"По суша и море" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

Глава VIТАЙНАТА НА КАМПОАМОР

Затаихме дъх и заслушахме внимателно. Брадвените удари се повтаряха и показваха, че не бяхме се излъгали. Множество хора напредваха встрани от нашата посока.

Изведнъж шумът спря. Какво ставаше?

— Те са открили присъствието ни — каза Мутри — и чакат.

Той дигна брадвата и удари три пъти по едно дърво. Спря за миг. После повтори по същия начин. Друга пауза и накрая пет последователни удара.

След малко отговориха пак толкова удара.

— Наши са! — извика Мутри.

— Как познаваш? — попитах.

— Никак не познавам — отговори той. — Това са знаците, които бяхме уговорили помежду си, в случай че се търсим из гората.

— А, да! Бях забравил.

Мутри започна да вика на малайски с всичка сила и ония му отговориха.

Лицето на Мутри се заоблачи.

— Не изпращат добри новини, коменданте. Сандокан и ние сме обградени.

След малко десет Тигри изскочиха от гъстата преплетена гора, изранени и опръскани с кръв.

Те скитали из гората от два дена, търсейки нашите следи. Сандокан ги бе изпратил със съобщение за мене.

Прочетох го:

„Врагът ви е обградил, но откъм острова, към който напредвате, неговата линия е много отслабена. Тремал Наик я проби и стигна в открито море с един прахо, където ви очаква според заповедта ми в безопасната област на… (следваха градусите на широчина и дължина). Вярвам, че и вие можете да достигнете по някакъв начин брега, където чака вашият прахо. Тремал Наик е натоварен с доставката на храни за моята войска. Предупреждавам ви, че съединените холандски и английски флоти блокират всеки изход към открито море. Смелост и щастие! Сандокан“

— Смелост и щастие! — извиках. — Смелостта ще я имам, но щастие за мене би било да отида при Ева.

* * *

Продължихме пътя заедно с изпратените ми десет Тигри и към обяд излязохме от гората.

Изпратих десет души за авангард. Изстрелите на огнестрелните оръжия, които внезапно долетяха до нас, ни уведомиха, че нашите вече бяха в допир с неприятелите и навярно се бяха разпрострели от края на гората чак до морето.

— Напред! — извиках аз. — Напред! Да пресечем английските редове!

Тигрите не се нуждаеха от насърчение. Те бяха разярени като лъвове и подушваха, че ще могат да отрежат някоя вражеска глава. Аз, Мутри и Кампоамор застанахме начело, следвани от Тигрите, които издаваха диви викове, усилващи тяхната ярост и плашещи още повече врага. Ние се хвърлихме в луд бяг сред неприятелските редове. Това смело нападение ги раздвижи. В същото време полетяха и ударите на Тремал Наик.

Колкото и да се мъча сега да възстановя целостта на това невероятно приключение, успявам само да възвърна една неразбираема смесица от ужас и вой… Виждам страшни ръкопашни боеве, моите Тигри, размахали малайските си крисове — страшни оръжия с острие във вид на пламък. Глави на колониални войници падат в праха, пляскайки глухо, земя, обляна с потоци кръв…

Отначало враговете бяха нападнали смело. Броят ни беше незначителен и те се надяваха скоро да свършат с нас. Но щом като видяха да се търкалят в праха главите на някои от водачите им, всички обезумяха от ужас. В техните очи Тигрите сигурно порастваха като черни дяволи… Врагът се разбяга, оставяйки ни свободни чак до морето…

— Победа! — извика Мутри.

— Кучета! — изрева Кампоамор, облягайки се на ръката на Мутри. Един куршум го беше ударил. Не можеше повече да стои на крака. Мутри, който беше силен като бик, го качи на гърба си.

Изтичахме към залива, където беше закотвен корабът. И докато приближавахме, забелязахме някои войници да бягат от него. При вида на поражението на приятелите им, те бяха подгонени от страха…

Изкачихме се на кораба. Докато Мутри отнасяше Кампоамор в кабината, аз прегледах кораба, за да се уверя, че не са ни приготвили изненада или някой взрив.

— На открито! На открито! — викаха Тигрите, опиянени от близката победа, като нападаха храните, които неприятелят бе изоставил на кораба.

Вдигнахме котва.

В далечината се открояваха английските и холандските военни кораби, които ни очакваха, за да ни накарат скъпо да платим победата си на сушата.

Откъм югоизток духаше силен вятър и корабът полетя като лястовица право към опасността. Трябва да сме били наистина обезумели, за да се хвърлим така сред две неприятелски флоти.

„Скоро ще ни потопят — мислех си аз. — Така ще отида при тази, която ме чака… Съдбата поиска да умра в морето. Да бъде нейната воля!“

Нощта падаше изведнъж, защото бяхме близо до оная тропическа зона, където денят и нощта се редуват без зора и полумрак. Но двете флоти веднага поставиха в действие своите прожектори, търсейки в тъмнината мизерната черупка, на която се намирахме.

Чу се гърмеж.

Това беше сигнал за бясна бомбардировка. Гранатите се сипеха като дъжд около кораба.

Невъзможното ставаше възможно. Прахото бързо проряза двата неприятелски огъня. Аз бях изумен. Безсмисленият опит успяваше сред новите победни викове на Тигрите.

