"Отдавна не сме се виждали" - читать интересную книгу автора (Макбейн Ед)

ГЛАВА ОСМА

Общата болница във Форд Мърсър беше построена непосредствено преди началото на испано-американската война. Карела беше информиран за това от сержанта от Женския волнонаемен корпус, която го бе повела към архива. Нямаше основания да се съмнява в думите й, тъй като сградата имаше наистина старовремски вид: високи тавани, дебели стени и дълги тесни прозорци, с височина колкото два човешки ръста. След като излязоха от кабинета на полковник Андерсън, слязоха на партера и тръгнаха по коридор, подхождащ повече на манастир. През прозореца се виждаха градина без цветя и ливада, която стигаше чак до река Хърб. В далечината се виждаха сивите стени на затвора Кесълвю. Карела познаваше множество хора, които се намираха в този затвор. Всичките — престъпници. Карела, по свой начин, ги приемаше за нещо като делови партньори.

Сержантът бе привлекателна блондинка на около тридесет години, на която маслиненозелената армейска униформа стоеше като на манекен. Ниските й токчета тракаха ритмично по керамичните плочки на коридора. Бедрата й приятно се въртяха, а сините й очи отразяваха светлината на ноемврийското слънце.

— Можеш да си помислиш, че са очаквали тази проклета война, нали? — каза тя. — Иначе защо са построили цели две болници? Нали знаеш как й викат на тази?

— Да. Общата болница.

— Нали знаеш вица?

— Не. Какъв виц?

— А има ли отделна болница за сержантите?

Карела я погледна.

— За сержантите.

— А, сега разбрах5.

— Загря най-сетне — тя се засмя. Карела се замисли дали пък не започва някакъв флирт. Реши, че не. А може би все пак флиртуваше. Не, реши накрая, не флиртува.

— Ето че пристигнахме — го осведоми, когато достигнаха една масивна дървена врата в дясната страна на коридора.

Карела я последва в огромна стая, препълнена с метални каси. И тук имаше високи тавани и грамадни прозорци. Касите бяха подредени в редици, подобно на гробове, които се простираха от вратата до другия край на стаята. Задачата за издирването на медицинското дело на Джеймс Харис в това огромно кънтящо помещение изведнъж се стори на Карела непосилна. Преди пет минути полковник Андерсън му беше казал, че сержантът ще му помогне. Карела се замисли дали за такава работа няма да му е потребна помощта поне на един взвод. Изглежда, че съмненията се бяха изписали на лицето му.

— Не се бой — каза тя. — Всичко е много добре организирано. Ще открием делото за нула време и после ще ти помогна да го разчетеш. Как да се обръщам към тебе? Детектив Карела или господин Карела?

— Аз как да се обръщам към теб?

— Казвай ми Джанет.

— Казвай ми Стив.

— Здрасти.

— Здрасти.

Едва ли щяха да открият делото за нула време, както бе обещала Джанет, ако Джеймс Харис нямаше средно име. От деня на построяването на болницата през нея бяха преминали не по-малко от четиридесет и седем мъже с името Джеймс Харис, които бяха участвали в не по-малко от четири войни. Америка не си беше губила времето. От тези ранени войници обаче само двама се казваха Джеймс Рандълф Харис, при това единият беше бял, а другият черен, затова цялото търсене продължи пет минути. Делото беше доста набъбнало.

Джанет поведе Карела към друга дървена врата и се оказаха в една малка прилежаща стая също с манастирски вид: бели стени, малки прозорчета, проста дървена маса и столове с високи облегалки. Карела изведнъж съобрази, че днес всичките му асоциации се бяха движили на църковна вълна. Участъкът му бе наподобил катедрала, болницата — манастир, а сега му се бе сторило, че влиза в манастирска килия. Илюзията щеше да е пълна, ако в този момент в стаята влезе някой монах с тъмнокафяво расо с качулка и религиозен манускрипт в ръцете.

— Тук ми е най-любимото място в цялата болница — каза Джанет, като придърпа един от столовете с високи облегалки.

— Как ще работим с това нещо? — попита я той.

— Зависи какво ще търсиш — рече тя, седна и кръстоса крак върху крак. Краката й бяха красиви. Отново си зададе въпроса дали тя не се опитва да му дръпне един флирт. Реши, че не.

