"Трима мъже в снега" - читать интересную книгу автора (Кестнер Ерих)

Втора главаГосподин Шулце и господин Тоблер

Валеше сняг. Пред пощата на улица „Литценбургер“ спря голяма, внушителна лимузина.

Две момчета, които замеряха уличната лампа със снежни топки, прекъснаха уморителното си занимание.

— Най-малко дванайсет цилиндра — каза по-голямото.

— Недодялана каросерия — рече по-малкото.

След това двете цъфнаха пред колата, сякаш се касаеше най-малко за Умиращия гладиатор или за Венера Милоска.

Господинът, който слезе загърнат в скъпа кожена шуба от недодяланата каросерия, приличаше горе-долу на заможен, редовно спортувал кабинетен учен.

— За минутка, Брандес! — каза той на шофьора.

След това влезе в сградата и потърси гишето за пратки „до поискване“.

Чиновникът тъкмо обслужваше някакъв младеж. Подаде му розово писъмце. Момъкът засия, изчерви се, понечи да свали шапка, отказа се от намерението си и бързо се изпари.

Господинът с кожената шуба и старшият пощенски чиновник се спогледаха усмихнато.

— Ех, че времена бяха! — каза господинът.

Чиновникът кимна утвърдително.

— А пък сега сме станали дърти магарета. Поне аз.

Господинът се засмя.

— Не бих желал да се изключвам от това число.

— Съвсем не сте още толкова стар — рече чиновникът.

— Но вече съм такова магаре — каза със задоволство господинът. — Впрочем има ли писмо за Едуард Шулце?

Старият пощенски чиновник затърси. Сетне подаде през гишето един дебел плик. Господинът пъхна писмото в джоба на шубата си, благодари, кимна непринудено и си тръгна.

Двете хлапета все още стояха пред автомобила. Подлагаха шофьора на разпит. Той се потеше вече. Осведомяваха се дали е женен.

— Че нали тогава щях да имам венчален пръстен — рече наставнически той.

Хлапаците се разсмяха.

— Слушай, той ни будалка — каза по-голямото.

— Не бива да постъпвате така с нас — рече укорително по-малкото. — И баща ми го носи в джоба на жилетката си.

Когато господинът излезе от пощата, шофьорът бързо изскочи и отвори вратата на автомобила.

— Такива едни калпазани могат да закарат стар човек направо в болницата — рече смутено той.

Господин Шулце изгледа изпитателно малчуганите.

— Да обиколим ли заедно квартала?

Те кимнаха утвърдително и се умълчаха.

— Е, вмъквайте се тогава! — извика той.

Децата безмълвно се качиха в задната част на колата.

Пътуването започна.

— Ето го Артур! — каза голямото.

Малкото почна да чука по прозореца. Двете гордо замахаха с ръце. Артур спря, загледа недоумяващ след приятелите си и започна да им маха едва когато автомобилът беше свил вече зад ъгъла.

— Колко километра е изминала колата ви? — запита по-малкият.

— Нямам понятие — каза господин Шулце.

— Не е ли ваша? — запита по-големият.

— А, моя е.

— Има автомобил, пък не знае колко километра е изминал! — каза по-големият и неодобрително поклати глава.

По-малкият само рече:

— Туйто!

Господин Шулце отмести стъклото към шофьорската кабина.

— Брандес, колко километра е изминала колата?

— 60 350 километра.

— А пък изглежда нова-новеничка, като че ли ей сега е излязла от фабриката — вещо рече малкото момче. — Като стана голям, ще си купя точно такава.

— Ти никога няма да станеш голям — забеляза другото. — Престанал си да растеш.

— Ще порасна като чичо Готхолд. Него вратата не го побира.

— Таман пък ти! Ти ще си останеш джудже!

— Тихо! — каза господин Шулце. — Брандес, я спрете!

