"Портретът на Дориан Грей" - читать интересную книгу автора (Уайлд Оскар)

ГЛАВА XIX

— Глупаво е да ми говориш, че искаш да станеш по-добър — каза лорд Хенри, като топеше белите си пръсти в една медна купичка, пълна с розова вода. — Та ти си съвършен. Моля те, не се променяй!

Дориан поклати глава.

— Не, Хари, аз натрупах твърде много прегрешения в своя живот. Стигат ми толкова. От вчера започнах вече добрите си дела.

— Къде беше вчера?

— На село. Хари. Отседнах в една малка странноприемница. Съвсем сам.

— Мило мое момче — рече лорд Хенри с усмивка, — на село всеки може да бъде добродетелен. Там няма изкушения. Именно затова хората, които живеят извън града, са толкова нецивилизовани. Цивилизацията е нещо, което не се постига лесно. Има само два пътя към нея. Единият е културата, а другият — покварата. Селските жители нямат възможност да тръгнат нито по единия, нито по другия и затова изостават.

— Култура и поквара — повтори Дориан, — аз съм вкусил и от едното, и от другото. Сега ми се струва страшно, че те могат да вървят ръка за ръка. Защото имам нов идеал, Хари. Ще се променя. И, струва ми се, че вече съм се променил.

— Още не си ми разказал какво добро дело си извършил. Или май каза, че са били повече от едно? — попита събеседникът му и изсипа в чинията си една малка червена пирамидка с очистени от дръжките ягоди и с една решетеста лъжица във формата на мида ги посипа със захар.

— Ще ти кажа, Хари. Тази история не мога да споделя с никой друг. Пощадих едно момиче. Това звучи суетно, но ти разбираш какво искам да кажа. То беше много красиво и поразително напомняше на Сибил Вейн. Мисля, че отначало тъкмо това ме привлече към него. Спомняш си Сибил, нали? Колко отдавна беше! Хети не е от нашата среда, разбира се. Тя е едно обикновено селско момиче. Но аз наистина я обичах. През целия прекрасен май на нашата любов отивах да я виждам два или три пъти в седмицата. Вчера се срещнахме в една малка овощна градина. Ябълковите цветове се сипеха по косите й, а тя се смееше. Трябваше да забегнем заедно днес на разсъмване. Реших да я оставя чиста като цвете — такава, каквато я срещнах.

— Мисля, че това неизпитвано досега чувство ти е доставило истинско удоволствие, Дориан — прекъсна го лорд Хенри. — Мога и сам да разкажа края на твоята идилия. Ти си й дал добър съвет и си разбил сърцето й. С това е започнало твоето преобразяване.

— Хари, ти си ужасен! Не бива да ми говориш такива неща. Сърцето на Хети не е разбито. Разбира се, тя плака и така нататък. Но не е опозорена. Ще остане да си живее като Пердита45 в своята градина сред джоджен и невен.

— И ще плаче за неверния Флоризел46 — каза лорд Хенри, като се засмя и се облегна назад в стола си. — Скъпи Дориан, чудно ми е, че изпадаш в такива момчешки настроения. Нима мислиш, че това момиче ще може вече да хареса човек от своята среда? Сигурно един ден ще я омъжат за някой груб каруцар или добродушен селянин. И това, че се е срещнала с теб и те е обичала, само ще я накара да презира мъжа си и ще я направи нещастна. От морална гледна точка не може да се каже, че има някаква особена полза от твоите добри дела. Даже за начало това е слабо. А и откъде знаеш дали Хети не плава сега като Офелия в някой озарен от звездите воденичен вир сред красиви водни лилии?

— Не мога да те слушам повече, Хари! Ти се подиграваш с всичко, а после внушаваш мисълта за най-ужасни трагедии. Вече съжалявам, че ти разказах. Не ме интересува какво мислиш ти. Знам, че съм бил прав, като съм постъпил така. Горката Хети! Когато минах с коня тази сутрин покрай фермата, видях бялото й лице на прозореца. Приличаше на жасминова клонка. Но да не говорим повече за това и не се опитвай да ме убеждаваш, че първото добро дело, което съм извършил от години насам, първата ми, макар и така дребна саможертва е всъщност грях. Искам да бъда по-добър. И ще стана по-добър. А сега ми разкажи нещо за себе си. Какво става в града? Дни наред не съм стъпвал в клуба.

