"Последната битка на Сандокан" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

XXX.

След като лейтенантът си отиде, Сандокан седна на последното стъпало на стълбата, стиснал главата си с две ръце, и потъна в дълбоки размишления. На лицето му бе изписана силна мъка. Ако този суров човек можеше да плаче, сигурно би се разридал неудържимо.

Джоко се бе свил настрани, поглеждайки с тревога своя главатар. Като го виждаше толкова замислен, не смееше да го разпитва за бъдещите планове.

Не бяха минали повече от петнадесет-двадесет минути, когато люкът се отвори отново и в трюма нахлу сноп светлина Сандокан веднага скочи и погледна към стълбата. Надолу слизаше златокосата девойка, смъртно бледа и разплакана. Придружаваше я лейтенантът, сложил десница на пистолета, който бе запасан на кръста му.

Устремен поривисто към годеницата си, Сандокан извика от изненада и буйно я притисна до гърдите си.

— Любов моя! — възкликна той, като я придърпа нежно към другия край на трюма, а комендантът седна на средата на стълбата и остана там със скръстени ръце и свъсено чело. — Най-сетне да те видя пак!

— Сандокан — промълви тя и избухна в ридания, — мислех, че няма да те видя никога вече.

— Кураж, Мариана! Не плачи, изтрий сълзите си!

— Сърцето ми е разбито от мъка, мой храбри приятелю. Не искам да умреш, не искам да те отделят от мен. Аз ще те браня от всички, ще те освободя, искам пак да бъдеш мой.

— Твой!… — тъжно въздъхна Сандокан. — Да, ще бъда пак твой, но кога?

— Защо кога?

— Клето момиче, нима не знаеш, че ме водят в Лабуан, за да ме обесят?

— Но аз ще те спася.

— Ти, да, може би, ако ми помогнеш.

— Значи си замислил нещо? — зарадва се тя.

— Да, чуй ме, любов моя — Той хвърли подозрителен поглед към лейтенанта, който не се бе помръднал от мястото си, отведе я по-навътре и каза: — Замислил съм бягство и се надявам да успея, но ти няма да можеш да дойдеш с мен.

— Защо, Сандокан? Мислиш, че не съм способна да те следвам, че ми липсва смелост да посрещам опасностите? Аз съм енергична и не се страхувам от никого вече, ако искаш, ще убия с нож твоите пазачи, ако трябва, ще хвърля във въздуха този параход с целия му екипаж!

— Невъзможно е, Мариана. Бих дал половината от живота си, да те отведа с мен, но не мога. Необходима ми е твоята помощ, за да избягам, иначе всичко ще отиде по дяволите. Но ти се кълна, че няма да останеш дълго при твоите сънародници, дори ако трябва с несметните си богатства да откупя войска и да я поведа срещу Лабуан.

Мариана се разрида и закри лицето си с ръце.

— Да остана тук, без теб — промълви тя с пресеклив глас.

— Необходимо е, мое клето момиче. Сега слушай! — Той извади от пазвата си една микроскопична кутийка и като я отвори, показа на Мариана няколко червеникави хапчета, които издаваха остра миризма. — Виждаш ли тези хапчета? Съдържат силна, но не смъртоносна отрова, която има свойство да прекъсва живота на един здрав човек за шест часа. Този сън съвсем прилича на смърт и може да заблуди и най-опитните лекари

— И какво смяташ да правиш?

— Аз и Джоко ще глътнем по едно хапче, ще ни помислят за умрели и ще ни хвърлят в морето. А после ще се съживим, свободни в открито море.

— Няма ли да се удавите?

— Не, защото разчитам на теб.

— Какво трябва да направя? Говори, нареди ми, Сандокан, готова съм на всичко, само и само да те видя свободен.

— Сега часът е шест — каза пиратът, като извади часовника си. — След един час аз и Джоко ще глътнем хапчетата и ще нададем силен вик. Ти ще засечеш времето по твоя часовник и ще изчакаш шест часа и две минути, преди да накараш да ни хвърлят в морето. Направи така, че да ни оставят без хамак и без гюлле на краката и се постарай да хвърлиш някакъв пояс в морето, за да можем после да си послужим с него. Гледай да скриеш и някакво оръжие под дрехите ни. Разбра ли ме добре?

— Запомних всичко, Сандокан. Но къде ще отидеш после?

— Сигурен съм, че Яниш ни следва и той ще ни прибере. После ще събера оръжие и пирати и ще дойда да те освободя, дори ако трябва да подложа на огън и сеч цял Лабуан… Ах, проклет да бъде деня, в който приех името Малайски тигър и станах отмъстител и пират!… И ето го страшният главатар на тигрите, окован във вериги, разделен от любимата жена, воден към бесилото!

— Сандокан, не говори така!…

— Да, имаш право мое момиче… Остани да те погледам за последен път — каза той, като видя, че лейтенантът стана и се приближи към тях. Повдигна русата главица на Мариана и я целуна по лицето като обезумял. — Ах, колкото те обичам, скъпа Мариана, а трябва да се разделим! — възкликна със задавен от ридание глас и изтри една сълза от бузата си. — Тръгвай, Мариана, тръгвай, защото, ако останеш още малко, ще се разплача като дете!

— Сандокан! Сандокан!

Пиратът закри лицето си с ръце и се отдръпна.

— Ах, Сандокан! — изхлипа Мариана и се устреми към него, но силите й я напуснаха и се свлече отмаляла.

— Тръгвайте! — извика Малайския тигър и оброни глава. Когато отново вдигна очи, люкът беше вече затворен.

— Всичко е свършено! — въздъхна печално. — Не ми остава друго, освен да заспя, за да се събудя по-късно сред вълните на Малайско море. Но дали някога ще видя щастлива тази, която обичам?

