"Дай ми смокинов лист" - читать интересную книгу автора (Чейс Джеймс Хадли)

Глава 5

— Къде? — попитах аз, след като се качихме в колата ми.

— Право напред и после вляво на първия светофар. На следващото кръстовище отново вляво. — Тя сложи ръка на бузата си. — Това копеле едва не ме осакати.

— Не толкова, колкото аз него — отговорих и запалих мотора.

— Истински рицар! До гуша ми дойде от него. Ще напусна.

Стигнах до светофара, свих наляво, забавих скоростта и на първото кръстовище след това отново свих наляво.

— Онази бърлога отдясно — каза Би Би.

По някакво чудо пред занемарената пететажна сграда имаше свободно място, за да паркирам.

— Това ли е?

— Да, красавецо. Това е малката ми воняща дупка.

Тя се измъкна от колата и тръгна нагоре по изпочупените стъпала към олющената входна врата. Отвори я с ритник, тръгна по тъмния коридор, порови малко в чантата си и след като намери ключа, отвори и влязохме. Аз я следвах отблизо.

Влязохме в малка стая, в която имаше походно легло, малък гардероб, маса и стол. Пода беше покрит с прашен, протрит килим. Зад една полуотворена врата вляво се виждаше клозет с баня.

Затворих външната врата и се огледах.

— Тук ли живееш? — попитах аз.

Би Би отиде до леглото и седна отгоре. То изскърца и увисна.

— Става за спане. — Тя сви рамене. — Цялото време, когато не спя, прекарвам в клуба. Седни, красавецо. — Посочи ми стола. — Леглото няма да издържи двама души, така че не храни напразни надежди.

Седнах на края на стола и я изгледах.

— Защо искаш да намериш Стела? — попита тя.

— Не искам да намеря нея — отговорих аз. — Искам да намеря Джони Джаксън, който според мен й е син.

Тя прокара пръст по шева на джинсите си.

— Защо смяташ, че Стела е имала син?

— А не е ли така?

Тя се изкиска весело.

— А защо искаш да намериш Джони Джаксън?

— Наследил е фермата за жаби на дядо си. Един човек иска да я купи. Без негово съгласие това не може да стане.

— Много ли струва тази ферма?

— Достатъчно. Слушай, сладурче, хайде да не губим излишно време. Ако намеря Стела, ще мога да намеря Джони и да приключа с тази дреболия. Знаеш ли къде мога да я открия?

Тя попипа брадичката си. Сега на нея личеше малка синина.

— До гуша ми дойде от Еди. Смятам да напусна. Какво ще стане, ако ми дадеш сто долара? Ще ми трябват пари, докато се устроя.

— Защо трябва да ти давам сто долара?

— Защото ще ти кажа за Стела и Джони и най-накрая ще можеш да си починеш.

Извадих портфейла си, измъкнах двадесет долара и й ги подадох.

— Това за какво е? — попита тя, но ги прибра.

— Започвай да ми разказваш, сладурче. Ако ми кажеш каквото искам, ще получиш и останалите.

— Стела умря от свръхдоза. Вземаше хероин от месеци. Затова Еди я изхвърли.

— Еди ми каза, че я е блъснала кола и шофъорът е избягал.

Тя кимна.

— Разбира се, че ще ти каже това. Много е чувствителен на тема наркотици.

— Стела от него ли вземаше дозите си?

— Не съм казала такова нещо, нали? — Очите й станаха ледени. — Стела е мъртва.

— Ти познаваше ли я?

— Естествено. Тя ме въведе в занаята. Сега работя на нейното място.

— Казвала ли ти е, че Джони й е син?

— Да.

— Казвала ли ти е кой е бащата?

— Този отговор струва още двадесет долара.

Дадох й още една банкнота.

— Каза ми, че бащата на Джони бил войник във Виетнам.

— Бяха ли женени?

Тя направи гримаса.

— Кой се жени в днешно време?

— Говорила ли ти е за сина си?

— Не много често, но понякога, особено когато се друсаше, го правеше.

— Какво ти е казвала за него?

— Че е избягал, когато е бил малък, и че много се радва, задето го е направил.

— А каза ли ти защо?

— Той й пречеше. Имаше приятели, които не обичаха наоколо да има деца. — Тя кимна замислено. — Мога да я разбера.

— Тя знаеше ли, къде е отишъл Джони?

— Какво я интересуваше? Отишъл си беше и толкова.

Засега не се придвижвах напред особено бързо.

— Ти виждала ли си Джони?

Тя ми се усмихна хитро.

— Много време ти отне, докато се сетиш да ме питаш това и мога да ти кажа, че отговорът струва поне шестдесет хиляди долара.

Инстинктивно чувствах, че ще попадна на златната жила. Какво бяха някакви си петдесет долара за агенцията? Вгледах се в изтънелия си портфейл, намерих петдесетачка и й я дадох.

— Повтарям въпроса си. Срещала ли си някога Джони?

— Преди два месеца, в деня, преди Стела да умре.

— Хайде, сладурче — подканих я нетърпеливо. — Разкажи ми за това.

— Дай ми една цигара.

Извадих пакета си, дадох й цигара, запалих една и за себе си и зачаках.

