"Очарователният призрак" - читать интересную книгу автора (Гарднър Ърл Стенли)

ГЛАВА 2

— О, мисис Джордън! Добре, че дойдохте — възкликна старшата сестра, която посрещна посетителите. — Вече цял час полицията ви търси. Те предполагат, че вие ще можете да разпознаете нашата пациентка.

— По всичко изглежда, че това е сестра ми — отговори мисис Джордън. — Чувствам, че е тя.

— Очевидно, че е така. След като снимката беше публикувана във вестниците, ни позвъниха няколко души, които твърдяха, че това е Елеонор Корбин.

— Елеонор Хепнер — поправи я мисис Джордън. — Преди няколко седмици тя се омъжи.

— О, разбирам. Е, да вървим, мисис Джордън. Лекуващият лекар нареди да ви пуснем незабавно след вашето пристигане. Той разчита, че емоционалният шок от срещата с вас ще се отрази благотворно за възстановяването на паметта на пациентката.

— На срещата ще присъства и мистър Мейсън — предупреди Олга Джордън.

— Добре — съгласи се старшата сестра. — Но вие разбирате, мисис Джордън, че предстоящата среща не би могла да бъде продължителна. Дежурната сестра ще ви даде някои указания. Ето я и нея. Сестра, придружете дамата и господина.

Сестрата кимна, обърна се и кратко каза:

— Моля.

На леглото лежеше жена, облечена в болнични дрехи. Неподвижният й поглед беше вперен в тавана.

Олга Джордън се приближи към нея.

Сините очи на пациентката се спряха върху посетителите, а после се върнаха в предишното положение.

После жената отново погледна Олга и известно време се вглежда в лицето й. След това очите й се разтвориха широко и тя с усилие повдигна глава.

— Елеонор — тихо произнесе името й мисис Джордън.

За миг в очите на младата жена се появи съмнение, после клепачите й затрептяха, сякаш се събуждаше от сън, и накрая Елеонор повдигна глава и седна в леглото.

— Олга! — възкликна тя. — Олга! Скъпа! О, скъпа, скъпа, Олга! Толкова се радвам, че те виждам.

Тя протегна ръце към сестра си. Олга я взе в обятията си.

— Бедничката! — каза тя. — Мое малко бедно момиче! — гласът й трепереше от вълнение.

— О, Олга, струва ми се, че не съм те виждала цяла вечност, въпреки че се разделихме… разделихме се преди един-два часа. Олга, къде съм? Каква е тази стая? Обясни ми, моля те.

Елеонор учудено оглеждаше стаята. Внезапно тя забеляза Пери Мейсън.

— Кой е този човек? — попита тя.

— Това е Пери Мейсън. Адвокат, дошъл да ти помогне.

— Адвокат? А с какво може да ми помогне този адвокат?

— Решихме, че може би ще е необходима неговата помощ.

— Е, добре, където и да съм била и каквото и да означава това — каза Елеонор, — на мен ми трябват някакви дрехи, за да мога да изляза оттук.

С рязко движение тя отметна одеалото, откривайки своите стройни бедра. Елеонор бързо забеляза своята непредпазливост и загърна халата си, като придърпа полите му върху коленете си.

Олга нежно сложи ръка върху раменете й.

— Елеонор, налага се да останеш за известно време тук.

— Къде е това тук и защо трябва да оставам?

— Това е болница, скъпи.

— Болница!? — възкликна Елеонор.

Олга кимна с глава.

— А защо съм, в болница? Но това е абсурд! Аз излязох преди малко от къщи. Аз… една секунда. О, да. Последното, което си спомням беше, че катастрофирахме. Кой ден сме днес?

— Вторник.

— Правилно — съгласи се Елеонор. — Вчера беше понеделник. Ние тръгнахме в понеделник вечерта, на втори.

— Къде е Дъглас? — попита Олга.

— Дъглас? Боже, къде е Дъг? Той караше колата. Какво е станало? Той пострадал ли е? Кажи ми, Олга. Не се страхувай да ми кажеш истината. Къде е той?

— Не знаем, скъпа — отговори Олга. — Днес е вторник, но вторник седемнадесети, а не трети. Ние получихме телеграма и няколко картички от Юма, в които ни съобщаваше, че си се омъжила.

— Това означава, че те са изпратени след катастрофата и с Дъг всичко е наред.

— За каква катастрофа говориш, скъпа?

— Това стана в понеделник вечерта. Огромни, ослепително ярки фарове изскочиха от нощта, а после… беше ужасно…

Тя се разплака и скри лице в дланите си. Олга леко я потупа по рамото.

— Успокой се, успокой се, скъпа, не бива да се вълнуваш.

— Нищо, всичко е наред — повдигна след малко лицето си Елеонор, приглади с ръце разпилените си златисти кичури коса, обърна се към Пери Мейсън, погледна го с неприкрито преценяващ поглед и попита:

— Ще бъдете ли така добър да излезете от стаята или поне да се обърнете, докато се обличам?

— Една минута — прекъсна я Мейсън. — Налага се да полежите тук, не всичко е наред с паметта ви.