Господинът влезе заедно с двете момчета в една сладкарница. Каза им да си изберат нещо. По-малкото получи бадемов сладкиш, по-голямото — плодов дробс.

А за себе си господин Шулце купи най-обикновени захаросани бонбони. Продавачката неодобрително сбърчи нос.

Сетне Брандес откара малката компания обратно на улица „Литценбургер“. Двете момчета благодариха за всичко, слязоха и се поклониха дълбоко.

— Често ли се отбивате насам? — запита по-голямото.

— В такъв случай всеки ден ще си отваряме очите на четири — каза по-малкото.

— Само това липсваше! — промърмори под нос шофьорът Брандес и даде газ.

Двете момчета дълго гледаха след колата. Сетне бръкнаха в своите кесии със сладкиши.

— Фин човек — каза по-малкото. — Но от автомобили няма понятие.

Яденето им се беше усладило. Новата домашна помощница Изолда беше разтребила, без да удостои с поглед госпожа Кункел. Прислужникът Йохан се погрижи за пури и поднесе огън на господаря на дома. Дъщерята на Тоблер, госпожица Хилде, сложи на масата чаши за мока.

Икономката и прислужникът се приготвиха да си идат. На вратата Йохан запита:

— Да поръчате нещо, господин таен съветник?

— Пийнете чаша кафе с нас! Също и Кункел. И захапете една пура!

— Нали знаете, че не пуша — каза госпожа Кункел.

Хилде се засмя.

Йохан взе една пура. Тайният съветник седна.

— Разположете се, деца! Имам да ви съобщя нещо.

— Сигурно пак нещо оригинално — рече Хилде.

— Страхотия! — простена икономката. (Тя страдаше от предчувствия.)

— Тихо! — заповяда Тоблер. — Спомняте ли си, че преди месеци писах на заводите „Пуцбланк“ да организират конкурс?

Останалите кимнаха.

— Но вие не знаете, че след като беше обявен този конкурс, аз взех активно участие в него! А онова, което самият аз не знаех до днес сутринта, е удивителният факт, че съм спечелил втората награда в конкурса, организиран от собствената ми фабрика!

— Изключено! — каза Кункел. — Втората награда е спечелил някой си господин Шулце. И при това живее в пощенска кутия. Четох във вестника.

— Аха — промълви госпожица Хилде Тоблер.

— Не се ли досещате? — запита Йохан.

— То се знае — каза Кункел. — Господин тайният съветник пак се шегува.

Сега се намеси Хилде.

— Слушайте хубаво тогава! Баща ми ни казва, че е спечелил наградата. А във вестника пише, че печелившият се нарича Шулце. Какво следва да се заключи от това?

— Че вестникът лъже — каза госпожа Кункел. — Какво ли не става на тоя свят!

На останалите започна да им прилошава.

— Има още една, трета възможност — каза Тоблер. — А именно, да съм участвувал в конкурса под името Шулце.

— И това е възможно — призна госпожа Кункел. — Тогава човек лесно ще спечели. След като е шеф!

Тя се позамисли, а после строго додаде:

— Но в такъв случай вашите директори можеха да ви дадат първа награда.

— Кункел, човек би трябвало да ви гръмне с въздушната пушка — извика Хилде.

— И после да ви натъпче с градински риган и ябълки — допълни Йохан.

— Не съм заслужила такова нещо — каза задавена от сълзи старата дебела дама.

Йохан все още не се предаваше.

— Но директорите дават наградата на един човек, когото абсолютно не познават.

— Нали на господин тайния съветник!

— Обаче те не са знаели това! — извика извън себе си Хилде.

— Хубави директори — рече госпожа Кункел. — Да не знаят такова нещо! Ха!

И се удари по коляното.

— Край на дебатите! — извика тайният съветник. — Инак ще се покатеря върху корниза за завесите.

— Ето на, какъв сте — каза Кункел на Йохан. — Да тормозите така клетия господин таен съветник!

