"Наклонената свещ" - читать интересную книгу автора (Гарднър Ърл Стенли)

IV

В един от ъглите на дрогерията имаше телефон. Мейсън спусна монета и позвъни в кантората си. След миг Дела Стрийт се обади.

— Ало? — запита весело Мейсън — обядва ли вече?

— Не. Защо? Казахте ми да бъда в кантората.

— Аз вече обядвах.

— Много хубаво.

— Освен това имаме пред себе си отново убийство.

— Така ли?

— Точно така.

— Кой е жертвата този път?

— Фред Милфийлд.

— Как е станало това, шефе?

— Не зная.

— Кой е нашият клиент.

— Нямаме още такъв — засмя се Мейсън. — Не мога ли да имам съдебен случай без клиент?

— Не е доходно.

— Не е — съгласи се Мейсън. — Предполагам, че има новини при теб. Кажи на Дрейк да се заеме веднага с тази работа. Да се свърже с момчетата от вестниците и да види не може ли да разбере нещо около убийството на Милфийлд.

— Шефе — запротестира тя, — трябва да има някой, на чиято сметка да запиша разноските по диренето, ей така, заради поддържане в добър ред счетоводните ни книжа и…

— Добре, запиши всичко в сметката на мис Кингман.

— Какво искате да разбере Дрейк относно убийството?

— Всичко. Намери си нещо да хапнеш. Пристигам след малко.

Мейсън нае такси, отиде в кантората си и завари Дела на пост.

— Здравей! — поздрави изненадан той. — Мислех, че още си на обяд.

— Тъкмо тръгвах, когато видях добре облечена млада жена, правеща отчаяни опити да влезе тук. Съжалих я и й обясних, че не ще се завърнете по-рано от понеделник сутринта. Изглеждаше съвсем безпомощна, побледня и заяви, че просто трябва да ви види на всяка цена.

— Нямам време за никого, Дела — отговори нетърпеливо адвокатът. — Това убийство е сега пред мен. Съпругата на Милфийлд…

— Това младо момиче — прекъсна го Дела — е Карол Бърбанк.

— Не ме интересува коя е. Аз… О! Чакай, чакай! Бърбанк, а?

Секретарката кимна мълком.

— Някаква връзка с Бърбанк, с каракулските овце?

— Не зная, затова я и поканих да почака. Мисля, че тя е… Мейсън подсвирна.

— Добре. Да поговорим с Карол Бърбанк. Изглежда много възбудена, а?

— Повече от възбудена. Побеляла е като платно от отчаяние.

— Вън в чакалнята ли е? Секретарката кимна утвърдително.

— Чудесно! Иди до кантората на Пол Дрейк. Кажи му за убийството на Милфийлд и че то е известно на полицията. Все ще успее да открие нещо от полза за нас. Нека веднага се заеме с този въпрос и да остави всичко друго. Докато ти си там, аз ще приема тази Карол Бърбанк и ще разбера има ли нещо общо с Бърбанк, от когото се интересуваме.

Дела се спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Как понесе новината мисис Милфийлд?

— Чух, че изпищя, но изглежда, то не бе неочаквано за нея. Беше плакала, когато ме прие.

Привлекателна ли е?

— Много.

— Умна?

— Хвърли ме на вълка в устата.

Дела Стрийт повдигна въпросително вежди.

— Бях принесен в жертва, за да спечели доверието на Траг.

— Как така?

— Траг се обади, че пристига. Съобразих, че е по-добре той да не ме намери у дома й. Беше плакала, знаеш, а и посещението на Траг означаваше, че някъде има труп. Скрих се в килера, а тя му каза къде съм.

— Но защо?

— Очевидно, за да спечели благоразположението му.

— На каква възраст е?

— Някъде около тридесетте.

— Изглежда, ще се окаже опасна.

— Вярвам, че е.

— Добре. Ще инструктирам Пол Дрейк за работата му върху убийството. Карол Бърбанк ви чака оттатък.

