"Планета за контакт" - читать интересную книгу автора (Гуляковски Евгений)

ГЛАВА II

Трудно е да се каже какво точно им помогна да кацнат — лудешката работа или просто късметът. Това, че в пределите на достъпност за осакатения звездолет се намери звезда с планетна система, беше вероятно сляпа случайност. Наистина най-после на планетата те вече не вярваха така в тази случайност. Обикновените представи за нещата там просто изгубваха всякакъв смисъл. Но това стана ясно много по-късно, а отначало беше кацането. Ако изобщо можеше да се нарече кацане безразборното падане на изгубилия всякаква ориентация кораб.

Четири пъти подред Навигаторът успяваше да го изправи и тогава от дюзите, разположени към кърмата, изригваше ослепителна светлина. Шестимата седяха зад пулта. Той представляваше едно нелепо съоръжение от набързо сглобени панели и ръчки за управление на генератора. Не работеха антигравитацията и локаторите за обзорно виждане. Всички бяха с предпазни скафандри, здраво завързани с колани. Цели два месеца те намаляваха скоростта, а после пълзяха към планетата с помощта на този единствен генератор, скалъпен от парчета. По сравнение с предишните натоварвания сега от него се изискваше съвсем малко.

Всеки път, когато Навигаторът сполучваше да насочи оста на кърмовите дюзи перпендикулярно на центъра на планетата, скоростта рязко спадаше до нулата и корабът почти веднага започваше да пада настрана. Свръхсветлинните двигатели не бяха приспособени за кацане, а опитът им да възстановят планетните излезе несполучлив.

Още щом Навигаторът включваше двигателите, Енергетикът с прегракнал глас започваше да отброява количеството билиергове мощност, което оставаше в кондензаторите. Някъде имаше изтичане, а генераторът работеше едва-едва. Ако се получеше евентуално разреждане на кондензаторите докрай, антипротонната плазма щеше да разкъса магнитната риза, да се изтръгне на свобода и да превърне кораба в облак от радиоактивен газ.

Последния път, когато Навигаторът успя да съчетае линията по вертикалата с посоката на гравитационното поле на планетата, се намираха на височина четиридесет хиляди метра от повърхността. Изглежда, че той дори малко се престара, защото корабът подскочи нагоре от мощния тласък на двигателя.

Стиснал зъби, Навигаторът въртеше ръчките на страничните кормила, като се мъчеше да изправи падащия на една страна кораб. Подът, заедно с целия корпус, осакатен от чудовищните натоварвания, се тресеше силно. Неочаквано, жално и свито засвири сирена. Енергетикът се наведе към микрофона и каза тихо:

— Ризата се обажда.

— Всички в шлюпката! — рязко заповяда Навигаторът.

По-късно Практикантът не можеше да си спомни последвалите събития като едно цяло. Остана само усещането за неизбежността на катастрофата и отделни детайли, които, изглежда, го бяха поразили най-силно.

Неизвестно защо, Енергетикът не изпълни командата, отнасяща се до всички. Той извади носната си кърпа и започна бавно да бърше ръцете си, сякаш вече нямаше закъде да бърза…

Те тичаха към люка. Практикантът се обърна и видя след себе си празен коридор. Навигаторът и Енергетикът бяха останали в рубката. Той извика за това на Физика. Но той не отговори, блъсна Райков в отворения люк и вече в шлюпката Докторът започна да обяснява за втората шлюпка, забравил, че те бяха свалили от нея всички запазени части. Практикантът искаше да възрази, но не можа. Сърдито ревнаха двигателите. След миг бяха изхвърлени в пространството и когато той се опомни най-после от натоварването, разстоянието до кораба беше вече не по-малко от четиридесет мили. Започна да крещи, скочи отчаяно от креслото, но никой не го слушаше. На обзорния екран, разположен на кърмата, се издуваше ослепителен бял балон. После той се пукна като сапунен мехур. Всички екрани изгаснаха едновременно и шлюпката се затресе така, сякаш я удряха с огромен чук. Стори му се, че се удариха в скали и всичко е свършено. Но все пак шлюпката се уравновеси, стана тихо и тогава Физикът каза, че Алексей от самото начало е бил против това кацане. Практикантът не можа веднага да разбере, че Алексей — това е Навигаторът, сух и неразговорлив човек, когото той така и не можа да опознае поради полета, а сега вече никога нямаше да опознае.