— Ще търся нещо, което да има връзка с кошмарите на Харис.

— Добре. Дай да си разделим документите. Ти ще прегледаш първата половина, а аз — втората. Съгласен ли си?

— Съгласен съм.

— Някой казвал ли ти е, че очите са ти дръпнати?

— Да.

— Наистина са дръпнати.

— Знам.

— Ясно — тя лекичко се усмихна.

— Добре — кимна той. — Хайде да се захващаме за работа. Наистина съм ти благодарен за помощта.

— Изпълнявам заповеди — тя отново се усмихна.

Джанет първа откри нещо, свързано с кошмарите. Тук има нещо — каза. Нещото се оказа рапорт на някой си майор Ралф Лемар до подполковник Пол Кьонигсбърг във връзка със сънищата на редник Джеймс Рандълф Харис.

„Навечерието на Коледа е.

Майката и бащата на Джими украсяват коледна елха. Джими и четири други момчета са седнали на пода в хола и наблюдават. Бащата на Джими казва на момчетата, че трябва да му помогнат да украси елхата. Те отказват. Майката на Джими казва, че няма защо да помагат, щом се чувстват уморени. Коледните украшения започват да падат от елхата, чупят се върху пода със силни звуци, които стресват бащата на Джими. Не успява да запази равновесие, пада на пода върху счупените украшения, порязва се така лошо, че кръвта му изтича и умира. Мокетът е зелен и червеникавата кръв се просмуква в него. Майката на Джими плаче. Повдига полата си, и под нея се вижда пенис.“

— Как ще обясниш това? — пита Джанет.

— Аз не мога да обясня и собствените си сънища. Дай да видим какво мисли по въпроса майор Лемар.

Оказа се, че майорът не мисли нищо или почти нищо по въпроса. Този сън му е бил разказван за пръв път и от нищо не личеше да е очаквал, че той ще прерасне в натрапчив кошмар. Единственият му коментар бе свързан с информация, която бе получил от Джими при предишни разговори. Бащата на момчето загинал при автомобилна злополука, когато то било на шест години и майката поела сама грижата за семейството. Майор Лемар допускаше, че тази част от съня, при която на жена се приписваха мъжки полови органи, може да се е дължала на това, че в съзнанието на Джими Софи Харис е станала за него едновременно майка и баща.

— Хубаво — Джанет сви рамене. Стана ясно, че това тълкуване на съня съвсем не я беше развълнувало.

Карела я разбираше. Бе израсъл в семейство, където на сънищата се гледаше като на предзнаменования за бъдещи събития. Ако сънуваш, че седем мъже, натоварени с осем бали памук извървяват четири стъпала по една стълба, значи на другия ден трябва да отидеш при кварталния комарджия и да заложиш на числото 784. Ако сънуваш, че леля ти Клара е паднала от покрива, би било добра идея да се свържеш с кварталния погребален агент или поне да запазиш стая в най-близката болница. Никой в семейството на Карела не гледаше на сънищата като на нещо, което може да ти помогне да разкриеш същността на нечия личност или нечие поведение. Едва в полицията един полицейски психолог му обясни, че един натрапчив сън може да бъде нещо подобно на зле осветен тунел към миналото и че пациентът и психоаналитикът, като работят заедно, биха могли да осветят този тунел, да възстановят травмата, предизвикала въпросния сън, и по този начин да започнат да боравят с факти. Карела тогава много-много не разбра какво му се обяснява.

Той обаче не беше от хората, които, веднъж запознати с една идея, не преставаха да се занимават с нея, докато не я разберат. Това не означаваше, че очакваше да я разбере напълно. Той не разбираше напълно например как точно в лабораторията по балистика по резките на изстреляния куршум определяха оръжието, от което той е бил изстрелян. Принципът обаче му бе ясен и това го задоволяваше. Даваше си сметка, че ще може да разбере психоаналитичните процеси в най-добрия случай като дилетант. Не подкрепяше теорията, че корените на всички убийства трябва да се търсят някъде в далечното минало. Оставяше с тази теория да се занимават калифорнийските автори на криминални повести, според които причините за всички убийства трябва да се търсят в неща, станали половин век преди това, за да може след време някой частен детектив да си намери клиенти. Карела никога не беше виждал частен детектив, който да разследва убийство.