Секретарката изтича по коридора, като стъпките й ехтяха в тишината на съботния следобед, огласяващи огромното здание с празни в този момент кантори. Мейсън премина през библиотеката и влезе в чакалнята.

Карол Бърбанк седеше в скована поза. Коленете й, притиснати плътно едно до друго, лицето й — боядисана в бяло маска, устата й — яркочервена рязка върху фона на бледата кожа, която проваляше напълно ефекта от грима. Конвулсивният шок, изписан върху лицето й при щракването на бравата, говореше ясно за състоянието на нервите й. Големи, уплашени очи се впиха в Мейсън. Освен страх, в погледа й той прочете и решителността на млада жена, която се бореше с всички сили да запази контрол над себе си и да не се остави страхът да помрачи съзнанието й.

— Мистър Мейсън?

— Да.

— Вярвам, вие бяхте този, който вчера уреди плащането във връзка с лека автомобилна авария, защитавайки интересите на някой си Биклър?

— Точно така.

— Баща ми счита, че се справихте много изкусно с всичко.

— Благодаря!

— Той спомена, че ако ни сполетят неприятности, ще бъде чудесно да ви имаме на своя страна, отколкото да сте в противниковите редове.

— Баща ви свързан ли е с компанията за каракулски овце?

— Свързан е, непряко.

— Неговото име?

— Роджър Бърбанк.

— И, предполагам, вече е изправен пред някакви неприятности?

— Мистър Милфийлд, един от свързаните делово с баща ми хора, е бил убит на борда на бащината ми яхта.

— Наистина? Какво искате от мен да сторя?

— Татко се оказа в много особено, много странно положение. Искам да му помогнете.

— Той бил ли е на борда на яхтата, когато убийството е извършено?

— Небеса! Не! Там е бедата. Той се стреми по всякакъв начин да накара хората да мислят, че е бил на яхтата, а фактически съвсем не е бил там.

— А къде е сега?

— И аз не съм сигурна дали зная.

— Преди да кажете нещо, мис Бърбанк — заяви предупредително адвокатът, — смятам за по-уместно да ви кажа, че не мога да представлявам вашия баща.

— Но защо?

— Ние сме противни страни.

— В какъв смисъл?

— Адълейд Кингман е законен владетел на осемдесет акра, които…

— В действителност Франк Палермо притежава тази земя — прекъсна го младото момиче.

— Съжалявам, грешите.

— Но той я ползува.

— По силата на контракт за продажба.

— Но контрактът не е валиден повече. Той я е обработвал повече от пет години.

— По силата на същия този договор за продажба.

— Тя се поколеба за миг, а после запита.

— Колко искате за тази земя?

— Много.

— Като пасище, мистър Мейсън, тя е…

— …без особена стойност — прекъсна я адвокатът, — но като петролно поле е безценна.

— Кой е споменавал нещо за петрол?

— Аз.

— Боя се, че не мога да доловя връзката. — Погледът й беше станал твърд и опипващ.

— За това парче земя Адълейд Кингман желае сто хиляди долара.

— Това е съвсем абсурдно, мистър Мейсън! Това е насилие!

— И това е — каза заключително Мейсън — причината, поради която, боя се, не мога да представлявам вашия баща.

Тя прехапи устни.

— Тази цена е извън всякаква норма, мистър Мейсън.

— Съжалявам — каза приветливо той. — Ето, трябва ви адвокат, крито да ви представлява. Сега е събота следобед и, страхувам се, ще ви струва твърде много усилия да откриете…

— Но ние искаме вас, мистър Мейсън!

— Страхувам се, че и от етична гледна точка то е неприемливо, тъй като представлявам противна на вас…

— Вижте какво, да оставим това настрана. Ако се заемете да защитавате татко, може да продължите да представлявате Кингман и, когато се срещнете с баща ми, да се спазарите с него относно вашия хонорар, както ви е угодно.

