"По суша и море" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

Глава IV„САМО ИТАЛИЯ“

— В джоба си имам чудесен диплом на капитан за далечно плаване! — извиках победоносно и очите ми светеха от радост.

Братовчед ми се усмихна малко иронично и каза:

— Добре, Емилио, но ще можеш ли да си направиш от твоя диплом една лодчица и да пътуваш с нея?

— Мислиш, че няма да намеря кораб нито екипаж, които да управлявам?

Намирахме се в малко кафене на пристанището във Венеция.

— Няма нищо по-лесно от това да намериш кораб — каза един глас с явно немски акцент.

Обърнах се.

Човекът, който бе произнесъл тези думи, така приятни за мене, набързо изпразни голяма чаша ром. Той стана и дойде до нашата маса.

Неговият вид ми се видя много по-малко приятен от думите му. Той беше гигант с височина метър и деветдесет, набит, с телосложение, което не позволяваше никакво съмнение за херкулесовата му сила. В лицето му имаше нещо грубо и малко обезсърчаващо. Червеният и лъчист нос издаваше в него пияницата, а малките подозрителни очи — упорития блудник.

— Аз съм капитан Варак — каза той — и много се радвам, че имате диплом за капитан. Плували ли сте някога?

— Не — отвърнах.

— Не се ли боите от морето?

Той седна срещу мене и ме загледа.

Не отговорих на тоя въпрос, понеже го намерих глупав.

Обаче капитан Варак бе доволен от изпита и започна да величае влекача „Само Италия“, предлагайки да ме вземе на борда като помощник.

И в дълъг и донякъде несвързан брътвеж, подхранван от бутилка ром, която си бе поръчал, капитан Варак изброи за насърчение множество предимства, на които бих се радвал, ако стана помощник на борда на неговия влекач.

— По-добре не бихте могъл да започнете кариерата си, драги момко. Чашка ром? Добре е…

— Не, благодаря. Не пия ром.

— Тогава джин? — каза той, отпускайки върху масата огромния си космат юмрук.

— Не пия ликьори, господин капитан… По-добре да говорим за влекача.

Гигантът се засмя, показвайки едно съкровище от черни перли. Той изглеждаше много учуден, че не пия. Очевидно намираше, че това жалко въздържание е в открито противоречие с пламенния ми ентусиазъм към морския живот. Погледна ме примирено и отвърна:

— Добре, добре! Ще пиете джин и още хиляди други дяволи, когато ще играете танца на Сан Вито… За да може човек да плува, трябва да танцува. А да видите само каква музика!

И за да ми покаже как ще трябва да танцувам, стана и започна да разтърсва цялата си великанска грамада, от което подът затанцува, а бутилките зазвънтяха по цялото кафене. После седна засмян и каза:

— Тези движения са полезни за здравето. Помагат за смилането на пушеното месо, а не пакостят и на възпитания човек, нали? Но аз се шегувам. Да говорим сериозно.

Наля си още ром. Почнах да разбирам, че за да говори сериозно, той имаше нужда от много ром.

Братовчед ми, който присъствуваше на разговора, ми хвърляше от време на време умолителни погледи, искайки да каже: „Мисли добре, преди да приемеш!… Струва ми се, че си попаднал твърде зле на тоя пиян морски вълк.“

Не се и мъчех да открия повече какво иска да ми каже. Бегло си помислих, че съдбата изпраща пред мене тоя гигант, подобен на Дон Кихота. Нима не можех да се сражавам с един гигант?… Впрочем, капитан Варак имаше и някои сантиментални трепети, които издаваха в него зачатък на духовно благородство.

Но какво да му мисля толкова? Трябваше да започна моята кариера и не можех да придирям веднага за най-добрия капитан.

В заключение, приех с възторг.

Името на влекача „Само Италия“ звучеше като благопожелание в моята фантазия.

Капитан Варак, като пресуши и дъното на бутилката, стана и ми протегна голямата си космата ръка.

— Господин Емилио — каза, — ако пожелаете да плувате на моя кораб, вие ще намерите всичко, което може да ви направи добър моряк.

Потръгна, па се спря:

— Знайте, че храната ще бъде превъзходна и ние ще бъдем винаги в чудесно съгласие.

Той си отиде, след като се разбрахме за всички подробности.

Едва стигнах на борда, капитанът даде заповед да тръгнем.

Влекачът не притежаваше, доколкото можах да забележа от пръв поглед, всички ония съвършенства, които капитанът ми описа с чаша в ръка. Стори ми се, че е готов да рухне. Но какво от това?

