"Париж" - читать интересную книгу автора (Багряна Елисавета)

Елисавета БагрянаПариж

1 ОБИЧАМ ТВОИТЕ безбройни сиви улици, през вековете оцелели тъмни къщи и кафенетата с космополитна пъстра публика, и твоя дъжд, и замъгленото небе намръщено. Да гледам привечер, на Pont des arts поспряла, новлеклите се черни шлепове по Сена, Cite-то, като кораб над водите нос подало, готово сякаш всеки миг да тръгне по течението. Да скитам без посока, чужда и далечна, залутана из непознатите квартали, или от някоя тераса да погледам вечер реката на тълпата, булевардите заляла. Далеч от тебе, изведнъж настъпват мигове — зачезвам твоя дим бензинов да подишам и болна от носталгия, се вдигам и пристигам като в родина, може би от друг живот предишен. — Париж, огромен паяк, спрял се неподвижно, заметнал тънката си мрежа над земята, стоиш и чакаш — жертвите отвсякъде прииждат, изсмукваш им кръвта и непотребни, ги замяташ! 2 ИЗПРАШЕН, УМОРЕН, сразен — денят си отминава. Над Сена тамян кадят издъхнатите пари. Спусни се нощ, желана нощ за отдих и забрава! Разкрий, Париж, магеснико, вълшебствата си стари! Дали са те в тълпите ти и вечната им врява, или в безчетните стрелки и релсите по гарите, или в кортежа от коли, които префучават сред феерични светлини, реклами и пожари… Не знам, но ето ме, дойдох и цяла ти се давам: опий ме с гъстите вина и тайни заклинания, приспи ме, потопи ме там — във купела оловен, във който много за живот и помен си кръщавал, о, много като мен, дошли през бури, океани, за да изчезнат в твойта паст… и се родят отново! 3 НЕ ЩЕ ЗАБРАВЯ през тази юлска привечер и тази странна песен на гърбушката. Неделен ден. Аз гледам през прозореца разтворен как над града се спущат синкави мъгли, дърветата в Jardin des plantes се вият чак до корена и всеки миг дъждът ще завали. Подгонени от него, минувачите — жени, мъже, — работници от тоя стар квартал, припряно стъпките си ускоряват и малко весели след празничния излет, за който седем дена са мечтали, прибират се към домовете пусти, за да изпълнят утре рано пак метрото, понесло ги към фабричните устия… И изведнъж, сред тихата вечерна улица, с треторазредни и съмнителни хотели, затремоляват тънки струни телени, извива и се носи топъл женски глас: една мелодия, банална и позната (във някое монмартърско ревю навярно пята), неузнаваемо преобразена в този час, като детински плач в небето се издига. На кръстопътя долу, с восъчно лице, с дебела черна плитка на тила прибрана и с мандолина във ръцете, гърбушка малка, ни жена, нито дете, посред тълпа с разкрити дъждобрани — като огромни черни гъби под дъжда поникнали — стои и пее, на дъжда и хората привикнала, а черната тълпа наоколо расте. Аз слушам дръзките слова на песента, трогателно невинни в нейната уста, и мисля: страшен дял от болката в света безмерен, обида божа и човешко примирение, една съдба, едни неотменими скърби са скрити в тази млада детска гърбица… 4 ВЕЧЕР ТИХА, необикновена. Друг е сякаш тази нощ Париж. Забрави тъги и грижи, виж разноцветните огньове в Сена. Виж по авенюто как прелитат занемели — тихо, без сигнал и изчезват там, към Etoile, сякаш черни прилепи — колите. Мигом осветени зад стъклата, мяркат се усмихнати жени, а по тях горят звезди, луни — малки двойници на светилата. Радвай се на този миг неведом — много ли са земните ти дни? Обърни се вляво, погледни: щастието може би е редом. Усмихни се с вярваща усмивка, пресегни със даваща ръка — ще намериш може би така дирената радост и почивка. Да изчезнат прежните години — тъмни сенки в минатия път — че сега е пролет и цъфтят пищни тюйлерийските градини. 5 КОГАТО В ПОЛУНОЩ несетно загаснат градските огньове, на Sacre-coeur звездата бяла, на Айфел мълниите ярки, затихне вечната Мадлена — и над града забди отново сама света Женевиева, сред мъртвите царици в парка… Когато сякаш в лабиринти потънат сънени тълпите, спрат бесните автомобили, последното метро замине и дневният западал прах — със мириса на дим наситен, напудри статуите бледи по улиците и градините… Мъглата влажна, сякаш гъба, попие светлите реклами, изтекъл, спре потокът черен по Елисейските полета, угаснат ярките витрини като миражи и измами и само светещи останат тук-там всенощни кафенета… Когато даже портиера най-после сън дълбок обхване — дослушал стъпките последни, преминали по коридора — и като стар домашен плъх, едва изпъплал до тавана, заспи там, никому ненужен до сутринта, и аснасьора… Тогава ти, сърце, събрало като във фокус чудодеен гнета, шума, лъчите остри на този град хилядоцветен — ще доловиш ли топла дума, усмивка или песнопеене, като утеха и надежда в съня ти кротко да засвети?