"Месията на Дюна" - читать интересную книгу автора (Хърбърт Франк)

5.

Алая разбра, че този път заседанието на Висшия съвет¤ ще протече зле. Усещаше как разпрата събира сила, трупа енергия — долавяше го в подчертаното нежелание на Ирулан да погледне Чани, в нервното шумолене на хартийките под пръстите на Стилгар, в начумереното лице на Пол, обърнато към квизара Корба.

Тя седна в края на златната заседателна маса, тъй че да може да гледа през балконските прозорци към светлината на прашния следобед.

Прекъснатият от нейното влизане Корба продължи обръщението си към Пол.

— Имах предвид, гос’дарю, че днес боговете не са тъй много, както някога.

Алая отметна глава и се разсмя. Рязкото движение отхвърли черната качулка на робата и откри чертите й — сини-сини меланжови очи, майчиният овал на лицето, мъничко носле, широки чувствени устни.

Бузите на Корба добиха цвета на оранжевата му роба. Той настръхна и се вторачи в Алая като разгневено плешиво джудже.

— Знаеш ли какво се говори за брат ти? — запита той.

— Знам какво се говори за вашия квизарат — сряза го Алая. — Не сте божествени, а просто божии доносници.

Като се озърташе към Пол за подкрепа, Корба възрази:

— Праща ни волята на Муад’диб, та да знае Той истината за Своя народ и хората да знаят истината за Него.

— Доносници — повтори Алая.

Корба подви устни и обидено замълча. Пол погледна сестра си и се запита защо ли предизвиква Корба. Изведнъж осъзна, че Алая се е превърнала в жена, засияла с първата ослепителна красота на невинната младост. Изненада се, че не го е забелязал досега. Тя беше вече на петнайсет… почти шестнайсет години, света майка без майчинство, девствена жрица, обект на страхопочитание и преклонение за суеверните маси — Алая, Повелителката на ножа.

— Не е нито време, нито място за лекомислените шегички на сестра ти — обади се Ирулан.

Без да обръща внимание на думите й. Пол кимна към Корба.

— Площадът е пълен с поклонници. Излез да оглавиш молитвата им.

— Но те очакват тебе, гос’дарю — възрази Корба.

— Сложи си тюрбана — каза Пол. — Отдалече изобщо няма да разберат.

Потискайки гнева си на пренебрегната, Ирулан гледаше как Корба покорно се изправя. Внезапно я бе разтревожила мисълта, че може би Едрик не ще успее да прикрие действията й от Алая. Какво знаем всъщност за сестрата? — запита се тя.

Стиснала здраво ръце в скута си, Чани се взираше през масата към чичо си Стилгар, държавен министър на Пол. Страдаше ли понякога старият свободен наиб от копнеж по простичкия живот на пустинния сийч? Забеляза, че черната коса на Стилгар е взела да се прошарва по слепоочията, но под буйните вежди очите му си оставаха все тъй проницателни. В тях блестеше орловият взор на дивака, а брадата му и досега беше раздвоена — белег, оставян от филтровите запушалки при постоянен живот във влагосъхраняващ костюм.

Смутен от вниманието на Чани, Стилгар огледа залата на Съвета. Очите му се спряха на остъклената балконска врата, отвъд която бе застанал Корба. Дребосъкът вдигна нагоре ръце за благословия и играта на следобедните слънчеви лъчи обля с червен ореол стъклата зад него. За миг Стилгар видя придворния квизар като разпънат на огнено колело. Сетне Корба отпусна ръцете си и разруши илюзията, но потресението от нея оставаше в душата на Стилгар. С безсилен гняв той си помисли за раболепните молители, чакащи в приемната зала, и за омразния разкош около трона на Муад’диб. Помисли още, че при всяка среща с императора човек се надява да открие в него слабост, възможност за грешка. Усеща, че това навярно е светотатство, ала все пак го желае…

Когато Корба се завърна, в залата нахлу глъчката на далечната тълпа. Балконската врата с глух удар се намести в уплътнителите и шумът секна.