Тази сутрин Софи му беше казала, че Джими неотдавна се бил свързал със стар приятел от армията. Добре, това беше някаква връзка с миналото. Връзка с човек, когото Джими не беше виждал от десет години. Щом Джими се връщаше в миналото с някаква цел — а Софи вярваше, че тази цел е била да се търси съдействие за някакво противозаконно начинание — то тогава може би си струваше труда и Карела да се върне в миналото. Затова сега се намираше в тази стая — за да изследва този зле осветен тунел и да разбере дали някой в болницата може да обясни кошмарите, заради които Джими се е събуждал треперещ и облян в студена пот.

Същият сън бе отразен в още един рапорт на Лемар, написан шест месеца след първия. Сънят бе еднакъв с първия във всички отношения. Когато Лемар запитал Джими защо според него в съня му неговата майка има пенис, Джими отговорил: „В един сън всичко може да се случи“.

— Добре де, но защо все пак в съня ти майка ти има пенис? — повторил Лемар. — Майка ти мъжкарана ли е?

— Моята майка? Не си прави майтап.

— Защо тогава я сънуваш с пенис?

— Та това е сън — обяснил Джими.

При следващия им разговор, проведен след два дни, Лемар попитал Джими дали има нещо против да записват разговорите им на магнетофон. Джими поискал да разбере защо и Лемар му обяснил, че по този начин ще може да анализира думите му една по една и може би да стигне до някакви смислени изводи. Джими се съгласил. Следваха поне петдесет машинописни страници, посветени изключително на този кошмар на Джим, който бе започнал да му се присънва много често. Джанет изгуби интерес към него, след като прешариха първите двадесет страници.

— Искаш ли кафе? — попита тя.

— С удоволствие.

— Мисля, че може да открия — каза тя и му намигна. — Ти довечера ще се прибираш ли?

— Какво?

— Ще се прибираш ли в града.

— Да. Предполагам, че да.

— Защото като гледам всички тези хартии — тя посочи планината от документи върху масата, — може да ни отиде за това целият следобед.

— Виж, аз мисля, че ще мога и сам да се оправя с тях, ако ти си зае…

— Не, моля ти се. Доставя ми удоволствие. Чакай да отида да донеса кафето.

— Сериозно ти говоря, ако наистина си заета…

— Нали ти казах, че ми доставя удоволствие — отвърна тя, и погледите им се срещнаха. Стана му съвсем ясно, че тя наистина го сваля, и се почувства неловко.

— Ами добре, щом искаш.

— Сега ще донеса кафето.

— Добре.

— И после ще решиш дали да се прибираш в града.

— Добре.

Карела погледна часовника си. Беше три и десет. Върна се към четенето.

Коледната елха наистина ли е коледна елха? Това наистина ли е баща ти? На кое място се поряза след падането си? Сигурен ли си, че майка ти има пенис? Всички тези въпроси многократно се повтаряха и отговорите им също многократно се повтаряха и Карела започна сам да се чувства обзет от кошмара и да разбира желанието на Лемар и на Джими да се отърват от него.

Отново погледна часовника си. Беше три и тридесет. Защо Джанет закъснява с кафето? Сети се, че не бе научил фамилното й име. Полковник Андерсън му беше казал: „Сержантът ще ви придружи и ще ви помогне да откриете това, което търсите.“ Може би полковникът се бе сблъскал със сержанта по стълбите и му бе наредил да се прибере в стаята си и да изпълнява сержантските си задължения.

На Карела му бе трудно да мисли за Джанет като за сержант. Сержант беше сержант Мърчисън, който вечно висеше в дежурната стая. Сержант беше всеки един от дузината бабаити, които се движеха с патрулните коли и поддържаха радиовръзка с редовите полицаи. Джанет Едикояси не беше сержант, определено не беше. Наистина му бе крайно трудно да я възприема като сержант. Замисли се защо въобще трябва да я възприема по какъвто и да е начин. Въздъхна и се върна към четенето. Беше три и тридесет и пет, когато започна да чете машинописния текст на магнетофонния запис.

Вратата се отвори.