Отпусна се безсилен в подножието на стълбата и остана така в безмълвно отчаяние почти цял час.

— Кураж, капитане, да не се отчайваме още — обади се по едно време Джоко и го изтръгна от това вцепенение.

Сандокан се сепна и скочи енергично:

— Да бягаме!

— Само това чакам.

Тигъра извади кутийката и взе две хапчета, като подаде едното на даяка.

— Трябва да го глътнеш, когато ти дам знак.

— Готов съм.

Сандокан извади часовника си и го погледна:

— Сега е седем без две минути. След шест часа ще се събудим в свободно море — Затвори очи и глътна хапчето, докато и Джоко направи същото.

Скоро двамата бяха обзети от силни спазми и рухнаха на пода, надавайки страшни викове. На палубата всички чуха тези викове, отекващи сред боботенето на машината и шума на вълните, надигнати от мощните витла. Чу ги и Мариана, която вече ги очакваше с тревога.

Лейтенантът веднага се спусна в трюма, следван от няколко офицери и бордовия лекар. В подножието на стълбата се спъна в два трупа.

— Това, от кое го се страхувах, е станало вече, и двамата са мъртви — каза той.

Бордовият лекар ги прегледа, но бе безсилен да направи друго освен да констатира смъртта на двамата пленника. Докато моряците вдигаха труповете, лейтенантът се върна на палубата и се приближи към Мариана, която се бе облегнала на парапета на бакборда и се стараеше да прикрие мъката си.

— Миледи, с Тигъра и другаря му се е случило нещастие — заяви лейтенантът.

— Разбирам… мъртви са, нали!

— Вярно е, миледи.

— Господине — рече тя с пресеклив, но решителен глас, — като живи принадлежаха на вас, но като мъртви принадлежат на мен.

— Давам ви свобода да правите с тях каквото искате. Мога само да ви дам един съвет…

— Какъв?

— Накарайте да ги хвърлят в морето, преди да сме стигнали в Лабуан. Чичо ви може да окачи на бесилото Сандокан дори мъртъв.

— Приемам съвета ви, нека донесат двата трупа на кърмата и ме оставете сама с тях.

Лейтенантът се поклони и даде необходимите разпореждания, за да се изпълни волята на младата леди.

Малко след това пиратите бяха поставени върху две дъски и донесени на кърмата, за да бъдат хвърлени в морето.

Мариана коленичи до главата на вцепенения Сандокан и мълчаливо загледа това лице, сковано от действието на наркотика, но все още запазило мъжествената си гордост.

Изчака докато падне мрак, за да не я види никой, извади от пазвата си две ками и ги скри под дрехите на пиратите.

— Да можете поне да се браните, храбреци мои — промълви тя с дълбоко вълнение

После седна при краката им и с безкрайно търпение започна да брои по часовника часовете, минутите и секундите. Точно в един без две минути стана и решително отиде до парапета на бакборда, откачи два спасителни пояса, без да я види никой, и ги хвърли в морето.

Когато отиде при коменданта, който я чакаше на бака, каза отривисто:

— Господине, да се изпълни последното желание на Малайския тигър!

По негова заповед четирима моряци отидоха до кърмата и вдигнаха дъските с труповете до ръба на борда.

— Още не — извика Мариана и се разрида. Приближи се до Сандокан и го целуна за последен път. При този допир сякаш долови гопло дихание и лека тръпка. Но в следващия миг всичко изчезна Тя се отдръпна бързо и със задавен глас каза: — Пускайте!

Моряците вдигнаха дъските и изсипаха труповете в морето. Двамата пира ги потънаха сред тъмните вълни. А параходът побърза да се отдалечи, отнасяйки нещастната девойка към бреговете на проклетия остров.

Както бе казал Сандокан, този сън подобен на смърт трябваше да трае точно шест часа. И наистина, щом паднаха във водата, двамата пирати веднага се съживиха, без да се чувствуват ни най-малко отпаднали. Със силен тласък на петите изплуваха на повърхността и се огледаха наоколо. Тогава видяха корветата, която се бе отдалечила на около един кабелт и плаваше бавно на изток. В първия миг Сандокан се впусна да я следва, докато Джоко, все още зашеметен от това странно и необяснимо за него съживяване, предпазливо заплува в открито море.

После Тигъра изведнъж спря и се остави да го люшкат вълните, без да откъсва очи от този параход, който му бе отнел годеницата. От гърдите му се изтръгна сподавен вик, който замря на устните.

— Загубена е! — възкликна той с прегракнал от мъка глас. Но, обзет от нов порив, пак се спусна след парахода, борейки се бясно с вълните. И отново спря, безсилен, гледайки го как чезне бавно в мрака.

— Ти бягаш, проклет параход, отнасяйки моята божествена Мариана, но колкото и да е голям океанът, ще те настигна някой ден и ще те разбия!

Отпусна се по гръб на вълните и настигна Джоко, който го чакаше разтревожен.

— Да се махаме оттук, вече всичко е свършено!

— Кураж, капитане, ще я спасим, и то по-скоро, отколкото си мислите.

— Млъкни, не човъркай раната ми!…

— Да потърсим сеньор Яниш, капитане.

— Да го потърсим, защото само той може да ни спаси. Пред тях се простираше обширното Малайско море, над което бе легнал гъст мрак — не се виждаше нито островче, нито платно или някаква светлина, която да сочи присъствието на кораб, само пенливите гребени на вълните, които се блъскаха едни в други, надигнати от нощния бриз.

Двамата плувци, за да пестят силите си, плуваха бавно, на разстояние един от друг, оглеждайки внимателно водната шир. От време на време Сандокан спираше и се обръщаше на изток, сякаш търсеше да зърне пак светлините на парахода.

Бяха изминали вече около една миля, когато започнаха да свалят дрехите си, за да се движат по-свободно, и Джоко се блъсна в някакъв плаващ предмет.