Бяхме в открито море!

* * *

Някой ме хвана за рамото. Беше Мутри.

— Кампоамор умира — каза той. — Да идем да склопим очите му.

Слязохме в кабината. Португалецът ме погледна с неизразима тъга. Улови едната ми ръка… Няколко думи, леки като шепот, се отрониха от устните му.

— Ще стигна пръв при мис Ева.

Млъкна.

Отидохме на моста.

— Бедният Кампоамор! — промърмори Мутри. — Искаше да ти открие тайна, но ти не я разбра.

— Тайна?

— Да, сега ще можеш да я узнаеш.

Внезапно истината осени мисълта ми.

— Бе влюбен в мис Ева? — попитах аз.

Мутри кимна утвърдително.

— Той ли ти каза това?

— Да. Беше отчаян, обезумял и искаше да ти повери всичко, за да го накажеш.

— Да го накажа?

— Бедното момче! Смяташе се за виновен, макар че не бе открил тайната си и пред мис Ева.

— Бедният Кампоамор.

Спуснахме го в морето. Когато изчезна в бездните на океана, една въздишка стегна гърлото ми. Стори ми се, че заедно с него изчезна нещо от спомена за Ева.

* * *

Корабът напредваше, носен от попътния вятър. Приближихме се до мястото, посочено в съобщението на Сандокан. В тази част на морето трябваше да се намира прахото на Тремал Наик, славния лейтенант, с когото войната ни раздели.

Зазоряваше се. Аз и Мутри бяхме задрямали на моста. Стражата ни събуди:

— Пред нас има кораб.

Скочихме на крака и нагласихме бинокъла.

— Прахото на Тремал Наик! — извика Мутри.

Дигнахме сигналното знаме.

След малко Тремал Наик се качваше на нашия прахо. Отдавна не бяхме се виждали. Прегърнах го. Разказахме си накратко какво ни се беше случило. Когато му заговорих за мис Ева, индиецът потъна в дълбоко мълчание. После каза:

— Смъртта на това мило момиче е лоша прокоба за нас! Нека почива във вечен мир! — И добави: — Положението на Сандокан е много тежко… Гонят го от всички посоки, все по-нагоре и по-нагоре в планината… Войските му се лишават от храна и муниции. Ако не му помогнем, загубен е. Кръгът около него все повече и повече се стеснява. Англичаните и холандците скоро ще свършат с него… Какво да направим?

— Да му доставим храни — отговори Мутри.

— Но как да му ги занесем? — попита Тремал Наик.

— Да пробием още веднъж морската стража, да слезем на суша и да навлезем към планината, завързвайки ново сражение — предложих аз.

Тремал Наик одобри. Щяхме да действуваме задружно, в случай че бъде забелязан неприятелски кораб.

Той се върна на своя прахо.

Прекарахме няколко дни на борда. Двата прахо не се изпускаха от поглед. Най-после стражата извести за кораб. Беше английски. Влязох във връзка с Тремал Наик и се приготвихме за нападение.

Този път той заповяда да се прибират не само металите, но и храните. Разбира се, трябваше да победя напълно. Враговете търсеха хиляди начина да ни уморят от глад. Не беше ли справедливо да си доставяме храна за тяхна сметка?

Нападението на английския кораб успя лесно, както винаги. Не срещнахме никаква съпротива. Взехме металите и храните, но не оставихме екипажа и пътниците да гладуват, запазвайки им необходимото количество, докато стигнат най-близкото пристанище.

Натоварихме плячката на двата прахо и потеглихме към остров Момпрачем. Слязохме много предпазливо на мястото, което и Сандокан беше определил за среща, в случай че успее да слезе от планината и от там да навлезе в гората. Но как можехме да узнаем дали планът му е успял?

Попитах Тремал Наик:

— Сандокан — отговори той, — ако успее да проникне в гората, ще намери начин да ни съобщи за това. Ние трябва да чакаме тука, докато не дойде известие от него.

— И ако не дойде?

— Ако не дойде, това значи, че не е успял в намерението си и още е ограден в планината. В такъв случай остава да опитаме нещо трудно, дори отчаяно: да отидем с корабите на юг, да се помъчим да слезем, да пробием отново неприятелската линия и да изкачим планината.

За щастие не стана нужда да прибегнем до това решение, почти невъзможно да се изпълни. На следния ден стотина Тигри се появиха при залива, донасяйки вестта, че Сандокан беше проникнал в гората.

Водачът на стоте носеше също едно съобщение за Тремал Наик и мен, с което заповядваше да предадем храните на Тигрите, да оставим единия от корабите за някой си новоназначен капитан, а аз и Тремал Наик да тръгнем с другия, за да потърсим отново храна.

Изпълнихме заповедите на Сандокан. Дочакахме новия капитан, комуто поверихме един от корабите, давайки му за заместник храбрия Мутри.

Аз и Тремал Наик потеглихме с другия кораб към нови приключения.

За мене тръгването не беше никак весело. Споменът за Ева беше още пресен. И може би бях уморен от този скиталчески и опасен живот. Желанието ми да видя отново Италия и домашните се засилваше все повече и повече…