"Електроник — момчето от куфара" - читать интересную книгу автора (Велтистов Евгений)

Рентгенът не показа нищо

Светловидов извика такси. След пет минути те вече пътуваха за милицията. Професорът беше съсредоточен, мълчалив. Светловидов се усмихваше, като си представяше срещата с Електроник, която ще стане сега.

— Все пак удивителна история разказахте! — прекъсна мълчанието Светловидов. — Някога изобретателят или инженерът измисляше машина; в завода я пускаха в производство и тези машини работеха навсякъде. После се появиха сметачните машини. Те не можеха да работят веднага след монтирането. Програмистът трябваше да им даде програма за действие. А сега и това не е достатъчно. За такива твърде сложни системи като вашия Електроник е нужен още и талантлив педагог!

— И ето ви резултатът от възпитанието: отиваме в милицията — измърмори Громов. — Бих искал още да зная: ако случайно срещна този негодник лисугера, дали ще ме послуша, ще се спре ли?

В милицията беше безлюдно и тихо. На масата седеше само дежурният — симпатичен млад милиционер. Той стана, козирува, каза името си и стисна ръката на Громов.

— Драго ми е да се запозная с вас, професоре. Извинете, че толкова дълго изпълнявахме вашата поръка. Момчето наистина бяга като заек. Електроник-Сироежкин сега е в поликлиниката, която е отсреща. Гледат го на рентген.

— На рентген ли? — Веждите на Громов щръкнаха. — Ах, да, нагълтаните предмети… Но в дадения случай рентгенът е безпомощен. Той само ще озадачи лекарите.

Дежурният беше явно смутен от отговора.

— Безпокоях се за здравето му — измърмори той.

Те пресякоха улицата, влязоха в поликлиниката. Милиционерът натисна бутончето на вратата на рентгеновия кабинет. Веднага излезе лекарят.

— Рентгенът не показа нищо — разпери ръце той.

— Как не показа? — попитаха и тримата в един глас.

— В стомаха няма никакви чужди тела — поясни лекарят. — А тъй… сърце нормално, бели дробове прозрачни. Здраво момче.

— Къде е то? — не издържа професорът.

— Ей сега… Серьожа! — повика го лекарят.

Вратата на кабинета изскърца. Отвътре се подаде интересен нос. И ето от тъмното излезе малчуганът.

Професорът направи крачка срещу нето и се спря. Внимателно погледна момчето. И каза високо:

— Поразително! Фантастика!

— Здравей, Електроник! — усмихна се Светловидов и подаде ръка.

— Аз съм Сироежкин — каза момчето, като държеше ръката си отзад.

— Не е ли той? — учуди се Александър Сергеевич и по-гледна въпросително към Громов.

Професорът направи неопределен жест. Очите му бяха устремени към Сироежкин и излъчваха мека светлина.

Серьожка се усмихваше.

— Значи, не е той? — каза дежурният. — Така… Но пък свидетелите уверяват, че именно това момче глътнало часовниците. Кажи честно — обърна се той към Сироежкин, — ти показвал ли си фокуси в парка?

— Нищо не съм показвал — измънка Сергей.

— И не си бягал крос?

— Никъде не съм бягал. Запалянковците забъркаха тая каша.

— И ти не знаеш — примижа очи милиционерът — кой е този Електроник?

— Нищо не зная! — завика отчаяно Серьожка.

Ех, да можеше професорът да чете мисли! Той веднага щеше да разбере всичко: как Серьожка си беше намерил истински приятел, как беше радостен и щастлив само преди час и как се бои да не би току изведнъж, внезапно да го изгуби. Не, на никого няма да го даде! Няма да каже, че Електроник сега е в стаята му, в шкафа, нито дума, каквото и да правят с него тези трима чичковци.

— Нищо не зная — повтори мрачно Сироежкин.

Не, бележитият учен не умееше да чете чужди мисли. Той каза на милиционера:

— Пуснете момчето, станало е недоразумение. Вие чухте, че рентгенът не е показал нищо!

И Серьожка си отиде. А четиримата възрастни останаха в приемната на поликлиниката.

— Бре, че сложен случай — измъчваше се дежурният. — Професоре, поне да бяхте дали една фотография на вашия Електроник.

— Фотография нямам — каза Громов. — Но вие току-що я видяхте: това е тя, фотографията, излезе си с два крака. Серьожка Сироежкин. Симпатично име!