— Акула! — извика той, настръхнал от страх, и вдигна камата.

— Къде е? — попита Сандокан.

— Не, не било акула, струва ми се, че е шамандура — отговори паякът.

— А-а, това е спасителен пояс, хвърлен от Мариана! Ах, милото момиче!… — възкликна Сандокан.

— Дано не е само един.

— Да потърсим, приятелю!

Заплуваха наоколо и скоро успяха да намерят и другия пояс.

— Такъв късмет не очаквах — каза Джоко зарадван. — А сега накъде?

— Корветата идваше от северозапад, значи в същата посока трябва да търсим Яниш.

— Но дали ще го срещнем?

— Надявам се.

— Но ще ни трябват много часове. Вятърът е слаб за праото на сеньор Яниш.

— Няма значение, бих останал цяло денонощие във водата, стига да го намеря.

— Ами акулите, капитане? Нали знаете, че Малайско море е пълно с тези хищни риби.

Сандокан неволно потрепери и се озърна неспокоен.

— Не виждам да се мяркат наоколо ни опашки, ни перки. Да се надяваме, че акулите няма да ни закачат. Хайде да поемаме на северозапад. Ако не срещнем Яниш, като плуваме все в тази посока, ще стигнем до Момпрацем или до южните рифове.

Приближиха се един към друг, за да могат да си помогнат в случай на опасност, и заплуваха в избраната посока, като се стараеха обаче да пестят силите си, защото знаеха, че сушата е много далече. Макар и двамата да бяха решени на всичко, страхът, че ще ги изненада някоя акула, не ги напускаше. Особено паякът се чувствуваше обзет от истински ужас. От време на време спираше и се озърташе плахо назад, защото му се струваше, че чува плясък на опашка и дрезгава въздишка, и неволно свиваше краката си, за да не бъдат захапани от острите зъби на тези морски тигри.

— Никога не съм брал такъв страх — казваше той. — Участвувал съм, кажи-речи, в петдесет абордажа, с ръката си съм избил сума врагове, борил съм се с големите маймуни в Борнео и с тигрите в джунглата, ама сега треперя, като че ли ме тресе. Като си помисля само, че всеки момент отпреде ми може да изскочи някоя от тези хищници, кръвта ми замръзва. Виждате ли нещо, капитане?

— Не — отговаряше неизменно Сандокан със спокоен глас.

— Ей сега пак ми се стори, че чувам отзад дрезгав хрип.

— Ами, това е от страх. Аз не чух нищо.

— А този плясък?

— Идва от моите крака.

— Зъбите ми тракат.

— Успокой се, Джоко. Въоръжени сме с остри ками.

— Ами ако акулите дойдат под водата?

— Ще се гмурнем и ние, за да ги нападнем смело.

— Пък и сеньор Яниш не се вижда никъде!…

— Трябва да е още много далеч.

— Смятате ли, че ще го намерим, капитане?

— В това ми е надеждата… Яниш ме обича много, за да ме изостави на произвола на съдбата. Сърцето ми подсказва, че той следва корветата.

— Да, ама никакъв го няма…

— Имай търпение, Джоко. Вятърът постепенно се засилва и праото ще лети.

— Но с вятъра ще излязат и вълни

— Не ни плашат.

Плуваха още час, като все така внимателно наблюдаваха хоризонта и се озъртаха за акули. Изведнъж и двамата спряха.

— Чу ли? Параходна сирена, нали?

— Да, капитане.

— Не мърдай! — Сандокан се подпря на плещите на даяка и с един скок излезе до кръста от водата. На север видя две светли точки, които браздяха Морето на около две-три мили. — Някакъв кораб идва към нас; — каза той, леко развълнуван.

— Тогава ще го накараме да ни прибере — отвърна Джоко.

— Но не знаем от каква националност е и дали е търговски, или военен.

— Откъде идва?

— От север.

— Опасен курс, капитане.

— Така мисля и аз. Може да е някой кораб, който е участвувал в бомбардирането на Момпрацем и сега търси праото на Яниш.

— И ще го оставим да мине, без да ни вземе на борда?

— Свободата ни струва твърде скъпо, за да я загубим отново, Джоко. Ако ни заловят и този път, никой няма да ни спаси и ще трябва да се простя с надеждата да видя Мариана.

— Може да е търговски кораб — възрази Джоко.

— Не сме на пътя на тези кораби. Я да видя може ли да се различи нещо! — Той пак се метна на плещите на Джоко и се взря внимателно напред. Сега вече ясно видя плавателния съд, който идваше насреща им. — Да не си гъкнал, Джоко! — предупреди го и се пусна във водата. — Военен е, в това съм сигурен.

— Голям ли е?

— Кръстосвач, доколкото видях.

— Английски?

— Не се съмнявам.

— Тогава ще го оставим да мине.

— Не можем да направим нищо друго. Приготви се да влезем под вода, защото ще мине съвсем близо до нас. Бързо, пусни спасителния пояс и бъди готов!

Кръстосвачът — такъв поне го смяташе Сандокан — държеше курс на юг и бързо наближаваше. Като го видяха на сто и петдесет метра от себе си, Сандокан и Джоко се гмурнаха и заплуваха под вода. Когато излязоха на повърхността, за да поемат въздух, чуха някакъв глас: „Кълна се, че видях две глави откъм бакборда. Ако не знаех, че зад кърмата ни има акулачук, щях да спусна една лодка“. Тогава и двамата побързаха да се скрият под водата.

Но скоро трябваше да изплуват пак. За щастие, този път видяха, че кръстосвачът вече се отдалечава на юг. Ала и двамата бяха попаднали в разпенения килватер и се мятаха безпомощно сред вълните му.

— Пазете се, капитане! — извика паякът. — Не чухте ли какво каза оня моряк? Наоколо се върти акулачук!

