"Портретът на Дориан Грей" - читать интересную книгу автора (Уайлд Оскар)

ГЛАВА VIII

Отдавна минаваше обяд, когато Дориан се събуди. На няколко пъти камериерът му влиза, стъпвайки на пръсти, в стаята му и се чудеше защо господарят му спи толкова до късно. Най-сетне се позвъни и Виктор, тихо влезе в спалнята с чаша чай и куп писма върху малък старинен поднос от севърски порцелан и дръпна масленозелените копринени завеси с тъмносиня подплата, които закриваха трите високи прозореца.

— Monsieur спа добре тази сутрин — каза той усмихнат.

— Колко е часът, Виктор? — сънливо попита Дориан Грей.

— Един и петнайсет.

— Колко е късно! — Дориан седна в леглото, отпи няколко глътки от чая и започна да преглежда писмата. Едно от тях беше от лорд Хенри и бе донесено на ръка сутринта. Дориан се поколеба за миг и го остави настрана. Другите отвори небрежно. Те съдържаха обичайната серия визитни картички, покани за вечери, билети за закрити изложби, програми на благотворителни концерти и така нататък — всичко онова, което засипва ежедневно всеки млад светски човек по време на сезона. Имаше и една доста голяма сметка за току-що купения комплект тоалетни принадлежности от гравирано сребро в стил Луи XV. Той не бе посмял да я изпрати на своите опекуни, хора с остарели разбирания, които не разбираха, че в наше време най-ненужните неща са ни най-необходими. Имаше и няколко много вежливо написани известия от лихвари от Джърмин стрийт, които предлагаха заеми с неограничен размер на сумата по всяко време и с най-умерен лихвен процент.

След десетина минути Дориан стана и като наметна елегантен халат от кашмирска вълна, извезан с коприна, премина в настланата с оникс баня. Студената вода го освежи след дългия сън. Той сякаш бе забравил всичко, което бе преживял вечерта. Един или два пъти в него проблесна споменът, че бе взел участие в някаква странна трагедия, но така смътно, като че ли е било сън.

Облече се, влезе в библиотеката и се зае с леката френска закуска, сервирана на малка кръгла масичка, близо до отворения прозорец. Денят беше великолепен. Топлият въздух бе наситен с приятни миризми. В стаята влетя пчела и започна да кръжи около поставената пред него китайска ваза със сини дракони, пълна с жълтозеленикави рози. Дориан се чувстваше напълно щастлив.

Изведнъж трепна — погледът му се спря на паравана, с който бе закрил портрета.

— Хладно ли ви е, monsieur? Да затворя ли прозореца? — попита камериерът, оставяйки на масичката чиния с омлет.

Дориан поклати глава.

— Не, не ми е хладно — измърмори той.

Нима всичко това бе вярно? Нима портретът наистина се бе изменил? Или бе само някаква игра на въображението му, която го караше да вижда зъл поглед там, където е имало радостна усмивка? Нима е възможно да се изменя изображението върху платното! Глупава история, която ще разсмее Базил, като му я разкаже някой ден.

И все пак колко живо беше впечатлението му! Отначало в сумрака, а после при ясната утринна светлина той бе видял този белег на жестокост около усмихнатите устни. Дориан почти се страхуваше от момента, когато камериерът ще излезе от стаята. Знаеше, че щом остане сам, веднага ще започне да разглежда портрета и се боеше, че ще се увери в онова, което засега му се струваше илюзорно. Когато камериерът му поднесе кафето и цигарите и се обърна, за да излезе, Дориан изпита неудържимото желание да му каже да остане. Когато вратата се затваряше зад него, той го повика обратно. Камериерът застана в очакване на нарежданията му. Около минута Дориан го гледа мълчаливо.

— За никого не съм у дома, Виктор — каза той с въздишка.

Камериерът се поклони и излезе.

Дориан стана от масата, запали цигара и се отпусна на една богато отрупана с възглавници кушетка, която се намираше точно срещу паравана. Параванът беше старинен, от позлатена испанска кожа, пищно украсена с ярки рисунки в стил Луи XIV. Дориан се вглеждаше внимателно в него и се питаше дали е трябвало да прикрива някога тайната на нечий друг живот.

