"Корабокрушенците от Шпицберген" - читать интересную книгу автора (Салгари Емилио)

Глава VIАРХИПЕЛАГЪТ ШПИЦБЕРГЕН

Архипелагът Шпицберген, или Шпицберг, се намира, така да се каже, на границата на обитаемия свят. Разположен е между седемдесет и седмия и сто осемдесет и осмия градус северна ширина, но все още не се знаят точните му граници, защото не е бил напълно изследван. И не се знае дали земята на крал Карл, която се намира на юг, свършва при тридесет и първия градус източна дължина, или се простира към Земята на Зики, открита от изследователя Пайер, а по-късно проучена от Лойд Смит по време на полярната експедиция през 1880 година.

Дълго време са мислили, че Шпицберген е само един остров или най-много два, свързани с ледени блокове, но след изследванията на Пири се знае, че той образува един истински архипелаг.

Шпицберген е най-големият остров, набразден от заливи и фиорди, с вериги от доста високи планини и с огромни ледове, които като че ли всяка година се увеличават все повече и повече.

Най-голям от фиордите е Айсфиорд, запазен от всички ветрове и толкова широк, че може спокойно да побере една многобройна флотилия. На южния бряг е заливът Магдалена, заобиколен с гранитни планини, високи 1500 до 1800 метра. Той е последното възможно място, където корабите могат да хвърлят котва, и се намира само на двеста и петдесет левги от полюса.

След Шпицберген идва Североизточната земя, която е най-малко позната. Остров Едже има един залив на югозапад. Земята на крал Карл е най на изток и най-малко изследвана. После идват островите Баренц, островът на принц Карл, остров Хопе и Седемте острова.

На този архипелаг, който принадлежи на Русия, не живее никакво човешко същество, но затова пък има много елени, бели мечки и тюлени.

Тук зимата трае десет месеца. Непрекъснато валят снегове. Тежки и гъсти мъгли забулват винаги планините, а по брега се образуват грамадни ледени блокове.

Дори и през летните месеци растителността е много оскъдна. Тук има само лишеи и някои видове мъхове.

„Торпа“, след като видя Южния нос, бързаше да стигне в Айсфиорд, преди ледовете да го затворят.

Томсен бе наредил да се опънат всички платна, само и само да се ускори максимално ходът.

Сега и без помощта на далекогледа Южният нос се виждаше. Той приличаше на грамадно ледено копие, зад което се издигаха високи планини. Върховете им бяха забулени от мъгла, а по-надолу се отразяваха блясъците на широки ледници, които непрекъснато произвеждаха айсберги.

Капитанът наблюдаваше внимателно носа с далекогледа си, като че ли търсеше някакво указание за корабите на Фойн.

Изведнъж той трепна и свали далекогледа.

— Какво има, господин Томсен? — запита Оскар.

— Открих знак — отвърна китоловецът с развълнуван глас.

— Какъв знак?

— Да, професоре, не се лъжа. Погледнете там долу, там, където има малка могила от ледове, малко по на запад.

Оскар грабна живо далекогледа и го насочи в указаната посока.

— Какво виждате? — запита капитанът.

— Една мачта с два флага, но… тези флагове нямат цветовете на Швеция или на Норвегия.

— Това няма значение. В общата суматоха при едно корабокрушение кой ще има време да подбира цветовете! Корабокрушенците са намерили набързо едно английско и едно американско знаме и са ги закачили.

— Разбира се, много вероятно е — съгласи се Оскар.

— Пригответе голямата лодка — отново даде заповед капитанът.

Моряците, които също бяха забелязали двата флага, сега побързаха да свалят лодката в морето.

„Торпа“ се намираше само на половин миля от Южния нос и не можеше да се приближи повече поради ледените блокове. При една заповед на капитана платната бяха свити.

— Искате ли да ме придружите, професоре? — запита Томсен.

— Да, капитане.

Въоръжиха се с пушки, защото не беше никак разумно да нехаят при положение, че може би брегът бе обитаван от бели мечки, и слязоха в голямата лодка, придружени от шестима моряци и един кърмчия. Между ледовете се откриваше тесен проход, в който навлезе лодката, и не след дълго се озова при скалите, които заобикаляха брега.

Двата флага, обтегнати на тел на върха на една скала, се намираха само на десетина крачки. Томсен и професорът слязоха на брега и хвърлиха дълъг, изпитателен поглед наоколо си. Нямаше никакъв друг признак на живот.

Само морски птици кръжаха над ледовете.

Китоловецът и неговият придружител побързаха да се отправят към антената. Тя беше от здрава корабна тел. На височината на човешки бой върху нея бяха изрязани някакви думи като че ли с острие на нож.