— Забавих се — каза Джанет. — Извинявай. — Във всяка ръка държеше по една картонена чаша с кафе. Постави ги на масата и сетне седна до Карела, като кръстоса крака. — Дано да го обичаш със захар.

— Точно със захар го обичам.

— Добре. Намери ли нещо?

— Намерих.

Тя свали капаците от картонените чаши и доближи своя стол до неговия.

— Имаш ли нещо против да четем заедно? — попита и коляното й докосна неговото.

— Не, моля ти се — каза той, пресегна се към едната от чашите и почти я събори. Ръката му трепереше. Отпи малко от кафето и продължи да чете. Усети близостта на Джанет. Главата й бе съвсем близо до неговата и уж неволно отриваше коляното си в крака му.

Това беше краят на записа. След това от бележките на доктор Лемар се виждаше, че след тези думи Джими Харис плакал неудържимо половин час и се наложило лекарят да го отведе в болничната стая и да му даде успокоително.

При следващата им среща Джими отказал да говори за случая и не назовал нито едно от имената на членовете на бандата, които вързали Лойд за стълбата и после изнасилили Роксана. По мнение на доктора ужасът, преживян в този ден, и по-специално неспособността на Джими да предотврати случилото се, станали причина после той да сънува непрестанно смъртта на баща си. Лемар не можеше напълно да си обясни защо в кошмара Роксана се беше превърнала в бащата на Джими. Предполагаше, че може би тук се крие причината Джими да сънува майка си с пенис — някакъв неосъзнат символ. Всъщност сънуваната смърт фактически е била изнасилване. Пенисът под полата на жената от сънищата не е бил случаен, като се свърже с изнасилването на Роксана. Когато Лемар попитал Джими какво се е случило с Роксана след като момчетата я изхвърлили на двора, той отговорил, че не знае.

— Значи такава била работата — каза Джанет.

— Така излиза.

— Е, това обяснява всичко. Какво ще кажеш?

— Как да ти кажа… — отвърна Карела. В гласа му имаше съмнение.

— Нали вече откри това, което търсеше?

— Предполагам, че да.

— И ще ти бъде ли от полза?

— Не.

— Значи, пълна загуба на време. Така ли?

— Май е така.

— Тогава защо не ме поканиш на вечеря?

Карела я погледна.

— Дежурството ми свършва в четири — каза тя. — Можеш да дойдеш с мен в моя апартамент и да изпиеш нещо, докато се преоблека. После можем да отидем да вечеряме някъде и после… киен сабе6 — това е на испански, нали ме разбираш? — Джанет се усмихна. — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че съм женен.

— И аз съм семейна, но мъжът ми сега е в Япония. А жена ти е някъде в града, което ще рече, че сега сме си тук двамката. Какво ще кажеш?

— Не бих могъл.

— Можеш, можеш — закани му се тя, и се усмихна. — Направи само едно мъничко усилие.

— И усилието няма да ми помогне.

— Знам едно чудно малко ресторантче до болницата. Със свещи и вино. С цигулари и циганска музика. Страшно романтично. Ти не мечтаеш ли за малко романтика в живота? Аз винаги мечтая. Дай да отидем, у дома, да си облека червената рокля и после…

— Джанет, наистина не мога.

— Добре тогава.

— Джанет…

— Не ти се сърдя. Съжалявам…

— Не ти се сърдя. Наистина не ти се сърдя.

По време на дългото обратно кормуване към града продължи да мисли за нея.

Според една вестникарска статия, която неотдавна бе прочел, петдесет на сто от всички американски жени на възраст между тридесет и пет и тридесет и девет години изневеряват на мъжете си. Това беше страшно висок процент, като се има предвид, че по времето, когато Кинси публикува първото си изследване по въпроса, този показател достигаше само тридесет и осем на сто. Карела не беше сигурен дали този процент не беше валиден и за жените във Франция, Германия и Италия — нали всички тези страни вече се бяха обединили в Общ пазар, — но не му се искаше да допуска това и за дамите от Британската империя, възпитани от романите на Дикенс. Така или иначе, всеки божи ден една от всеки две американски жени или се упътваше към леглото на някой господин или го напускаше, без при това да е в брачни връзки с въпросния господин. Ако можеше да се предположи, че този показател е валиден и за американските мъже, то щеше да излезе, че половината от цялата проклета нация кръшка и слага рога някому.

