"Отдавна не сме се виждали" - читать интересную книгу автора (Макбейн Ед)

ГЛАВА ВТОРА

Във входа нямаше осветление.

Карела извади джобно фенерче и освети пощенските кутии. Джеймс Харис живееше в апартамент номер 3-С. Загаси фенерчето и натисна дръжката на вътрешната врата. Беше отключена. На първия етаж на стълбищната площадка мъждукаше гола крушка, която хвърляше жълтеникава светлина върху стъпалата, покрити с линолеум. Запъти се към третия етаж. След години работа в 87-и участък бе свикнал с такива стълбища.

Вземаше стъпалата по две не защото бързаше, а понеже беше започнал да го прави още от дванадесетгодишна възраст, когато се превърна в дългокрако кокалесто момче. Майка му го наричаше дългуч. Престана да расте на седемнадесетгодишна възраст, когато бе станал почти метър и осемдесет. Сега вече беше мъж с широки плещи и тесен ханш, с мускулестата пъргавина и леката стъпка на спортист. Косата му бе кестенява, очите му — кафяви. Бяха леко дръпнати надолу и това му придаваше азиатски вид.

Жилищните блокове в района на участъка бяха или много студени или прекалено затоплени. Блокът, в който се намираше, беше прекалено затоплен и влажен. Свали плетената си вълнена шапка и я пъхна в джоба на якето. Чуваха се звуци на включени телевизори и на вода, стичаща се в клозетни чинии. На третия етаж имаше три апартамента. Номер 3-С бе в дъното на коридора, най-отдалеченият от стълбището. Почука на вратата.

— Джими? — зачу се женски глас.

— Не, госпожо. Полиция.

— Полиция ли казахте?

— Да, госпожо.

Почака. Вратата, захваната с верижка, едва се открехна. Апартаментът бе тъмен и не можа да види лицето на жената.

— Покажете си значката — каза тя.

Той вече я беше приготвил — хората винаги искаха да видят полицейската значка. Бе закрепена за малка кожена калъфка, в която се намираше служебното му удостоверение. Повдигна я срещу вратата и зачака.

— Извадихте ли значката? — попита жената.

— Да — отвърна той и се намръщи, озадачен. Ръката й се появи в тесния процеп на вратата.

— Искам да я докосна — каза тя и той със закъснение осъзна, че жената е сляпа. Пръстите й опипаха синия емайл с позлатен герб на града.

— Как се казвате? — попита.

— Детектив Карела.

— Май че всичко е наред — поуспокои се тя и отдръпна ръката си. Обаче не свали верижката. — Какво искате?

— Тук ли живее Джеймс Харис?

— Какво има?

— Госпожо Харис… — започна той и се поколеба. Това беше най-ненавистния момент в полицейската му работа. Нямаше милозлив начин да се съобщи тази новина, да се омекоти ударът. Нямаше. — Мъжът ви е убит.

В мрака на процепа имаше мълчание, в тъмнината зад него — също.

— Какво… какво…?

— Може ли да вляза?

— Да… да… заповядайте.

Чу звука от свалянето на верижката и вратата се отвори широко. В светлината на стълбищната лампа той видя, че жената е бяла, русокоса, стройна, облечена в дълъг син пеньоар, с огромни черни очила, закриващи очите и част от лицето. Апартаментът бе тъмен и той за миг се обърка. Тя веднага го разбра:

— Сега ще запаля лампата.

Обърна се, придвижи се уверено до стената, после покрай нея и след малко ръката й напипа ключа. Светна лампа. Той влезе и затвори след себе си.

Оказаха се в кухнята. Това не го изненада, защото входните врати на много от апартаментите в този квартал водеха направо към кухнята. Някои от тези кухни блестяха от чистота, други бяха мръсни. Тази не влизаше в нито една от двете категории. Ако не знаеше, че обитателите са слепци, щеше да реши, че са просто разхвърляни. Жената бе застанала срещу него в характерната поза на слепите, с леко наведена глава, и го чакаше да заговори.

