"На луната" - читать интересную книгу автора (Циолковски Константин)

IV

Като нямахме какво да правим, спахме като заклани. Нашата дупка не се нагряваше.

Понякога излизахме навън, намирахме си сенчесто местенце и наблюдавахме движението на Слънцето, звездите, планетите и нашия голям месец, който, сравнен с вашия жалък месец, беше това, което е ябълката в сравнение с вишната.

Слънцето се движеше почти еднакво със звездите и една се чувствуваше, че изостава от тях, което се забелязва и от Земята.

Месецът стоеше съвсем неподвижно и не се виждаше от нашата клисура, за което много съжалявахме, защото от тъмнината можехме да го наблюдаваме така добре, както и през нощта, която беше още далеч. Жалко, че не избрахме такава клисура, от която да се вижда и месецът, но сега е вече късно!…

Наближаваше пладне; сенките престанаха да се скъсяват; месецът приличаше на тънък сърп, който с приближаването на Слънцето все повече избледняваше.

Месецът представлява ябълка, а Слънцето — вишна; ако вишната не се беше скрила зад ябълката, не би имало слънчево затъмнение.

На Луната това е често и грандиозно явление; на Земята е рядко и нищожно: петънце от сянка едва ли не колкото главичката на топлийка (а понякога и с дължина няколко версти, но какво е това, ако не главичка на топлийка в сравнение с големината на Земята) описва ивица върху планетата и при благоприятен случай преминава от град в град, като във всеки от тях остава но няколко минути. А тук сянката закрива или цялата Луна, или най-често значителна част от повърхността й, така че пълната тъмнина продължава цели часове…

Сърпът стана още по-тесен и редом със Слънцето едва се забелязваше…

Сърпът престана съвсем да се вижда.

Ние излязохме от клисурата и гледахме Слънцето през тъмно стъкло…

Ето, като че ли някой с гигантски невидим пръст сплеска от едната страна светещата маса на светилото.

Ето че вече се вижда само половината Слънце.

Накрая изчезна и последната негова частица и всичко потъна в мрак.

Приближи се и ни обви огромна сянка.

Но слепотата бързо изчезна: ние пак виждаме и месеца, и много звезди.

Но това не е онзи сърповиден месец; този има форма на тъмен кръг, обкръжен от великолепно пурпурно сияние, много ярко, но избледняло от онази страна, от която изчезна остатъкът от Слънцето…

Да, виждам цветовете на зарята, на които някога сме се любували от Земята.

И околностите са залети с пурпурночервена като кръв светлина…

Хиляди хора ни гледат с невъоръжени очи и през стъкло, наблюдавайки пълното лунно затъмнение…

Родни очи! Виждате ли ни?…

Докато тъгувахме, червеният венец ставаше по-равномерен и по-красив. Ето че стана еднакъв по целия кръг на месеца; това е средата на затъмнението. Ето че едната му страна, противоположна на онази, зад която се скри Слънцето, избледня и стана по-светла… Ето тя става още по-блестяща и заприличва на брилянт на червен пръстен…

Брилянтът се превърна в парченце Слънце и венецът изчезна… Нощта премина в ден и нашето вцепенение изчезна: предишната картина беше пак пред очите ни… Поведохме оживен разговор.

Аз казах: „Избрахме сенчесто място и наблюдавахме“, но вие можете да попитате: „По какъв начин наблюдавахте Слънцето от сенчестото местенце?“

Ще отговоря: „Не всички сенчести места са студени и не всички огрявани места са горещи. И наистина температурата на почвата зависи предимно от това, колко време Слънцето е нагрявало това място. Имаше пространства, които бяха огрени от Слънцето едва преди няколко часа и които дотогава бяха в сянка. Естествено тяхната температура не можеше да бъде висока, а беше дори много ниска. Където има скали и стръмни планини, хвърлящи сянка, има и пространства, които се огряват от Слънцето, така че от тях то може да бъде наблюдавано, но са студени. Вярно е, че понякога те са твърде далеч и че преди да ги откриеш, доста ще се попечеш — няма да те спаси и чадърът.“

Като забелязахме в нашия дълбок дол много камъни, решихме отчасти за удобство, отчасти за раздвижване да изнесем навън онези от тях, които още не се бяха нагорещили, да покрием с тях част от откритата от всички страни площ и по този начин да защитим телата си от горещината.

Речено-сторено…

Така ние винаги можехме да излизаме горе и седнали в средата на каменната купчина, тържествено да наблюдаваме.

Но камъните могат да се нагреят!

Можем да надомъкнем нови, защото долу има извънредно много; силите ни, увеличени шест пъти на Луната, не могат да не ни стигнат.

Това направихме след слънчевото затъмнение, което дори не очаквахме със сигурност.

Освен това веднага след затъмнението се заехме с определяне на ширината на лунната местност, на която се намирахме, което не беше трудно за осъществяване, като се има пред вид периодът на равноденствие (това се виждаше от затъмнението) и височината на Слънцето. Оказа се, че това място се намира на 40° северна ширина, следователно ние не се намирахме на екватора на Луната.