Дали да го отмести? Не е ли по-добре да не го пипа? Какъв смисъл имаше да узнава? Би било ужасно, ако портретът наистина се е изменил. Ако не е, значи, няма за какво да се безпокои. Но какво ще стане, ако по някаква злощастна случайност нечии чужди очи надникнат зад паравана и открият страшната промяна! Как ще постъпи, ако Базил Холуърд дойде и пожелае да види собственото си произведение? А Базил сигурно ще го стори. Не, трябва още веднъж да разгледа внимателно портрета, и то незабавно. Всичко друго ще бъде по-добро от това мъчително съмнение.

Той стана и заключи двете врати. Поне щеше да бъде сам, когато се вгледа в маската на своя позор. Отдръпна настрани паравана и застана лице срещу лице със себе си. Вярно беше. Портретът се бе изменил.

По-късно Дориан често си спомняше — и всеки път със същото учудване, — че отначало бе разглеждал портрета си с почти научен интерес. Струваше му се невероятно, че е възможно да стане подобна промяна. И все пак тя бе факт. Нима съществуваше някакво тайнствено родство между химическите атоми, които изграждаха формата и колорита на картината, и душата, която живееше в него? Възможно ли бе тези атоми да изразяват върху платното всички трепети на душата му, да материализират всичките му мечти? Или имаше друга, още по-страшна причина? Той потрепери от страх, върна се при кушетката, легна и се вгледа в картината с болезнен ужас.

Разбираше, че портретът вече бе направил нещо за него. Бе го накарал да осъзнае колко несправедлив и жесток е бил към Сибил Вейн. Не беше късно да се поправи грешката, Сибил все още можеше да стане негова жена. Измислената му егоистична любов към Сибил Вейн може би ще се превърне под нечие висше влияние в много по-благородно чувство, а портретът, нарисуван от Базил Холуърд, ще стане негов пътеводител в живота, ще бъде за него онова, което за някои е благочестието, за други — съвестта, а за всички нас — страхът пред бога. За угризенията на съвестта съществуват успокоителни средства, способни да приспят нравственото чувство. Но пред него стоеше явният символ на разложението, предизвикано от порока, вечният знак на разрухата, която хората причиняват на душата си.

Часът удари три, после четири, после четири и половина, а Дориан все още не помръдваше от мястото си. Той се опитваше да събере пурпурните нишки на живота си, да ги вплете в образ; да намери пътя си в червения лабиринт на страстите, в който бродеше. Не знаеше нито какво да прави, нито какво да мисли. Накрая отиде до бюрото и написа пламенно писмо до момичето, което довчера бе обичал, като го молеше да му прости, а себе си обвиняваше в безумие. Той изпълваше страница след страница с думи за горчивото си разкаяние и за парещата болка. В самообвинението винаги има наслада. Когато се обвиняваме сами, ние чувстваме, че никой друг няма право да ни вини. Опрощение ни дава не свещеникът, а самата изповед. Когато Дориан завърши писмото, той се почувства опростен.

Внезапно на вратата се почука и отвън прозвуча гласът на лорд Хенри.

— Мило мое момче, трябва да те видя. Пусни ме веднага. Защо си се заключил така?

Отначало Дориан не отговаряше и не помръдваше от мястото си. Чукането обаче продължаваше и ставаше още по-настойчиво. Да, по-добре е да пусне лорд Хенри и да му обясни, че от днес ще започне нов живот, да се скара с него, ако се наложи, и да се разделят, ако раздялата се окаже неизбежна. Той скочи, бързо дръпна паравана пред портрета и отключи вратата.

— Много съжалявам за случилото се, Дориан — каза, влизайки лорд Хенри. — Но ти не бива да мислиш прекалено много за това.

— Имаш пред вид Сибил Вейн ли? — попита младежът.

— Да, разбира се — отвърна лорд Хенри, отпусна се в креслото и бавно свали жълтите си ръкавици. — От известна гледна точка това е ужасно, но ти нямаш никаква вина. Кажи, видя ли я след представлението?

— Да.

— Бях сигурен в това. И се скарахте, нали?

— Аз бях жесток, Хари, наистина жесток. Но сега вече всичко е наред. Никак не съжалявам за онова, което се случи. То ми помогна по-добре да опозная себе си.

— Много се радвам, Дориан, че го приемаш по такъв начин. Страхувах се, че ще те сваря потънал в угризения да скубеш прекрасните си къдрави коси.