Томсен се понадигна малко и успя да прочете написаното на английски и на норвежки. То гласеше: „Разкопайте тука.“

— Очаквах това — каза капитанът загрижен.

— Смятате ли, че това е от корабокрушенците на „Торнеа“ и „Гьотеборг“? — запита Оскар.

— Сега ще узнаем това, професоре — отвърна Томсен.

Той разчупи леда и започна да копае, като хвърляше наляво и надясно парчетата лед. Издълба една дупка, дълбока около тридесет сантиметра, и изведнъж лопатата му удари в нещо твърдо, което издаде металически звук.

— Ето, тук има нещо — каза китоловецът.

Той разшири дупката и измъкна една кутия като тези, в които нареждат рибата. С един удар на ножа си разсече капака и измъкна една малко овлажнена хартия, сгъната на четири, изписана с доста едър почерк. Зачете жадно:

И по-надолу:

— Ето едно щастие, което понякога спохожда корабокрушенците — извика Томсен със светнало лице. — Вече могат да се смятат за спасени, защото аз ще вляза в Айсфиорд въпреки всички ледени блокове.

— Дано да им е стигнала храната.

— Ако са успели да си вземат оръжие, могли са да убият и някой елен. Хайде, бързо на кораба!

Те слязоха от скалите и се качиха в лодката. Капитанът взе със себе си документа. Десет минути по-късно бяха вече на кораба и съобщаваха на моряците радостната новина.

Платната бяха веднага разпуснати и „Торпа“, след като мина покрай брега, се отправи на север.

Вятърът, който бе променил посоката си, като духаше от югозапад, благоприятстваше пътя на кораба, който напредваше вече с бързина не по-малка от шест възела в час. Сега и морето беше спокойно, но покрай брега вълнението бе все още доста силно. Няколко айсберга се носеха по вълните, но те бяха нарядко, така че „Торпа“ успяваше да ги избегне.

В това време Томсен не преставаше да изучава брега с далекогледа си, като се надяваше да открие останките на някой от потъналите кораби. Двамата, капитанът и професорът, се бяха качили в кабината на наблюдателя, но и оттам нищо не се виждаше.

Брегът, покрит със сняг, беше съвсем пуст. Дори птичките, накацали по скалите, се виждаха нарядко и стояха някак си оклюмали.

Тази част от острова беше най-дива, най-пуста. Брегът слизаше стръмно надолу и правеше приближаването на кораба съвсем невъзможно. Фиордите бяха тесни и криви и осеяни с подводни скали, така че и лодка не можеше да влезе в тях. В далечината, навътре в острова, се виждаха високи планини, чиито върхове бяха покрити с вечни снегове и в котловините им блестяха ледници.

Към шест часа привечер промяната на вятъра спря „Торпа“. Започна да духа отново северният вятър, който донесе тежки облаци и надигна високи вълни.

Томсен не пожела да спуснат котва край брега и нареди да продължат пътуването, като платната постоянно се въртяха, твърде уморителна маневра, от която моряците не се отказаха, защото знаеха, че другарите им в беда ги чакат с нетърпение.

Към десет часа вечерта мъглата още повече се сгъсти, а заедно с нея се увеличи и студът. Започна да вали сняг.

Томсен беше неспокоен и не напускаше кърмилното колело. Не искате да отстъпи на никого управлението на кораба. Беше го довел дотук въпреки всички препятствия — ледове, мъгли и вълни, и сега искаше сам да довърши делото си, като навлезе в Айсфиорд.

Вече плаваха доста далеч от брега, защото капитанът се страхуваше от крайбрежни скали.

В полунощ снеговалежът се засили и морето ставаше все по-зловещо. Всичко беше побеляло от сняг, а студът беше толкова голям, че пяната на вълните замръзваше на носа на кораба.

От необятното море се чуваха гръмките трясъци от разпукването на ледените планини. Като че ли огромна флотилия се сражаваше успоредно на бреговете на Шпицберген.

Томсен беше по-напрегнат отвсякога: намираше се между две нещастия и искаше да избегне и двете. На юг се простираше стръмният скалист бряг, който не можеше да приюти кораба, защото вълните щяха да го разбият, а на запад бе царството на ледовете.

Към три часа сутринта „Торпа“ се блъсна в нещо и спря за миг. Изглежда, че това бе някакъв леден блок, който моряците не бяха забелязали.

Това спиране трая само няколко секунди. Тласнат от вятъра, корабът отново продължи пътя си. Изглежда, че плаваше между две редици ледове, защото и отляво, и отдясно се виждаха през мъглата ледените светлини.

Неочаквано сблъскването се повтори и този път то бе толкова силно, че целият кораб заскърца заплашително.

Почти в същата минута наблюдателят извика:

— Пътят е препречен! Обърнете наляво, иначе ще се разбием! Веднага наляво!