташ дали някой познава, или пък е виждал напоследък едно русо момче със странно облекло, с гердани и гривни, което ходи с едър негър. Името на момчето е Джони Джаксън. Баща му е награден с медал за храброст и може да се е похвалило тук и там с това. Разбра ли?

О’Брайън направи гримаса.

— Щом искаш… Честно казано можех да мина и без тази работа.

— Това е положението. И не харчи повече пари. Пусни слух, че Джони Джаксън е получил наследство и че искаш да го намериш.

— Казваш да започна от Аткинс Пудрата?

— Там е най-вероятно да научиш нещо, Тери. И не се отказвай. Ако трябва, обикаляй цяла нощ. Веднага щом научиш нещо съществено, ми се обади.

— А ти, както разбирам, в това време щастливо ще спиш в креватчето си.

— Може би. Обади се у дома.

— Добре — каза Тери и излезе.

Помислих известно време и реших, че е крайно време да огледам както трябва мисис Филис Стобарт.

Върнах се в апартамента си, взех душ, облякох един от по-хубавите си костюми и отидох в един рибен ресторант, където се подкрепих с огромна порция скариди със сос. Нахраних се спокойно. Когато стрелките на часовника ми показаха, че е станало 19:30, се качих на колата си и подкарах към булевард „Бродхърст“.

Къщата на Стобарт се намираше на един ъгъл в горния край на булеварда. Всички околни къщи бяха луксозни и издаваха богатството на собствениците си. Тази на Стобарт не беше изключение. Беше почти скрита зад висок жив плет и през високата порта от ковано желязо се виждаше алея, която минаваше покрай цветни лехи, безупречни английски ливади, голям плувен басейн и всичките останали дивотии, без които богатите не могат да живеят.

Паркирах под клоните на едни дървета, слязох от, колата и се приближих до портата. Оттам къщата се виждаше добре — двуетажна, вероятно с шест спални, всекидневна с големи прозорци, заемащи цялата фасада на първия етаж, и три гаража. В такава къща човек би могъл да покани на гости и сто души, без да го смачкат.

Входната врата — дъбова, с меден обков, беше осветена от два фенера. Прозорците на всекидневната светеха. В две от стаите на горния етаж също светеше. На асфалтовата алея беше паркиран светлокафяв ролс-ройс. Докато наблюдавах, на един от горните прозорци се появи силует — жена.

Зад себе си чух грубия глас на ченге:

— Какво мислиш, че правиш тук, а?

Ако някой ме беше опарил с нажежена ютия, може би нямаше да подскоча толкова високо. Обърнах се предпазливо назад. На бялата лунна светлина видях един едър набит човек с униформена шапка и блестящи на луната сребристи копчета. В ръката си държеше пистолет и стоеше само на един разкрач зад мен.

С облекчение познах униформата и човека. Беше Джей Уилбър от дежурния отдел за охрана, с който работехме доста често. Тяхна беше неблагодарната задача да патрулират по улиците, на които живееха богатите.

— Боже, Джей! — възкликнах аз. — За малко да ме накараш да снеса яйце!

Той се вгледа в мен, прибра пистолета и се ухили.

— Ти ли си? Какво става?

— Тъкмо щях да се изпикая пред къщата на Стобарт. Хубава е, а?

— Може да се каже. А защо се навърташ насам?

— Интересува ме мисис Стобарт. Искам да поговоря с нея.

— А защо?

Изгледах го продължително и с нетрепващ поглед.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Тъй като всяка Коледа получаваше от полковника печена пуйка, а в Деня на благодарността — бутилка уиски, той се ухили още повече и каза:

— Всъщност не.

— Познаваш ли въпросната дама?

— Често я виждам. Много е надута и предпочитам да стоя настрана.

— Искам да говоря с нея, но без съпруга й да разбере. Дай идея как да стане.

— Всяка вечер като по часовник двамата излизат оттук заедно… Би трябвало да тръгнат след около половин час. Тя отива в Кънтри клуба, а мистър Стобарт отива да играе покер на друго място. По-голямата част от вечерта той печели или губи пари. След това отива да я вземе някъде около един и се прибират.

— Като че ли не се разбират много, а?

— Изглежда не си го виждал. Никой не може да се разбере с човек като Хърби Стобарт. По-голям кучи син от него едва ли може да има под слънцето.

— Още кой живее тук, Джей?

— Персоналът им е доста многоброен. Има един негър, който вози Хърби Стобарт… Нещо като боди-гард… Често идва и едно момиче, което взема колата на мисис Стобарт…

— Кое е това момиче?

— Не знам. Изглежда добро парче — черна коса, хубави цици. Предполагам, че са приятелки с мисис Стобарт.