— Хората все още говорят за изчезването на горкия Базил.

— Мислех, че това вече им е омръзнало — каза Дориан, като си наля вино и леко се смръщи.

— Драги приятелю, та те говорят за случая едва от шест седмици, а английското общество не е способно да измисли в течение на три месеца повече от една тема за разговор. Напоследък обаче му провървя. С моето бракоразводно дело, със самоубийството на Алън Камбъл, а сега и с тайнственото изчезване на един художник. Скотланд ярд продължава да твърди, че човекът със сивото палто, който е заминал за Париж на девети ноември, е бил горкият Базил, а френската полиция заявява, че Базил изобщо не е пристигал в Париж. Сигурно след около две седмици ще чуем, че са го видели в Сан Франциско. Странно е, но за всеки, който изчезне, казват, че са го видели в Сан Франциско. Трябва да е прекрасен град и навярно притежава цялата привлекателност на оня свят.

— А според теб какво се е случило с Базил? — попита Дориан, като вдигна чашата си бургундско вино срещу светлината и се учудваше как е възможно да обсъжда този въпрос така спокойно.

— Нямам никаква представа. Ако Базил е решил да се крие, това не е моя работа. Ако е умрял, не искам да мисля за него. Смъртта е единственото нещо, което ме ужасява. Ненавиждам я.

— Защо? — с отегчен глас попита Дориан.

— Защото — отвърна лорд Хенри, като поднесе към ноздрите си отворено позлатено флаконче с парфюм — в наше време можеш да преживееш всичко освен нея. Смъртта и пошлостта са единствените явления на деветнайсети век, които все още не са обяснени. Хайде да отидем да си изпием кафето в музикалния салон, Дориан. Трябва да ми посвириш Шопен. Човекът, с когото избяга жена ми, великолепно изпълняваше Шопен. Горката Виктория! Бях много привързан към нея. Къщата опустя, откакто я няма. Разбира се, семейният живот е само един навик, лош навик. Но човек съжалява за загубата дори и на най-лошите си навици. А може би съжалява най-много за тях. Те са толкова съществена част от личността му.

Дориан не отговори нищо, но стана, отиде в съседната стая, седна пред пианото и пръстите му започнаха да се движат с лекота по белите и черни клавиши. Когато поднесоха кафето, той спря да свири и като погледна лорд Хенри, каза:

— Хари, не ти ли е минавало през ум, че Базил може да е бил убит?

Лорд Хенри се прозя.

— Базил е много известен и винаги носи евтин часовник. За какво да го убият? Той не е достатъчно умен, за да има врагове. Разбира се, талантлив художник е. Но човек може да рисува като Веласкес и все пак да бъде безкрайно скучен. А Базил наистина е доста скучен. Само веднъж събуди любопитството ми, когато преди години ми разкри безграничното си преклонение пред теб и ми призна, че ти си бил главният вдъхновител за неговото творчество.

— Аз много обичах Базил — каза Дориан с тъжна нотка в гласа си. — А не се ли говори, че е бил убит?

— Да, някои от вестниците споменават такова нещо. Но на мен това ми се струва невероятно. Знам, че в Париж има опасни свърталища, но Базил не е човек, който би ги посещавал. Той не е любопитен. И това е основният му недостатък.

— Какво би казал, Хари, ако ти призная, че аз съм убил Базил? — попита Дориан, като се взря в лицето на събеседника си.

— Бих казал, драги, че се опитваш да разиграваш роля, която не ти отива. Всяко престъпление е пошло, а всяка пошлост е престъпление. Ти не си способен да извършиш убийство, Дориан. Прощавай, ако с това, което казвам, засягам честолюбието ти, но те уверявам, че е така. Престъплението е присъщо на низшите класи. И аз ни най-малко не ги обвинявам. Според мен престъплението за тях е това, което е за нас изкуството — чисто и просто възможност да си доставиш необикновени усещания.