Погледът на Пол следваше квизара. Корба седна от лявата страна на императора, лицето му изглеждаше безметежно, но очите бяха изцъклени от фанатизъм. Краткият миг на религиозна власт му бе доставил върховна наслада.

— Висшият дух ни осени със своята благодат — каза той.

— Благодари на господаря си за това — пресече го Алая.

Устните на Корба побеляха.

Пол отново погледна внимателно сестра си и се запита какво я кара да постъпва така. Напомни си, че невинната и външност е измамна. Също като него, и тя беше рожба на бене-гесеритската наследствена подборка. Какво бе създала в нея генетиката на квизац хадерах? Помежду им винаги си оставаше онази загадъчна разлика — Алая бе още зародиш в утробата, когато майка й издържа изпитанието с отровния суров меланж. Майката и неродената дъщеря едновременно се бяха превърнали в свети майки. Едновременно… но не еднакво.

За онова преживяване Алая разказваше, че в един ужасен миг се е събудила в пълно съзнание, докато паметта й попивала безбройните чужди съдби, вливащи се в нейната майка.

— Слях се с майка си и с всички останали — казваше тя. — Бях още неоформена, неродена, ала в онзи миг се превърнах в старица.

Усещайки тези мисли, Алая се усмихна на Пол. Лицето му омекна. Как другояче да се отнася човек към Корба, освен с циничен хумор? — запита се той. Има ли нещо по-смешно от командос-смъртник, превърнат в жрец?

Стилгар потупа по документите пред себе си.

— Ако не възразяваш, повелителю, въпросът е срочен и застрашителен.

— Тюпайлският договор ли? — запита Пол.

— Сдружението настоява да подпишем договора, без да знаем точното местоположение на Тюпайл. Имат известна подкрепа и сред делегатите от Ландсрада.

— Какъв натиск им оказа? — намеси се Ирулан.

— Какъвто е сметнал за необходимо моят император — каза Стилгар. Сковано официалният отговор бе събрал цялото му неодобрение към височайшата съпруга.

— Повелителю и съпруже — обърна се Ирулан към Пол, за да го принуди да й обърне внимание.

Има слабост да подчертава пред Чани разликата в титлите, помисли Пол. В такива моменти споделяше неприязънта на Стилгар към Ирулан, но състраданието смекчаваше чувствата му. Какво друго бе тя, освен проста пионка в играта на Бене Гесерит?

— Да? — въпросително изрече Пол. Ирулан се бе втренчила в него.

— Ако им прекратиш доставката на меланж…

Чани поклати глава.

— Ще действаме внимателно — каза Пол, — Тюпайл си остава светилище за разгромените Велики династии. Планетата символизира последния шанс, сетното убежище за всички наши поданици. Принизи ли се, светилището става уязвимо.

— Щом крият хора, могат да скрият и други неща — изръмжа Стилгар. — Армия, да речем, или пък първи опити за отглеждане на меланж, което…

— Не бива да притискаш хората в ъгъла — каза Алая, — Трябва да им оставяш изход, ако искаш да мируват.

С мъничко тъга тя отбеляза, че я въвличат в разпрата, която бе предвидила.

— Значи безсмислено сме преговаряли цели десет години — каза Ирулан.

— Нито една постъпка на брат ми не е безсмислена — възрази Алая.

Ирулан стисна писалката си тъй силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Пол забеляза, че се мъчи да овладее вълнението по бене-гесеритската система: самовглъбен поглед, проникващ до дъното на душата, бавно и дълбоко дишане. Усещаше я как си повтаря думите на молитвата. След малко тя запита:

— Какво спечелихме?

— Не позволихме на Сдружението да се окопити — отговори Чани.

— Искаме да избегнем открития сблъсък с враговете си — каза Алая. — Не горим от желание да ги избием. Стигат ни останалите кланета под атреидското знаме.