— Да, това сигурно е следствие на удара — съгласи се Елеонор и се засмя. — Но това няма значение. Подобни неща са се случвали с хиляди хора. А какво пишат за катастрофата? Кой е връхлетял върху нас?

— Не сме чули за подобна катастрофа, скъпа — отговори Олга.

— Странно. Все пак трябваше да има някакво съобщение. Но тогава как ти си се отзовала тук? Как ме намери, щом не си знаела за катастрофата?

— Видяхме във вестника твоята снимка.

— Моята снимка?

— Ние разчитахме на това, вие да ни разкажете какво се е случило — намеси се Мейсън.

— Спомням си само, че двамата с Дъг пътувахме към Юма, за да се оженим. Изведнъж пред нас изскочиха две ярки светлини, почувствах страшен удар и… ето ме в болницата. Това, че съм попаднала в болница, научих от вас.

— Слушай, скъпа Елеонор — намеси се на свой ред Олга, — през изминалата нощ полицията те е арестувала в парка, когато си се разхождала там без дрехи, била си само с една наметка.

— Аз, в парка, без дрехи!? Каква глупост! — възкликна Елеонор.

— Разкажете ни всичко, което си спомняте за събитията през изтеклите две седмици — помоли я Мейсън.

— След автомобилната катастрофа не помня нищо.

— Значи автомобилната катастрофа е станала преди две седмици? — в гласа на Мейсън прозвуча раздразнение.

— Да. Това е всичко, което си спомням. Около мен се въртяха някакви хора, чувствах ужасна празнота… погледнах нагоре и видях Олга…А после нещо стана в главата ми, усетих виене на свят и като че се събудих от някакъв много дълъг сън. Но сега се чувствам прекрасно. Помня само до момента, в който върху нас връхлетя автомобила.

— Тогава нека да не се отдаваме на спомени — каза Мейсън. — Просто лежете и си почивайте.

— Благодаря ви, защото наистина почувствах лека умора.

Вратата рязко се отвори и в стаята безшумно влезе мъж, доста крехък на вид, но с уверени движения.

Мейсън бързо пристъпи напред и застана между него и леглото на Елеонор.

— Кой сте вие? — рязко попита Мейсън. Мъжът с учудване погледна адвоката.

— А вие кой сте? Аз съм лекуващият лекар на тази пациентка.

— Извинете ме. Аз съм адвокатът, който се е заел с делото й — се представи Мейсън. — Реших, че сте от някой вестник.

— Те вече бяха тук заедно с полицията — каза лекарят и се обърна към Елеонор: — Изглежда, че нещата вървят към оправяне.

— Чувствам се отлично. Кога ще мога да се прибера у дома?

— Докторе, паметта на мисис Хепнер се върна — намеси се Мейсън. — Изглежда, че тя физически е здрава. Благодарни сме за това, което сте направили за нея, но ни се иска незабавно да я изведем оттук и най-важното — без излишен шум.

— Един момент, мистър Мейсън! Тази пациентка…

— Вие сигурно познавате доктор Ариел?

Лекарят кимна утвърдително с глава.

— Имам намерение да му позвъня и да предам мисис Хепнер под негово наблюдение.

Лекарят погледна недоволно към Елеонор, но после повдигна рамене и каза:

— Добре, щом настоявате — той се обърна и отвори вратата. — Сестра, трябва да поговоря с вас.

Сестрата го последва и затвори вратата след себе си.

Мейсън набра номера на доктор Клод Ариел, свой бивш клиент, и му изложи същността на случая. Адвокатът настоя изрично пациентката да се изолира за известно време от външния свят и то главно от посетители.

— Добре — каза накрая доктор Ариел. — Ще се обадя в клиниката и ще се договоря да настанят пациентката в самостоятелна стая. Имате ли възражения?

— Не. Смятаме, че вашата клиника е много подходяща. — потвърди Мейсън.

— В такъв случай се разбрахме. След половин час ще бъда в клиниката, а преди това ще направя всичко възможно да намеря болногледачка, на която можем да се доверим. Ще поръчам кола, с която да отведем пациентката и ще се погрижа за всичко необходимо.

Мейсън благодари и затвори телефона.

След десет минути на вратата силно се почука.

— Кой е? — попита Мейсън.

— Сестрата. Изпрати ме доктор Ариел. Той ме помоли никой да не безпокои пациентката.

Мейсън покани медицинската сестра в стаята. Тя влезе, бързо затвори вратата след себе си и се усмихна на Елеонор.

— Как се чувствате? — попита я тя.

— По-добре — предпазливо отговори Елеонор. — Чувствам се отлично освен в моментите, в които трябва да си спомня за някои минали събития.

— Тогава по-добре е да не си ги спомняте — посъветва я сестрата.

Елеонор погледна безпомощно към Пери Мейсън.

— Честна дума, мистър Мейсън, много бих желала да ви помогна.

— Прекрасно — отговори той. — С течение на времето ще си спомните всичко.