— Госпожо Харис, вашият съпруг е убит.

— Убит? Тя заклати глава. — Не, не. Трябва да… трябва да има някаква грешка.

— Де да беше така, госпожо Харис.

— Но защо… Не може да бъде… Нали е сляп?

Той напълно разбра логиката й. Самата мисъл изглеждаше нелепа. Човек не убива слепци и малки деца. Човек не убива птички и пеперуди. И все пак хората го правеха. Някой го бе направил. Точно в този момент мъжът й лежеше мъртъв на тротоара. Някой му бе прерязал гърлото. Карела отново повтори, този път по-бавно:

— Мъртъв е, госпожо Харис. Бил е убит.

— Къде е?

— След малко ще го откарат в болницата „Буена Виста“.

— Къде е сега?

— На площад „Ханън“.

— Как е бил убит?

Имаше лек южняшки акцент и говореше толкова тихо, че едва я чуваше. Тя обаче говореше прямо, казваше това, което мислеше и очакваше от него сведението, което той умишлено задържаше.

— С нож.

Мълчанието й този път му се стори много дълго. На улицата се чу изскърцване на автомобилни гуми, после форсиране на двигател, после повторно изскърцване. Някой бе направил завой. После настъпи пак тишина.

— Седнете, моля — покани го тя и безпогрешно посочи към кухненската маса. Той придърпа един стол и седна. Тя прекоси стаята, напипа стола срещу него и също седна.

— Можем да разговаряме по-късно, ако желаете — предложи Карела.

— Не е ли по-добре сега?

— Ако предпочитате.

— Какво искате да знаете?

— Кога го видяхте за последен път?

— Тази сутрин. Излязохме заедно в десет сутринта.

— Къде отидохте?

— Аз тръгнах към центъра, където работя, а Джими отиде на булевард „Хол“. Той обикновено работи на „Хол“. Между „Съркъл“ и „Монгомери“. — Тя замълча за миг. — Той е просяк — добави.

— Къде работите, госпожо Харис?

— В компания за бърза доставка на поща. Поставям каталози в пликове.

— Какви каталози?

— Каталози на стоки, продавани от различни компании. Разпращаме ги два пъти месечно. Едно момиче надписва пликовете, а аз поставям в тях каталозите. Продаваме сувенирни предмети — пепелници, солници и неща от този род.

— Как се казва компанията?

— „Престиж новелти“. Намира се на улица „Дъчман“, в центъра за продажба на дрехи.

— И сте излезли от къщи в десет часа сутринта заедно със съпруга си?

— Да. Опитваме се да избягваме върховите часове. Джими нали ходи с куче и… — Тя изведнъж млъкна. — Къде е Стенли?

— Ще се погрижат за него.

— Той добре ли е?

— Не знам. Може би са го упоили с нещо, а може би… Той умишлено не довърши изречението.

— Какво щяхте да кажете? Че може да са го отровили?

— Да, госпожо.

— Стенли никога не взема храна от непознат. Само Джими го храни. Така е дресиран. Не приемаше дори от мен. Само от Джими.

— Ще разберем, за него ще се погрижи ветеринар. Госпожо Харис, този час обичаен ли беше за вас? Винаги ли излизахте заедно от къщи в десет сутринта?

— От понеделник до петък.

— А в колко часа се връщахте?

— Аз обикновено се прибирам към три — три и половина. Джими изчаква да мине целия ден, защото събира най-много пари между пет и шест часа, когато хората се връщат от работа. След това изчаква още половин час, отбива се в някой бар, колкото да се убеди, че е минал върховият час. След това взема метрото към шест и половина — седем без петнадесет. И обикновено си е у дома към… — Тя изведнъж усети, че говори в сегашно време за човек, който вече е мъртъв. Осъзнаването бе болезнено. Гледайки лицето й, Карела видя как изпод стъклата на грамадните очила започват да се стичат сълзи. Изчака.

— Извинявайте — промълви тя.

— Ако предпочитате…

— Не, не — жената поклати отрицателно глава. — Той… Той обикновено си беше у дома най-късно към седем и половина.