— О’кей, Джей, благодаря ти.

Тъй като го познавах, аз извадих двадесет долара от портфейла, те смениха собственика си, стиснахме си ръцете и си отидох.

Всички детективи от агенция „Парнъл“ са членове на Кънтри клуба, на Яхт клуба и на всички други лъскави нощни клубове в града. Всички имаха право да ползват кредитната карта на полковник Парнъл, която им осигуряваше безплатна вечеря, напитки и какво ли още не в тези заведения. Сигурно му е струвало цяло състояние, но пък това не бяха напразно хвърлени пари. Освен това съществуваше и Чарлс Едуардс, който проверяваше всеки по-голям разход и човек наистина трябваше да има непоклатимо обяснение в края на месеца, когато се теглеше чертата.

Когато видях светлокафявия ролс ройс да се задава по алеята към Кънтри клуба, аз вече седях на голямата тераса и пиех уиски със сода. От него слезе една жена, махна с ръка за довиждане и се изкачи по стълбите. Надявах се да успея да видя Хърбърт Стобарт, но ролс ройсът изчезна още преди да се изправя на крака.

Жената беше с много елегантна рокля в черно и бяло, с дълбоко деколте. Около шията и китките й блестяха диаманти. Русата й коса беше прибрана на тила.

Движеше се отпуснато и бавно, сякаш нямаше никакви грижи на този свят. Огледа се и махна с ръка на един дебел мъж и една още по-дебела жена, които ближеха някакви коктейли. Те й махнаха уморено в отговор. След това влезе във фоайето. Аз допих уискито си набързо и я последвах вътре.

Видях, че говори нещо на Джонсън, портиера на заведението — възрастен негър със снежнобяла коса, който я слушаше почтително. След малко му кимна едва забележимо и се насочи към задната тераса, където се сервираше вечеря. Тя се огледа, сякаш се надяваше да види някой познат, но голямата тълпа беше прекалено заета с ядене и разговори, за да й обърне внимание. Тя сви рамене и слезе на долната тераса, където намери свободна маса и седна. След това махна нетърпеливо с ръка на един келнер, каза му нещо, после отвори чантата си, извади масивна златна табакера, взе цигара и запуши. Движенията й бяха бавни, сякаш се готвеше да прекара дълга и тягостна вечер. След като запали цигарата, тя се облегна назад и впери поглед в блестящото море, шумолящите палми и фаровете на преминаващите коли. Изглеждаше отегчена.

Приближих се. Разгледах я по-внимателно. Личеше си, че някога е била невероятно красива. Тялото й беше пропорционално, но лицето й беше малко подпухнало от многото коктейли преди обяд и уискита след вечеря. Вече изобщо не се съмнявах, че жената пред очите ми е Стела Коста — бивша стриптизъорка и проститутка.

Завъртях се наоколо, докато келнерът й сервира сухото мартини, видях, че никой не проявява интерес към нея и реших да изпробвам късмета си.

— Мисис Стобарт? — казах аз, когато стигнах до масата й.

Тя вдигна поглед към мен рязко и се усмихна. Усмивката веднага промени студеното й лице.

— Аз съм мисис Стобарт. А кой сте вие? — Имаше плътен, малко пресипнал глас, от който лъхаше секс.

— Дърк Уолъс — отговорих аз. — Хубавите жени не бива никога да остават сами. Ще разваля ли вечерта ви, ако остана при вас? Или да се изпарявам?

Тя ме погледна още веднъж и усмивката й се разшири.

— Не правете това. Тази вечер изглежда всички си имат компания… Идвам тук редовно, но не помня да сме се виждали. Аз дръпнах стола и седнах, като дадох знак на келнера.

— Аз идвам рядко. Имам много работа.

Келнерът дойде и му поръчах скоч с лед.

— Имате работа? Дори вечер? — Гледаше ме с любопитство.

— Да, за жалост. — Пуснах в действие широката си, приятелска усмивка. — Доста хора са се събрали тази вечер.

Тя сви рамене.

— Винаги е така. — Погледна ме замислено. — А каква е работата ви, мистър Уолъс?

— Разследвам.

Усмивката й изчезна.

— Колко интересно! Разследвате? А какво разследвате?

— О, най-различни неща. Най-често деликатни. Келнерът донесе питието ми и аз се подписах на сметката.

По бавно променящото се изражение на лицето й разбрах, че вече съжалява, задето ме е поканила. Огледа се наоколо с надеждата да види някой познат, който да й даде повод да стане и да си отиде, но явно тази вечер нямаше никакъв късмет.

— Работя в детективска агенция „Парнъл“ — продължих аз, без да я изпускам от поглед.