— Четиридесет мили от епицентъра… Не разбирам, как са могли? — мрачно каза Кибернетикът. — Когато се включи сирената, от ризата вече нищо не е било останало…

— За двама това е възможно. Те са изключили автоматиката и са държали ръчно магнитните генератори, отдавайки им цялата енергия. Аз дори помислих, че ще успеят да спрат двигателя.

— Заедно с мощността е спадал и енергийният поток, на магнити това не може да продължава дълго…

Те кацнаха много спокойно. Дори парашутните двигатели за смекчаване на удара заработиха навреме. Всичко изглеждаше така, сякаш нищо не се беше случило. Сякаш това беше обикновена разузнавателна експедиция на повърхността на нова планета. Само дето не светеха екраните за кръгово наблюдение и обзор, а на мястото, където винаги с рубинено огънче гореше лампичката за постоянна връзка с кораба сега нямаше нищо.

— Веднага ли ще слезем? — попита Кибернетикът.

Физикът вдигна рамене.

— Всъщност, това няма никакво значение. Нямаме друг избор.

— Почакайте поне да завърша изследванията — с мърморене възрази Докторът.

Повече от всичко Практикантът беше поразен от делничността на станалото. Начинът, по който те говореха за това. И как Докторът, почервенял от напрежение, върти тубуса на апарата за събиране на проби и никой не се опитва да му помогне. Това, че всички избягват да заговорят за станалото, сякаш вече са се примирили със ситуацията, само не искат да го признаят и затова продължават безсмислените си автоматични действия по взимане на проби, навличаме на скафандрите, разпределяне на планетния комплект… За какво им е всичко това? Какво смятат да правят по-нататък? Да се задават сега въпроси беше неудобно и затова той мълчаливо се включи в общата суетня.

Относителната тишина в рубката се нарушаваше от някакво непонятно шумолене, което непрекъснато напираше в ушите — първите звуци на чуждата планета. Отначало на Райков му се стори, че планетата ласкаво гали шлюпката, но сега, когато нейната обшивка изстина, този звук повече приличаше на шум от търкането на шкурка със стъкло. Физикът сложи ухо на стената.

— Пясък и вятър. В краен случай, тук поне има атмосфера.

— Двадесет процента кислород! — извика в същото време Докторът. — И като че ли няма вредни примеси!

— А бактерии, вируси?

— Още не знам. Нали току-що започнах изследванията! Трябва да почакаме, докато пораснат културите.

— Тая вече няма да я бъде! — каза Кибернетикът. — Не възнамерявам да чакам в тоя железен гроб.

— Ако не беше шлюпката, сега нямаше да приказваш — спокойно възрази Физикът. — А да се чака, наистина няма смисъл. Ще довършим изследванията навън.

Люкът се отвори неочаквано лесно и те някак изведнъж се намериха на прага. Райков не помнеше кой от тях пръв прекрачи върху грапавата повърхност на планетата, покрита с оранжеви окисови петна. В първия момент околният пейзаж им се стори най-обикновен.

Ниските хълмове, осветени от ярката зеленикава светлина на чуждото слънце, не скриваха линията на хоризонта, защото шлюпката беше кацнала на един от тези хълмове. Техните вериги постепенно се снижаваха и преминаваха в сива равнина. А още по-нататък, самият хоризонт, цветът на равнината ставаше друг. Там смътно се долавяше някакво движение, но от такова голямо разстояние нищо не можеше да се види.

Сега вече знаеха откъде беше дошло това чувство за обикновеност, което ги бе поразило в първия момент. Виновен беше вятърът. Дори през скафандрите те усещаха неговия силен повей. Замислено, съвсем както на Земята, вятърът свиреше в микрофоните им.

— Докога ще стърчим тука? — промърмори Кибернетикът.

Те послушно тръгнаха надолу, към подножието на хълма. Физикът се наведе и вдигна от земята сив камък, попаднал под краката му. Практикантът напрегнато следеше израза на лицето му. Физикът се засили и захвърли камъка надалече. Практикантът усети как този обикновен жест отекна в него с болезнено свиване. И все пак, сякаш се надяваше на нещо, той попита:

— Базалт ли е?

— Мястото е ниско. По-нататък може да има и други породи.