— Аз и Стела бяхме в клуба. Нямаше никой друг. Беше мъртво време. Еди беше в офиса си. Приказвахме си. — Би Би направи гримаса. — След това влязоха двама. Срещала съм много обратни, но тези двамата наистина си заслужаваше да се видят. Единият беше негър. Той беше мъжкарят. Другият беше неговото момче — хубаво, русо, цялото в мъниста и гривни, просто да ти изтекат очите. Черният остана на входа. Хубавото момче дойде при нас. Ситни крачки, с разлюлени бедра… Няма какво да ти разправям. — Тя отново направи гримаса. — Мразя педерастите. Пречат на занаята ни. Сега са навсякъде, като ракови тумори. Дойде при Стела и й се ухили. Помислих си, че тя ще го удари, но вместо това се размекна като восък. Не преувеличавам. Беше пребледняла като сняг и едва дишаше. „Здравей, мамо!“ каза тази жертва на аборта с пискливо гласче. „Нямам пари. Дай на заем петдесетачка, моля ти се.“ Тя само седеше и го гледаше и затова аз му изкрещях да върви на майната си. Гласът ми изглежда я извади от унеса й, защото изохка. „Боже мой, Джони! Какво си направил със себе си!“ А той й се ухили насреща. „Хайде, мамо! Виж най-напред какво ти си направила със себе си. Дай ми петдесетачка. Не ми достигат.“ Стела се разплака, а той посегна към чантата й и тъкмо я отваряше, за да си вземе парите, аз лиснах кока колата си в лицето му. А той отскочи назад и се развика: „Изцапа ми дрехите!“ Тогава налетя черният. Помислих си, че ще ме убие, но той само сграбчи Джони за ръката и го измъкна навън. Стела стана и отиде в стаята си, все още разплакана. Тогава я видях за последен път. Оказа се, че е взела тройна доза.

Късчетата от мозайката продължаваха да застават по местата си. Джони Джаксън, синът на Мич Джаксън — пласъор на наркотици и герой от войната, беше хомосексуалист. Това обясняваше защо момичетата от училището в Сърл не са можели да го впечатлят и защо всички, които го познаваха, казваха, че бил приятно момче, но „мекушав“. Имах чувството, че най-накрая съм се добрал до нещо съществено.

— Знаеш ли къде мога да го намеря?

— Може да е навсякъде. Не, не знам. И не ме интересува къде е. Слушай, красавецо, време е да тръгвам. Какво ще кажеш за останалите десет долара?

— Къде ще отидеш?

Тя сви рамене с ледено изражение на лицето.

— Не знам. „Скин клъб“ ми дойде до гуша. — Втренчи се в мен. — Мислиш ли, че момиче с моята външност и моята пеперудка ще умре от глад?

— Все някъде трябва да отидеш.

— Да, без Съмнение. Може би в Ню Йорк. Някъде, където има живот. Какво стана с десетте долара?

— Сладурче, със стотачка няма да стигнеш далеч. Ню Йорк? Та това е ужасно далеч.

— Десетте долара, красавецо.

— Разкажи ми за Едмундо Раес.

Очите й се разшириха.

— Да не си полудял? За това влечуго не казвам абсолютно нищо. Хайде, красавецо, казах ти за Джони, май е време да приключваме, а?

— Еди е в бизнеса с опиатите — казах аз. — Няма нужда да ми го казваш. На челото му е написано.

Тя стана, прекоси стаята и застана до вратата.

— Зарежи десетте долара… Махай се.

Погледнах я и изпитах съжаление. Беше красавица, понесена от течението и се бореше, за да оцелее, както толкова много момичета на нейната възраст.

Какво могат да предложат те? Никой не иска от тях нищо друго, освен красивите им тела и желанието им да легнат по гръб в леглото. И никога не им минава през глупавите глави, че с годините постепенно ще изгубят и това. Мъжете търсят млади жени. В момента, със самочувствието, което й даваше прекрасното тяло, Би Би и за миг не можеше да си помисли за времето, когато някое друго хлапе в битката за оцеляване ще я избута надолу по стълбата на похотта и ще я тласне в ръцете на перверзните типове и алкохолиците, които биха грабнали всичко, стига да е с формата на жена.

— Сладурче, помисли малко. Помисли за бъдещето. Напъхваш се в страхотна мръсотия — казах аз. — Стела е била в нея… Не можеш ли да правиш нещо друго… Не това?

Тя ме изгледа продължително с враждебен поглед.

— Върви да дрънкаш проклетите си приказки някъде другаде — каза тя. — Ако на този свят мога да правя нещо добре, това е да се оправям сама в живота. — Посочи ми вратата. — Разкарай се!

Тръгнах си, давайки си сметка, че никакви приказки няма да й повлияят. Никакви приказки не могат да повлияят на днешните хлапета, освен ако сами не искат да слушат.

Тръгнах по мръсния коридор и чух как вратата й се затръшва.



Подкарах надолу по улицата и завих вдясно по първата пряка. След малко видях как една кола потегля и освобождава тясно място за паркиране. Натиснах спирачките и на косъм изпреварих един друг желаещ да го заеме. Заключих колата и се върнах на улицата на Би Би.

Тълпата по пътя ме блъскаше. Намерих един вход, от който ясно можех да виждам входа на Би Би. Изкачих се по трите стъпала, запалих цигара, подпрях се на вратата и се приготвих да чакам.