— Знаете ли, че в този момент в паметта ми изплуват някои спомени — каза Елеонор. — Спомням си как тръгнахме към Юма, за да се венчаем и… да, и майката на Дъглас. Той позвъни и всичко й разказа. Аз също разговарях с нея. Тя има много мил глас и…

— А не помните ли мястото, откъдето сте й позвънили? — попита Мейсън.

— От някаква бензиностанция. Спряхме там, за да заредим.

— А къде живее майка му? — зададе следващия въпрос Мейсън.

— В Солт Лейк Сити, но не знам адреса. След това продължихме и тогава се появиха светлините… — тя закри очите си с ръка.

Мейсън кимна разбиращо с глава.

— Най-добре е да си починете, докато доктор Ариел пристигне и поговори с вас. След това той ще се погрижи за вашите документи и ще ви отведе от тук… И се успокойте, моля ви, успокойте се — сестрата ще остане с вас.

Вече в коридора Пери Мейсън попита Олга Джордън:

— Какво можете да ми кажете за този човек, за Хепнер?

— Не много. За първи път го срещнах по време на пътуването си в Европа и по-точно по време на обратния път към Америка. Той беше с нас на кораба.

— Имате ли негова снимка?

— Да, мисля, че имаме няколко. Разбира се, те са любителски.

— Нищо, ще свършат работа — успокои я Мейсън. — Веднага след като ги намерите, ги донесете в кантората ми. А сега ми опишете как изглежда Дъглас Хепнер.

— Висок е около шест фута. С тъмни коси е, с приветливо лице и привлекателна външност.

— Възраст?

— Около двадесет и седем — двадесет и осем години.

— Сигурно е покорил всички женски сърца по време на пътуването — предположи Мейсън.

— Познахте. Нали знаете как се пътува днес — мъжете седят вкъщи и работят, а жените пътуват. Затова и красивият мъж веднага се забелязва. По-голямата част от пътниците са пенсионери с двадесетгодишен стаж.

— Доста тъжна констатация — отбеляза Мейсън.

— Аз вече ви казах, че баща ми е търговец на скъпоценности и доста често ни се налага да пътуваме до Европа.

— Момент — прекъсна я Мейсън. — Вие сте омъжена. Вашият баща взема вас, вашия съпруг и…

— Точно така. Баща ми ни използва като негови секретари: ние сме тези, които организираме деловите му срещи, регистрираме сделките му и вършим всякакви други неща.

— А през цялото това време Елеонор живее сама?

— Вече ви казах, че тя има свой живот, но, в интерес на истината, през последните десет години тя не е пропуснала нито едно пътуване до Европа. Стане ли въпрос за пътешествие, нашата Елеонор е винаги първа.

— А къде се запозна тя с Дъглас Хепнер?

— На кораба.

— Как смятате, с какво се занимава Хепнер?

— На кораба не се занимаваше с нищо. Водеше съвсем празен живот. На мен ми се стори доста загадъчна личност — никога не разказваше нищо за себе си, нито за това, е какво се занимава. Струва ми се, затова баща ми не го хареса.

— Но той, по всяка вероятност, притежава способност да предизвиква интерес у околните — отбеляза Мейсън.

— В него има нещо странно. Струва ми се, че той оказва хипнотично въздействие върху околните. Може и да не съм права… Почакате. Представете си, че играете с него на покер. Той се държи с вас вежливо, внимателно, настроен е приятелски, но изведнъж вие улавяте неговия поглед върху себе си. И този поглед ви пронизва; Елеонор си загуби ума по него. В началото сметнахме, че това е само малък любовен роман. Подобни романтични истории тя е имала не един и два пъти.

— Но се оказа нещо сериозно?

— Трудно ми е да кажа какво точно се е случило между тях. И едва ли някой можеше да потвърди сериозността на чувствата им до момента, в който те избягаха в Юма.

— Как погледна на всичко това баща ви?

— Той никога не е харесвал Хепнер. Като че ли изпитваше инстинктивна, интуитивна ненавист към този човек. Баща ми трудно може да бъде излъган.

— Все пак Хепнер е успял да убеди Елеонор да тръгне с него към Юма и да се оженят.

— Така излиза. А сега ме изслушайте, мистър Мейсън. Ако става въпрос за това какво е направила или пък какво не е направила Елеонор, на нас ни е известно само това, че тя тръгна с Дъглас Хепнер преди две седмици в понеделник, втори. Рано сутринта ние получихме телеграма от Юма, щата Аризона, в която тя ни уведомяваше, че се е омъжила за Хепнер. В телеграмата тя молеше за извинение, обясняваше, че е луда от любов и че двамата са много щастливи. Освен това получихме и две картички — едната от Юма, а втората от Лас Вегас. След това настъпи мълчание.

— Запазихте ли ги?

— За съжаление не. В нас е само телеграмата.

— Добре — каза Мейсън. — В такъв случай ще ми изпратите всички снимки на Дъглас Хепнер, които можете да откриете, и всичко, което сметнете, че ще е от полза за нашето разследване. Аз ще наредя на детективите да проследят пътя на телеграмата.