Но Райков не прие обяснението му. Той знаеше, че излазът на базалт върху равнинна повърхност не означава нищо друго, освен младост на планетата и вероятно отсъствие на живот. Но… прекалено рано беше да се правят изводи. Та нали на планетата имаше кислород… Откъде ли се е взел?… А пред очите му упорито никнеха десетките отчети на експедиции, посетили чужди мъртви планети, където всеки път запознанството започваше точно с тези базалтови камъни. Мъртва планета… Мъртва планета… Ако е така, те губят и това кацане не е било нужно. По-просто щеше да бъде там, където всички бяха заедно. Четиридесет мегатона и едно кълбо плазма, общо за всички. Изглежда, че Физикът беше разбрал мислите му.

— Виждаш ли това размиване? Ерозия. Значи има вода и атмосфера, а това е вече нещо.

— А къде я няма? На всички планети от този тип има атмосфера.

— Да. Но, не и кислородна. На нас страшно ни провървя, просто чудовищно. Нали знаеш — на десет хиляди звезди, само една носи около себе си планета от земен тип. А, ето, че ние я намерихме. Аз съм малко фаталист. Такова нещо рядко се случва, само за да… Изобщо, тук трябва да има нещо… А базалтовите парчета… тях и на Земята ги има…

Докторът се спря и започна да разтяга триножника на полевия експресанализатор. Хората умерено се отпуснаха върху пясъка и зачакаха резултатите от изследванията, Физикът беше отпуснал глава назад и гледаше в небето. Какво търсеше там — облаци или птици? Нямаше нито едното, нито другото. Празно небе с ослепително изумруден цвят. Слънцето беше замряло на хоризонта, сякаш заслепено. Планетата се върти бавно… Всичко може да се обясни, само че и най-подробните обяснения не променят нищо… Една седмица ще издържат. Земна седмица. Тук сигурно това са не повече от четири денонощия…

— Четиридесет рентгена в час! — Докторът намръщено гледаше стрелката на прибора. — Нищо не разбирам, откъде е тази радиоактивност?

— Ти забравяш за нашия фон. Отначало двигателите, после… Навярно това е фонът.

— Не, това е радиоактивен изотоп на аргона — един от компонентите на атмосферата.

Физикът рязко стана и се приближи до анализатора.

— Никога не съм чувал, че аргонът има изотоп с такава сила.

— Това опасно ли е?

— Е, в скафандрите, разбира се, не е. Но, ако това наистина е компонент на атмосферата, а не резултат от нашето кацане, няма да можем да свалим скафандрите. Тук навсякъде трябва да има пренесена радиация. Атмосферата е с двадесет процента кислород, а всичко останало е този страшен аргон.

След това съобщение всички, без да се наговарят, тръгнаха към шлюпката. Тя беше късче дом. Само че май прекалено малък…

— За какво ни е шлюпката? — попита Практикантът.

— Ще опитаме да вземем проби от друго място. Все пак, може би това е пренесена радиация.

Те отлетяха на около двадесет километра, Физикът не се реши на повече, защото в акумулаторите не ставаше много анизатрон за гравидвигателите. Невъзможно беше да ги заредят отново. Пейзажът на планетата на това място почти не беше променен, а резултатът от пробите точно съответствуваше на предишния. Атмосферата на планетата се оказа радиоактивна.

Шлюпката беше леко наклонена. Практикантът седна в нейната сянка. Всички се пръснаха в различни посоки. Докторът стържеше от камъните сивия налеп. Физикът безцелно въртеше лостовете за надстройка на експресанализатора. Само Кибернетикът изглеждаше наистина зает с работа. Той измъкна от шлюпката един пластмасов сандък и започна да го отваря. Неизвестно защо той беше започнал от сандък номер десет на планетния комплект.

Все по-трудно беше да се диша, макар че в тръбопроводите на скафандъра продължаваше да постъпва чист и свеж въздух. Скафандърът тежеше не по мярка, като доспехите на древните воини. Разбира се, това бяха само психологически ефекти, но от осъзнаването на това не ставаше по-леко. Не можеше да се свали скафандърът. Изобщо нямаше да може. Във всеки случай, поне през времето, което им оставаше, нямаше да може… А защо всъщност? Практикантът не беше успял да довърши мисълта си докрай, когато се обади Докторът.