— Средство да си доставиш необикновени усещания? А нима ти мислиш, че човек, който веднъж е извършил убийство, може да повтори престъплението си? Моля те, не ми казвай такова нещо!

— О, всичко се превръща в удоволствие, ако се върши често — възкликна лорд Хенри и се засмя. — Това е една от най-важните тайни на живота. Според мен обаче, убийството е една голяма грешка. Човек никога не бива да върши нещо, за което не може да разказва след вечеря. Но хайде да оставим на мира горкия Базил. Бих искал да вярвам, че наистина е имал такъв романтичен край, какъвто ти предполагаш, но не мога. По-скоро си мисля, че е паднал в Сена от някой автобус и че кондукторът е потулил произшествието. Да, мисля, че такъв е бил краят му. Представям си го как лежи под онези мътнозелени води. Над него плават тежки баржи, а в косите му са се заплели водорасли. Знаеш ли, той вече не беше способен да създаде нищо голямо. През последните десет години творческата му сила отслабна.

Дориан въздъхна, а лорд Хенри стана, прекоси стаята и започна да гали главата на един явайски папагал — рядко срещана, голяма птица със сиви пера, с розова качулка и розова опашка, — който се люлееше на една бамбукова пръчица. Когато тънките изящни пръсти на лорд Хенри го докоснаха, той спусна белите си сбръчкани клепачи над черните си, лъскави като стъкло очи и започна още по-силно да се олюлява напред-назад.

— Да — продължи той, като се обърна и извади от джоба си носна кърпа, — творческата му сила отслабна. Той сякаш загуби нещо. Загуби идеала си. Когато приятелството ви свърши, той престана да бъде голям художник. Какво ви раздели? Предполагам, че ти е досаждал. Ако е така, той никога не би ти го простил. Това е присъщо на скучните хора. Впрочем, какво стана с онзи прекрасен твой портрет, който той нарисува?. Струва ми се, че не съм го виждал от завършването му. О, да, спомням си, ти ми беше казал преди години, че си го изпратил в Селби и че бил изгубен или откраднат по пътя. Не успя ли да го намериш? Колко жалко! Наистина беше един шедьовър. Помня, че исках да го купя. И съжалявам, че не го купих. Този портрет беше сътворен в най-добрия период от творчеството на Базил. След това изкуството му се превърна в онази странна смесица от бездарие и добри намерения, която дава право на всеки рисувач да се нарича типичен английски художник. Ти даде ли обявление, че се е загубил? Трябвало е да дадеш.

— Не помня? — каза Дориан. — Струва ми се, че дадох. Но никога не съм го харесвал истински. Съжалявам, че изобщо позирах за него. Споменът за цялата история ми е неприятен. Защо заговори за портрета? Той винаги ми е напомнял ония странни стихове от една пиеса, струва ми се „Хамлет“… как бяха точно?…

— Да, ето как го виждах аз.

Лорд Хенри се засмя.

— Ако човек се отнася към живота артистично, умът му заменя душата — отвърна той, като се отпусна в едно кресло.

Дориан Грей поклати глава и изсвири тихо няколко акорда на пианото.

— „Или ти само си портрет на скръб — повтори той, — лик без душа.“

Лорд Хенри се отпусна назад и го погледна с полу-притворени очи.

— Всъщност, Дориан — промълви той след малко, — каква полза има човек да спечели целия свят, ако — как беше по-нататък? — загуби душата си?

Музиката внезапно спря, Дориан Грей трепна и погледна втренчено приятеля си.

— Защо ми задаваш този въпрос, Хари?