В момента на тръгването като че бях изпил всичкия ром на капитан Варак; бях пиян от радост при мисълта, че започваше пътят ми по непознатия свят. Всичко изчезна за смаяните ми очи — родители, другари, всичко, което обичах. Не помислих дори за сълзите, които майка ми сигурно проливаше в тоя час. Една — единствена мисъл подчиняваше всичките ми впечатления: тръгвах към бъдещето си!

Лошо време, нетърпими горещини, морски бури, корабокрушения, нищо не би ме уплашило. Моят кураж щеше да превъзмогне всяка пречка. Щях да покажа на всички какъв безстрашен моряк съм.

В това време очите ми трябва да са блестели необикновено. Лицето ми трябва да е издавало неизмеримото ми вътрешно опиянение. Цялото ми същество трябва да е трептяло от ентусиазъм, тъй като един човек ме наблюдаваше любопитно със странно изражение на състрадание и присмех.

Беше майсторът.

Попитах го защо ме гледа така. Той не закъсня да обясни:

— Нещастнико — каза, — на каква беда сте попаднал!

— Защо?

— Защото можехте да случите по-добро, но никога по-лошо!

— Обяснете се! Да не искате да кажете, че влекачът е много жалък?

— „Само Италия“ е влекач като всички влекачи, но не е там бедата, а в капитана…

— Пие, нали?

— Пие? Гълта, изсмуква, унищожава всичко, годно за пиене! Но това е нищо. Служи си с грубост и насилие и ще видите какво ще да ви дойде до главата.

— Какво?

— След някой ден ще си поговорим за това.

— Е, добре! Това ме радва!

— Радва ви да започнете живот на корабен гребец?

— Да посрещам опасностите, трудностите, неудобствата на морския живот и да се срещна в краен случай с този гигант, когото нарекохте насилник. Насилниците, майсторе, аз знам да ги туря на място!

Сигурно бях произнесъл тези думи с увереността, която и друг път предизвикваше страхопочитание у моите другари, тъй като малко насмешливата усмивка на майстора се изпари и се замени с комично изражение на изненада.

Майсторът се зае с работата си, а аз останах за момент сам, за да се порадвам на малката си морална победа над стария моряк.

Но ето че неочаквано чувството ми на опиянение от подчиняването на света взе малко друг характер. Стори ми се, че морето шеметно се върти около мене. Едно страшно гадене ми пристегна гърлото, накара ме да потръпна и обля челото ми със студена пот.

— Какво ли е? — помислих си. — Дали не е пък морската болест? Само това оставаше…

Беше наистина морската болест, която ме връхлиташе в най-силния момент на моя лиричен полет. Получавах първия урок по скромност.

Едно силно свиване на стомаха ме накара да се просна на пода в живописно положение. Моряшката ми кариера започваше чудесно!

В същия миг прокънтя шумният смях на капитана, който се приближаваше към мен със скръстени ръце, гледайки ме втренчено.

— Господин Емилио — каза с язвителен тон, — не сме писали в договора, че помощникът трябва да страда от морска болест…

Нямах сили да му отговоря.

— Вие сте сладководен моряк — прибави той. — Никога не бих помислил да приемам на служба една госпожица!

И се изкикоти още веднъж до спукване.

Тогава намерих малко останала енергия. Погледнах го гордо и казах решително:

— Капитане, ще дойде ден, когато сладководната госпожица ще ви покаже на какво е способна!

— Добре — изгрухтя гигантът. — Ще видим бъдещите ви чудеса. Но засега се постарайте да оздравеете по-скоро… Малко лимон. Довиждане!

Оздравях съвсем скоро — след няколко часа, благодарение на лимона и добрата воля.

Когато стигнахме с поглед истрийския бряг, бях огладнял. Но веднага забелязах, че вечерята не беше пропорционална на апетита ми. Няколко затвърдели сухари, които биха повредили зъбите на един крокодил, четири риби в сос от испански чушлета и нищо друго.

— Това ли е великолепната храна, която ми обещахте? — промълвих аз.

— Какво искате, господин Емилио? — отвърна капитан Варак. — Намираме се в открито море, и то на борда на един платноход!

Майсторът ми хвърли един поглед, искайки да каже „Гледайте, бедите започват“. Той искаше да каже още нещо: „Тоя негодник ни дава бедна вечеря, но после сами ще се грижим за това.“

Капитанът добави:

— Господин Емилио, вие сте щастлив. Обичате морския живот и неговите трепети. Ето, небето започва да потъмнява. Първата стража ще бъдете вие. Бъдете внимателен и бодър.

— Слушам, капитане — отвърнах аз.

И помислих в ума си: „Да се надяваме, че някоя умна вълна ще те отвлече.“

Епитетът „госпожица“ ме беше докачил дълбоко и аз търсех случай да си отмъстя.