— Приготви камата си!

— Дали ще ни нападне?

— И аз от това се страхувам, Джоко. Тези чудовища не виждат добре, но имат страшно обоняние. Уверявам те, че тази хищница не следва вече кораба.

— Страх ме е, капитане — оплака се паякът, който се мяташе насам-натам съвсем като обезумял.

— Успокой се, не съм я видял досега

— Може да дойде до нас под вода.

— Ще я чуем.

— Ами спасителните пояси!

— Ето ги пред нас, само два пъти като загребнем, и ще ги стигнем.

— Не смея да мръдна, капитане.

Нещастният даяк толкова се беше изплашил, че ръцете и краката му почти отказваха да се движат.

— Не се влудявай, Джоко! — викна му Сандокан. — Ако искаш да запазиш краката си, не стой там като пън. Хвани се за спасителния пояс и извади камата.

Паякът се поокопити и доплува до пояса, който се полюшваше в пенливата диря.

— Я да видим сега къде се намира тази акулачук! Може пък да успеем да я избегнем — каза Сандокан и за трети път се надигна от водата, като се опря на раменете на Джоко.

Хвърли поглед наоколо и сред пенливата диря видя да се показва нещо като огромен чук.

— Трябва да бъдем нащрек, Джоко. Намира се на петдесет-шестдесет метра от нас.

— Значи, не е продължила да следва кораба, а? — запита паякът, тракайки зъби.

— Подушила е човешко месо — отговори Сандокан.

— Ами като дойде?

— Ще видим след малко. Ти не мърдай и не пускай камата! Доближиха се един до друг и зачакаха с тревога края на това опасно приключение.

Този вид акули са много опасни противници. Главата им има форма на чук, а широката им уста, която се намира в началото на корема, е въоръжена с нанизи остри зъби. Те са смели и ненаситни на човешко месо и когато подушат плувец, незабавно го нападат и го прерязват на две като с трион. Но и на тях им е малко трудно да хванат плячката си, защото трябва да се обърнат по гръб, за да могат да я захапят.

Сандокан и паякът останаха няколко минути неподвижни, ослушвайки се напрегнато, и като не чуха нищо, започнаха да се оттеглят предпазливо. Но на петдесет-шестдесет метра назад изведнъж се появи отвратителната глава на акулата. Чудовището стрелна двамата плувци със зловещите си жълти очи, после изпуфтя дълбоко и този дрезгав звук им се стори още по-зловещ. Отпусна се няколко мига на вълните и изведнъж се хвърли напред, шибайки бясно водата.

— Капитане!… — извика Джоко.

Малайския тигър, изгубил вече търпение, вместо да се отдръпне, пусна спасителния пояс, захапа камата си и заплува решително срещу акулата.

— Аха, и ти ли идваш да ни нападаш?… Ще видим дали морският тигър ще излезе по-силен от Малайския тигър!…

— Не я закачайте, капитане! — замоли се Джоко

— Искам да я убия — заяви Сандокан. вече разярен. — Ха сега да те видя, проклета акуло

Акулатачук, може би изплашена от виковете и от дързостта на Сандокан, изведнъж спря, като разплисна настрани две големи вълни и се гмурна под водата.

— Ще ни издебне отдолу, капитане — извика паякът.

Но се излъга. Миг след това акулата се появи на повърхността и противно на жестокия си инстинкт, вместо да повтори атаката, заплува игриво в дирята на кораба. Сандокан и Джоко я проследиха с поглед и като видяха, че поне за момента ги бе оставила на мира, продължиха своето оттегляне, плувайки все на северозапад.

Ала опасността още не бе преминала — макар и да играеше сред вълните, хищницата не ги изпускаше от очи, от време на време изскачаше над водата, за да се увери каква посока държат, после наваксваше загубеното разстояние, като гледаше да бъде все на петдесет-шестдесет метра от тях. Вероятно изчакваше подходящ момент, за да поднови атаката.

И наистина след малко Джоко, който се намираше по-назад, видя, че хищницата напредва шумно, като тръска глава и пляска силно с опашка. Описа голям кръг около двамата плувци и продължи да се върти около тях, като плуваше ту под вода, ту на повърхността и все повече и повече стесняваше кръговете.

— Внимавайте, капитане! — извика Джоко.

— Готов съм да я посрещна.

— А аз да ви помогна.

— Мина ли ти страхът?

— Почти.

— Не пускай пояса, преди да съм ти дал знак. Да се помъчим да излезем от кръга!

Стиснали с лявата ръка пояса, а с дясната — камата, двамата пирати се оттегляха, обърнати с лице към акулата. Но тя не ги оставяше и продължаваше да свива спиралата, която описваше около тях, като вдигаше високи вълни, пляскайки с мощната си опашка, и показваше острите си зъби, които белееха зловещо в мрака. С един гигантски скок, излизайки почти цялата от водата, изведнъж се хвърли върху Сандокан, който беше по-близо до нея. Малайския тигър пусна пояса и веднага се скри под вода, а Джоко, добил смелост при приближаващата опасност, се спусна напред с вдигната кама.

Като видя, че Сандокан изчезна, акулата с един удар на опашката се измъкна от атаката на Джоко и на свой ред се гмурна във водата.

Сандокан я чакаше. Щом я видя до себе си, хвърли се отгоре й, като я хвана за една от тръбните перки и с един страшен удар на камата разпра корема й.

Смъртно ранена, огромната риба се изви рязко, освобождавайки се от противника, който се готвеше да повтори удара, и изплува на повърхността. Щом забеляза даяка на две стъпки, обърна се по гръб, за да то захапе, но Сандокан вече беше изплувал.

Камата, която я беше ранила, този път се заби в черепа й с такава сила, че острието остана вътре.

— На ти още веднъж и още веднъж, и още, и още — викаше паякът и нанасяше удар след удар.