— Драги мой — каза лорд Хенри, като вдигна учудено вежди, — зададох ти го, защото мислех, че можеш да ми дадеш отговор. Нямах нищо друго пред вид. Миналата неделя вървях през парка и недалеч от Мраморната арка се бе събрала малка тълпа от бедно облечени хора, които слушаха някакъв жалък уличен проповедник. Когато наближих, чух как той прочувствено зададе този въпрос на слушателите си. Това ми се стори доста драматично. Лондон е пълен е такива странни зрелища. Дъждовен неделен ден, недодялан християнски проповедник с мушама, кръг от болнави бледи лица под разкривен покрив от отцеждащи се чадъри и една прекрасна фраза, хвърлена във въздуха от пронизителен истеричен глас… Всичко това, взето заедно, беше впечатляващо. Оттогава този въпрос стои в съзнанието ми. Помислих си да кажа на проповедника, че изкуството има душа, а човекът няма. Опасявах се обаче, че той няма да ме разбере.

— Не говори така, Хари. Душата е нещо напълно реално. Може да се купува, да се продава, да се разменя. Може да бъде покварена или да бъде спасена. Всеки от нас има душа. Знам го.

— Напълно ли си уверен в това, Дориан?

— Напълно.

— Ах, каква самозаблуда. Онова, в което си напълно сигурен, никога не е вярно. В това се крие фаталността на вярата, такъв е урокът, който ни дава любовта. Колко си мрачен! Не бъди така сериозен! Какво общо имаме ти и аз със суеверията на нашия век? Не, ние с теб отдавна не вярваме, че има душа. Изсвири ми нещо. Изсвири ми едно ноктюрно, Дориан, и докато свириш, ми разкажи как запази младостта си. Навярно имаш някаква тайна. Аз съм само с десет години по-възрастен от теб, а съм сбръчкан, похабен, пожълтял. Ти си прекрасен, Дориан. Никога не си бил по-очарователен от тази вечер. Напомняш ми за деня, когато се запознахме. Беше и стеснителен, и дързък, безкрайно интересен. Променил си се, разбира се, но не външно. Бих искал да ми кажеш тайната си. За да си върна младостта, съм готов на всичко, само да не трябва да правя някакво физическо усилие, да ставам рано и да бъда порядъчен. Младост! Нищо не може да се сравни с нея! Глупаво е да се говори за невежеството на младостта. Сега слушам с уважение единствено разсъжденията на по-младите от мен хора. Те са отишли далеч пред мен, животът им е разкрил най-последните си чудеса. А на възрастните винаги противореча. Правя го по принцип. Ако ги попиташ какво мислят за нещо, което се е случило вчера, те с голяма важност ще ти приведат мненията, които са били на мода през 1820 година, когато хората са носили дълги чорапи, вярвали са във всичко и от нищо не са разбирали. Колко хубаво е това, което свириш! Дали Шопен не го е писал в Майорка, докато морето е стенело край вилата и вълните са пращали солените си пръски чак до прозорците? Каква очарователна романтика има в тази пиеса! Щастие е, че ни е останало все пак едно неподправено изкуство! Не спирай! Тази вечер имам нужда от музика. Представям си, че ти си младият Аполон, а аз съм Марсий, който те слуша. Аз имам свои скърби, Дориан, за които дори ти нищо не знаеш. Трагедията на старостта не е в това, че старееш, а в това, че оставаш млад. Понякога сам се изненадвам от собствената си искреност. Ах, Дориан, колко си щастлив! Колко прекрасен е бил целият ти живот! Ти си отпивал големи глътки от всичко. Усетил си вкуса на гроздовите зърна с небцето си. Нищо не е останало скрито за теб. И всичко е минало през теб като звуци на приятна музика. Преживяното не те е засегнало. Останал си същият.

— Не съм същият, Хари.