И тя го усеща, помисли Пол. Странно, как властно се бе вкопчило и в двамата чувството за отговорност пред тази размирна идолопоклонническа вселена с нейните възторжени изблици на покой и вихрено движение. Трябва ли да ги пазим от самите тях? — запита се той. Та те всеки миг си играят с небитието — кухи съдби, кухи слова. Прекалено много искат от мен. На гърлото му заседна буца. Колко мига щеше да загуби? Колко звуци? Колко сънища? Струваше ли си да плати цената, разкрита във видението му? Кой би попитал хората от безкрайно далечното бъдеще, кой би им казал: „Ако не беше Муад’диб, вас нямаше да ви има.“?

— Лишим ли ги от меланж, няма да постигнем нищо — каза Чани. — Навигаторите от Сдружението ще загубят способността си да преодоляват времето и пространството. Твоите сестри от Бене Гесерит ще се лишат от усета за истина. Някои хора може да умрат преждевременно. И кой ще бъде виновен?

— Няма да допуснат да се стигне дотам — възрази Ирулан.

— Няма ли? — попита Чани. — Защо не? Кой би обвинил Сдружението? Те ще бъдат безпомощни и всички ще виждат това.

— Ще подпишем договора в този вид — каза Пол.

— Господарю — обади се Стилгар, без да откъсва поглед от ръцете си, — мъчи ни един въпрос.

— Да? — Пол насочи цялото си внимание към стария свободен.

— Ти владееш някои… сили. Не можеш ли да откриеш Тюпайл без помощта на Сдружението?

Сили! — помисли Пол. Даже Стилгар не може да каже простичко: „Ти си ясновидец. Няма ли да проследиш в бъдещето някоя пътечка, водеща към Тюпайл?“

Пол сведе очи към златния плот на масата. Все същият проблем: как да обясни границите на необяснимото? Дали да разкаже за раздробяването, неизбежната съдба на всяка сила? Ако човек никога не е изпитвал пророческия дар на подправката, то как би могъл да си представи съзнание, освободено от оковите на конкретните усещания?

Той погледна Алая и откри, че е насочила вниманието си към Ирулан. Усещайки движението му, Алая се озърна и леко кимна към принцесата. Ах, да, каквото и решение да вземеха, то щеше да попадне в някой от секретните отчети на Ирулан до Бене Гесерит. Ония не се бяха отказали от търсенето на път за създаване на свой квизац хадерах.

Ала Стилгар заслужаваше поне частичен отговор. Между другото, Ирулан също.

— Непосветените се мъчат да си представят ясновидството като явление, което се подчинява на природния закон — каза Пол и събра длани пред гърдите си. — Но би било също тъй точно да кажем, че чрез него говорим с небесата, че способността за предричане на бъдещето е хармоничен израз на човешкото съществуване. С други думи, предсказанието е естествено следствие от вълната на настоящето. Разбирате ли, то идва в облика на природно явление. Но подобна сила не може да се използва от позицията на предварително избрани цели и задачи. Нима понесеният от вълните кораб знае къде отива? Пророкът не знае що е причина и следствие. Причините се превръщат в случайности, прехвърляния или сливания — просто места, където се срещат теченията. Приемайки ясновидството, човек изпълва цялото си същество с противни на разума понятия. И следователно, разумното съзнание ги отхвърля. А ако го стори, разсъдъкът става част от процеса и губи битката.

— Не можеш ли да го направиш? — запита Стилгар.

— Ако се опитам да търся Тюпайл чрез ясновидство — изрече Пол, обърнат към Ирулан, — това би могло да скрие планетата още по-дълбоко.

— Хаос! — възрази Ирулан. — В това няма… няма… последователност.

— Вече казах, че ясновидството не се подчинява на природния закон — каза Пол.

— Значи все пак има граници на това, което можеш да видиш и постигнеш със своята дарба? — запита Ирулан.

