"Бил Завоевателя" - читать интересную книгу автора (Удхаус П. Г.)

Глава 1.Уредена е женитба

1.

С внезапно изсумтяване, което, макар и шумно, едва изразяваше накипялото в него чувство на отврата и възмущение, сър Джордж Пайк остави последния брой на „Светски клюки“ и посегна към телефона:

— Свържи ме с редакцията на „Клюки“ — отсечено каза той.

Последва кратка пауза.

— Родерик?

— Още не се е върнал от обяд, сър — отвърна мазен глас.

— А, Пилбийм, ти ли си? — изражението на сър Джордж омекна. Пилбийм беше от любимците му. Младеж с бъдеще, когото наблюдаваше с възхищение.

— Съобщи на мистър Родерик, щом се върне, че искам да го видя.

— Ще му предам, сър.

Основателят и собственикът на издателство „Мамут“, огромния концерн, задоволяващ с четиво половината — по-плиткоумната — англичани, затвори слушалката, смръщи се за миг, после взе молив и започна да пише. Заниманието докара на лицето му изненадваща промяна. Челото му се изглади, очите му спряха да святкат, нещо, наподобяващо усмивка, отпусна подчертаната напрегнатост на устните. Сведе се над бележника.

Едно от нещата, които правят така приятна съдбата на читателя на история като тази, е обстоятелството, че освен вероятността да бъде ободрен, забавляван и поучен, той получава и всичките предимства на безплътния дух. Може да се озове навред, всичко да види. Поиска ли обикновен човек например да бъде приет от сър Джордж Пайк, ще трябва да иде до Флийт стрийт, да завие надясно по Тилбъри стрийт, докато стигне Тилбъри хаус, да проведе разговор с недружелюбния портиер в преддверието, да попълни формуляр с името и професията си, който да предаде на едно момче в ливрея; и накрая, след 10 или 40 минути чакане, най-вероятно ще получи възможността да размени две думи с някоя от секретарките на сър Джордж. Защото мъжът, стоящ зад „Мамут“, не се срещаше с всеки. Времето му бе ценно, чувството за собствена важност — изострено, и той се движеше обкръжен от тълпа усърдни помощници, чието главно задължение бе случайните посетители да спазват мотото на всички велики мъже — „Стой настрана. ЗА ТЕБ СЕ ОТНАСЯ!“ Дори армия с развети знамена ще бъде спряна на прага, чак и министрите от кабинета не биха могли да се промъкнат.

Читателят обаче, безшумен и невидим, може да се качи до самия кабинет на четвъртия етаж и да влезе, без да чука. Там ще открие сър Джордж, който продължава да пише.

Да зърнете човек като сър Джордж Пайк ангажиран с подобно занимание е разтърсваща гледка, от която и най-преситените ще потръпнат. Кой би могъл да каже с какъв литературен проблем се е захванал? Може би бързо антрефиле на тема „Допустимо ли е сгодените двойки да се целуват?“ за „Пайк уикли“ или уводна статия за „Дейли рекърд“, страница с полезни съвети за „Сабат ауър“, а може би дори приспивно разказче за „Тайни тотс“. Нито едно от тези предположения обаче не бе вярно. Сър Джордж драскаше върху големия лист списък с имена. Вече бе написал:

а в мига, когато надзърнахме, добави:

Последното звукосъчетание, изглежда, особено му допадна, защото постави насреща му няколко кръстчета. След това вдъхновението явно го напусна, той избута стола назад и закрачи из стаята.

В днешно време е модерно преуспелите мъже, когато са дребни на бой и набити, надвишаващи на тегло с около 10 килограма нормата, да бъдат назовавани „наполеоновци“. Но макар изразът да е изтъркан, трябва да се признае, че нещо в осанката на сър Джордж Пайк наистина напомняше за Наполеон. Щедро изпълнената жилетка и навикът в моменти на размисъл да навира пръстите на дясната си ръка между първото и второто копче му придаваха известна прилика с великия корсиканец, подсилена от смръщеността на валчестото му решително лице. Той, изглежда, бе човек, който обича ходът на нещата да следва волята му, а през последните десет години обратното се бе случвало твърде рядко.

Телефонът иззвъня дискретно, сякаш се стараеше да не надига глас в присъствието на такъв мъж.

— Мисис Хамънд е тук, сър.

— Да влезе, да влезе. За Бога, Франси — възкликна собственикът на издателска компания „Мамут“, когато вратата се отвори, — цяла сутрин звъня у вас!

— Значи голям късмет, че реших да се отбия — каза мисис Хамънд, докато се наместваше на един стол. — Какво има?

Франсес Хамънд, по баща Пайк, беше женският вариант на бележития си брат. Нямаше неговата двойна брадичка, но притежаваше същите ясни и властни очи, същите повдигнати вежди, които придават такава острота на погледа, същата руменина и височина на челото. Когато я погледна, сър Джордж отново усети онези тръпки на възхищение, които тя неизменно будеше у него.

— За какво искаш да ме видиш? — поиска да знае мисис Хамънд.

