"Скиталецът Топорко и деветте жупанчета" - читать интересную книгу автора (Бърлич-Мажуранич Ивана)

II

Когато онези слуги с придворния донесли пънчетата, та ги настанили в люлките, останал тъничкият габър.

Взел придворният габъровото пънче и го хвърлил на стария дърводелец, който се намирал там заедно с другите хора.

— Ще ми направиш от него дръжка за брадвата — казал придворният. — Да не го смениш, стари нещастнико, ще го позная по червената сърцевина.

Когато дърводелецът стигнал до своята колиба и донесъл габъровото пънче, разказал на жена си какво станало в жупановия дворец. Бабата проумяла всичко, а като проумяла, наумила нещо. Нищо не казала, ами влязла в колибата, изнесла корито на месечината, постлала в него креватче от слама, сложила онова габърово пънче в коритото и почнала да го люлее. Люлее бабата, люлее и все гледа пънчето в коритото, докато в полунощ й се замъглили очите. Дремнала за миг бабата, а като се оборавила от съня, в коритото лежало момченце, мъничко като ръка, тъничко като пръчка.

Зачудила се бабата на чудото невиждано и изтичала до колибата, та извикала дърводелеца. Като отишли до коритото, момченцето проговорило:

— Не ме носи, бабо, в колибата. Остави ме на поляна, на месечина, да ми крепне косата като верижка, нощта да ми хлади ръце и краченца.

Не могли бабата и дърводелецът да се нагледат на момченцето и да се наслушат как той, такъв мъничък, така мъдро говори. Мило им било до немай-къде, струвало, им се, че сърцето им е оживяло. И го оставили, както момченцето пожелало, в коритото, на поляната и на месечината. Както онази нощ, така и всяка следваща бабата изнасяла коритото с детелината на поляната.

А дядо Неумийко всяка нощ идвал при момчето и по месечина, и на лют студ, и в тиха нощ, и на буря, и на вятър — все хортувал с момченцето. А пък бабата нарекла малкия Топорко, защото от онзи габър трябвало да стане дръжка за топор. И всичко щяло да бъде добре, ако дърводелецът нямал голяма грижа:

— Какво ще правя аз, сиромахът, сега с дръжката за топора?

Знаел дърводелецът, че придворният е избухлив и лош, а знаел и това, че такова габърче с червена сърцевина вече няма да може да намери.

Взели да растат жупанчетата в градината на двореца, а Топорко при бабата и дърводелеца. Само че имало голяма разлика в това как растат жупанчетата, а как Топорко.

Жупанчетата били едри и румени, толкова бързо растели, че още малко, щели да стигнат до пояса на баща си. А бабиният Топорко бил дребен, тънък и черен, но жилав, човек би рекъл: това е черно гвоздейче, три пъти ковано.

На жупана сърцето му трептяло от радост, но не знаел какво ще излезе от хубавите му синове, та издигнал около градината три разтега ограда, на децата да не им додява денем слънцето, а нощем да не може звяр или друга напаст да дойде при тях. А при дърводелеца нямало нито зид, нито шатра, ами пред прага му било росна ливада, а по-нататък започвал храсталак. Като нощувал Топорко на ливадата, около главата му нощем душели златка и лисица.

Жупанът подарил на синовете си девет коня и девет копия, събирал най-добрите юнаци да учат децата на копие и стрелба. Повикал още първите мъдрознайци да научат децата на древни книги. А Топорко като проходил, взел да броди из гори и дъбрави, взел да дири златки и лисици. Като заскитал сутрин, връщал се вечер. Затова бабата нарекла Топорко от обич още скиталец. Скиталецът Топорко ставал от ден на ден по-мъдър. Чудили се бабата и дърводелецът, чудило се селото и поселището откъде има в това дете толкова мъдрост като у старец. Не знаела нито бабата, нито дърводелецът, не знаело нито селото, нито поселището, че дядо Неумийко цяла нощ хортува с Топорко. А дядо Неумийковата мъдрост е точно такава, за каквато пита селото и поселището, от която живее гората и планината.

Минало време, Топорко пораснал малко. Тогава една нощ дядо Неумийко му разказал как се е появил той. Разказал му, че има девет братя, девет яворчета, девет гиздави жупанчета; как коренът на яворчетата-жупанчета и неговият, коренът на черния Топорко, е поникнал на една поляна и как те с Топорко-габърчето от един поток са се поили.

Едва разказал това дядото и Топорко подскочил радостен:

— Ех, де този късмет, да мога да видя своите братя, деветте жупанчета!

Усмихнал се дядо Неумийко, но кисело се усмихнал: „Трудно ще ги видиш, момче! Ето ги в двореца в градината, но около тях има зид, цели три разтега висок!“

Кисел бил дядо Неумийко! Не можел да прежали онези свои девет яворчета, дето ги покривали със свилени шатри, че пък и със зид ги били оградили. Да можели някак да му попаднат жупанчетата, той знаел какво да направи! Знаел дядото как се отглежда явор в планината!

Но Топорко не давал мира на дядото, само молел и заклинал да го научи как би могъл да зърне своите братя.

Изведнъж дядо Неумийко сякаш се размислил, та казал на Топорко и го научил следното:

— Откъм слънчевата страна на зида е седмият камък. Той е най-тънък и най-слабо е прикрепен. Там застани, там чукни, там повикай братята си!