Преди Пол да отговори, намеси се Алая:

— Скъпа Ирулан, за ясновидството няма граници. Не било последователно! Последователността не е задължителна черта на вселената.

— Но той каза…

— Как може брат ми да ти даде подробни сведения за границите на нещо, което няма граници? Пределите му са просто недостъпни за разума.

Не беше почтено от нейна страна, помисли Пол. Думите на Алая щяха да стреснат Ирулан — грижливо мислещата Ирулан, вечно зависима от скалата на строго подредени ценности. Погледът му се прехвърли към Корба, който седеше в позата на религиозен унес — слушаше с душата си. Как ли щеше да използва квизаратът този разговор? За нова религиозна мистика? За укрепване на всеобщото страхопочитание? Сигурно.

— Значи ще подпишеш договора в сегашния му вид? — запита Стилгар.

Пол се усмихна. От гледна точка на Стилгар спорът за пророчествата бе приключен. Старият свободен не търсеше истината, интересуваше го само победата. Мир, справедливост и стабилна монетна система — върху това се крепеше вселената на Стилгар. Той искаше нещо ясно и реално — подписване на договор.

— Ще го подпиша — каза Пол.

Стилгар пое следващата папка.

— Последното съобщение на военното командване от Иксианския сектор споменава за размирици и искания за конституция.

Старият свободен се озърна към Чани, която сви рамене.

Ирулан бе отпуснала клепачи и притискаше длани към челото си, запаметявайки всяка подробност. След малко тя отвори очи и впи поглед в Пол.

— Иксианската конфедерация е готова да се покори — продължаваше Стилгар, — но нейните представители оспорват размера на имперския данък, който…

— Искат да сложат законови ограничения на моята имперска воля — каза Пол. — Кой ще ме управлява, Ландсрадът или ПОСИТ?

Стилгар извади от папката лист самовъзстановяваща се хартия.

— Един наш агент праща това донесение от местния комитет на ПОСИТ — каза той и зачете шифрограмата с безизразен глас: — Трябва да се осуети стремежът на трона към монополна власт. Трябва да кажем истината за Атреидес, за маневрите му под тройното прикритие на религиозните санкции, бюрократичната работоспособност и законодателството на Ландсрада.

След тези думи Стилгар прибра донесението в папката.

— Конституция — промърмори Чани.

Пол я погледна, после пак се обърна към Стилгар. И тъй, джихадът върви към провал, помисли той, но твърде бавно, за да може да ме спаси. Мисълта го изпълни с емоционално напрежение. Спомни си с колко ужас и отвращение бе посрещнал първите видения на бъдещия джихад. Разбира се, сега имаше далеч по-кошмарни видения. Беше преживял истинското насилие. Беше свидетел как свободните, изпълнени с мистична сила, помитат всичко живо пред себе си в пламъците на религиозната война. Джихадът придобиваше нова перспектива. Да, той беше ограничен, в сравнение с вечността изглеждаше само мимолетен гърч, но отвъд него тегнеха ужаси, засенчващи и най-страшните епизоди от миналото.

Всичко това е мое, помисли Пол.

— Може би си струва да им дадем някаква формална конституция — предложи Чани. — Никой не е казал, че трябва да бъде действена.

— Измамата винаги е била оръдие на държавното управление — подкрепи я Ирулан.

— Рано или късно хората, които се надяват на конституцията откриват, че всяка власт си има предели — каза Пол.

Благоговейно застиналият Корба се размърда.

— Гос’дарю.

— Да? — реагира Пол и си помисли: Ето го! Ето онзи, който може да крие тайни копнежи за въображаемото царство на Закона.

— Можем да започнем с религиозна конституция, с нещо за правоверния, който…

— Не! — отсече Пол. — Ще издадем заповед на Съвета. Записваш ли, Ирулан?

— Да, господарю — хладно отвърна тя, обидена, че й налагат ролята на писар.