— Минах вече през всичко това — каза Дориан, усмихна се и поклати глава, — сега съм напълно щастлив. Най-напред разбрах какво значи съвест. Тя няма нищо общо с онова, което си ми говорил. Тя е най-висшето начало, заложено у нас. Не се подигравай повече, Хари, поне пред мен! Искам да бъда добър. Не мога да понеса мисълта, че душата ми ще стане отвратителна.

— Великолепна артистична основа на етиката, Дориан! Поздравявам те! А с какво ще започнеш?

— Ще се оженя за Сибил Вейн.

— Ще се ожениш за Сибил Вейн ли? — възкликна лорд Хенри, стана и погледна удивено младежа. — Но, скъпи Дориан…

— Да, Хари, знам какво се каниш да кажеш. Нещо ужасно за брака. Не го казвай. Никога вече не говори пред мен подобни неща! Преди два дни аз помолих Сибил да стане моя жена. Няма да наруша думата си пред нея. Тя ще бъде моя жена.

— Твоя жена! Дориан!… Нима не си получил писмото ми? Написах го тази сутрин и го изпратих по слугата си.

— Твоето писмо? О, да, спомням си! Още не съм го прочел, Хари. Страхувах се, че ще съдържа нещо, което няма да ми хареса. Със своите парадокси ти режеш живота на парчета.

— Значи, още нищо не знаеш?

— Какво искаш да кажеш?

Лорд Хенри направи няколко крачки из стаята, после седна до Дориан Грей, хвана двете му ръце и ги стисна здраво.

— Дориан — каза той, — в моето писмо… не се плаши… ти съобщавах, че Сибил Вейн е мъртва.

Болезнен вик се изтръгна от устата на младежа и като измъкна ръцете си от ръцете на лорд Хенри, той скочи на крака.

— Мъртва? Сибил мъртва? Това не е вярно! Това е страшна лъжа! Как си позволяваш да ми го кажеш?

— Самата истина е, Дориан — каза сериозно лорд Хенри. — Съобщават го всички сутрешни вестници. Писах ти да не приемаш никого, преди да дойда аз. Сигурно ще има следствие, а ти не бива да се забъркваш в тази история. В Париж подобни произшествия създават на човека известност. Но в Лондон има все още много предразсъдъци. Тук никога не бива да се дебютира със скандал. Скандалът трябва да се използува в по-късни години, когато трябва да пробудим интерес към себе си. Надявам се, че в театъра не знаят името ти? Ако не го знаят, всичко е наред. Някой видя ли те, когато влизаше в гримьорната й? Това е много важно.

В продължение на няколко минути Дориан не отговаряше. Той бе смазан от ужас. Най-сетне промълви със сподавен глас:

— Хари, ти, струва ми се, спомена думата следствие? Какво искаше да кажеш? Нима Сибил… О, Хари, не мога да го понеса! Но говори по-бързо! Кажи ми всичко!

— Сигурен съм, Дориан, че това не е обикновен нещастен случай, но пред обществото той трябва да бъде представен точно така. Когато излизала от театъра с майка си към дванайсет и половина, тя казала, че е забравила нещо горе и се качила обратно. Чакали я известно време, но тя не се връщала. Накрая я намерили мъртва на пода в нейната гримьорна. По погрешка била погълнала нещо от ония ужасни неща, които те употребяват за гримиране в театъра. Не знам какво е било, но, изглежда, че става дума или за синилна киселина, или за оловно белило. По-вероятно е, да е била синилна киселина, тъй като смъртта е последвала незабавно.

— Хари, Хари, това е ужасно! — простена младежът.

— Наистина е трагично, но ти не трябва да се забъркваш в тази история. Прочетох в „Стандърд“, че била само на седемнайсет години. Мислех, че е още по-млада. Изглеждаше дете, пък и играеше така неумело. Дориан, не бива да позволяваш това произшествие да те сломи. Ще дойдеш с мен на вечеря, а после ще наминем към операта. Днес пее Пати и целият Лондон ще бъде в театъра. Можеш да дойдеш в ложата на сестра ми. Тя ще бъде с няколко интересни дами.