— Ние можем да си направим актанови филтри. Те напълно ще унищожат радиоактивността.

— И водата ли ще пропуснеш през тези филтри? — насмешливо го попита Физикът.

— Водата?… Не помислих за това.

Кибернетикът най-после беше успял да отвори сандъка и сега се опитваше да включи един планетен робот. Райков изобщо не разбираше за какво му е притрябвал този робот, а Кибернетикът сякаш отгатнал мислите му, изведнъж каза:

— На него поне не му трябва вода — и замълча, все едно че тази фраза обясняваше всичко.

Нещо не му спореше, роботът подскачаше и се извиваше под високото напрежение като живо същество. Пък той си и беше почти живо същество. Планетният робот нямаше самоуправляващ се крионов мозък, както сложните корабни автомати, но затова пък притежаваше поразителен запас от здравина и жизненост, способност да регенерира собствените си, излезли от строя части, ако можеха да се нарекат така кълбетата от синтетически мускули.

Изведнъж роботът се спусна и стремително профуча край тях, като вдигна цяло кълбо дим.

— Тоя пък, накъде така? — объркано попита Докторът.

— Нека потича. Малко допълнителна информация няма да ни е излишна.

— Между другото, вода бихме могли да синтезираме от атмосферата — неочаквано каза Физикът.

— Как така? — не разбра Докторът.

— Много просто. Ще пропуснем въздуха през актановия филтър, а после през синтезатора. Ако използваме цялата енергия, останала в акумулаторите, ще се получи около две хиляди литра чиста вода.

Кибернетикът и Физикът започнаха детайлно да обсъждзт този проект, като чертаеха по пясъка. Но Райков вече не ги слушаше. Могат да се борят с планетата докрай. Да дишат през парцалче, а водата капка по капка да цедят от синтезатора, с бой да превземат всяка минута живот в повече… Само че това нямаше смисъл. В този район няма да има никакви експедиции… Кой ще ги търси тук? Корабът излезе в неизвестна точка на пространството. Може би Навигаторът би могъл да определи местонахождението им, ако беше жив. Но за какво им е то без кораб? Защо тук слънцето е зелено? Някакви изпарения в атмосферата ли? Може би соли на стронция?… Смъртоносна планета — а такъв ласкав вятър, такова ярко слънце. Малко по-ниско от подножието на хълма — съвсем прозрачен ручей сякаш те кани да се напиеш. Отровената от радиацията вода тече надолу към реката… Малко преди да кацнат на новото място, Райков беше забелязал на около четири километра от тук нещо, което много напомняше брегова линия. Може би тук дори има море? Те нямат време да се занимават с морето. Трябва да подготвят филтрите и да се занимават с десетки други безсмислени неща, за да събират все едно трохи от маса, остатъците от живот — секундите, минутите, часовете…

Физикът захвърли камъка, с който пишеше формулите, и решително стана.

— Дълго няма да издържим в този пъкъл. Трябва да потърсим по-закрито място за постоянен лагер.

— Защо? — лениво запита Кибернетикът — Каква е разликата?

— Прекалено скъпа цена е платена за това, че ние сега се търкаляме на този пясък. Стига!

— И какво предлагаш? — все така лениво попита Кибернетикът, но Практикантът забеляза, че под стъклото на скафандъра веждите му сърдито се сключиха.

— Ще събираме данни за планетата, ще търсим някакъв изход.

— Какъв изход?

— Когато разбера — ще ти кажа. А сега вие с Доктора ще откарате шлюпката към хълмовата верига на запад, ще намерите укрито място и ще го отбележите с димен сигнал, а ние с Райков ще изследваме източния сектор, бреговата линия, ще дочакаме робота и вечерта ще дойдем при вас в лагера.

— Не е ли много рисковано да се разделяме? — попита Докторът.

— А кое не е рисковано? Имаме много малко време. Като се разделим, ще можем да обхванем по-голям район.

— Но какво смяташ да търсиш? — почти извика Кибернетикът — Какво?

— Не знам. Нещо, за което да се хвана, шанс или някакъв отговор поне. Прекалено странна планета. Откъде има кислород, щом няма биосфера? Защо има такава радиация? С какво се сблъскахме в хиперпространството? А може би все пак има биосфера? Как са там твоите култури?

Докторът сви рамене.

— Нищо няма. Дори вируси.