— Тя рязко стана и се запъти безпогрешно към шкафа до мивката. Ръцете й откриха кутия с книжни кърпички, извади една и се изсекна. — Обикновено към седем и половина бях готова с вечерята. Понякога излизахме да вечеряме навън. Често се хранехме в китайски ресторанти, Джими много обичаше китайската кухня. С това куче можехме да отидем където си искахме — каза тя и отново заплака.

— Само едно куче ли имахте?

— Да. — Сега бе опряла салфетката до устата си и отговорът й бе съвсем приглушен. Извади втора салфетка и отново се изсекна. — Кучетата-водачи са скъпи. А на мен не ми и трябва. Не бях с Джими само когато отивах или се връщах от работа. А нали си имам и бастун… — Започна отново да плаче, този път на глас, със силен рев, който идваше от гърдите и затрудняваше дишането.

Той изчака. Тя се обърса със салфетката. През кухненския прозорец видя, че заваля сняг. Замисли се дали лаборантите вече са приключили работата си на местопроизшествието. Снегът щеше да ги затрудни. Тя не можеше да разбере дали пада сняг. Не можеше нито да го види, нито да го усети. Продължаваше да плаче. Най-сетне спря, вдигна глава и проговори:

— Какво още искате да знаете?

— Госпожо Харис, познавате ли някой, който според вас е способен да извърши това?

— Не.

— Съпругът ви имаше ли врагове?

— Не. Той беше сляп — каза тя и той отново разбра логиката й. Слепите нямат врагове. Слепите са предмет на съжаление или съчувствие, никога на омраза.

— А да сте получавали заплахи по телефона или в писма в последно…

— Не.

— Госпожо Харис, бракът ви беше смесен…

— Смесен?

— Искам да кажа…

— Искате да кажете, че съм бяла.

— Да. Имате ли съседи, колеги… въобще познавате ли някой, който да гледа на лошо око на такива бракове?

— Не.

— Разкажете ми нещо за съпруга си.

— Какво искате да знаете?

— На каква възраст беше?

— На тридесет години. През август ги навърши.

— По рождение ли беше сляп?

— Не, бил е ранен през войната.

— Кога?

— Преди десет години. Сега през декември щяха да станат точно десет години. На четиринадесети декември.

— От колко време бяхте женени?

— От пет години.

— Кое е моминското ви име?

— Изабел Картрайт.

— Госпожо Харис — той се поколеба. — Съпругът ви имаше ли връзки с други жени?

— Не.

— А вие имахте ли връзка с друг мъж?

— Не.

— Вашите близки как гледаха на този брак?

— Баща ми обичаше Джими. Умря преди две години. Джими отиде да го посети преди смъртта му.

— А майка ви?

— Не я познавам. Умряла е при раждането ми.

— Вие по рождение ли сте сляпа?

— Да.

— Братя и сестри имате ли?

— Не.

— А съпругът ви?

— Има сестра. Криси. Кристин. Записвате ли всичко?

— Да. Това смущава ли ви? Ако ви пречи…

— Нямам нищо против.

— А неговите родители живи ли са?

— Майка му е жива. Софи Харис. Още живее в Дайамъндбек.

— Вие разбирате ли се с нея?

— Да.

— Госпожо Харис, можете ли да си спомните нещо, което да е станало през последните седмици и което да е могло да стане причина някой да затаи лоши чувства към…

— Не.

— Колкото и незначително да ви се е сторило?

— Нищо не ми идва наум.

— Добре. Много ви благодаря. Карела прибра бележника си.