Би Би ме заинтригува. Исках да видя накъде ще тръгне.

След десетина минути вратата зад мен се отвори и аз се обърнах. Показа се голям цветнокож самец с оранжева риза и черни копринени панталони. Миришеше на евтин одеколон. Мина покрай мен, направи две крачки напред и спря. Обърна се и ме изгледа заплашително с кръвясалите си очи.

Аз го погледнах като ченге.

— Искаш ли нещо, бели човече? — попита ме с дрезгав глас.

— Ако искам нещо, черни човече — отговорих му, — няма да го искам от теб.

Той стегна внушителните си мускули и копчетата на ризата му се изопнаха.

— Разкарай се, бели човече — изръмжа той. — Да те няма!

Разкопчах копчето на сакото си и леко открих кобура на пистолета.

Той се втренчи в него, после в мен и се усмихна.

— Че защо не каза че си ченге, а, шефе? — каза той и тръгна с бързи крачки през тълпата като булдозер, който рине пръст.

Закопчах сакото си отново, хвърлих фаса си на уличното платно над главите на минувачите и продължих да чакам.

Изминаха още двадесет минути и търпението ми бе възнаградено.

Появи се Би Би, огледа се вляво и вдясно и тръгна надолу по улицата. Мислех си, че ще тръгне с куфар, но багажът й се състоеше само от една чанта, метната през рамо. Оставих я да вземе малко преднина и тръгнах след нея. Всичко друго, но нямаше вид на човек, който се кани да напусне града.

Беше ми трудно да не я изпусна от поглед, докато си пробивах път през тълпата. След малко Би Би изведнъж зави вдясно и за момент престанах да я виждам. Втурнах се покрай една група мексиканци, които спореха, както само мексиканци могат да спорят, и успях да я зърна в другия край на улицата. Тъкмо се качваше в един линкълн. Колата ме изненада. Изглеждаше нова, боята й блестеше — светлосиня с подвижен покрив. Заобиколих една дебела жена, натоварена с пазарски чанти и чух колата да потегля. Все пак бях достатъчно близо, за да видя регистрационния номер, преди да завие зад ъгъла.

Записах го в бележника си и тръгнах към апартамента й. Влязох във входа, преминах през мръсния коридор и бутнах вратата й. Очаквах да бъде заключена, но не беше — отвори се с едно докосване.

Търсих в продължение на пет минути, но не открих нищо. Гардеробът беше празен. Чаршафите на леглото бяха мръсни. Банята, в която се забавляваха три тлъсти хлебарки, изглежда не беше използвана от месеци. Стигнах до заключението, че Би Би ме е преметнала. Тази окаяна стая със сигурност не беше жилището й.

Върнах се в агенцията и влязох при Чарлс Едуардс — лешоядът, който зорко следеше разходите на всички детективи. След кратък и остър спор с него аз отново напълних портфейла си и му обещах да му представя подробен отчет за начина, по който съм похарчил парите на агенцията.

Чък Барли го нямаше. Затворих се в кабинета и се обадих на шефа на пътната полиция в града. Вече се бях запознал с него и тъй като агенцията помагаше на полицията, полицията също помагаше на агенцията.

— Лу — казах аз, когато чух гласа му. — Искам да разбера на чие име е регистрирана кола линкълн с номер PC40008.

— Чакай малко.

Докато чаках, започнах да драскам върху един лист хартия и да си мисля за Би Би. Защо ме заведе в онази вмирисана стая? Наистина ли смяташе да напусне „Скин клъб“? Как така караше толкова скъпа кола, а пък ми измъкна сто долара? Може би не беше нейна? Открадната, взета на заем?

— Дърк — обади се Лу след малко. — Колата е регистрирана на името на мисис Филис Стобарт. Адресът е булевард „Бродхърст“ номер четиридесет и осем.

— Благодаря ти, Лу — казах аз и затворих.

Придърпах пишещата машина към себе си и написах подробния отчет за Едуардс. Надявах се да остане доволен.

Вратата се отвори и влезе Чък Барли.

— Пак ли ти! — Той седна зад бюрото си. — Този път имам нещо за теб.

Отвори чекмеджето си и ми подаде лист хартия.

— Няма сведения Мич Джаксън някога да се е женил, но раждането на Джони Джаксън е регистрирано. Майка му е Стела Джаксън. Може и да са били женени, но по-вероятно е да не са. — Чък ми подаде копие от акта за раждане. От него не се разбираше нищо повече от това, което вече ми беше казал. Баща — Митчъл Джаксън, майка — Стела Джаксън. Роден в Маями, „Гроув Лейн“ номер 22.

— Благодаря ти, Чък. Кажи ми, попадал ли си някога на капитан Хари Уедърспун, от отдела за борба с наркотиците в армията?

— Още ли се ровиш в наркотиците?

— Отговори ми.

— Виждал съм го веднъж. Проверяваше момчетата. Отделяше овцете от козите. — Чък направи физиономия. — Не ми хареса особено.

— Защо?

Той сви рамене.

— От завист, предполагам. Стори ми се, че разполага с твърде много пари. Един от типовете, които имат богати родители. Надуваше се. Даден човек или ти харесва, или не. На мен той не ми хареса.