— И тъй, аз убих Сибил Вейн — проговори по-скоро на себе си Дориан Грей. — Убих я, все едно, че й прерязах собственоръчно с нож гърлото. А розите са все така прекрасни и птиците пеят все така весело в градината ми! И днес аз ще вечерям с теб, ще отида в операта, а след това ще хапнем отново някъде… Как странно драматичен е животът! Ако бях прочел всичко това в някоя книга, Хари, сигурно щях да заплача. А сега, когато то се случи наистина и се случи с мен, ми изглежда толкова необикновено, че не мога да плача. Ето първото любовно писмо, което съм написал в живота си. Странно е, че първото ми любовно писмо е адресирано до едно мъртво момиче. Бих искал да знам могат ли да изпитват чувства тези бледи, безмълвни хора, които ние наричаме мъртъвци? Сибил! Чувства ли нещо тя, разбира ли, може ли да ме чуе? О, Хари, как я обичах някога! Сега ми се струва, че е било преди години. Тя беше всичко за мен. И дойде тази ужасна вечер — нима това беше едва вчера, — когато тя игра толкова лошо, че сърцето ми едва не се пръсна. После всичко ми обясни. Беше трогателно. Но аз никак не се трогнах, казах й дори, че е безинтересна и глупава, После се случи нещо, което ме изплаши. Не мога да ти кажа какво е, но беше ужасно. Казах си, че ще се върна към Сибил. Чувствах, че не съм бил прав… А сега тя е мъртва. Боже мой! Боже мой! Хари, какво да правя? Ти не знаеш в каква опасност се намирам, а нямам за какво да се хвана! Тя можеше да стане моя опора. Тя нямаше право да се убива. Това е егоистично от нейна страна!

— Скъпи Дориан — каза лорд Хенри, взе цигара от табакерата си и извади от джоба си златна кибритена кутийка, — единственият начин жената да направи от мъжа праведник е, да му досади така, че той да загуби всякакъв интерес към живота. Ако се беше оженил за това момиче, щеше да бъдеш нещастен. Сигурно щеше да се държиш добре с нея. Човек винаги може да се държи добре с ония, които са му безразлични. Но тя твърде скоро щеше да открие твоето равнодушие. А когато жената открие подобно нещо у мъжа си, или се занемарява, или започва да носи много красиви шапки, за които плаща някой чужд мъж. Да не говорим за социалното неравенство на такъв брак, който никога не бих одобрил, но те уверявам, че при всички случаи той щеше да бъде пълна несполука.

— Възможно е — прошепна Дориан, като крачеше напред-назад из стаята с мъртвешки бледо лице. — Но аз мислех, че е мой дълг да се оженя за нея. Не съм виновен, че тази ужасна трагедия ми попречи да изпълня дълга си. Ти ми беше казал веднъж, че над добрите намерения тегне зла участ, че те винаги идват твърде късно. С мен се случи точно така.

— Добрите намерения са напразен опит за намеса в законите на науката. В основата им стои суетата, а резултатът от тях е равен на нула. Понякога те ни доставят приятни, но безплодни преживявания, които имат известна привлекателност за слабите хора. Това е всичко, което може да се каже за тях. Те са чекове, които кората пишат до банка, където нямат открита сметка.

— Хари — възкликна Дориан Грей, приближи се и седна до него. — Защо не мога да почувствам тази трагедия така дълбоко, както бих искал? Не мисля, че съм безсърдечен. Какво мислиш?

— През последните две седмици ти извърши твърде много глупости, Дориан, за да имаш право да се наричаш безсърдечен — отвърна лорд Хенри с ласкава, меланхолична усмивка.

Дориан се намръщи.

— Това обяснение не ми харесва, Хари, но се радвам, че не ме мислиш за безсърдечен. Не, не съм безсърдечен — знам, че имам сърце! И все пак съм длъжен да призная, че този ужасен случай не ми подейства така, както би трябвало. Той ми изглежда просто като необичайна развръзка на някаква необичайна драма. В нея има всичко от страшната красота на гръцката трагедия, трагедия, в която взех голямо участие, но която не ме нарани.