И тъй пладне мина — седем земни денонощия от изгрева на Слънцето, на който не бяхме свидетели. Наистина хронометърът показваше, че ние сме на Луната точно пет земни денонощия. Следователно ние се бяхме появили на Луната рано сутринта, в четиридесет и осмия час. Това обясняваше защо, като се събудихме, намерихме почвата много студена: тя не беше успяла да се затопли, след като беше страшно изстинала през предшествуващата петнадесетдневна нощ.

Спяхме и се събуждахме и всеки път виждахме над себе си все нови и нови звезди. Но това беше все същата, позната ни от Земята картина на звездите; само че тясната дупка, в която се намирахме, не ни позволяваше да видим едновременно по-голямо количество от тях, а те не трептят на черното поле и се движат 28 пъти по-бавно.

Ето че се показа Юпитер; от нашето място спътниците му можеха да бъдат забелязани с просто око и ние наблюдавахме затъмненията им.3 Юпитер престана да се вижда. Показа се Полярната звезда. Бедната. Тук тя няма голямо значение. Само месецът няма да погледне в нашата дълбока клисура, дори и след хиляда години. Няма да ни навести, защото е вечно неподвижен. Може да го раздвижи само движението на нашите тела по планетата; тогава той ще може да се спусне, да се издигне, да залезе… Но към този въпрос ние пак ще се върнем.

Не може само да се спи!

Започнахме да кроим планове.

— През нощта ще излезем от клисурата, но не веднага след залеза, когато почвата е нажежена почти до крайна степен, а след няколко десетки часа. Ще посетим и нашето жилище; какво ли става там? Какви ли пакости е направило Слънцето там? След това ще се поразходим при осветлението на месеца. Ще се наслаждаваме на тукашния месец. Досега го виждахме само като бяло облаче; а през нощта ще го видим в целия му блясък и красота, и то от всички страни, защото той се върти бързо и ще се покаже целият за не повече от 24 часа, т.е. за незначителна част от лунното денонощие.

Нашият голям месец — Земята — има фази като Луната, която по-рано наблюдавахме с мечтателно любопитство.

Там, където се намираме, на пладне има новомесечие или новоземие; при залеза на Слънцето се появява първа четвърт, в полунощ — пълнолуние, при изгрев — последна четвърт.

Намираме се в област, където денем и нощем има месец. Това не е лошо, но само докато се намираме на видимата от Земята половина; но щом като преминем в другата половина, която не се вижда от Земята, веднага ще останем без нощно осветление, и то дотогава, докато се намираме на това нещастно и в същото време тайнствено полукълбо. То е тайнствено за Земята, защото от нея никога не се вижда и затова интригува вниманието на учените й; а е нещастно, защото жителите му, ако там има такива, са лишени от нощно светило и прекрасна гледка.

И наистина има ли Луната обитатели? Какви са те? Приличат ли на нас? Досега не сме ги срещали, пък и трудно можехме да ги срещнем при положение, че се намирахме почти на едно и също място и се занимавахме много повече със спорт, отколкото със селенография. Особено интересна е онази непозната половина, на която черното нощно небе е непрекъснато покрито с огромен брой звезди, в по-голямата си част дребни, телескопически, тъй като нежното им сияние не се разрушава от многократни пречупвания в атмосферата и не се затъмнява от грубата светлина на огромния месец.

Няма ли там котловини, където да са се натрупали газове, течности и лунно население? Такова беше съдържанието на нашите разговори, които водихме, докато очаквахме нощта и залеза. Очаквахме ги с нетърпение. Не ни беше много скучно. Не забравихме и за опитите с дървено масло, за които по-рано беше говорил физикът.

И действително ние можахме да получим капки с огромни размери. Така например маслените капки при падане от хоризонтална повърхност достигаха големината на ябълка. Капките, падащи от някакво острие, бяха много по-малки; през отворите маслото изтичаше 2,5 пъти по-бавно, отколкото на Земята при еднакви условия. Явлението капилярност4 тук, на Луната, се проявяваше с 6 пъти по-голяма сила. Така например маслото по стените на съда се издигаше над средното ниво около 6 пъти по-силно.

В малката чашка маслото имаше почти сферична вдлъбната форма…

Не забравяхме и своя грешен стомах. През 6 до 10 часа се подкрепяхме с храна и напитки.

Бяхме си взели и самовара, капакът на който беше плътно завинтен, и често си пийвахме китайски чай.

Разбира се, не можехме да го направим по обикновения начин, защото за горенето на въглищата и на борината беше необходим въздух; просто изнасяхме самовара на слънце и го обграждахме със силно нажежени малки камъчета. Той ставаше бързо, но без да заври. При отваряне на крана горещата вода излизаше със сила поради налягането на парата, което не се уравновесяваше от тежестта на атмосферата.

Не беше особено приятно да се пие такъв чай, защото можеше жестоко да се изгорим, тъй като водата летеше на всички страни, сякаш беше взривен барут.

Затова най-напред оставяхме чая силно да се нагрее, след това го освобождавахме от горещите камъни, изчаквахме да изстине и едва тогава пиехме готовия вече чай, без да си изгаряме устните. Но и този сравнително студен чай кипеше в чашите и в устата като сода.