Беше добра актриса, но не чак дотам. Сепна се, макар че когато взе чашата си, отпи и я върна на масата, ръката й не трепереше.

— Искате да кажете, че сте едно от онези гнусни насекоми, които, непрекъснато пъхат носовете си в личния живот на хората? Кука? — Гласът й стана рязък. Сега приличаше на това, което беше в действителност — проститутка, на която й е провървяло.

— Това определение е добро, както и всяко друго. — Усмихнах й се смирено.

— Да не искаш да кажеш, че ръководството на този клуб е допуснало човек като теб да стане негов член?

— Така изглежда. Знаете ли, мисис Стобарт, наистина е изненадващо какви хора допуска тук ръководството на клуба. След като виждам дори бивши проститутки… — Пак се усмихнах смирено.

Улучих я. Извърна лице.

— Вървете си — просъска тя. — Не искам да имам нищо общо с хора като вас!

— Едно време майка ми ме предупреждаваше да не се занимавам с проститутки, мисис Стобарт, но работата си е работа и няма как да избегна това, нали?

— Ако не ме оставите намира незабавно, ще уведомя ръководството! — озъби се тя и ме изгледа злобно.

— Остави това, Стела — смених тона аз. — Аз също мога да уведомя ръководството. Хайде да се държим като приятелчета. Не ме интересуваш ти. Търся сина ти, Джони Джаксън.

Тя се вгледа продължително в свитите си юмруци. След това те отново се превърнаха в длани. Пое си дълбоко и бавно дъх, и се насили да се отпусне.

— Между другото — казах, защото не исках да възвърне равновесието си, — Бърни Айзъкс ти изпраща много поздрави.

Тя се насили да се усмихне.

— Значи си ровил надълбоко, така ли?

— Това е част от професията. — Отпих от уискито си и попитах: — Къде е синът ти, Стела?

— Защо искаш да знаеш?

Е, това все пак беше крачка напред. Поне не отричаше, че има син.

— С една дума, дядо му, Фредерик Джаксън, ангажира агенцията ни, за да го открие. Сега Фред е мъртъв и внукът му, Джони Джаксън, твоят син, е наследил фермата и парите му. За да се уреди наследството, трябва да го намерим.

— Фермата не струва нищо. Старият Фред нямаше никакви пари, така че защо е всичко това?

— Това не е точно така. Фермата струва поне двадесет хиляди. Старият Джаксън е печелил около двеста долара седмично през последните четиридесет години. Едва ли е харчел по повече от петдесет долара на седмица, дори не и толкова, ако съдим по начина му на живот, така че грубо пресметнато, би трябвало да е спестил някъде около триста хиляди долара. Джони Джаксън ще наследи близо четвърт милион след като му удържат данъците и разходите за погребението.

— Ти си полудял! Този ужасен старец никога не е имал толкова пари! Дори и да е имал, къде са? В някоя банка? Вложени са в акции? Глупости! Не вярвам.

— Държал ги е в една дупка под леглото си. Някой ги е намерил и ги е взел, но това още не значи, че Джони Джаксън няма право на тях.

Тя се замисли, загледана в осветеното от луната море.

— Някой ги е взел? — каза тя след дълга пауза. — Зарежи ги тогава. Мога да ти кажа кой ги е взел. Джони ги е взел. Само той е знаел, че старият Джаксън държи парите си под леглото. Когато се е застрелял, той е отишъл и ги е взел. Това са негови пари, нали? Дядо му ги е завещал на него, нали?

— Нещата не стоят толкова просто. Старият Джаксън не се е застрелял. Бил е убит и според мен именно убиецът е взел парите.

На това тя реагира, сякаш я ударих по лицето. Дръпна се назад и дъхът й секна.

— Убит! Ти си луд! Какви ги дрънкаш? Заключението беше, че се е самоубил!

— Джони Джаксън не би могъл да вземе парите на дядо си, без да го убие.

— Това старо копеле се е застреляло!

— Както и да е. Къде да намеря Джони Джаксън?

— Не знам! Писна ми всичко това! Остави ме на мира! — Гласът й стана пронизителен. За щастие терасата вече беше полупразна, но видях, че келнерът ни гледа.

— Успокой се! — казах рязко. — Искам да намеря Джони. Казваш, че не знаеш къде е. Не можеш ли да ме насочиш по някакъв начин? Вярно ли е, че е хомосексуалист и ходи с някакъв черен?

Тя се поколеба и извърна лице. То отново беше станало студено.

— Да, обратен е — изрече най-накрая. — Веднъж дойде при мен с онзи негър и се опита да измъкне пари. Оттогава не съм го виждала. Може и да е умрял. Не знам… аз… пет пари не давам! Той е част от мизерното ми минало.

