"Горкият глупак" - читать интересную книгу автора (Колдуел Ърскин)

Глава 2

Когато отвори очи, Блонди се видя подпрян до стената на кръчмата. До него коленичеше тъмнокосото момиче, което го бе поглеждало през масите.

— Как се чувстваш?

Блонди я погледна, но нищо не каза. Така пареше болката в главата, че все едно нямаше глава. Хич не му беше до приказки.

— Защо ти трябваше да плюеш в тая чаша? — настойчиво продължаваше тя.

Никога не бе я виждал, нищо общо нямаше с нея. Главата му отмаляваше от болка. А тя продължаваше да пита.

— Какво те интересува?

— Не исках да те бият.

— Теб какво ти става? Какво общо…

— Нищо нямаше да стане, ако го беше послушал. Нямаше защо да упорстваш. — Блонди не й обърна внимание и се заопипва за цигари и кибрит. Момичето го дразнеше. Искаше да е сам. — Защо ти трябваше? — пак попита тя.

— А ти защо не ме оставиш на мира? — викна той и понечи да я отпрати. — Не те познавам.

Електрическото пиано в заведението тътнеше безспир. Кръчмата работеше цяла нощ, а всеки обича да слуша добър джаз. На горния етаж имаше шест-седем стаи с легла и умивалници. Понякога, млъкнеше ли пианото и стаеше ли се тълпата за миг, оттам долитаха други шумове. Или ще се изтърбуши някое желязно легло и ще издрънчи като локомотив, който е блъснал композиция от празни вагони, или пък някой пияница ще го хванат дяволите, ще счупи прозорец и ще разбие легена на парчета. Стая се наемаше за един долар. Момичетата, които те причакват, обикновено искат пет, но никой не беше давал повече от два-три долара. Единия от тях взимаше Крут.

— Не исках да те бият — настоя тя.

— Че какво толкоз? — Той отново я блъсна. — Не те познавам.

Някой горе отвори прозорец и лисна цокало на улицата.

— Как ти е главата?

— Адски боли — рече той и разтри врат с длани.

— Май трябва да се прибереш и да легнеш. Утре ще ти бъде по-добре.

— Няма къде. По дяволите!

— Къде живееш?

— Къде да е. Ако си платя, навсякъде.

— Аз имам къде да те приютя — рече момичето. — Ще дойдеш ли? Ако останеш на улицата, може и да пострадаш. Замаян си, нали?

— Ужасно.

— Ще поспиш, ще си починеш и ще се оправиш.

— Къде?

— Зад ъгъла.

Помогна му да се изправи и го хвана през кръста. На ъгъла завиха и половин пряка по-надолу спряха пред сграда, която отвън приличаше на склад. Тя отключи вратата и в тъмното ги посрещна скърцаща стълба. До петия етаж всичко тънеше в мрак. Тя отвори една врата и запали газена лампа.

Блонди се смъкна на първия стол и се хвана за главата. От изкачването отново му се виеше свят, ушите му бучаха. Момичето застана до масата и не мръдна, додето Блонди не вдигна очи.

— Ще ти дам нещо да пийнеш — рече тя и се шмугна в една неосветена стая. — Ей сега ще се оправиш. Как жестоко те наредиха проклетниците!

Блонди се стаи на стола и се огледа. Газената лампа едва осветяваше стаята. Момичето се показа с чаша уиски, даде му я и пристъпи до умивалника да намокри пешкира. После му го сложи на челото. Стана му приятно.

— Как се казваш? — попита Блонди, но вместо нея, погледна чашата с уиски.

— Елзи — отвърна тя, — … но съм кръстена Луиза.

— Защо го промени?

— Не зная… Някой ден пак ще стана Луиза.

— По дяволите! Луиза е по-хубаво.

Тя заобиколи масата и застана между него и лампата.

— Харесва ли ти? — В гласа й звънна надежда.

Той се отпусна на облегалката и взе да си разтрива шията и слепоочията. Момичето отиде до леглото и седна. В стаята беше студено. Блонди не отвърна. Мълчаха и двамата. Подпрял лакти на коленете си, той подпираше глава, а тя не откъсваше поглед от него. От време на време постройката се разтърсваше от невероятни трясъци. Когато под тях настъпваше затишие, иззад ъгъла се дочуваха звуците на електрическото пиано в кръчмата.

— Какво работиш? — попита Луиза.

Блонди вдигна очи. Трепкащата жълта светлина го заслепи и лицето му се сви от болка. Челото му се разполовяваше от бледорозов белег.

— Нищо. Едно време бях боксьор.

— Боксьор? — учуди се тя. — Тогава защо ги остави така да те смачкат?

— Вече никакъв боксьор не съм. Моят бивш менажер ме продаде, простакът му с простак!

— Какво значи това?

— Продаде ме, ей тъй, на улицата ме захвърли. Даде ми някакъв допинг и оттогава работи с другия боксьор. Добре скроено. Даде ми нещо, от което омекнах, и другият ме нокаутира. Сега вече не мога да се бия.

— Ами ако имаш добър менажер?

— Никой няма да ме вземе. Всички мислят, че от последния път съм свършен.

— И какво смяташ да правиш?

— Нищо. Станах скитник. Край на бокса.

Сградата отново се разтресе, този път сякаш а-ха да се срути. Трясъкът се от отърколи в нощта като планинска гръмотевица. Точно така трещи динамит, заровен в земята, стига само да си достатъчно близо, за да чуеш.

— Хайде, спи сега — каза Луиза и се изправи от леглото. — Като се събудиш, нищо няма да ти има.

— Добре. Къде да спя?

— Тук, в леглото.

— А ти?

— Ще си постеля на земята.

— Глупости, на земята! Ти в леглото. На земята аз ще спя. И без това съм свикнал.

— Тогава и двамата в леглото — рече тя.

Блонди се огледа, едва сега виждайки по-голямата част от стаята за пръв път. В ъгъла до камината зееше празна кофа за въглища. Ръждясалият радиатор до вратата изглеждаше студен. Приближи се и го докосна. Беше по-студен и от ръката му.

— Добре — съгласи се той и почна живо да се съблича.

— Имам само две одеяла. — Сякаш искаше да се извини. — Но ще си взема палтото. Все ще помогне.

Джазът на електрическото пиано ехтеше все по-силно и отчетливо. Проникваше през тънките стени и гърмеше, като че свирят на долния етаж. Момичето изу обувки, хвърли чорапите си и легна. Но с дрехите — какво са две одеяла? Блонди остана по панталони, гол до кръста, но след малко отново навлече ризата. С всеки миг ставаше все по-студено. И когато угаси лампата и се настани до нея, целият трепереше.