— Всички конституции прерастват във върховна тирания — каза Пол. — Те са организирана власт, издигната до убийствено ниво. Конституцията е мобилизирана обществена власт и няма съвест. Тя може да смаже както високопоставения, така и смирения, да им отнеме последната искрица достойнство и индивидуалност. Нейното равновесие е нестабилно, а ограничения липсват. Аз обаче имам ограничения. В стремежа си да осигуря върховна закрила за своя народ, аз забранявам конституцията. Заповед на Съвета, днешна дата и тъй нататък…

— Ами тревогите на иксианците относно данъците, господарю? — осведоми се Стилгар.

Пол откъсна погледа си от унилото недоволство, изписано по лицето на Корба.

— Имаш ли предложение, Стил?

— Трябва да запазим контрола над данъците, сир.

— Срещу моя подпис под Тюпайлския договор — заяви Пол — ще поискаме от Сдружението да осигури налагане на нашия данък върху Иксианската конфедерация. Без транспорт конфедерацията не може да търгува. Ще плати.

— Много добре, господарю. — Стилгар пое следващата папка и се изкашля. — Доклад на квизарата от Салуса Секундус¤. Бащата на Ирулан отработва с легиона си маневри за приземяване.

Ирулан като че бе открила нещо много интересно върху лявата си длан. На шията й пулсираше изпъкнала вена.

— Ирулан — запита Пол, — продължаваш ли да твърдиш, че легионът е само играчка за баща ти?

— Какво може да стори с един легион? — отвърна тя, като го гледаше през премрежени мигли.

— Може да си строши главата — каза Чани.

Пол кимна.

— И вината ще падне върху мен.

— Познавам неколцина военачалници от джихада, които биха се разлютили от подобна новина — подхвърли Алая.

— Но това са просто полицейските му части! — възрази Ирулан.

— В такъв случай не им трябват маневри за приземяване — каза Пол. — Препоръчвам в следващото писъмце до баща си да включиш прямо и откровено изложение на моите възгледи относно деликатната му позиция.

Тя сведе очи.

— Да, господарю. Дано да го вразумя. От баща ми би излязъл нелош мъченик.

— Ммм… — промърмори Пол. — Без моя заповед сестра ми не би се обадила на споменатите военачалници.

— Освен очевидните военни рискове, една атака срещу баща ми крие и други опасности — каза Ирулан. — Народът започва да си спомня с известна носталгия за неговото царуване.

— Някой ден ще прекалиш — изрече Чани с убийствено сериозния глас на жена от племето на свободните.

— Стига! — заповяда Пол.

Замисли се върху казаното от Ирулан за народната носталгия — как ли пък не! — и реши, че то звучи правдоподобно. Принцесата отново бе спечелила последната дума.

— Получена е официална молба от Бене Гесерит — продължи Стилгар с поредната папка в ръка. — Искат да разговарят с теб относно съхраняването на рода ти.

— Изпрати на Сестринството обичайните извинения.

— Дали е най-правилно? — попита Ирулан.

— Може би… е време да го обсъдим — обади се Чани.

Пол рязко тръсна глава. Те не можеха да знаят, че това е част от цената, която още не се бе решил да плати.

Ала Чани нямаше намерение да мълчи.

— Ходих до молитвената стена в Сийч Табър, където съм родена — каза тя. — Изпълних всички лекарски съвети. Коленичих в пустинята и отпратих мисли към дълбините, където живее Шай-хулуд. И все пак… — тя сви рамене — нищо не помага.

Науката й изневери, суеверието също, помисли Пол. А не й ли изневерявам и аз, като премълчавам каква катастрофа ще бъде да се зачене наследник на династията Атреидес? Той вдигна очи и срещна съчувствения поглед на Алая. Мисълта за жалост от нейна страна му се стори отблъскваща. Нима и тя бе видяла онова ужасно бъдеще?