Страшна мисъл.

Още по-страшна, като се помисли, че една жена от кръшкащите петдесет процента бе попаднала на мъж от некръшкащите петдесет процента. Късмет! А сега Карела шофираше и същевременно си мислеше какво ли е изтървал, какъв вкус имат устните на Джанет, какви ли гърди прикрива под униформената риза…

Престани да мислиш за това!

Пренасочи мислите си към доклада на Лемар и намери изводите на доктора за толкова безплодни, колкото и резултата от кратката му среща с Джанет. Като действащо ченге, Карела щеше да се опита да научи нещо повече за криминалните аспекти на спомените на Джими, отколкото докторът. Може би обаче психиатрите не разсъждават по този начин, може би изпитват само леко любопитство към случилото се с едно кървящо изнасилено момиче, захвърлено в един заден двор.

Някой откри ли я там?

Не знам. Тя просто изчезна, докторе.

След това не си ли я виждал отново?

Никога!

Та така беше свършила цялата работа. Значи, изнасилването в мазето е станало преди около дванадесет години, когато Джими е бил осемнадесетгодишен. Щеше да бъде съвсем проста работа да разбере от Софи Харис на кой адрес са живели тогава, после да провери в местния участък каква информация имат за една банда на име Ястребите, за един разжалван председател на име Лойд и едно изнасилено момиче на име Роксана. Трябваше да провери това, когато се върне в града. Да, точно това щеше да направи. Може би на доктор Лемар да му е било достатъчно да открие първопричината на кошмарите, но Карела имаше и желанието да разбере дали извършителите на престъплението са били задържани.

Поддържаше скорост от шестдесет мили в час, максимално допустимата за автострадата. В пет без четвърт все още му оставаха четиридесет мили до града, а вече беше започнало да се стъмнява.

Жената, която почукваше с бастунче по тротоара, още от раждането си не познаваше друг свят освен света на мрака. Сега беше на шестдесет и три години и живееше сама в една сграда съвсем близо до „Делауар“. В половината квартална миля, която очертаваше нейния квартал, имаше две дузини порнокина и още толкова зали за масаж. Магазините за плът действаха съвсем открито и на замазаните им с тъмни бои витрини имаше залепени ръкописни обяви, гарантиращи пълно удоволствие само за десет кинта. НЯМА ШЕГА! Мръснишките кина показваха филми, които никога нямаше да стигнат до екраните на скъпите киносалони, разположени в южната част на града. Там дамите, почиващи си от следобедните покупки, се отморяваха с помощта на филми, също възбуждащи, но направени много по-изкусно и артистично.

Жената свиреше на акордеон и се препитаваше с това. Не се смяташе за просякиня, а за сляп музикант. Обикновено свиреше стари мелодии по ъглите с помощта на инструмента, който бе принадлежал на баща й преди смъртта му. Това беше станало преди четиридесет години, когато тя беше двадесет и три годишна. Още тогава започна да се грижи сама за себе си и се гордееше с това, че бе успяла да оцелее. Не знаеше, че кварталът, в който живееше, през последните четири години бе успял да се превърне във вертеп.

Всяка сутрин тя казваше „добро утро“ на шивача, който работеше на ъгъла на „Делауар“ и „Пърс“, и той отвръщаше на поздрава й. В същото време в съседния вход мъжката клиентела влизаше в едно заведение с името „Божествени тела“, а пък от другата страна на улицата един киносалон рекламираше филма „Двупосочно удоволствие“. Тя знаеше, че по пътя от дома й до ъгъла се търкаляха пияници, но нали градът си беше такъв, беше естествено да има пияници, пияници беше имало откак се помнеше. Тя пазаруваше най-често в големия супермаркет на четири преки от дома й, но не знаеше, че от двете му страни имаше по един салон за масаж, които се казваха съответно „Бардакът“ и „Грижи за тялото“. Веднъж един от хлапаците, които рекламираха тези почтени заведения, й тикна в ръцете цветна диплянка, на която бяха изобразени стареещи плешиви мъже в компанията на голи млади дами в помещение, наподобяващо сауна. В ръцете на жената с акордеона диплянката стана зян. Нейният мрачен свят бе спокоен и тя не съзираше зло в него. Запомни обаче, че се разнесе нечий смях, когато тя захвърли диплянката.