— Това е интересен въпрос — каза лорд Хенри, който изпитваше огромно удоволствие от играта с неосъзнатия егоизъм на младежа, — изключително интересен въпрос. Според мен, верният отговор е следният: често действителните трагедии в живота се разиграват в такава нехудожествена форма, че ни отблъскват със своята грубост, с нелогичността си, с крещящото безсмислие, с пълната липса на стил. Те ни действат така, както ни действа всичко вулгарно. Оставят ни впечатление само за груба, чисто животинска сила и будят възмущението ни. Понякога все пак животът ни среща с трагедия, съдържаща художествени елементи на красотата. Ако тези елементи са истински, събрани заедно, те събуждат чувството ни за драматизъм. Ние изведнъж откриваме, че вече не сме актьори в пиесата, а нейни зрители. Или по-скоро — и двете. Наблюдаваме самите себе си и все повече се увличаме от необикновеното зрелище. А в случая какво всъщност е станало? Някакво момиче се самоубило от любов към теб. За съжаление аз не съм имал в живота си такова преживяване. То би ме накарало да се влюбя завинаги в любовта. Но жените, които са ме обожавали — те не са били толкова много, и все пак е имало и такива, — непременно искаха да живеят още дълго време, след като съм преставал да мисля за тях, а и те за мен. Всички напълняха, станаха скучни и всеки път, когато ги срещам, се отдават на спомени за миналото. Ах, тази удивителна женска памет! Какво ужасно нещо е тя! И каква умствена ограниченост разкрива! Човек трябва да се опива от багрите на живота, но никога не бива да помни подробности. Подробностите винаги са банални.

— Трябва да посея макове23 в градината си — въздъхна Дориан.

— Не е нужно — възрази неговият събеседник. — Самият живот ни поднася достатъчно макове. Разбира се, не всичко отминава еднакво бързо. Веднъж носих цял сезон само теменужки в бутониерата си, като един своеобразен художествен траур за увлечение, което не искаше да умре. Накрая все пак то умря. Вече съм забравил какво точно го уби. Струва ми се, предложението й да пожертва за мен целия свят. Това винаги е неприятен момент. Той буди у човека ужас пред вечността. Е, добре, можеш ли да си представиш, че преди една седмица, на вечеря у лейди Хампшиър, се оказах съсед на въпросната дама и тя настойчиво искаше да припомни цялата ни история, от начало до край, като изравяше миналото и се прехвърляше в бъдещето. Бях погребал своя роман под леха от надгробни асфоделии, а тя отново го призова на божия свят и ме уверяваше, че съм разбил живота й. Трябва да кажа, че тя си изяде докрай обилната вечеря, затова не изпитах ни най-малки угризения на съвестта. Но каква липса на вкус прояви тя! Единственото обаяние на миналото е в това, че е минало. Жените обаче никога не разбират кога се е спуснала завесата. Те винаги настояват за шесто действие и предлагат представлението да продължи и тогава, когато всякакъв интерес към него е изчерпан. Ако им се позволи да правят каквото искат, всяка комедия би имала трагична развръзка, а всяка трагедия би се превърнала във фарс. Жените са очарователно изкуствени, но нямат никакъв усет за изкуството. Ти си по-щастлив от мен, Дориан. Уверявам те, че нито една от жените, които съм познавал, не би направила за мен това, което направи за теб Сибил Вейн. Обикновените жени винаги успяват да се утешат. Някои го правят, като се увличат по сантиментални цветове. Никога не се доверявай на жена, която носи лилаво, независимо от възрастта си, или на жена над трийсет и петте, която обича розови панделки. Това са жени с истории зад гърба си. Други намират голяма утеха, като неочаквано откриват добрите качества на съпрузите си. Те ти набиват в очите съпружеското си щастие, сякаш това е най-привлекателният от всички грехове. Някои се утешават с религията. Нейните тайнства притежават цялата прелест на флирта, ми каза веднъж една жена. И аз го разбирам. Освен това нищо не може да поласкае суетата на човека така, както ако го обявят за грешник. Съвестта прави от всички нас егоисти. Наистина, утехите, които жените намират в съвременния живот, нямат край. Всъщност не съм споменал още най-главната от тях.

— Коя е тя, Хари? — попита младежът разсеяно.

— О, най-очевидната от всичките — да отнемеш нечий чужд любовник, когато изгубиш своя. В доброто общество това винаги реабилитира една жена. Но наистина, Дориан, колко различна трябва да е била Сибил Вейн от всички жени, които обикновено срещаме. Намирам в нейната смърт нещо много красиво. Радвам се, че живея във век, когато все още се случват подобни чудеса. Те те карат да вярваш в реалността на неща, с които всички си играем, неща, като увлечение, страст, любов.

— Аз бях ужасно жесток към нея. Забравяш това.