— Не, същият си. Питам се: какъв ли ще бъде животът ти занапред? Не го разваляй със самоотречение. Сега си съвършен. Не се прави сам непълноценен. Ти нямаш никакви недостатъци. Не клати глава — знаеш, че е така. Не мами себе си. Животът не се ръководи от волята и намеренията ни. Животът е нерви, фибри и бавно изграждащи се клетки, в които зреят мисли и се раждат поривите на страстта. Чувстваш се сигурен в себе си. Мислиш се за силен. Но цветът на един предмет в някоя стая, утринното небе, особеният, обичан някога парфюм, който събужда смътни спомени, стих от забравена поема, която отново прочиташ, фраза от пиеса, която отдавна си престанал да свириш — това са нещата, от които зависи животът ни, уверявам те, Дориан. Браунинг го е написал някъде. Ние не владеем чувствата си. Има мигове, когато внезапно облъхналият ме аромат на бял люляк ме кара да преживявам отново някой от трепетните месеци на моя живот. Как бих искал да бъда на твоето място. Хората са ни порицавали и двамата, но теб винаги са боготворили. И винаги ще те боготворят. Ти си човекът, който нашият век търси и се страхува, че го е намерил. Радвам се, че нищо не си създал — не си изваял статуя, не си нарисувал картина, не си сътворил нищо извън себе си. Животът е бил твоето изкуство. Отдал си се на музиката. Изживяните дни са били твоите сонети.

Дориан стана от пианото и прокара ръка през косите си.

— Да, животът ми беше прекрасен, но аз не искам да продължа да живея така, Хари. И ти не бива да преувеличаваш моите достойнства. Не знаеш всичко за мен. Ако знаеше, дори и ти щеше да ми обърнеш гръб. Смееш се! Не се смей!

— Защо престана да свириш, Дориан? Върни се и ми изсвири отново ноктюрното. Погледни голямата меденожълта луна, която е надвиснала в сумрака. Тя чака да я очароваш и ако продължиш да свириш, ще се спусне по-близо до земята. Не искаш ли? Тогава да отидем в клуба. Прекарахме приятно тази вечер и трябва да я завършим приятно. В клуба ще бъде и един човек, който много иска да се запознае с теб — младият лорд Пул, по-големият син на Борнмът. Той вече копира твоите връзки и ме помоли да ти го представя. Много е приятен и ми напомня на теб.

— Дано не е така — каза Дориан с тъга в очите. — Уморен съм, Хари. Няма да дойда в клуба. Наближава единайсет, а ми се иска да си легна рано.

— Постой още малко! Никога не си свирил така хубаво, както тази вечер. Изпълнението ти беше прекрасно. Беше по-изразително от всеки друг път.

— Защото съм решил да стана по-добър — отвърна Дориан с усмивка — и вече съм малко променен.

— За мен ти не можеш да се промениш, Дориан — каза лорд Хенри. — Ние с теб винаги ще бъдем приятели.

— И все пак, някога ти ме поквари с една книга. Не мога да ти го простя, Хари. Обещай ми, че няма да даваш тази книга на никой друг. Тя е вредна.

— Скъпи приятелю, ти наистина започваш да морализираш. Скоро ще започнеш с ентусиазма на новопокръстен да предупреждаваш хората да не вършат греховете, които вече са ти омръзнали. Ти си прекалено очарователен, за да се занимаваш с това. Пък и е безполезно. Ние с теб сме такива, каквито сме, и не можем да бъдем други. И не е възможно да съм те покварил с някаква си книга. Изкуството не може да влияе върху поведението. То убива желанието за действие. Изкуството е възхитително безплодно. Хората наричат безнравствени ония книги, които им посочват собствената им безнравственост. Това е всичко. Но да не спорим сега за литература. Намини утре. В единайсет ще отида на езда. Можем да отидем заедно. А след това ще те заведа да обядваме е лейди Бранксъм. Тя е очарователна жена и иска да се посъветва с теб за някакви гоблени, които възнамерява да купи. Добре е да дойдеш. Или може би предпочиташ да обядваме с нашата малка херцогиня? Тя се оплаква, че изобщо не те вижда напоследък. Навярно Гладис ти е доскучала? Така си и мислех, че ще стане. Прекаленото й остроумие действа на нервите. Във всеки случай, бъди тук в единайсет.

— Държиш ли наистина да дойда, Хари?

— Разбира се. Паркът сега е великолепен. Струва ми се, че не е имало такъв люляк от годината, когато се запознах с тебе.

— Добре. Ще бъда тук в единайсет — обеща Дориан. — Лека нощ, Хари. — Когато стигна до вратата, той се поколеба за миг, сякаш искаше да каже още нещо. После въздъхна и излезе.