— Ето виждаш ли? А кислород има. В нашето положение не си струва да пренебрегваме противоречията. И после, чувствувам, че нещо тук не е в ред… Пък и ние не можахме да излезем на кръгова орбита, нямаме снимки, абсолютно нищо не знаем за планетата.

Райков не дослуша докрая. Той влезе в шлюпката и започна да нарежда в раницата си необходимите за похода неща. Натъкна се на бластер с антипротонни капсули, замислено го повъртя в ръцете си и го сложи настрана. В него още живееше юношеската привързаност към оръжието, но знаеше, че Физикът няма да одобри ненужния товар. Явно беше, че не ги заплашват дребни неприятности, а от големи тази играчка не можеше да ги спаси. Беше вече готов, но се забави, докато завинтваше към скафандъра резервна бутилка с кислород и затова настигна Физика едва след две минути.

Оттук, зад върха на хълма, шлюпката вече не се виждаше, но те дочуха мекото бръмчене на двигателите и двамата едновременно се обърнаха. На фона на изумруденото небе дискът на шлюпката изглеждаше прекалено чужд, дори груб. И чак когато той окончателно се изгуби, разтворил се в зелената боя на небето, замлъкна и последният отглас от прегракналото метално буботене на двигателите, те се почувствуваха насаме с планетата.

Подобно чувство обхваща човека в полето или в гората, в онези редки минути, когато остава сам и в главата му няма нито една мисъл. Съществува само усещането на миризми, цветове и някакъв общ ритъм на живот… Но тук нямаше ритъм. Тишина, нарушавана от мъртви звуци, мъртви краски.

Тънкият слой пясък под краката им на места бе премесен със сива пепел, от която тук и там стърчаха рижави камъни, покрити с жълти петна. Жегата ставаше непоносима. Не ги спасяваха вече и кондеционерите на скафандрите. И двамата, без да се наговарят, свърнаха към ручея.

— Много плитко русло. На открита местност, при такава температура… Защо не пресъхва?

— Може би има подземни източници?

— Че колко трябва да са?

Сребристата струйка на реката чезнеше към хоризонта в две посоки и разсичаше пустинята подобна на клин. Физикът се наведе и пусна във водата фунийката на полевия анализатор, след това внимателно погледна изскочилите в прозорчето цифри и елементи на процентното съдържание

— Почти земна вода. Малко повече соли на стронция и желязото.

— Радиоактивност?

— По-малка отколкото във въздуха. Само двеста рентгена.

Той гребна вода с пълни шепи и я плисна върху стъклото на шлема си. Тя се разля като тъмно маслено петно. Нещо странно в това петно за секунда задържа вниманието на Практиканта. Някакво необикновено отражение на светлината, сякаш скафандърът под мокрото петно беше посипан с тънък слой брашно. Но тутакси намери обяснение — соли… Прекалено много соли. Водата изсъхва, солите остават. И той като Физика влезе в ручея до колене, изключи терморегулаторите и веднага почувствува леденото докосване на водата до тънката стена на скафандъра.

— Само петнадесет градуса! Действително може да са дълбоки изворите. Гледай. Какво е това? — Практикантът беше потопил ръка във водата и по ръкавицата на скафандъра вече се беше образувала познатата брашнена покривка от солите. Но сега там, под водата, тя не изчезваше! Дори като че ли ставаше по-дебела. Практикантът усилено затърка ръкавицата и от скърцащия ситрилон започнаха да се късат тънки безформени люспички.

— Излез от водата! — извика Физикът.

Но вече беше късно. Практикантът чу свиренето на излитащия от скафандъра въздух. Просто пред очите им ситрилоновата материя, която би могла да издържи дори пряк удар на лазерен лъч, се превърна в мръсни дрипи, разпадна се и изчезна. Практикантът инструктивно спря дишането си и погледна към Физика, но като видя как той къса остатъците от скафандъра върху себе си, веднага пое дълбоко въздуха на планетата. Закашля се, по-скоро от изненада. Въздухът беше много рязък и едва след минута му стана приятен с едва доловимия си дъх на суха земя. След всяко вдишване по тялото му се разливаше топлина, сякаш пиеше много горещ чай.

Физикът дойде и застана редом. Без скафандър той изглеждаше по-нисък.

— Какво беше това? — много тихо, почти шепнешком, попита Практикантът. — Бактерии ли?