— Чък, можеш ли да свършиш още една дребна работа за мен? Искам да се върна в Сърл. Трябва ми информация за мисис Филис Стобарт. Живее на булевард „Бродхърст“ номер четиридесет и осем.

Той ме погледна изненадано.

— Тя пък какво общо има с Джони Джаксън?

— Не знам. Може би нищо, но искам да я проуча за всеки случай.

— В момента Тери няма никаква работа. Ще го накарам да поразрови. Колко дълбоко?

— Колкото може повече.

— Добре. Естествено, ще искаш резултатите след десет минути.

— Не. Става и довечера. Ще се обадя от Сърл. В девет часа у вас… става ли?

— Не става. Точно по това време смятам да помагам на един много обещаващ екземпляр да се измъкне от роклята си. — Чък надраска някакъв телефонен номер на лист хартия. — Обади се на Тери. Той е още малък, за да ходи по гаджета.

— Ще му се обадя.

Излязох от кабинета и пътъом оставих отчета за разходите си на бюрото на Едуардс. Той говореше по телефона, така че аз му махнах весело и хукнах навън, преди да успее да ме попита каквото и да било.

Качих се на колата и се отправих към Сърл.



Паркирах пред хотел „Скоклива жаба“ и часовникът на църквата удари осем и половина. Шофирането и мислите бяха изострили усещането ми за глад. Изкачих се по стълбите и влязох във фоайето. Очаквах да видя Пеги, но на рецепцията нямаше никой. Прекосих го и влязох в ресторанта. Вътре се хранеха и работеха само петима търговски пътници.

Когато ме видя, старият цветнокож келнер Ейбрахам се усмихна и дръпна назад един стол на моята маса.

— Добър вечер, мистър Уолъс — поздрави ме той, когато седнах. — Тази вечер ви препоръчвам пържола с миди.

— Звучи добре — отговорих аз. — И двоен скоч с лед.

Докато записваше поръчката ми на тефтера си, аз го попитах:

— Къде е мис Пеги?

Той ме погледна тъжно и поклати глава.

— Мис Пеги нещо не е добре. Днес си почива. — И той повлече крака към кухнята.

Облегнах се на стола, запалих цигара и наредих на стомаха си да прояви търпение.

След десет минути Ейбрахам излезе от кухнята с поднос. Остави чинията и уискито пред мен.

— Харесва ли ви, мистър Уолъс?

— Изглежда добро.

Видях как изражението на лицето му се променя и в старите му очи се появява страх. Огледах се. На вратата стоеше Хари Уедърспун. Видя ме, а аз му се усмихнах широко и му махнах. Той се поколеба за миг, после дойде при мен.

— Здравейте, мистър Уедърспун — поздравих го аз. — Ще вечеряте ли с мен?

— Благодаря, но вече вечерях — отговори той и изгледа Ейбрахам, който сведе глава в поклон и се отдалечи.

— Е, поне изпийте едно кафе — продължих аз. — Искам да поговоря с вас.

Той отново се поколеба, след това дръпна стола и седна срещу мен.

Ейбрахам се дотътри обратно.

— Кафе и бренди — поръча Уедърспун намръщено.

Аз хапнах малко от пържолата и отбелязах:

— Добре готвят тук.

— Да — съгласи се той. Гледаше ме замислено и неспокойно.

— Чух, че се каните да купите хотела, когато умре старият Уайът.

— Още нищо не е решено.

Ейбрахам донесе кафето и брендито.

— Сложи го в моята сметка Ейб — казах аз.

Той кимна и се отдалечи.

Уедърспун отпи от брендито, а аз хапнах още малко от пържолата. Наблюдаваше ме. Оставих го да чака и видях как го обзема нетърпение.

— Как върви разследването? — понита той неочаквано.

— Бавно. Разговарях с полковник Джеферсън Хейвърфорд. — Вдигнах рязко глава и го изгледах като ченге. Погледът му трепна, но лицето му остана безизразно.

— Как е полковникът?

— Изпързаляхте ме, мистър Уедърспун, нали? Казахте ми, че никога не сте се виждали с Мич Джаксън.

Той изведнъж се отпусна и се усмихна.

— Е, върнах си го. Сега вече сме квит.

Припомних си, че разговарям с бивш специалист от Отдела за борба с наркотиците. Ако исках да науча от него нещо със стойност, трябваше да действам много внимателно.

— Така е — отговорих на усмивката му аз. — Полковник Хейвърфорд ми каза, че сте подготвили заповед за арест на Мич Джаксън. Разполагали сте с доказателства, че пласира наркотици.

Уедърспун сложи захар в кафето си и сви рамене.

— Точно така. Но положението беше много деликатно. Тъкмо щях да го арестувам, когато стана онова. С полковник Хейвърфорд обмислихме какво да правим и решихме, че е по-добре да скрием обвинението. Държахме го заровено повече от шест години, а сега дойдохте вие и го изровихте.

— Задачата ми е да открия сина на Мич Джаксън. Ако успея да го направя, без да дрънкам скелета на самия Мич Джаксън, нямам нищо против.

Той се втренчи в мен и кимна.

— Хлапето може да е навсякъде. Не завиждам на работата ви.

— Адвокатът ви ще пусне обява. Може и да се добере до някаква следа.

— Чух, че сте разговаряли.

— Разговарям с много хора, мистър Уедърспун. Едва ли трябва да ви обяснявам, че подобно разследване отнема много време и то преди всичко за разговори.