— А защо мислиш, че може да е умрял?

— Не знам! До гуша ми дойде от него! Надявам се да е умрял!

— И нямаш представа, къде мога да го намеря?

— О, Боже! — Тя стисна юмруци. — Забрави този педераст! На кого е притрябвал!?

— Това не е отговор на въпроса ми, Стела. Не е ли някъде наоколо?

— Наистина не знам. Единствено се надявам повече да не ме безпокои. — Тя ме изгледа ядосано. — Не разбираш ли? Преминах през ада! Сега имам богат съпруг. Животът ми се промени и не е какъвто беше. Сега съм почтена жена! — Тя се наведе напред с блестящи очи. — Успях да го постигна! Не можеш ли да разбереш какво означава това за мен? Успях, но това ужасно малко педи е като камък на шията ми!

— Разбирам. Мич Джаксън ли му е баща?

— Никога ли не преставаш да си пъхаш носа в чуждите работи? Добре, щом толкова трябва да знаеш, Мич Джаксън му е баща. Сега доволен ли си?

— Бяхте ли женени с него?

— Това копеле не искаше да се жени. Ще ти кажа, нахален нещастнико! Както и проклетия си баща, Мич Джаксън искаше единствено да има син! И получи син — педерастка помия! Мислех си, че Мич ще се ожени за мен, когато научи, че съм родила син, но не го направи. Убиха го и му дадоха медал. Не те ли напушва смях?

— Джони е избягал от теб, когато е бил осемгодишен. Защо го направи?

— Искаш ли да знаеш? Е, опитай се да се досетиш. Нарече ме проститутка. Използвай плиткия си ум малко повече. — Тя стана. — Ако се набъркаш в живота ми, мистър частно ченге, ще съжаляваш жестоко! — Наведе се напред и ме погледна свирепо. — Казах ти, каквото знам. Ако решиш, че трябва да продължиш да търсиш този педераст, твоя си работа, но стой настрана от мен. Разбра ли ме добре?

— Благодаря за съдействието, мисис Стобарт. — Аз също се изправих. — Надявам се, че не съм развалил вечерта ви.

— Помия като теб не може да развали вечерта ми — озъби се тя и си отиде.

Проследих я с поглед, докато се изкачи на горната тераса. След това махна на някого и изчезна от погледа ми.

Запалих цигара, отидох до парапета и се загледах в блестящото море и брега. Видях веселието на младите и чух далечните им викове — Парадайз Сити се забавляваше.

Замислих се над нещата, които ми беше казала Стела Коста.

Все още не се бях приближил и със сантиметър до неуловимия Джони Джаксън.

Върнах се в апартамента си, пуснах телевизора и се загледах в някаква русокоса певица, която пищеше в микрофона: „Обичам те! Обичам те! Обичам те!“ Оркестърът от четирима млади негри правеше всичко възможно, за да заглуши скимтящия й глас, но без особен успех. Опитах и другите канали, но и там положението не беше по-различно, така че изключих телевизора. Спомних си за Тери О’Брайън и се зачудих докъде ли е стигнал.

Събуди ме острият звън на телефона. Погледнах часовника си и видях, че минава три. Грабнах слушалката.

— Надявам се, че те събудих, Дърк — чух гласа на Тери О’Брайън.

— Мен? Не, седях и чаках да ми се обадиш. Какво научи?

— Слушай, Дърк, възможно ли е да ме будалкаш?

— За какво?

— За Джони Джаксън.

— Какви ги дрънкаш?

— Обиколих поне десет дупки, говорих и с Аткинс Пудрата. Никой, повтарям, никой, никъде не е и чувал за Джони Джаксън, а мога да те уверя, че Пудрата познава всички обратни наоколо. Има им телефоните. Знае кой кой е и какво умее да прави. Няма никакъв Джони Джаксън.

— Значи не се е мяркало русо момче с много гривни и мъниста заедно с едър негър?

— Чу ме какво казах. Джони Джаксън не съществува. Ако не ми вярваш, иди да питаш сам. Сега мога ли да поспя малко?

— Разбира се. Благодаря ти, Тери. Може би не е ходил по свърталищата.

— Колко пъти трябва да ти казвам? — О’Брайън повиши глас раздразнено. — Аткинс Пудрата каза, че няма никакъв Джони Джаксън! Всичките тези проклети педерасти бяха готови да си счупят краката да помогнат, когато им казах, че Джони е наследил пари, само че не са и чували за него. Това не ти ли е достатъчно?

— Трябва да ми е достатъчно, нали? — отговорих аз и затворих.