— Боя се, че жените ценят жестокостта, откритата жестокост, повече от всичко друго. Те имат изумително примитивни инстинкти. Ние ги еманципирахме, но въпреки това те си останаха робини, които търсят своите господари. Обичат някой да властва над тях. Сигурен съм, че си бил великолепен. Никога не съм те виждал истински разгневен, но мога да си представя как гневът е подчертавал красотата ти. И освен това онзи ден ми каза нещо, което тогава ми се стори съвсем нереално, но сега разбирам, че е било вярно и именно в него е ключът към всичко.

— Какво беше то, Хари?

— Ти ми каза, че Сибил Вейн олицетворява за теб всички романтически героини — че една вечер е Дездемона, а на другата — Офелия, че ако умира като Жулиета, възкръсва като Имогена.

— Сега тя вече никога няма да възкръсне — прошепна младежът и закри лице с ръцете си.

— Не, никога няма да възкръсне. Тя изигра последната си роля. Но ти трябва да гледаш на тази самотна смърт в бедната гримьорна като на странен, зловещ откъс от някаква трагедия от епохата на Джеймз I, като на удивителна сцена от Уебстър, Форд или Търнър. Сибил никога не е живяла в реалността и затова не можем да кажем, че е умряла. Поне за теб тя винаги е била една мечта, видение, прелитащо през драмите на Шекспир, за да ги направи още по-прекрасни със своето присъствие, инструмент, чрез който музиката на Шекспир е звучала още по-богато и по-радостно. В момента, когато се докосна до истинския живот, тя го погуби и той я погуби нея, затова тя си отиде. Оплаквай Офелия, ако желаеш! Посипи си главата с пепел от скръб по удушената Корделия! Проклинай небето заради смъртта на дъщерята на Брабанцио! Но не проливай напразно сълзи за Сибил Вейн. Тя беше по-малко реална от всички тях.

Настъпи мълчание. Вечерният мрак изпълваше стаята. Откъм градината сенките безшумно се промъкваха на сребърните си крачка. Изнемощели, цветовете на околните предмети избледняваха.

След известно време Дориан Грей вдигна глава.

— Ти ми обясни какво представлявам, Хари — прошепна той с въздишка на облекчение. — Аз чувствах всичко, което ти каза, но някак се страхувах от него и не можех да си го обясня. Колко добре ме познаваш. Но нека не говорим повече за случилото се. То беше едно прекрасно преживяване. Това е всичко! Питам се, дали животът ще ми поднесе нещо, също толкова прекрасно?

— Животът ще ти поднесе всичко, Дориан. Няма нищо, което ти с твоята необикновена красота да не си в състояние да постигнеш.

— Но представи си, Хари, ще дойде време, когато ще се превърна в изнемощял набръчкан старец. И тогава?.

— О, тогава — каза лорд Хенри, като стана да си върви, — тогава ще трябва да се бориш за всяка своя победа. А сега те сами идват при теб. Не, ти си длъжен да съхраниш красотата си. Живеем във век, когато хората четат прекалено много, за да бъдат умни, и мислят прекалено много, за да са красиви. Иска ми се ти да бъдеш пощаден. А сега е най-добре да се облечеш и да вървим в клуба. И без това вече доста закъсняхме.

— Мисля да дойда направо в операта, Хари. Чувствам се твърде уморен, за да ям. Кой е номерът на ложата на сестра ти?

— Двайсет и седми, струва ми се. На първи балкон.

Ще видиш името й на вратата. Аз обаче съжалявам, че няма да дойдеш да вечеряме.

— Нямам сили — уморено каза Дориан. — Но съм ти безкрайно задължен за всичко, което ми каза. Ти наистина си най-добрият ми приятел. Никой не ме е разбирал така.

— Ние сме едва в началото на нашето приятелство, Дориан — отвърна лорд Хенри, като стисна ръката му. — Довиждане. Надявам се да те видя преди девет и половина. Не забравяй, че пее Пати.

Когато затвори вратата след него, Дориан позвъни и след няколко минути Виктор се появи с лампите и спусна транспарантите. Дориан с нетърпение го чакаше да си отиде. Струваше му се, че камериерът се бави безкрайно.