Този път хищницата се скри под водата завинаги, оставяйки след себе си голямо петно кръв, което бързо нарастваше.

— Като че ли няма да излезе вече на повърхността. Какво ще кажеш, Джоко, а?

Паякът не отговори. Опрял ръце на спасителния пояс, той се мъчеше да се надигне, за да види какво има в далечината.

— Какво търсиш? — попита го Сандокан.

— Там… гледайте… на северозапад! — викна Джоко. — Слава на великия Аллах!… Виждам една голяма сянка… платноход!

— Може би е Яниш — развълнува се Сандокан.

— Много е тъмно, за да се види по-добре, но усещам, че сърцето ми бие силно, капитане.

— Дай да се кача на раменете ти.

Паякът се приближи, Сандокан се подпря на него и излезе от водата до пояс.

— Какво виждате, капитане?

— Това е прао!… Дано да е той!… Проклятие!

— Защо проклинате?

— Корабите, които идват насам, са три.

— Сигурен ли сте?

— Съвсем сигурен.

— Да не би Яниш да е намерил помощ?

— Не е възможно!

— Тогава какво ще правим? Плуваме вече от три часа и да ви призная, чувствувам се изтощен.

— Разбирам те — приятели или неприятели, ще ги накараме да ни приберат. Викай за помощ!

Джоко събра сили и викна колкото му глас държи:

— Хей, хора от кораба!… Помощ!…

След малко откъм морето се чу гърмеж и един глас запита високо:

— Кой вика?

— Корабокрушенци.

— Чакайте.

Скоро видяха, че трите кораба завиха на борд и наближаваха бързо, защото вятърът се бе усилил.

— Къде сте? — запита същият глас.

— Към брега — отговори Сандокан.

Последва кратко мълчание, след което се чу друг глас:

— Гръм и мълния!… Да пукна, ако не е той!… Кой там?

— Яниш! Яниш, аз съм, Сандокан!

На борда на трите кораба отекна мощен възглас:

— Да живее капитанът! Да живее Тигъра!

Първото прао беше вече съвсем близо. Плувците хванаха подхвърленото им въже и се качиха на палубата с пъргавината на маймуни.

Един мъж се втурна към Сандокан и го прегърна крепко:

— Ах, брате мой! Мислех, че няма да те видя никога вече! Сандокан притисна до гърдите си добрия португалец, докато екипажите викаха непрестанно:

— Да живее Тигъра!

— Ела в моята каюта — каза Яниш. — Имаш да ми разказваш много неща.

Сандокан го последва мълчаливо и двамата слязоха в каютата, а корабите продължиха курса си триумфално. Португалецът отвори бутилка джин и я подаде на Сандокан, който изпи няколко чаши една след друга.

— Хайде, разказвай как стана така, че те намерих в морето, докато аз смятах, че си пленен или загинал на борда на парахода, който преследвам упорито от двадесет часа?

— А, кръстосвача ли преследваше? Така и подозирах.

— Гръм и мълния! Разполагам с три кораба и сто и двайсет души и искаш да не го преследвам?

— Но откъде събра толкова народ?

— Знаеш ли кой командува другите два кораба?

— Не, разбира се.

— Писангу и Маратуа.

— Значи не са били потънали през онази буря, дето ни хвана близо до Лабуан.

— Както виждаш, не. Маратуа бил тласнат към остров Пуло Гайа, а Писангу се приютил в залива на Амбонг. Останали там много дни, за да поправят тежките повреди, после се спуснали към Лабуан, където се срещнали. Като не ни намерили в оня малък залив, върнали се в Момпрацем. Аз ги срещнах снощи, когато бяха поели за Индия, подозирайки, че сме отишли натам.

— Слизали ли са в Момпрацем? Кой заема сега моя остров?

— Никой, защото англичаните го изоставили, след като опожарили нашето селище и взривили последните бастиони.

— Така е по-добре — въздъхна Сандокан.

— А сега казвай какво се случи с теб? Видях те, че абордира корветата, докато аз изтърбушвах канонерката, чух победното „ура“ на англичаните и после нищо. Избягах, за да спася поне съкровищата, които носех, но после тръгнах по следите на парахода с надеждата да го настигна и да го абордирам.

— Аз паднах на неприятелската палуба след жесток удар в главата и бях пленен заедно с Джоко. Спасиха ме хапчетата, които, както знаеш, винаги нося в себе си.

— Разбирам — каза Яниш и прихна да се смее. — Хвърлили са ви в морето, защото са ви сметнали за мъртви. А какво стана с Мариана?

— Тя е пленница на борда на парахода — отговори Сандокан с печален глас.

— Кой командуваше парахода?

— Баронетът, но аз го убих в схватката.

— Така си и мислех. Дявол да го вземе, какъв жесток край за твоя нещастен съперник! Какво смяташ да правиш сега?

— Ти какво би направил?

— Аз ли? Бих следвал парахода, за да го абордирам.

— Точно това исках да ти предложа.

— Знаеш ли къде отива параходът?

— Не, но, когато го оставих, се бе насочил, струва ми се, към Трите острова.

— Какво ще прави там? Работата не е чиста, братко. Бързо ли плаваше?

— С осем възела в час.

— Каква преднина може да има пред нас?

— Около трийсет мили.

— Тогава можем да го настигнем, ако вятърът се задържи все така силен. Но… — Яниш замълча, защото чу на палубата необичайно раздвижване и врява.

— Какво става? — попита Сандокан.

— Да се качим горе, брате.

В момента, когато излязоха на палубата, няколко души вадеха от водата някаква метална кутия, забелязана от един моряк на двайсетина метра от десния борд.

— Ой, ой, какво означава това — възкликна Яниш. — Да не съдържа някакъв важен документ, не ми изглежда обикновена кутия.