— Във водата нямаше нищо органично. Това анализаторът би показал най-напред.

Внезапно ожесточен, Физикът запрати на земята обувката от скафандъра си, която механично продължаваше да държи в ръка.

— Тук изобщо нямаше нищо! Нищо подозрително! Нищо необикновено! Нищо такова, което би могло да разруши ситрилона.

Последната фраза той произнесе много спокойно, сякаш беше напипал важна мисъл.

— Колко време ни остава сега? — все така тихо попита Практикантът.

— А?… Ти за радиацията ли?… Около шест часа нищо няма да усещаме.

— А после?

— После — имаме анестезин.

Физикът се наведе, потършува в купчината дрипи, останала от скафандрите и намери под нея раницата, останала напълно цяла.

— Материята не се руши. Ето значи, какво било…

По-нататък вървяха мълчаливо, всеки вглъбен в мислите си. Не му се искаше да пита Физика защо не завиха на запад — там, където сега се намираше шлюпката. Сигурно той е прав. За шест часа не биха могли да стигнат дотам, пък и за какво ли. Дори Докторът вече не може да им помогне. От това просто няма лек. Бавно и неумолимо се разрушават клетките, с всяко вдишване, с всяка секунда…

Жаркото докосване на зеленото слънце се усещаше почти физически. Всичките му четиридесет градуса се стовариха върху незащитената, отвикнала от горещини кожа. След половин час те малко посвикнаха с новите усещания. Дишаше се леко. Само дето им се виеше свят и непривично ярката светлина режеше очите им.

Местността постепенно се изравни, с приближаването към морето хълмовете се разредиха. Оголеният базалтов скелет на планетата сега напълно се скри под пясъка и праха. След тях оставаха две пътечки — първите човешки следи на тази планета. Практикантът се стараеше да стъпва твърдо, за да се отпечатват следите му колкото може по-отчетливо. Стараеше се и да диша по-дълбоко, макар че не можеше да не мисли, че с всяка глътка въздух в дробовете му проникват нови милиони радиоактивни атоми. А те вече бяха започнали своята засега незабележима работа… Можеше да си наложи да не мисли за това, но не и да забрави напълно.

Физикът предложи да направят малка почивка и Практикантът си помисли, че е много хубаво, че сега не бързат. Постлаха върху една плоска скала книжна покривка и разтвориха кутиите с храна. Съвсем не им се ядеше, може би от горещината. Все пак хапнаха малко, по-скоро по навик, и пъхнаха кутиите с остатъците обратно в раницата. Практикантът мислеше, че Физикът мълчи, защото все още не може да си прости грешката с тази направо ненормална вода, която просто изяждаше скафандрите на случайно попаднали в нея космонавти… Какво по-нелепо от ситуацията, в която бяха изпаднали? И кой би могъл да предвиди последствията, ако беше на мястото на Физика? Дали тук навсякъде е така? Неизвестна опасност зад всеки камък? Във всяка глътка въздух и вода? И що за планета е това? Даже със затворени очи той можеше да определи типът й, като съпоставяше данните от изследванията им и онези малко на брой факти, които вече им бяха известни. Освен, може би, радиацията и тази история с разядените скафандри… Но, може би, тъкмо в тези факти се крие тайната? За да наруши по някакъв начин тягостното мълчание, той започна надълго и нашироко объркано да уверява Физика, че случилото се им е само от полза, че все едно в скафандрите не биха издържали дълго и сега поне могат да усещат този вятър и близкото дихание на морето…

Физикът нищо не отговори, само го погледна с иронично присвити очи и тръгна по-нататък.

Стана забележимо по-светло. Понякога пред тях, сега вече съвсем близо, сред хълмовете се мяркаха сини петна водна повърхност и Райков се стараеше да не гледа нататък, за да не развали нещо от предстоящата среща. Когато най-после зад последния хълм се откри линията на далечния хоризонт, морето просто ги оглуши. Не, не с шума си. То много тихо лежеше в краката им, ослепително синьо в грапавите сиви брегове под яркозеленото небе. И дори не с простора си, от който те бяха отвикнали през дългите месеци на полета. Навярно все пак с това, че прелетели милиони километри, загубили кораба и другарите си, в този свой последен час те стояха на брега на едно обикновено земно-синьо море… Не, все пак не съвсем обикновено. Поразяваха ниските, необикновено дебели валове на вълните, сякаш това не беше вода, а живак, а също и прибоя. Той не шумеше, не се нахвърляше върху брега, както на Земята, а внимателно, ласкаво лижеше сивите скали на брега.