Той допи кафето си и вдигна чашата с бренди.

— Усилията ми се струват доста големи, заради някакво си хлапе.

— Затова ми плащат. А и вие също сте заинтересован, нали?

— Вече не съм. Мислех си да купя фермата на Фред Джаксън, но се отказах. — Той ме погледна с неспокоен поглед. — Обадих се на Бенболт. Не искам да се занимавам повече и не искам да харча пари за това.

— Значи вече не ви интересува дали ще намерим Джони Джаксън?

Уедърспун допи брендито си.

— Не — отговори той и стана. — Е, вече трябва да тръгвам.

— Един момент, мистър Уедърспун. Мич Джаксън трябва да е направил доста пари от наркотиците. Кой го снабдяваше?

— Не знам. — Лицето му стана каменно.

— А как стигнахте до него? С какви доказателства разполагахте, че да можете да го арестувате?

— Не мога да разговарям по военни въпроси с един частен детектив — каза той троснато. — Лека нощ.

Той прекоси ресторанта и се изгуби от погледа ми във фоайето на хотела.

Махнах на Ейбрахам да ми донесе кафе. Останах още известно време, докато го изпия, без да преставам да мисля. След това станах, оставих бакшиш за Ейбрахам и отидох до телефонния автомат във фоайето.

На рецепцията дремеше Боб Уайът. Когато влязох той премигна и се събуди.

— Можете да се обадите от стаята си, мистър Уолъс.

Знаех, че ако го послушам, разговорът ми ще мине през централата на хотела, затова само се усмихнах и се затворих в кабината.

Набрах номера, който ми беше написал Чък Барли. Тери О’Брайън вдигна веднага — сякаш беше чакал обаждането ми край телефона.

О’Брайън беше един от младите технически сътрудници, чиито услуги ползваше полковник Парнъл. Той изпълняваше поръчки, провеждаше проучвания, жужеше като пчеличка, изпълнен с енергия и беше толкова амбициозен, че ми се струваше, че може да се пръсне по шевовете.

— Тери, ти ли си? Обажда се Уолъс — казах аз. — Имаш ли нещо за мен?

— Здрасти, Дърк. — Чух шумолене на хартия. — Интересува те Филис Стобарт, нали така?

— Така — отговорих аз, едва сдържайки нетърпението си. — Слушам те.

— През последните два часа се рових в архива на „Хералд“. Фани ми помогна много, но не открих кой знае какво.

Фани Батли, цветнокожото момиче, което отговаряше за архива на вестник „Парадайз Сити Хералд“ винаги ни помагаше. Ако някой от детективите на Парнъл искаше да научи нещо за някой от жителите на града, винаги прибягваше до нея.

— Какво откри?

— Филис Стобарт е жена на Хърбърт Стобарт. Тя е около четиридесетгодишна, а той — четиридесет и пет. Горе-долу. Купил е къща на булевард „Бродхърст“. Тежкарска работа… Струва между четвърт и половин милион. Това е станало преди година. Не се знае откъде са дошли. Той твърди, че е бил търговец в Индокитай. В Сайгон по точно. Успял да продаде всичко, преди да дойдат виетнамците и се върнал у дома с добри пари. Двамата се движат сред по-ниските кръгове на богатите. Видях снимки. Неговото лице е като на убиец. Един от тези, които са тръгнали от нищо и сега пръскат пари наляво и надясно. Тя е от по-висока класа. Поне така ми се струва от снимките. Къщата им, отново съдя по снимките, е страхотна. Имат три коли. Ролс ройс и ягуар за него. Тя кара линкълн. Поддържат прислуга от четирима. Сега Хърбърт Стобарт се е оттеглил от бизнеса. Играе голф и покер, а тя — бридж. — Тери замълча и попита с надежда: — Как ти се струва това?

— Дотук добре — отговорих му аз, — но искам да знам много повече за жената. Искам да знам откъде е дошла. Имат ли деца?

Тери подтисна отчаян стон.

— Добре. Утре. Ще се заема с това. В архива не се споменаваше нищо за деца. Всъщност, там имаше сведения само за светския им живот.

— Тогава — казах аз, — вземи най-острата си лопата и, по дяволите, продължавай да копаеш!

Затворих телефона.

Излязох от кабината и видях празния поглед на Боб Уайът. Тръгнах към него.

— Чух, че Пеги не била добре — казах аз, когато стигнах до рецепцията.

Той ме изгледа тъжно.

— В болницата е.

— Съжалявам. Зле ли е?

— Има проблем — сви отчаяно рамене Боб. — Казват, че ще могат да й помогнат.

Бледото му лице се сгърчи от болка, но той успя да се усмихне вяло.

— Мистър Уедърспун ще купи хотела. — Той отново сви отчаяно рамене. — Не иска да даде много, но аз повече не издържам. Поне Пеги няма да умре от глад.

Видът на този слаб, тъжен човек, разкъсван от болка, ме потисна.

— Мистър Уедърспун смята да подобри хотела — продължи Боб. — Всички ще трябва да си отидат, освен готвачката. Е, времената се менят, какво да се прави.

— Мистър Уедърспун купува доста имоти в Сърл — отбелязах аз. Боб кимна и се протегна, за да вземе ключа ми.