Като мина редът ми, влязох в кабината, която ми бяха посочили. Малка, тъмна, задръстена от въжета и кутии, тя ми се стори ужасна. Погледнах леглото натъжен.

— Идиот! — промърморих. — Какво си мислеше? Да намериш елегантен салон? Къде е сега твоето геройство?

Докато се събличах, усетих една отвратителна миризма, причината на която скоро открих.

Една, две, три… десет… сто… хиляда! Цял облак хлебарки нахлуваше в кабината. Страшните зверове събудиха войнствените ми инстинкти. Заех героична поза, като да се намирах пред изгладнели вълци.

— Ще ме разберете кой съм аз! — извиках, като хванах една обувка.

Започнах истинско сражение, което разгорещената ми фантазия обръщаше в героичен подвиг. Ако добрият ми стар учител можеше да ме види сега, наистина бих му изглеждал като Дон Кихот. Хлебарките порастваха неизмеримо в моите очи… Ето гигантите, ето приказните чудовища… Без да ги избия, аз си легнах убеден, че съм разоръжил черната неприятелска войска. Но едва заспах, множество бодвания ме събудиха.

— Започваме отново!

Станах и започнах нова битка, която продължи, докато първият слънчев лъч се промъкна в моята кабина.

Един глас се провикна:

— Господин Емилио, ставайте…

Беше юнгата, далматинецът Симоне Бадайне.

— Няма значение ставането! Искам да унищожа най-напред тези мръсни животинки…

Юнгата ме покани отново на кувертата3.

Нощта, почти безсънна, ме беше ядосала здравата. Тази покана увеличи още повече гнева ми и аз запратих към юнгата обувката унищожителка, която размахвах, както Самсон размахвал магарешката челюст.

Веднага чух див вой, преследван от върволица проклятия на всички езици на света. Разбрах какво бе станало — обувката, отправена към юнгата, беше ударила пълното лице на капитан Варак, който слизаше към кабината ми.

Последва друг вой, по-страшен от първия. Капитанът, не разбрал добре откъде иде ударът, бе хванал през кръста юнгата.

— Ще те хвърля в морето! — ревеше гигантът, повдигайки с лекота Симоне.

Скочих пред тях.

— Капитане, оставете това момче — не е негова вината. Аз ви хвърлих обувката в лицето!

Капитанът пусна юнгата и ме погледна страшно.

— А! Вие?… Не се ли шегувате?

— Не! Аз!

Капитанът издигна косматия си юмрук…

В тоя момент от очите ми трябва да е искряло нещо особено, защото юмрукът бавно се отпусна надолу.

— Искате да си отмъстите за вчера? — попита ме с глух глас.

— Капитане, обувката не беше отправена към вас, моля да ме извините. — И разказах какво се беше случило.

— Грешката ви не е малка — изтърси накрая капитанът.

— Знам, но ако смятате за уместно да ми сложите някакво наказание… — и се спрях.

— Разбрах — каза той, — но никакво наказание не би могло да изличи обувката от лицето ми. Вие започвате много добре кариерата си, моето момче!

— Капитане, като стигнем на суша, аз ще се самонакажа, предлагайки ви две бутилки ракия.

Гигантът се усмихна.

Мисълта за бутилките бързо промени отношението му. Подаде ми огромната си космата ръка, която стиснах без особен ентусиазъм.

— Да не говорим вече за това — каза той, усмихвайки се, — а да отидем на кувертата.

Случаят вече бе раздвижил екипажа. Двадесет и седемте моряци, от които се състоеше, се надяваха да ме видят удушен или жив изяден от гневливия звяр.

Когато обаче ни видяха да разговаряме най-любезно, те останаха като гръмнати. В тяхната изненада почувствувах също и възхищение от мен. По-сетне майсторът ме приближи.

— Наистина ли сте хвърлил обувка в лицето на капитана? — попита с трептящ от вълнение глас.

— Ами да! Пък и следите още стоят и могат да се видят!

— И не ви преби от бой?

— Както виждате, не.

— Нито ви нагруби?

Аз се усмихнах.

— Мислите ли, че оставям да ме нагрубяват толкова лесно? Гледах страшния ви капитан право в очите и той не мръдна.

Тези думи казах просто и ясно, но те веднага произведоха голям ефект. Майсторът сметна, че съм надарен с чудни добродетели.

— Вие сте хладнокръвен — каза, — нищо не ви плаши. Ще направите най-хубавата кариера в света.

Не е мъчно да спечелиш престиж сред един екипаж: две бутилки понякога стигат, за да укротиш свирепия звяр.