Практикантът бавно тръгна срещу една вълна, протегна напред ръце, но все пак за секунда се забави, обърна се и въпросително погледна Физика. Той мълчеше. Тогава Райков загреба с пълни шепи от синята вода и ги поднесе към лицето си. Нищо не се случи. Не се опари, не го заболя. Вода като вода. Наистина, тя не стана по-прозрачна, тази частица море в дланите му не загуби своя цвят. Дори сякаш потъмня още повече, пропита от синева, все едно някой беше разтворил в нея хубава порция ултрамарин.

— Прилича на сплав от соли или преситен разтвор — той се огледа за Физика.

А той го наблюдаваше с интерес, в който все така се чувствуваше макар и неуместна сега ирония. Тази ирония впечатли Практиканта повече от всичко. Нещо имаше в нея. Някаква мисъл, вече разбрана от Физика. И като протест срещу ироничното мълчание на Физика, той внимателно поднесе длани към устните си. „Не бива! — проблясна мисълта му — Това е глупост! — И веднага си възрази сам — А какво сега не е глупост? Да чакаш, докато минат шест часа и после да гълташ анестезин?!“

Водата беше свежа като планински ручей и не беше солена… Странен вкус — сякаш грапава буца премина през гърлото му… Може би именно това чака от тях планетата? Доверие?

— Е, как е, сладко ли е?

— Не знам. Не е солена, малко прилича на… на нищо не прилича.

Физикът измъкна през глава ризата си. Той дишаше тежко. По гърба му се стичаха капки пот. Затича се тромаво и скочи във водата. Нямаше дори пръски. Вълните само малко се разтвориха, като податлива гума и леко избутаха човека отгоре. Синята маса се огъваше под тежестта на тялото му. Подобно на иглата в училищния опит по повърхностно налягане на течностите.

Физикът загреба вода и я плисна на гърдите си. Тя се разпръсна на блестящи топчета.

— Странна течност, а? Май няма да мога да се изкъпя. Но все едно, приятно е да се лежи, като в хамак, а ръцете ти се движат свободно, почти без съпротивление. Особена избирателна плътност, различна за различните предмети. Жалко, че го няма експресанализатора, с полевия не става. Е, хайде, идвай!

Наистина, да се лежи на повърхността беше приятно. За да се намокрят главата и гърдите, трябваше да се плискат с шепи. После опитаха да седнат. Не успяха от първия път. Затова пък сега водата им стигаше до кръста. Всъщност, тя дори не докосваше телата им навсякъде. Под всеки един от тях се беше образувала дълбока фуния, стените на която сякаш бяха от гума.

Най-после това странно къпане им омръзна и те излязоха на брега. Не беше нужно да се бършат — течността по някакъв странен начин се бе „изхитрила“ да не остане по телата им.

Физикът взе един камък и го хвърли във водата. Камъкът се скри без плясък. По гладката повърхност на морето нямаше едно петънце или бръчица.

Около два часа мълчаливо бродиха по брега без всякаква цел. От горещината или от радиацията им се виеше свят, и на двамата им се спеше. Разгребаха сухия ситен пясък. Преди да легнат, Физикът извади една кутийка с червена черта.

— Ако ти стане лошо, вземи една таблетка.

— Като че ли не е все едно колко ще взема.

— Не, не е все едно. Ние през цялото време бързахме. Хайде сега да не правим това.

В това, че през последно време те прекалено много бързаха, имаше нещо. Сякаш някой ги гонеше и така настройваше събитията, напластяваше ги едно върху друго, че те не успяха да помислят, да разберат добре какво всъщност се бе случило, защо всичко свърши така нелепо в тази добре планирана и безупречно организирана експедиция към звездите…

През последното десетилетие броят на загиналите експедиции се измерваше със стотни части от процента. Имали са фатален късмет да попаднат сред онези, които не се завръщат, изчезнали без вест… От какво, всъщност, започна всичко? Автоматът е водил кораба по курса — не би могъл да не го води… Корабът се е отклонил… или по-скоро се е натъкнал на нещо… Но на какво е могъл да се натъкне в хиперпространството, щом като там няма материална среда? Странност номер едно.