— Моят господар трябва да знае какви заплахи дебнат империята, когато няма престолонаследник — каза Ирулан, напрягайки цялото си бене-гесеритско обучение, за да влее в гласа си мазна убедителност. — Естествено, тия въпроси не са лесни за обсъждане, но трябва да ги извадим на бял свят. Императорът е нещо повече от обикновен мъж. Образът му предвожда империята. Ако той умре без наследник, ще последва гражданска война. А ти обичаш народа си и не можеш да го изоставиш така.

Пол отривисто се отблъсна от масата и пристъпи към балконската врата. Навън вятърът притискаше към земята пушека от градските огньове. Тъмнеещото небе придобиваше сребристосин оттенък, смекчаван от праха, който, както всяка вечер, се ръсеше от върха на Защитната стена. Загледа се на юг към стръмните зъбери, закрилящи северните земи от кориолисовите ветрове, и се запита защо не може да намери подобна закрила за душевния си покой.

Зад гърба му членовете на Съвета чакаха безмълвно, усещайки накипелия му гняв.

Пол почувства как времето връхлита отвсякъде. Напрегна сили, за да потъне в покоя на необятната хармония, където би могъл да извае ново бъдеще.

Отстрани се… отстрани се… отстрани се, помисли той. Какво би станало, ако просто зарежеше всичко и заедно с Чани потърсеше убежище в светилището на Тюпайл? Би останало името му. Джихадът би намерил нови, още по-страшни оси, около които да се развихри. И това също бе негова вина. Изведнъж го обзе страх, че към каквото и да посегне тепърва, може да изтърве най-скъпоценното, че дори от тихия му шепот вселената може с трясък да се сгромоляса назад, все по-назад, докато го лиши от надеждата да спаси и най-дребното късче.

Долу на площада се бе появила тълпа от поклонници в зелено-бели носии. Колоната им се виеше като премазана змия подир широко крачещия местен водач. Гледката напомни на Пол, че приемната зала сигурно вече е претъпкана с молители. Поклонници! Тия бездомни несретници се бяха превърнали в извор на богатства за империята. Хаджилъкът изпълваше космическите пътища с благочестиви скитници. Те прииждаха, прииждаха, прииждаха…

Как тласнах света към това? — запита се той.

Разбира се, нещата бяха тръгнали сами, без тласък. Всичко идваше от гените, които можеха да работят неуморно с векове, докато доведат до този мимолетен гърч.

Водени от дълбоко вкоренения религиозен инстинкт, хората пристигаха, за да дирят възкресението си. Поклонничеството свършваше тук — „Аракис, място за възраждане, място за смърт“.

Лукавите стари свободни смятаха, че той довежда поклонниците заради водата им.

Питаше се какво всъщност търсят странниците. Казваха, че идват при светинята. Но би трябвало да знаят, че във вселената няма райски извор, няма Тюпайл за душата. Наричаха Аракис вместилище на незнайното, където се разкриват всички загадки. Тук бе връзката между тяхната и отвъдната вселена. И най-ужасното бе, че те изглежда си отиваха доволни.

Какво намират тук? — запита се Пол.

В религиозния си екстаз те често огласяха улиците с крясъци, превръщайки града в някакъв чудат птичарник. Свободните ги наричаха „прелетни птици“. А малцината, които умираха тук, ставаха „крилати души“.

С въздишка помисли, че всяка поробена от легионите му планета отприщва нови извори на поклонници. Те прииждаха от благодарност към „миротвореца Муад’диб“.

Навсякъде има мир, помисли Пол. Навсякъде… освен в сърцето на Муад’диб.

Усещаше, че някаква частица от него лежи потопена в заскрежен леден мрак без начало и край. Чрез пророческото могъщество бе проникнал дълбоко в образа на вселената, сътворен от цялото човечество. Бе разтърсил спокойния космос, за да замести покоя със своя джихад. В битки, в мисли, в предсказания — във всичко бе победил човешката вселена и все пак го изпълваше убеждението, че тя продължава да му убягва.