— Ще си лягате ли мистър Уолъс?

Аз взех ключа, усмихнах му се и се качих с асансъора до апартамента си.

Замислих се за събитията през деня, за нещата, които ми беше казал Тери О’Брайън, дадох си сметка, че не съм стигнал до никъде, взех душ и легнах да спя.



Заварих Уоли Уоткинс да подрязва розите покрай пътеката към къщата си.

Когато видя, че колата ми се приближава, той се изправи и дойде до портичката, за да ме посрещне. Беше безупречен с белия си костюм й панамената си шапка — сякаш беше изпаднал от страниците на „Отнесени от вихъра“.

— Чудех се, кога ли ще имам удоволствието да ви видя отново — каза той и се здрависа с мен. — Искате ли малко кафе?

— Благодаря, не. Току-що закусвах. — Беше 10:05. — Как е коляното?

— Ту ме боли, ту не. Когато не ме боли, работя по малко в градината.

Спрях, за да разгледам розите.

— Най-хубавите, които съм виждал — похвалих ги аз.

— Говоря им — засмя се Уоли Уоткинс. — Цветята разбират, когато им говориш. Обичат да им правиш комплименти.

Седнахме на сянка в люлеещите се столове. Уоли запали-лулата си, а аз — цигара.

— Е, млади момко, успяхте ли да откриете Джони? — попита той.

— Няма да е толкова лесно — отговорих аз. — Мистър Уоткинс, позволих си да ви обезпокоя, защото искам да поговорим за сина ви.

През лицето му премина сянка.

— А какво общо има той? — Гласът му стана по-рязък.

— Не знам. Аз съм като рибар. Пускам въдицата си в потока и се надявам да уловя нещо. Обаждал ли ви се е?

— Не ми се е обаждал, откакто го мобилизираха в армията. Това беше преди десет години и честно казано не желая да ми се обажда. Създаваше ни само неприятности. Ако не беше той с ужасното си поведение, Кити сега щеше да е жива.

— Разбрах, че с Мич Джаксън са били приятели.

— Двама нехранимайковци. Да, струва ми се, че Сид насърчаваше Мич. Сид беше интелигентен, без никакво съмнение. На раменете си носеше глава, но беше много лош. — Уоли свали лулата от устата си, погледна я и поклати глава. — Нито Кити, нито аз успяхме да разберем къде сгрешихме. Обичахме го с цялата обич, на която бяхме способни, а тя никак не беше малко. Просто си беше лош и това е. Още от четиригодишен започна да краде от магазина ни. Можеше да има всичко, което поиска от него, но му беше по-забавно да краде. По-късно започна да краде и от касата. Хванах го и го напердаших, но това не го спря. После започнаха да ходят до Парадайз Сити с моторетката на Мич. Старият Фред му я беше подарил. И там крадяха. Знам, защото наблюдавах Сид. Пушеше цигари и си купуваше дрехи. Все от някъде трябва да е вземал тези пари. И продължаваше все така. Кити не престана да се тревожи и накрая не можа да го преживее.

— Наистина лошо — казах аз. — Не ви ли е писал, докато беше във Виетнам?

— Написа на Кити една-единствена картичка, за да й съобщи, че е пристигнал… След това нищо.

— Имате ли негова снимка, мистър Уоткинс? — Казах това с много безразличен тон.

— Снимка? Да, разбира се. Сега си спомням, че изпрати на Кити и своя снимка с униформа. Малко преди да тръгнат от тукашния лагер. — Той ме погледна въпросително. — Искате ли да я видите?

— Ако няма да ви затрудни. — Усмихнах му се с широка, искрена усмивка. — Просто ловя риба, разбирате, нали?

Той се замисли малко и стана.

— Елате, ще ви я покажа.

Влязохме в подредената всекидневна. Уоли отиде до едно чекмедже и започна да търси в него, а аз отидох до прозореца и погледнах малката градина в задния двор. Тук имаше безупречно окосена ливада и още розови храсти — това бяха кървавочервените рози, които струват толкова много пари в цветарските магазини.

Огледах стаята. На едно малко бюро имаше портативна пишеща машина.

— Пишете ли на нея, мистър Уоткинс?

— Почеркът ми е ужасен. Поддържам връзки със старите си приятели и щадя зрението им. — Той се изправи и ми подаде един пощенски плик. — Ето я снимката на Сид.

Извадих професионално направена, гланцирана, не много голяма снимка — млад мъж с тропическа военна униформа.

Значи това беше Сид Уоткинс — с тесни рамене, късо подстригана черна коса, близко разположени очи, уста почти без устни, къс, тъп нос и бял белег започващ от дясното око и достигащ до брадичката. Ако си го представиш облечен в джинси и мръсна фланела, се получаваше типичния портрет на жесток уличен главорез.

— Никога не гледам тази снимка — каза Уоли и се отдалечи. — На нея прилича на това, което е. Непрокопсаник.

— А този белег?

— Белега ли? Получи го, когато беше петнадесетгодишен. Изобщо не го попитахме за него. Един ден си дойде окървавен и с Кити го превързахме. Бяхме толкова уплашени и ужасени, че изобщо не ни хрумна да го питаме какво се е случило. — Уоли въздъхна. — Бяхме се научили да-не задаваме въпроси. Беше си чисто губене на време.