Щом той си излезе, Дориан изтича до паравана и го дръпна настрани. Не, допълнителна промяна в портрета нямаше. Очевидно новината за смъртта на Сибил Вейн бе стигнала до него, преди самият Дориан да я бе узнал. Той реагираше на събитията в мига, в който те се случваха. Отблъскващата жестокост, която бе загрозила изящните очертания на устните, се е появила несъмнено в момента, когато момичето е изпило отровата. Или може би портретът е равнодушен към последствията? Може би той само отразява онова, което става в душата му? Дориан размишляваше и се надяваше, че някога с очите си ще види как се извършва промяната. Тази мисъл го накара да потръпне.

Горката Сибил! Каква невероятна съдба! Тя често бе изобразявала смъртта на сцената. И накрая Смъртта я бе докоснала и я бе отнесла със себе си. Как ли е изиграла тя тази ужасна последна сцена? Дали, умирайки, го е проклинала? Не, тя бе умряла от любов към него. Отсега нататък той ще гледа на любовта като на светиня. Тя бе изкупила всичко, като бе принесла в жертва живота си. Той няма повече да си спомня за страданието, което тя го бе накарала да преживее през онази ужасна вечер в театъра. Ще си спомня за нея само като за един прекрасен трагически образ, появил се на сцената, за да разкрие великата същност на Любовта. Прекрасен трагически образ! Сълзи изпълниха очите му при спомена за детския израз на лицето и, за очарователните й жестове, за плахата й, трепетна грация. Той бързо ги изтри и отново погледна портрета.

Чувстваше, че е дошло времето да направи своя избор. Или изборът му вече бе направен? Да, животът бе решил това вместо него — животът и неговото собствено любопитство към живота. Вечна младост, неограничена страст, изтънчени тайни наслаждения, необуздани радости и още по-необуздани прегрешения — ето какво го очакваше. А портретът щеше да носи бремето на неговия позор.

Изпита болка при мисълта, че красивото лице на платното ще се обезобрази. Веднъж, с хлапашки присмех към Нарцис, той бе целунал или се бе направил, че целува тези изрисувани устни, които сега му се усмихваха така жестоко. Сутрин след сутрин бе седял пред портрета, любувайки се на красотата му, почти влюбен в него — както му се струваше понякога. Дали всяко настроение, на което би се поддал, ще предизвиква промени в портрета? Дали той щеше да се превърне в нещо отвратително и противно, което трябва да се заключи в някоя стая, далеч от слънчевата светлина, позлатявала толкова често красивите къдри? Колко жалко! Колко жалко!

За миг му мина мисълта да се помоли тази ужасна връзка между него и картината да се прекъсне. По негова молба портретът се бе променил; може би в отговор на нова молба би престанал да се променя. И все пак кой — ако поне малко познава Живота — би се отказал от възможността да остане винаги млад, колкото и нереална да е тази възможност, каквито и съдбоносни последици да води след себе си? Пък и имаше ли той власт над това? Дали наистина по негова молба се бе извършила тази смяна на ролите? Дали в основата не стоеше някаква неизвестна научна причина? Ако мисълта може да оказва влияние на живия организъм, не би ли могла да оказва влияние и върху мъртвата, неодушевена материя? Нещо повече, не би ли могло и без участието на мисълта или на съзнателното ни желание неща, които са извън нас, да вибрират в унисон с нашите настроения и страсти, атомът да зове атома към някаква тайна любов или необяснимо привличане? Всъщност причината беше без значение. Той няма вече да изкушава с молитва никакви страшни сили. Ако портретът трябва да се променя, нека се променя. Защо да се задълбочава прекалено в това?

Всъщност, би било истинско удоволствие да наблюдава промяната. Той ще има възможността да вниква и в най-тайните кътчета на съзнанието си. Този портрет ще бъде за него едно магическо огледало. Както му разкри красивата външност, така ще разкрие и душата му. Когато зимата докосне портрета, самият Дориан ще се намира все още на вълнуващата граница между пролетта и лятото. И когато животът се отдръпне от лицето на изображението му, Дориан все още ще сияе с блясъка на своята младост. Нито един цветец от неговата хубост няма да повехне, жизнеността му няма да отслабне. Като гръцките богове, той ще бъде силен, бързоног и радостен. Има ли значение какво ще се случи с цветното изображение на платното? Той ще бъде невредим. А това е най-важното.

Усмихвайки се, Дориан придърпа паравана на предишното му място пред портрета и влезе в спалнята си, където го чакаше неговият камериер. Един час по-късно той беше вече в операта и лорд Хенри стоеше надвесен над креслото му.