Тази планета под нозете му, на която бе повелил да се преобрази от пустиня в богато напоен рай — тази планета беше жива. Устременият й пулс трептеше като всяко човешко сърце. Тя се бореше против него, съпротивяваше се, изплъзваше се от заповедите…

Нечии пръсти се плъзнаха в дланта му. Той сведе глава и срещна угрижения взор на Чани. Очите й го погълнаха жадно, сетне тя прошепна:

— Моля те, любими, не се сражавай с отвъдния си дух.

Вълнението й плъзна от пръстите нагоре като прилив, разтърси го цял.

— Сихая — пошепна той.

— Трябва скоро да идем в пустинята — тихо промълви тя.

Той стисна ръката й, пусна я и се върна към масата, но остана прав.

Чани седна на мястото си.

Присвила устни, Ирулан се вглеждаше в документите пред Стилгар.

— Ирулан се самопредлага за майка на имперския престолонаследник — каза Пол. Озърна се към Чани, после пак погледна принцесата, която все тъй избягваше да срещне очите му. — Всички знаем, че тя не изпитва любов към мен.

Ирулан застина съвършено неподвижно.

— Знам политическите аргументи — продължи Пол. — Тревожат ме другите, човешките доводи. Мисля, че ако височайшата съпруга не бе обвързана с обетите на Бене Гесерит, ако не я тласкаше стремежът към лична власт, решението ми щеше да е съвсем друго. Но при сегашното положение отхвърлям плана.

Ирулан въздъхна дълбоко, треперливо. Сядайки отново, Пол си помисли, че никога не я е виждал да се владее толкова зле. Приведе се към нея и прошепна:

— Искрено съжалявам, Ирулан.

В очите й припламна нескрита ярост. Тя вирна брадичка и изсъска:

— Не ми трябва твоето съжаление! — И като се завъртя към Стилгар, запита: — Има ли още нещо срочно и застрашително?

Без да откъсва поглед от Пол, Стилгар отговори:

— Още един въпрос, господарю. Сдружението отново предлага да открие официално представителство тук, на Аракис.

— Искат да пратят някоя космическа твар? — запита Корба; гласът му трепереше от фанатична омраза.

— Вероятно — каза Стилгар.

— Въпросът трябва да се обсъди крайно предпазливо, гос’дарю — предупреди Корба. — Съветът на наибите може да се раздразни от присъствието на истински сдруженец тук, на Аракис. Тия чудовища оскверняват и земята под нозете си.

— Те живеят в цистерни и не стъпват по земята — отвърна Пол, без да крие раздразнението в гласа си.

— Наибите могат и сами да се заемат с въпроса, гос’дарю — настоя Корба.

Пол го изгледа свирепо.

— В края на краищата, те са свободни, гос’дарю. Добре помним как Сдружението водеше насам нашите потисници. Не сме забравили с какъв шантаж изкопчваха от нас подправката като откуп, за да не разкрият тайните ни на враговете. Изстискваха всяка…

— Стига! — кресна Пол. — Да не мислиш, че аз съм забравил?

Сякаш събуден от сън и едва сега осъзнал какво си позволява да говори, Корба избъбри нещо неясно, после добави:

— Прости ми, гос’дарю. Не исках да намеквам, че не си от свободните. Не исках…

— Ще изпратят щурман — каза Пол. — А щурманът едва ли би дошъл тук, ако подозира някаква опасност.

С пресъхнало от внезапен страх гърло, Ирулан едва изрече:

— Значи ти… си видял как щурманът идва тук?

— Разбира се, че не съм видял щурмана — присмехулно я имитира Пол. — Но мога да видя къде е бил и къде се кани да отиде. Нека пратят щурман. Може да ми свърши работа.

— Волята ти е закон — каза Стилгар.

А Ирулан прикри с длан усмивката си и помисли: Значи е вярно. Нашият император не може да види щурмана. Двамата са слепи един за друг. Съзаклятието остава в тайна.