Сега вървеше по тротоара с дълъг бял бастун в ръка, който се движеше от ляво на дясно и после от дясно на ляво, сякаш движен от лек вятър. С бастуна докосваше ту тротоара, ту въздуха, стигна до ъгъла с „Пърс“ и зави към дома си, разположен в средата на пряката. Шивашкият магазин бе затворен. Затваряше в шест, а сега вече бе седем и двадесет. Докосна с бастуна си желязна решетка и разбра, че скоро ще стигне до стъпалата, до които са оставени кофите за боклук. Вече усещаше миризмата им. Оставаха само две врати, за да се окаже пред входа на жилището си.

Замисли се колко ли пари е спечелила днес. Като застудееше, ставаше трудно да се свири на акордеон. Носеше вълнени ръкавици, на които краищата на пръстите бяха изрязани, и макар и да се стараеше постоянно да ги движи, те в края на краищата се вкочаняваха от студ, така че й се налагаше да прекратява свиренето и да си топли ръцете в джобовете на черното си палто.

Жената носеше дълъг шал, лилав на цвят — беше й го казала продавачката, хората са толкова мили. Ето, вече стигна до боклукчийските кофи на номер 1142, портиерът чакаше да стане полунощ, за да ги прибере. Сигурно и сега си стоеше както винаги кьоркютук пиян в стаята си на партерния етаж и се сещаше да прибира кофите тогава, когато другите вече ги изнасяха навън. Бе овонил целия квартал с тези кофи.

Самата тя с удоволствие щеше да изпие една глътчица в такова време. Една глътчица ти помага, когато студеният въздух те щипе. Влезе във входа на жилищния блок и се опита да напипа пощенската си кутия, третата поред. Винаги проверяваше пощенската кутия, макар и да получаваше писма само от племенницата си, а веднъж — и от общината, която й съобщи, че е определена за съдебен заседател. Скъса се от смях, когато шивачът й прочете писмото. Написа на машина отговор до общината, в който заяви, че с най-голямо удоволствие би станала съдебен заседател, още повече, че ще й отива, тъй като е сляпа като правосъдието, но че няма възможност, тъй като през деня си изкарва хляба на улицата. От общината не й отговориха и не я обезпокоиха повече.

Извади малкото ключе за пощенската кутия от чантичката си и се сети, че седемнадесет пъти бяха разбивали ключалката, откакто живееше в тази сграда. Не откри нищо в кутията. Вече нямаше изненади. Вече не можеше да си спомни кога за последен път е била изненадана от нещо.

Впрочем, спомни си. Това стана на шестдесетия й рожден ден, когато съседът Джери Епстейн я изненада с приятелско събиране по този повод. Бе поканил в нейна чест всички хора от сградата, а също и шивача. Шивачът се казваше Атанасиос Параскевопулос, но тя това име не можеше да си го представи, камо ли да го произнесе, и заради това просто му викаше шивача. Това беше прекрасна изненада, с много вкусна храна и с уиски. И сега наистина й трябваше една глътчица, бе премръзнала до кости. За повече изненади не можа да си спомни. Реши, че животът не е много радостен, ако няма изненади.

Прибра ключето в портмонето, а портмонето — в чантата, отключи долната врата и без да ползва бастуна отиде до вътрешното стълбище. С лявата си ръка хвана парапета, дясната й ръка бе заета с бастуна, а акордеонът висеше на врата й. Щеше да се прибере, да свали акордеона, да си налее чаша уиски и да седне да преброи парите. Някой бе хвърлил в чашката сгъната банкнота и тя не знаеше на каква стойност е. Щеше да попита Джери довечера, или шивача утре сутрин. Ръката й се плъзна по парапета.

Тъкмо бе стигнала до площадката на първия етаж, когато чу как някой отваря и после затваря входната врата на блока. Чу стъпки. Ръката й напипа полирана дървена топка, от което разбра, че е достигнала до следващия етаж. Започна да се изкачва отново, когато някой я сграбчи изотзад. Не й остана време даже да извика. Последната изненада в нейния живот бе острието, което й преряза гърлото от едното ухо до другото.