От яд Йохан глътна повече дим от пурата и се закашля. Госпожа Кункел злорадо се усмихна.

— В какво се състои втората награда? — запита Хилде.

Кашляйки, Йохан обясни:

— Десетдневен престой в грандхотел „Брукбойрен“. Отиване и връщане с влак втора класа.

— Предчувствувам ужасни неща — каза Хилде. — Ти възнамеряваш да минеш там за Шулце.

Тайният съветник потри ръце.

— Отгатна! Този път ще пътувам не като милионера Тоблер, а като някой си беден дявол на име Шулце. Най-сетне малко промяна. Най-сетне поне веднъж без обичайното лустро.

Той се въодушеви.

— Та аз вече почти забравих как изглеждат хората в действителност. Искам да строша стъкления похлупак, под който съм поставен.

— Като го чупи, човек може да се пореже — каза Йохан.

— Кога заминаваш? — запита Хилде.

— След пет дни. Утре започвам с покупките. Няколко евтини ризи. Няколко вратовръзки с готов възел. Един костюм — конфекция. И всичко е наред!

— Ако те пъхнат в дранголника като безделник, не забравяй да телеграфираш — помоли го дъщеря му.

Тайният съветник поклати отрицателно глава.

— Не се плаши, детето ми. Йохан ще пътува с мен. Той ще прекара десетте дни в същия хотел. Вярно, че ние няма да се познаваме и няма да разменим нито думица. Но той ще бъде около мен по всяко време.

Йохан седеше сломен на своя стол.

— Утре ще ви вземем мярка за няколко костюма при моя шивач. Ще изглеждате като пенсиониран велик херцог.

— Че защо? — запита Йохан.

Тайният съветник се изправи:

— Значи, предпочитате да останете тук?

— Но не — отвърна Йохан. — Щом като желаете, ще пътувам като велик херцог.

— Ще пътувате като състоятелен рентиер — отсече Тоблер. — Защо пък все на мен ще ми върви! В продължение на десет дни вие ще бъдете богат.

— И аз не знам кое би ми било по-приятно — каза дълбоко покрусен Йохан. — Значи, през цялото време не бива да ви заговарям.

— В никакъв случай. Господата от вашия кръг нямат работа с бедняк като мене. В замяна на това ще имате възможност да разговаряте с барони и с интернационални спортни величия. Вярно, ще ви трябва впрочем и скиорски екип.

— Не мога да карам ски — възрази прислужникът.

— Тогава ще се научите.

Йохан цял посърна.

— Може ли поне понякога да идвам в стаята ви и да разтребвам?

— Не.

— Положително ще идвам само когато в коридора няма никого.

— Може би — каза тайният съветник.

— Онемях — заяви Кункел.

— Наистина ли? — запита Хилде. — Сериозно?

Тоблер махна с ръка.

— Празни обещания!

— Повече от петнайсет години съм в този дом — каза Кункел. — И постоянно става по нещо. Господин тайният съветник винаги се е отличавал с прекалено много фантазия и е разполагал с прекалено много време. Но все пак никога досега не ми се е случвало такова нещо! Господин таен съветник, вие сте най-възрастното дете, което познавам. То не е моя работа. Но ме вълнува. А при това докторът ми е забранил каквото и да било вълнение. Какъв смисъл има, че всяка година ме пращате на бани заради сърцето, когато, щом се върна, и представлението почва пак отначало? Сега пулсът ми е най-малко сто и двайсет в секунда. А кръвното налягане ми се качва чак в главата. И кон не би издържал това. Да можех поне да взимам табелите. Не, таблетките. Но ми засядат на гърлото. Много са големи. А пък във вода не бива да се разтварят. Тъй поне смятам. Защото тогава не действували.

Тя изтощена замлъкна.

— Страхувам се, че се отклонихте от темата — каза Хилде.

Тайният съветник добродушно се усмихна.

— Икономки, които лаят, не хапят — каза той.