Прибрах снимката в плика и го сложих на масата.

— Виждали ли сте Джони Джаксън напоследък? — изстрелях въпроса от упор.

Той се вкамени, след това ме погледна.

— Добре ли чух?

— Попитах дали сте виждали Джони Джаксън след смъртта на стария Фред.

Очите му заиграха неспокойно.

— Защо питате това?

— Някой е сложил на гроба му цветя от градината ви. Някой е написал бележка… „Почивай в мир, дядо. Джони.“ Може да е била написана на вашата машина. Джони ли ви се обади да го направите, или сам дойде тук?

Уоли започна да търси лулата си, запали и очевидно не бързаше да отговори. Аз чаках. След това се насили да се усмихне вяло, без да ме погледне.

— Умна догадка, мистър Уолъс — каза той накрая. — Само че погрешна. Аз сам сложих цветята на гроба. Реших, че Джони би го одобрил, където и да се намира. Идеята беше моя. Старият Фред и аз бяхме близки приятели. Не ми се искаше да го погребат без нито едно цвете, така че откъснах розите и написах бележката. Ако Джони беше тук, сигурно щеше да направи същото. — Отново се насили да се усмихне. — Надявам се, че старият Фред би оценил това, което направих вместо внука му.

Вгледах се в него. Този благ възрастен човек не умееше да лъже. Направи добър опит, само че не успя да ме заблуди.

— Хубава идея — казах аз. — Значи не сте виждали Джони, откакто изчезна?

Той дръпна дим от лулата си, поколеба се и без да ме погледне, отговори:

— Не, не съм.

Вече бях съвсем сигурен, че ме лъже.

— Е, благодаря, мистър Уоткинс. Може би ще се наложи да ви обезпокоя отново.

Оставих го объркан и тъжен, върнах се при колата и подкарах към Сърл.

Когато стигнах до главния път, свих в една отбивка и угасих двигателя. Запалих цигара и се замислих за доклада, който трябваше да представя на полковник Парнъл при завръщането му от Вашингтон. Нямах много време. Оставаха ми само три дни. Бях сигурен, че след като прочете доклада ми, полковникът ще изостави този случай. Най-напред, защото от него нямаше да спечелим никакви пари и след това, защото щеше да се наложи да свалим смокиновия лист, прикрил обстоятелствата около смъртта на Мич Джаксън. Полковник Парнъл не би се съгласил да компрометираме един национален герой и да разкрием, че е пласирал наркотици, а и кой всъщност се интересуваше какво е станало с Джони Джаксън?

Е, аз се интересувах.

Имаше много неясни неща, които трябваше да застанат по местата си, и нямаше как да не призная, че не бях по-близо от откриването на Джони Джаксън, отколкото в началото на разследването си.

Спомних си съвета на баща си — „Синко, когато изпаднеш в безизходица и не знаеш как да продължиш, върни се назад, към квадрат А и може, ако използваш мозъка си, да откриеш нещо важно, което в началото си пропуснал.“

Наистина не знаех как да продължа и затова се върнах към квадрат А.

Фредерик Джаксън, изкарващ прехраната си с развъждане на жаби, беше поискал от полковник Парнъл да открие внука му Джони. Беше платил сто долара, напомняйки на полковника, че синът му Мич, бащата на Джони, е награден с медал за храброст. Полковникът се бе съгласил и бе натоварил с разследването мен.

Бях открил следното — Фред Джаксън беше убит. За да предпази шерифа алкохолик и за да не допусне намесата на щатската полиция, съдебният лекар, доктор Стийд, беше дал заключение, че става дума за самоубийство. Под леглото на Фред имаше тайник, който намерихме празен, където вероятно е държал спестяванията си. Някой беше опразнил къщата, беше взел парите и медала на Мич. След това от местните клюки бях научил, че Мич е бил хулиган и непрокопсаник, и че се е движел с друг себеподобен — Сид Уоткинс, с когото заедно са крали и са устройвали побоища. И двамата са били мобилизирани в армията. Малко след заминаването на Мич, в Сърл пристигнало осемгодишно момче. Търсело дядо си, Фред Джаксън. Момчето, Джони Джаксън, дало на пощалъона писмо, адресирано до мисис Стела Коста. Момчето останало при дядо си и ходело на училище, докато станало четиринадесетгодишно. Тогава дошла вестта за смъртта на Мич и за награждаването му с медал за храброст.

След това Джони напуснал училище и никой от малкото хора, които ходели до къщата на Фред, не го е виждал в продължение на цели шест години. Но Уоли Уоткинс е сигурен, че момчето не е заминало. Най-накрая, преди два месеца то наистина е заминало и дядо му се е обърнал към полковник Парнъл с молба да го открие.

През шестте години след смъртта на Мич, Фред Джаксън редовно е получавал писма, изпращани от Маями. Въпреки високото мнение на офицерите за Мич, един сержант, негър на име Ханк Смит, твърди, че той е бил пласъор на наркотици и че е загинал, защото се е опитал да спаси младите хора, от които е получавал доходите си. Смит беше блъснат от неустановен автомобил. Аз самият бях заплашен от един негър и нападнат от двама главорези.