— То ще бъде много скъп пазарлък — предупреди Мейсън.

— Така и очаквам. Е?

— Имате ли право да говорите от името на баща си?

— Да. Във всеки извънредно спешен случай, като този, имам право.

— Не желая да има недоразумения по този въпрос.

— Не ще има.

— И какво искате да сторя сега?

— Искам да отидем заедно при баща ми. Чисто и просто наложително е да го открием.

— Какво върши той сега?

— Заел се е с нещо толкова жизнено значимо, че най-същественото за него в този момент е да има абсолютна секретност. Никому не е позволено да знае къде е и какво прави. Не съзирате ли положението, в което го поставя това обстоятелство?

— По отношение на убийството ли?

— Да. Фред Милфийлд е бил убит на неговата яхта. Обикновено всеки петък през нощта татко прекарва на яхтата, като я закотвя в устието на реката. Това е неговият начин да си почива, да се отдалечава от деловия хаос. Този петък изведе яхтата и я закотви както обикновено, но не остана там. Той работи върху нещо, което е от такова голямо значение, че не би признал пред никого какво е то.

— Знаете ли къде е сега?

— В общ смисъл, да. Надявам се, че ще успея да го намеря. Трябва да го открием преди полицията, разбирате ли, мистър Мейсън?

— Защо?

— За да го осведомим за случилото се.

— Полицаите ще му го кажат.

— Преди това те ще го поставят в капан посредством ня-коя декларация от негова страна.

— Как?

— Не виждате ли, мистър Мейсън? Татко държи толкова много за тайната на това, върху което работи, че сам ще влезе в клопката, когато започнат с въпросите си.

— Искате да кажете, че с готовност ще се закълне, че е бил на яхтата по времето, когато убийството е било извършено?

— Да.

— А ако успеем да пристигнем навреме?

— Ще можем да му обясним обстоятелствата.

— Е, и после?

— Тогава ще има възможност да помисли какво ще говори пред полицията.

— Да измисли някоя хубава лъжа?

— Не, разбира се. Ще им съобщи от истината толкова, колкото може да си позволи.

— Струва ми се, че трябва да зная малко повече. Каква е тази негова тайна?

— Във връзка с политическата обстановка е. Мисля, че целят някои от политическите големци в петролната индустрия. Татко трябваше да извърши доста от основната работа. Ще бъде истинско самоубийство да излезе всичко това наяве, преди плановете им да се изработят подробно.

— Виждам.

— И така, трябва да го намерим на всяка цена. Мейсън забарабани с пръсти.

— Та вие имате да вършите много повече от мен. Какво е по-точно моето положение?

— Искам да ви наемем!

— За какво?

— Да закриляте интересите на баща ми.

— Само неговите ли или и на друг някого?

— Е, може да се каже, да действувате като семеен адвокат. Така да се каже, адвокат с генерални пълномощия.

— А сега какво ще правим?

— Ще обикаляме.

— Къде?

— Толкова е поверително, че не ще си позволя да кажа даже и на вас предварително. Вземете шапката и пардесюто си и тръгваме веднага — и тя хвърли бърз поглед върху часовника си.

— Кога ще се върнем обратно?

— След като намерим татко.

Влязоха в частния кабинет на Мейсън. Той извади палтото си и шапката от дрешника и се обърна към посетителката.

— Готова ли сте?

Тя погледна отново нетърпеливо часовника си, понечи да каже нещо, а после, като промени намерението си, заяви.

— Готова, напълно.

Когато минаха край врата с надпис Детективска Агенция Дрейк, Мейсън я отвори и извика.

— Дела!

Секретарката изскочи от една стая — Мейсън й намигна и каза.

— Излизам. Ти иди намери нещо за ядене и не ме чакай.

— Кога ще се върнете, шефе?

Карол Бърбанк отговори вместо него с твърд тон.

— Не се знае кога.