— Ние сме все по дирите на парахода, нали? — запита Сандокан, който без да знае защо, се почувствува развълнуван.

— Да — отвърна португалецът.

Сандокан извади бързо криса си и с един удар разряза кутията, от която се показа някаква хартия — беше малко навлажнена, но ясно личаха няколко реда, изписани с красив почерк.

— Яниш! Яниш! — викна Сандокан с треперещ глас.

— Чети, братко, чети!

— Струва ми се, че ослепях…

Португалецът грабна хартията от ръцете му и прочете: „Помощ! Откарват ме на Трите острова, където ще дойде чичо ми, за да ме отведе в Саравак, Мариана.“

Щом чу тези думи, Сандокан изрева като ранен звяр и се олюля, сякаш бе ударен с куршум:

— Загубена, загубена завинаги!… Лордът…

Яниш и пиратите го бяха наобиколили и го гледаха с тревога и дълбоко вълнение, сякаш изпитваха същата мъка, която късаше сърцето на този нещастник.

— Сандокан, кълна ти се, че ще я спасим дори ако трябва да абордираме кораба на лорда или да нападнем Саравак и Джеймс Брук, който го управлява! — заяви решително Яниш.

Сандокан, който до този момент седеше сломен от мъка, скочи на крака с пламнали очи и променено лице.

— Тигри на Момпрацем — викна той с мощния си глас, — трябва да избием враговете и да спасим нашата кралица. Всички към Трите острова!

— Отмъщение!… — ревнаха в отговор пиратите. — Смърт на англичаните, да живее нашата кралица!

Миг след това трите платнохода завиха на борд и се отправиха към Трите острова.

С промяната на курса пиратите се заловиха трескаво за работа, подготвяйки се за битката, която несъмнено щеше да бъде много жестока и може би последна с омразния неприятел.

Пълнеха топовете, сглобяваха бомбардите, отваряха буретата с барут, трупаха огромни количества гюллета и гранати на носа и на кърмата, сваляха излишните въжета от такелажа и подсилваха най-необходимите, издигаха барикади, подготвяха абордажните куки. На палубата бяха донесени дори съдове с алкохол, за да го изсипят горящ върху неприятелския кораб.

Сандокан ги насърчаваше с жестове и с думи, като обещаваше на всички да прати на дъното този параход, който го бе държал окован, бе избил най-храбрите му пирати и бе отвлякъл годеницата му.

— Да, ще разбия този проклетник, ще го подпаля — току възкликваше той. — Да даде бог само да стигна навреме, за да попреча на лорда да я отмъкне.

— Ако се наложи, ще нападнем и лорда — рече Яниш. — Кой би могъл да устои на атаката на сто и двайсет момпрацемски тигри?

— Но ако стигнем много късно, когато лордът вече е отплавал за Саравак на борда на някой бърз кораб?

— Ще го настигнем в града на Джеймс Брук. По-скоро друго ме безпокои: как да завземем парахода, който трябва да е хвърлил вече котва на Трите острова. Трябва да го изненадаме, но… ах, как забравяме!…

— Какво искаш да кажеш?

— Не помниш ли какво се опита да направи лордът, когато го нападнахме по пътеката за Виктория?

— Да — каза едва чуто Сандокан и косите му настръхнаха. — За бога, ти смяташ, че комендантът…

— Може да е получил заповед да убие Мариана, за да не я остави да падне в наши ръце.

— Не е възможно, не е възможно!

— А пък аз ти казвам, че се страхувам за годеницата ти.

— Тогава? — промълви Сандокан.

Яниш остана замислен, без да отговори. Но изведнъж се плесна по челото и възкликна:

— Готово!…

— Говори, бързо, братко! Ако имаш някакъв план, казвай го. веднага!

— За да предотвратим катастрофата, по време на атаката някой от нас трябва да бъде близо до Мариана, за да я брани.

— Вярно с, но как да стане това?

— Ето какво: както знаеш, в ескадрата, която ни нападна в Момпрацем, имаше платноходи на султана на Варауни.

— Не съм забравил.

— Ще се преоблека като султански офицер, ще издигна флага на Варауни и ще абордирам парахода, уж че съм пратен от лорд Джеймс.

— Чудесно!

— На коменданта ще кажа, че трябва да предам писмо на леди Мариана и щом вляза в каютата й, ще се барикадирам заедно с нея. Като ви свирна с уста, скачате на кораба и започвате сражение.

— Ах, Яниш! — притисна го Сандокан до гърдите си. — Колко ще ти бъда задължен, ако успееш!

— Ще успея, Сандокан, само да стигнем преди лорда! В този момент от мостика извикаха:

— Трите острова!…

Сандокан и Яниш побързаха да се качат на палубата. На седем-осем мили се мяркаха високи скални масиви. Всички пирати забиха очи натам, търсейки жадно парахода.

— Ето го! — извика един даяк. — Ей там долу виждам дим.

— Да — потвърди Сандокан, чиито очи сякаш се възпламениха. — Зад рифовете се издига черен стълб дим. Параходът е там!

— Да действуваме с ред и да се подготвим за атаката — каза Яниш. — Писангу, прехвърли още четиридесет души на нашето прао!

Прехвърлянето бе извършено веднага и екипажът, подсилен със седемдесет души, се събра около Сандокан, който направи знак, че иска да говори.

— Тигри на Момпрацем — каза той с гръмовен глас, който завладяваше тези хора и им вдъхваше изключителна смелост, — ще водим страшна борба, защото екипажът, с който ще трябва да се бием, е по-многоброен и по-подготвен от нас, но помнете, че това ще бъде последната битка под водителството на Малайския тигър, в която за последен път ще се срещнете с ония, които разрушиха нашата мощ и нашата втора родина. Като дам знак, искам да нахлуем на неприятелската палуба с предишна да дързост на Монпраценските тигри.