След това, трябваше да помисля и за Хари Уедърспун — бивш служител на отдела за борба с наркотиците в армията, който тъкмо се канел да арестува Мич Джаксън, когато той умрял като герой. Уедърспун искаше да купи фермата на стария Фред. Беше направил опит да открие Джони с помощта на адвоката си Едуард Бенболт, но след това беше изгубил интерес към сделката. Завещанието на Фред беше формулирано странно — фермата и всичките му пари наследява Мич, а в случай, че умре, трябва да ги получи потомъкът му от мъжки пол, роден в брак или в безбрачие. Така че единствен наследник на фермата и неизвестната сума пари остава на Джони Джаксън. Стела Коста, по всяка вероятност майка на Джони, е работила в нощно заведение със съмнителна репутация, собственост на един мексиканец, Едмундо Раес. Млада стриптизъорка на име Би Би Мансъл, заела мястото на Стела, след като тя напуснала заведението, твърди, че Стела е умряла от свръхдоза хероин и че Джони, синът й, е хомосексуалист, който се движи с черен самец. Би Би пред очите ми се качи в кола, собственост на Филис Стобарт, която преди една година се омъжила за богат бивш търговец от Сайгон, Хърбърт Стобарт.

Уоли Уоткинс, баща на Сид Уоткинс, виждал Джони редовно, когато той пазарувал от магазина му. Уоли ми каза, че е сложил цветя на гроба на Фред, защото си помислил, че Джони би одобрил това, но не умееше да лъже и бях сигурен, че все още се вижда с младежа.

Всичко това мина през ума ми. Не можех да измисля нищо конструктивно. Все още оставаха доста неща, които трябваше да науча. Тъй като бях доста близо до фермата на Фред Джаксън и до обяд оставаха още два часа, реших да отида и да хвърля още един поглед. Не беше изключено да съм пропуснал нещо важно. Един внимателен оглед, без Бил Андерсън да ме разсейва, би могъл да доведе до някакви резултати.

Запалих двигателя отново и подкарах към къщата на стария Фред. Тръгнах по тесния черен път, стигнах до разширението, оставих колата там и изминах останалото разстояние пеша. След завоя спрях и огледах къщата. Вратата беше открехната. Странната атмосфера, която бях почувствал и първия път отново беше налице — влагата, горещината, квакането на жабите, зловещия вид на постройката.

Почти машинално аз откопчах копчето на сакото си, за да мога да извадя пистолета, ако се наложи. Минах покрай кладенеца и коритото, в което Джони беше прал дрехите на дядо си, след това стигнах до вратата и я бутнах.

Спрях за момент и се вгледах в тъмната всекидневна. Макар и слънцето да беше силно, лъчите му почти не проникваха през мръсните прозорци.

Всекидневната имаше вид на опустошена от вандали. Масата беше останала без крака, прашният килим беше хвърлен настрана. Някой беше къртил стените с брадва и но тях имаше големи дупки. Двете стари кресла бяха изтърбушени и мръсният им пълнеж се търкаляше наоколо като черва на някакво животно.

Прекрачих бъркотията на пода и влязох в спалнята на Фред. Тук също всичко беше обърнато наопаки. Леглото, дюшекът, всичко беше изпочупено и разкъсано — пълнежът на дюшека се валяше като мръсен сняг на пода. Вратите на гардероба бяха отворени. Задната стена също беше кълцана с брадва. Мръсните дрехи на Фред се търкаляха сред другите боклуци на пода. Положението в другата стая беше същото — всичко се търкаляше разкъсано и насечено с брадва.

Избърсах потта от челото си с опакото на ръката и се загледах с празен поглед в опустошението.

Някой беше идвал, за да потърси нещо, решен на всяка цена да го намери. Беше ясно, че е безполезно да се ровя повече.

Излязох навън в жегата. Оглушителното квакане на жабите ми пречеше да мисля.

Реших, че ще трябва да кажа на шериф Мейсън какво съм заварил тук. Опустошението би могло да е дело и на вандали, но се съмнявах. Изглежда някой беше търсил парите на Фред Джаксън. Празната дупка под леглото явно не беше успяла да го убеди, че е закъснял.

Тръгнах по пътя към колата си, но след малко спрях. Изведнъж ме обзе силно желание да Погледна още веднъж жабарника. Понякога ме спохождаха подобни предчувствия, а това беше много силно.

Тръгнах по тясната пътека към блатото и докато го приближавах, все още скрито зад храсталаците, дърветата и бурените, имах чувството, че квакането отеква в самата ми глава.

Чувствах се самотен и смутен. Сложих потната си ръка върху дръжката на пистолета, но от това не ми стана по-добре.

Приближих водата тихо.

Струваше ми се, че на отсрещния бряг има стотици жаби, цяла армия — зелени, квакащи, с блестящи малки черни очи.

Продължих напред бавно, без да издам нито звук. Жабурнясалото блато поглъщаше огнените слънчеви лъчи на обедното слънце.

Стори ми се, че в средата има нещо като сал, на който седяха десетки жаби.

Приближих се още повече и дъхът ми секна, защото видях човешка ръка. Не, не беше сал. Беше труп.

Плеснах с ръце и всички жаби мигом изчезнаха във водата. Застанах на самия бряг и се вгледах внимателно в тялото.

На главата му продължаваше да седи голям жабок. Той ме изгледа злобно, после изквака и скочи във водата.

Пред очите ми беше трупът на Хари Уедърспун.