Да допуснем, че се е повредил автоматът, макар че това е малко вероятно. Авария по неизвестни причини. Почти всички аварии се случват по неизвестни причини. Във всеки случай — в това няма нищо странно. Въпреки че самият факт за авария на съвременен кораб, притежаващ почти неограничен запас от надеждност, е сам по себе си вече изключителен. Автоматът не е могъл да се справи с аварията. Не е могъл или не е искал. Но това пък е абсурд. Той не може да наруши основната си програма. И така, странност номер две. По-нататък — съвременен звездолет, натъпкан до пределна възможност със самовъзстановяваща се техника, получава необратими разрушения. Да отбележим, между другото, че при това той все пак не загива, екипажът няма дори драскотина по себе си, затова пък изцяло е разрушен централният автомат. От вибрация, например. В резултат от играта излиза един важен елемент. Няма повече централен автомат, няма кой да изпълнява програмата. Затова пък сега на сцената най-после излиза екипажът. В точката, в която корабът излиза от хиперпространството, в пределите на достъпност за осакатения звездолет се намира неизвестна звезда… Получава се доста дълга, но все пак приемлива верига от съвпадения и случайности. Да видим по-нататък.

По време на кацането излиза от строя магнитната обвивка на генератора. Това като че ли вече е следствие от предишните събития. Звездолетът е разрушен до такава степен, че в тази последна авария няма нищо странно. Странното е в друго — че успяха да катапултират с шлюпката. Обикновено взривът е мигновен… Е, наистина, не успяха всички… Навигаторът и Енергетикът, може би, биха могли да направят нещо…

Сега — планетата… Налягането, гравитацията, съставът на атмосферата, кислородът, диапазонът на температурите, отсъствието на враждебна биосфера най-после — всичко това е в пределите на онова тясно островче от условия, при които може да съществува с нищо незащитеният човек. С нищо незащитеният… Затова ли трябваше да бъдат лишени и от скафандри? И само радиацията…

Райков облиза припряно пресъхналите си устни. Той се страхуваше да мисли. Разбираше, че е достигнал до онази черта, зад която в същата тази минута, ето сега, ще разбере нещо много важно, което ще има за тях решаващо значение…

Ами ако предположим, само да предположим, че това не е случайно? Не може да има толкова много случайности, които да съвпадат и тогава само тази радиация отпада от общата схема. Ами ако не отпада? Ако те просто не я разбират? Накратко — ако е прав, радиацията е безвредна за тях.

Той скочи на крака и една секунда гледа разтопената синева на морето.

Красиво ли е? Да, дори много красиво като за една дива планета. Трябва да събуди Физика. Само дето нищо няма да може да му каже. Би ли могъл да му предаде дълбокото си убеждение, че всичко, което ги заобикаля, всичко, което се случи с тях, всичко това не е напразно, не може да бъде напразно. Това означава, че във всички събития има смисъл. Смисъл, който те не са забелязали и събития, които някои направлява? Но това е бълнуване. „Ти приемаш желаното за действително. Нямаш доказателства…“ — ето какво ще му отговори Физикът. Да, той няма доказателства. Но ще ги има. След два часа, след десет, след дванадесет. Трябва да изчака, съвсем малко да изчака…

В краен случай, ако греши и не се събуди, няма да има кой да съжалява за тази последна грешка.

Клепачите му нагпежаха от ярката, непривична светлина. Практикантът все още се бореше със съня. Но не задълго. Нервното напрежение през последните няколко часа си каза думата.

Присъниха му се борове. Ласкави, земни, с дълги иглички, в които свиреше вятъра. Смътно в съня си той разбираше, че тук не може да има никакви борове, и от това дори насън му ставаше мъчно и тъжно. Сънуваше тревата, която растеше в корените им и галеше грапавата им кора, върху която блестяха като сълзи капки смола. Събуди се от това, че Физикът го друсаше за рамото. Седна, отвори очи.

Наоколо като плътна стена се простираше борова гора. По кафявата кора на дърветата блестяха капки прозрачна смола. Светлината едва си пробиваше път през могъщите корони на дърветата. На две крачки от тяхното пясъчно легло цъфтяха глухарчета. В гъстата зелена трева те изглеждаха като проблясъци на земното слънце.