При други обстоятелства щеше да покани жената на убития да го придружи до моргата и да помогне за установяването на самоличността на жертвата. Сега обаче се поколеба дали да го направи. Без съмнение Изабел Харис щеше да опипа лицето на съпруга си и да го идентифицира не по-зле от всеки зрящ човек. Това обаче винаги беше голямо изпитание за всички и той реши, че ще е особено неприятно да караш някого да пипа трупа. Замисли се дали не е по-добре да се обади на майката на Джими и да й определи среща на другия ден сутринта в моргата. Софи Харис живееше в Дайамъндбек. Беше си записал името й и можеше да й позвъни още тази вечер. Сетне обаче се замисли дали по този начин няма да лиши Изабел Харис от едно право, което си беше изключително нейно и то да й го откаже само заради това, че е сляпа. Реши да бъде прям. С годините бе научил, че това е най-добрият, а може би и единственият възможен начин за истинско общуване.

— Госпожо Харис, когато жертвата има съпруг или съпруга, те трябва да потвърдят самоличността. — За миг се поколеба. — Не знам дали ще имате желанието да направите това.

— Ще го направя, разбира се. Сега ли?

— Може и утре сутринта.

— В колко часа?

— Ще мина да ви взема в десет.

— Добре, в десет часа.

Запъти се към входната врата и преди да я достигне отново се извърна:

— Госпожо Харис?

— Да?

— Добре ли сте? Мога ли да направя нещо за вас?

— Добре съм, благодаря — каза тя.

Тя вече си беше легнала, когато на вратата се почука.

Повдигна капака на Брайловия си часовник и докосна изпъкналите точици. Беше дванадесет без двадесет. Веднага реши, че детективът се е върнал. Сигурно бе разбрал, че го е излъгала. Навярно бе усетил някакво трепване в гласа или в лицето й. Тя го излъга умишлено, отговори с категорично „не“ на един от въпросите. Той, разбира се, сега се бе върнал, за да разбере защо го е излъгала. Вече нямаше значение. Джими беше мъртъв, така че можеше да каже истината на детектива още от самото начало. Щеше да му я каже сега.

Беше облечена в дълга топла нощница, винаги ползваше нощница през зимните месеци, а запролетеше ли се, спеше гола. Джими все й казваше, че иска да я хваща за циците без да сваля опаковката. Изправи се до леглото и с босите си ходила усети студенината на дървения под. В единадесет вечерта изключваха отоплението и към полунощ апартаментът ставаше студен като зимник. Наметна си пеньоара и тръгна към вратата, като заобиколи един стол. В апартамента не й трябваше бастун. Стъпвайки по скърцащите дъски, мина покрай пианото, на което Джими обичаше да свири. На шега се беше хвалил, че само по случайност не е станал голям пианист. Стори й се странно, че се бе разплакала — та нали бе престанала да обича Джими от една година. Все пак реши, че сълзите й бяха достатъчно искрени.

Вече беше в кухнята. Спря до вратата. Човекът от другата страна продължаваше да чука. Чукането спря, щом тя проговори.

— Кой е?

— Госпожа Харис?

— Да?

— Полиция.

— Детектив Карела ли е?

— Не, госпожо.

— Кой е тогава?

— Сержант Ромни. Бихте ли отворили вратата? Струва ни се, че открихме убиеца на съпруга ви.

— Само момент — каза тя и свали верижката.

Той влезе в апартамента и заключи вратата. Тя чу затварянето на ключа и щракането на бравата. Усети движение и чу скърцането на дюшемето. Човекът бе застанал точно пред нея.

— Къде е?

Тя не разбра въпроса му.

— Къде го е скрил?

— Кое? Кой… кой сте вие?

— Кажи ми къде го е скрил и няма да ти се случи нищо.

Поиска й се да изкрещи. Разтрепери се, опита да се отдалечи и се блъсна в стената. Чу щракането на метал и усети, че дошлият направи рязко движение към нея. След това нещо малко и остро се допря в основата на гърлото й.

— Да не си гькнала. Кажи къде го е сложил.

— Не знам за какво говорите.

— Искаш ли да те убия?

— Недейте, моля ви, не знам какво…

— Казвай тогава къде го е скрил.

— Моля ви се, аз…

— Къде е — отново попита той и изведнъж я удари жестоко и с всичка сила по лицето. Очилата й паднаха. — Къде е? — повтори той и я зашлеви отново. — Къде е? Къде?…