Ще ги изтрепем всичките! ревнаха пиратите, размахвайки бясно оръжия. Само дай знак, Тигре!

Там, на проклетия параход, който се готвим да нападнем, се намира кралицата на Монпрацем. Искам тя да бъде пак моя, да бъде освободена!

— Ще я спасим или ще паднем до един!

— Благодаря ви, приятели, сега всички по бойните си места, а на мачтите развейте знамето на султана!

Като издигнаха флаговете, трите платнохода се отправиха към първият остров, по-точно към един малък залив, където се очертаваше неясно някаква тъмна маса, над която се виеха кълба дим.

— Яниш рече Сандокан, приготви се, защото след един час ще бъдем в залива.

— Готово — отвърна Яниш и изчезна под мостика.

През това време корабите продължаваха да плават със свити платна и султанския флаг на гротмачтата. Топовете бяха заредени, бомбардите също, а пиратите, с оръжие в ръка, готови да се хвърлят на абордаж.

Застанал на носа, Сандокан следеше внимателно парахода, който се виждаше все по-ясно и по-ясно — изглежда, бе хвърлил вече котва, макар че машината му още не бе спряна. Човек би казал, че със своя остър поглед страшният пират се мъчи да открие любимото момиче. От време на време от гърдите му се изтръгваха дълбоки въздишки, челото му бе свъсено, ръцете му си играеха нервно с ятагана. После пламтящите му очи обходиха морето около Трите острова, сякаш търсеха да открият нещо. Без съмнение, той се страхуваше в разгара на битката да не бъде изненадан от лорда и ударен в гръб.

Бордовият хронометър показваше дванадесет часа на обед, когато плагноходите стигнаха при входа на залива. Параходът бе закотвен точно по средата, на бизанмачтата се развяваше английският флаг, а на върха на гротмачтата — голямата лента на военните кораби. По палубата се движеха много хора. Като го видяха в обсега на оръдията, пиратите се спуснаха като един човек да стрелят, но Сандокан ги спря с жест.

— Още не! — каза той. — Яниш!…

Португалецът излезе облечен като султански офицер, с широка зелена куртка и шалвари, и голям тюрбан на главата. Държеше някакво писмо.

— Каква е тази хартия? — учуди се Сандокан.

— Писмото, което ще предам на леди Мариана.

— А какво й писа?

— Че сме готови, да не се предава.

— Но трябва да й го предадеш ти, щом искаш да се барикадираш с нея в каютата.

— Няма да го дам на другиго, бъди сигурен, братко.

— Ами ако комендантът те придружи до каютата?

— Ако видя, че работата се заплита, ще го убия — отговори хладнокръвно Яниш.

— Залагаш на опасна карта, Яниш.

— Искаш да кажеш кожата си, но се надявам и този път да я запазя. Хайде, скрий се и ми довери командуването на корабите за малко. А вие, тигри, не гледайте така свирепо и не забравяйте, че сме верни поданици на оня негодник, който се е провъзгласил за султан на Борнео.

Стисна ръка на Сандокан, намести тюрбана си и викна:

— Към залива!…

Корабът, следван от другите два платнохода, влезе смело в лагуната и се доближи до корветата.

— Кой там? — запита един от вахтените.

— Борнео и Варауни! — отговори Яниш. — Важни вести от Виктория. Писангу, пусни малката котва и отпусни веригата! — обърна се към своя боцман.

Преди вахтените да са отворили уста, за да спрат платнохода да дойде борд до борд, маневрата беше вече изпълнена. Корабът удари парахода под котвата на десния борд и остана там като залепен.

— Къде е комендантът? — запита Яниш вахтените.

— Отдръпнете кораба — викна един войник.

— По дяволите всички правилници! — изруга Яниш. — Гръм и мълния! Да не би да се страхувате, че моите кораби ще потопят вашия? Хайде, бързо повикайте коменданта, че имам да му предавам заповеди.

Лейтенантът тъкмо се качваше с офицерите си на командния мостик. Приближи се към кърмовия парапет и като видя Яниш, който му показваше някакво писмо, даде заповед да спуснат стълбата.

— Кураж — каза тихо Яниш на пиратите, които гледаха навъсено парахода. Когато хвърли поглед към кърмата, срещна пламтящите очи на Сандокан, който се криеше под едно платно, метнато върху люка. В следващия миг португалецът се озова на неприятелската палуба, почувствува, че го обзема страх, но лицето му остана спокойно.

— Коменданте — заяви той, като застана мирно пред офицера, — трябва да предам писмо на леди Мариана Гайлонк.

— Откъде идвате?

— От Лабуан.

— Какво прави лордът?

— Въоръжаваше един кораб, за да дойде при вас.

— Не ви ли даде писмо за мен?

— Не комендате.

— Много странно! Дайте ми писмото, аз ще го предам на леди Мариана.

— Извинете, коменданте, но трябва да й го предам лично — смело отвърна Яниш.

— Тогава елате

Яниш усети, че кръвта във вените му замръзна. „Ако Мариана направи само един жест, загубен съм“ — помисли си той и погледна крадешком към кърмата: десетина или дванадесет пирати се бяха покатерили по рейте на платнохода и още толкова бяха застанали на стълбата, готови всеки миг да се хвърлят върху английските моряци, които ги оглеждаха любопитно. Последва лейтенанта и заедно слязоха по стълбата, водеща към кърмата Косата му настръхна, когато видя капитанът да чука на една врата и чу гласа на Мариана: „Влезте!“.

— Пратеник на вашия чичо лорд Джеймс Гайлонк — обясни капитанът като влезе.

Мариана, застанала насред каютата, бледа, но горда, трепна, щом видя Яниш, ала не издаде никакъв звук Веднага бе разбрала всичко. Пое писмото, отвори го и най-спокойно го прочете.