Сър Джордж пое дълбоко дъх. Имаше да й съобщава страхотна новина и усетът за драматизъм му подсказваше да не изплюва прекалено бързо камъчето. Но възторгът все пак надделя.

— Франси, момичето ми! — извика той. — Предложиха ми перство!

Извънредно трудно бе да се наруши равновесието на Франсес Хамънд, но тези думи постигнаха немислимото. Цели десет секунди тя седя с широко зяпнала уста, докато сър Джордж, изчервен и готов да се изкикоти, подръпваше стеснително червената си вълнена жилетка, известната жилетка „пайк“, една от забележителностите на Лондон.

— Перство!

— Писмата са ей на онова бюро. Пристигнаха тази сутрин.

— Джорджи!

Мисис Хамънд скочи от стола и нежно целуна брат си. Във властните й очи имаше сълзи.

— Знаех си, че ще се зарадваш!

— Гордея се с теб, Джорджи, миличък. Каква кулминация на твоята чудесна кариера!

— А кой ми помогна да изградя тази кариера?

— Е, стараела съм се, доколкото мога — съгласи се мисис Хамънд скромно, — но, разбира се, ти и само ти…

Сър Джордж удари по бюрото, но уцели острия ръб на една метална кутия и начаса му се прииска да бе изразил емоциите си не толкова атлетично. Засмука ръката си за момент, преди да продължи:

— Ти си закваската на бизнеса — започна той развълнувано, когато агонията поотмина. — Без теб доникъде нямаше да стигна. Кой предложи състезанието „Колко карфици се побират върху шапката на премиера?“ за „Пайк уикли“, когато не се знаеше дали ще прескочим ямата? От този миг „Пайк уикли“ потръгна. А именно на него се основава цялото ми състояние. От самото начало заработихме като екип. От мен идваше искрата, от теб здравата преценка. Няма човек на този свят, чието мнение да ценя колкото твоето, Франси.

Мисис Хамънд сияеше.

— Е, Джорджи, мога само да се радвам, ако усилията ми да бъда твоя Егерия са били успешни.

— Да бъдеш какво? — попита леко стъписан сър Джордж.

— Егерия е богинята вдъхновителка и помощничка на римския император Нума Помпилий. Така поне ми каза Синклер.

Имаше предвид мистър Синклер Хамънд, прочутия археолог, който се радваше на изключителната чест да й бъде съпруг.

— Ех, този човек! — въздъхна сър Джордж. — Малко амбиция и инициативност да имаше, далеч щеше да стигне. Сече му пипето.

Мисис Хамънд се въздържаше да обсъжда качествата на съпруга си. Беше свикнала с мечтателността му и липсата на амбиция, безучастното приемане на отредената му ниша в света. До някое време се ядосваше, но накрая прие кръста си да взема за съпрузи мъже без устрем и плам. Първият съпруг, с когото се бе сдобила, преди звездата на благополучието да изгрее над семейството, бе някой си мистър Хърбърт Шейл, любезна и популярна личност в отделението за панталони и бельо на „Харъдс“, когото дори нейната неуморна мощ не успя да избута по-високо от ранга на продавач-консултант. С всичките му недостатъци Синклер все пак оставаше по-добър от Хърбърт.

— Каква титла мислиш да приемеш, Джорджи? — попита тя, сменяйки темата.

Сър Джордж, чиято монументална мисъл не почиваше напълно дори в миговете на обществен триумф, вече говореше по диктофона:

— На вниманието на редактора на „Пайк уикли“ — разпореждаше се той. — Статия за следващата седмица на тема известни жени, вдъхновявали прочути мъже. Там Егерия и прочие — той се обърна. — Моля?

— Попитах, мислил ли си вече за титла?

— Нахвърлих няколко идеи — вдигна той тефтера. — Как ти се струва лорд Бараклъф? Или Уензлидейл? А Марлинхю? Най-много ми харесва Микълхивър. Има замах.

Мисис Хамънд поклати глава:

— Прекалено е крещящо. Всичките са прекалено крещящи.

— Знаеш, че една титла трябва да е звънка. Вземи например Бивърбрук, Стратхидън, Ливърхюм — какъв темперамент изразяват!

— Знам, но…

— А и дяволски трудно е да се избере нещо незаето. Първите са обрали каймака.

— Така е. И все пак нито едно от имената, които спомена, не ми звучи съвсем добре. Не че личност като теб не би могла да ги носи, но са малко претруфени. Не забравяй, че Родерик ще наследи титлата, която избереш. Не бива да е нещо, което ще звучи нелепо, носено от Родерик. Малкото му име е достатъчно неподходящо. Родерик! — мисис Хамънд премига. Това беше болезнена тема за нея. — Колко молих бедната Люси да го нарече Томас!

Гримасата, която така дълго липсваше върху щастливото лице на сър Джордж, се завърна, по-мрачна от всякога. Приличаше на човек, изведнъж открил в поднесената му чаша на радостта умряла мишка.

— Съвсем забравих за Родерик — произнесе мрачно той.