През това време Яниш, блед като мъртвец, се доближи до илюминатора на бакборда и неочаквано възкликна:

— Ах, виждам параход, който се отправя насам, коменданте!

Лейтенантът се спусна към илюминатора, за да се увери със собствените си очи. Яниш светкавично се хвърли отгоре му и го удари силно по главата с дръжката на криса. Офицерът се строполи на пода без да гъкне Но Мариана извика ужасена.

— Тихо, сестрице — предупреди я Яниш, докато връзваше нещастния комендант и му запушваше устата — Ако съм го убил, бог ще ми прости.

— А Сандокан къде е? ч

Готов за бой. Помогнете ми да се барикадираме, сестрице Тласна един тежък шкаф към вратата и натрупа зад него сандъци, рафтове и маси.

— Какво става? — запита уплашено Мариана.

— Сега ще разберете, сестрице — отвърна Яниш и извади ятагана и пистолетите Показа се от илюминагора и свирна с уста После застана зад вратата, стиснал двата пистолета в ръце.

В този миг на палубата избухнаха страшни викове

— Отмъщение! Отмъщение! Да живее Малайския тигър! После се чуха пушечни и пистолетни изстрели, неописуеми крясъци, псувни, проклятия, охкания и плачове, трополене и звън на оръжия

— Яниш! — извика Мариана, премаляла от страх

— Кураж, дявол да го вземе! — кресна й Яниш — Да живее Малайския тигър!

Чуха се бързи стъпки по стълбите и гласове:

— Коменданте! Коменданте!

Яниш и Мариана се притаиха зад барикадата.

— Хиляди дяволи Отворете, коменданте! — извика един глас.

— Да живее Малайския тигър! — отвърна му Яниш.

Отвън долетяха проклятия, викове на ужас, после силен удар разтърси вратата.

— Яниш! — проплака Мариана.

— Не се бойте!

С още два удара вратата бе разкъртена, една брадва огвори процеп и се показа цевта на пушка. Но Яниш светкавично я отблъсна и изпразни пистолета си през процепа. Някакво тяло тупна на пода, докато другите се втурнаха обратно по стълбите:

— Предателство! Предателство!

Битката на палубата продължаваше, отекваха страшни викове, пушечни и пистолетни гърмежи. И сред тази адска врява се носеше гръмовният глас на Сандокан, който хвърляше своите орди в атака.

Мариана бе паднала на колене, а Яниш се мъчеше да отмести барикадата, когато няколко гласа извикаха изведнъж:

— Пожар!… Да се спасява, кой го може!

— Гръм и мълния! — възкликна португалецът пребледнял, с отчаяни усилия събори барикадата и с един удар на ятагана сряза въжето, което свързваше нещастния комендант. После грабна Мариана на ръце и изтича навън

Гъсти кълба дим бяха обзели вече коридора, откъм офицерските каюти нахлуваха пламъци. Яниш изскочи на палубата с ятагана между зъбите. Битката вече привършваше. В момента Малайския тигър атакуваше яростно кърмовия мостик, където се бяха задържали трийсет или четирийсет англичани.

— Пожар! — извика Яниш.

Англичаните, които виждаха, че са вече сразени, заскачаха безредно в морето Сандокан се обърна към Яниш, разблъска хората около себе си и грабна Мариана на ръце:

— Моя! Най-сетне моя!

— Да, твоя, и този път завинаги — промълви тя.

Но в същия миг откъм морето отекна топовен залп.

— Лордът!… Всички на борда на платноходите! — изрева Сандокан.

Сандокан, Мариана, Яниш и оцелелите от битката пирати оставиха парахода, който гореше вече като сноп сухи съчки, и се прехвърлиха на платноходите, където взеха и ранените.

За миг платната бяха вдигнати, пиратите хванаха греблата и трите платнохода се измъкнаха бързо от залива, излизайки в откри го море.

Сандокан отведе Мариана на носа и с върха на ятагана си й посочи една малка бригантина, която плаваше на седемстотин стъпки от тях, отивайки към залива.

— Виждаш ли го, Мариана? — попита я Сандокан, като посочи един човек, облегнат на бугшприта.

— Чичо ми! — изхлипа момичето и закри лицето си с ръце.

— Погледай го за последен път!

— Ах, Сандокан!

— Гръм и мълния, той е!… — възкликна Яниш, грабна карабината от ръцете на един малаец и я насочи към лорда, но Сандокан го спря.

Бригантината напредваше бързо, мъчейки се да препречи пътя на трите платнохода, но беше вече много късно. С неудържима сила вятърът тласкаше корабите на изток.

— Огън по тези нещастници! — чу се гласът на лорда Проехтя гоповен залп и гюллето свали пиратското знаме, издигнато малко преди това по заповед на Яниш. Сандокан сложи ръка на сърцето си и промълви печално:

— Сбогом, пиратство, сбогом Малайски тигре!

После пусна рязко Мариана и се наведе към оръдието на кърмата. Бригантината вече сипеше яростно гюллета и куршуми върху трите платнохода. Сандокан обаче не помръдваше, все още се целеше. Надигна се изведнъж и допря фитила. Топът се възпламени. ревна и миг след това фокмачтата на бригантината рухна в морето.

— Видя ли? — викна Сандокан. — Хайде сега преследвай ме! Бригантината изведнъж спря и зави на борд, без да прекъсва стрелбата. Сандокан вдигна Мариана на ръце и я показа на лорда, който крещеше като луд от носа на своя кораб.

— Ето моята съпруга!

Но после отстъпи бавно назад, олюля се и се отпусна в ръцете на обожаемата Мариана. И този мъж, който не бе плакал никога в живота си, избухна в ридания.

— Яниш, курс към Ява!… — едва промълви той. — Тигъра е мъртъв, и то завинаги!