"Отдавна не сме се виждали" - читать интересную книгу автора (Макбейн Ед)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

За да се стигне до Форт Кърби, трябва да се мине по моста Хамилтън и да се пресече едно градче на име Бейлървил, което в доброто старо време осигуряваше свинско месо за целия щат. Сега в градчето беше невъзможно да се чуе даже и едно изквичаване, но въпреки това вонята си бе останала, така че Майер запуши носа си с кърпа. Бе започнал да открива, че притежава много чувствително обоняние, качество, което дотогава не бе забелязал у себе си. Замисли се дали няма да му е от полза при откриването на престъпления.

През прозореца на колата се виждаха безброй заводи, рафинерии и пещи. Даже и без помощта на комините, които изпълваха въздуха с отровна воня, небето пак щеше да има цвета на пистолет.

Според часовника на колата бе дванадесет и тридесет, а до Форт Кърби оставаха още четиридесет мили. Будките за заплащане на пътния данък бяха разположени точно на пет мили една от друга, така че Карела държеше прозореца откъм своята страна отворен и на всеки пет мили подаваше двадесет и пет центови монети. Майер пък събираше квитанциите. Щяха после да ги депозират в полицейското счетоводство с надеждата, че някой ден ще им ги осребрят. В счетоводството държаха много да има квитанции, тъй като според теорията полицаите, занимаващи се през цялото време с престъпници, повече или по-малко започвали да приличат на тях. „Отде да знам, дали с тези петдесет цента, с които уж си заплатил пътна такса, не си си купил някой хамбургер за закуска?“ За да си спестява такива въпроси, Карела прибираше квитанциите и ги подаваше на Майер, който грижливо ги защипваше в тефтерчето си.

Пристигнаха във Форт Кърби в тринадесет и двадесет. Карела показа документите си на часовоя, застанал до грамадния портал. На внушителна бяла табела бе написано с черни букви, че в района се допускат външни лица само със специално разрешение. Часовоят прегледа внимателно документите, надникна в една тетрадка и проговори.

— Майорът ви очаква, господине. Можете да паркирате от тази страна на будката. Ще го откриете в ей онова червено тухлено здание, в стая А-4.

— Благодаря — отговори Карела.

Майор Джон Франсис Таталия бе мъж на тридесет и няколко години с късо подстригана руса коса и къси руси мустаци. Беше по-скоро нисък, може би с ръст малко над метър и шейсет, с бдителни сини очи и осанката на уверен в себе си човек. Веднага можеше да си го представиш как по време на парад стои мирно под горещото слънце, без да примигва и без даже да се поти. Стана от стола си веднага, след като един сержант въведе Карела и Майер в кабинета му, и протегна ръка.

— Майор Таталия. Приятно ми е да се запозная с вас. Двамата детективи се ръкуваха с него и се разположиха на столове от отсрещната страна на бюрото. Сержантът излезе от кабинета като добре дресиран слуга и затвори вратата внимателно и безшумно. Някъде отдалеч, вероятно откъм плаца, се чуваше глас, принадлежащ на някой сержант: Едно, две, едно, две. Карела си спомни за собствената си военна служба преди много, много години. Майер, кой знае защо, в спомените си се върна към дните, когато играеше футбол в университета. Зад широкия прозорец се виждаше ноемврийски пейзаж. Ноември е добър месец за спомени.

— Както ви обясних по телефона, разследваме една поредица от убийства…

— А, значи става дума за повече от едно убийство. Когато ми казахте, че търсите информация за Харис, си помислих, че…

— Досега са извършени три убийства. Още нямаме доказателства, че са свързани помежду си, макар че за първите две това е почти сигурно.

— Разбирам. Кои са другите жертви?

— Изабел, жената на Харис, и една жена на име Хестър Мей-тиесън.

— С какво мога да ви помогна? — попита Таталия. Бюрото му бе съвсем чисто. Върху него нямаше хартии и моливи. Имаше само малка месингова табелка с надпис „майор Дж. Ф. Таталия“ и триптихова фотография със снимките на тъмнокоса жена и на две малки момиченца. Едното беше тъмнокосо, а другото — с руса коса, също като на майора. Той долепи дланите си една до друга и ги постави под брадичката си, сякаш се готвеше за молитва.

Майер бе втренчил поглед в майора. С обонянието си откри ухание на одеколон, идващо иззад бюрото. Майер не харесваше мъжете, които използваха одеколон, даже и когато бяха известни спортисти, рекламиращи го по телевизията срещу заплащане. Майорът обаче му бе станал антипатичен не само заради миризмата. Имаше някаква пуешка надутост, която дразнеше. Продължи да го наблюдава. Таталия очевидно бе решил, че от двамата детективи разговорът ще се води от Карела. Майер наблюдаваше Таталия, а Таталия наблюдаваше Карела.

— Имаме основания да мислим, че Харис се е свързал с някакъв свой стар приятел от армията, с когото са замисляли нещо — рече Карела.

— Какво са замисляли?

— Вероятно нещо в разрез със закона.

— Казвате „вероятно“.

— Казвам го, защото не знаем нищо определено. Вие сте бил командир на трети взвод, правилно ли съм разбрал?

— Да.

— А присъствахте ли на раняването на Харис?

— Да, и после написах полевия рапорт.

— И го подписахте в качеството си на командир?

— Да.

— Това е станало на петнадесети декември. Той е бил ранен на четиринадесети, а вие сте подписали рапорта на петнадесети. Правилно ли съм разбрал?

— Да, датите са верни.

— Бяха ли ви повишили малко преди това?

— Да.

— Преди акцията, в която Харис…

— Да. Седмица или десет дена преди това. Бяхме започнали „Операция Ала Моана“ в началото на декември. Лейтенант Блейк бе убит малко след като хеликоптерите ни стовариха. Бях произведен на самото място на битката. До края на операцията изпълнявах длъжността командир на взвод.

— Произвели са ви лейтенант?

— Произведоха ме в звание младши лейтенант и ме назначиха за командир на целия взвод. Това не беше някакво просто спречкване с противника, да сме наясно. Беше мащабна акция, в която бе ангажиран цял батальон. С механизирани части, артилерийска подготовка и участие на авиацията, както му е редът. В деня преди раняването на Харис наш разузнавателен патрул откри база на противника на една миля в югозападна посока. Удариха ни точно когато пресичахме джунглата на път към нея.

— Какво точно стана?

— Попаднахме на засада във форма на буквата „Г“. Първият отряд бе напълно спрян на късата страна на „Г“-то. Група „Браво“ се оказа откъм дългата страна. Не можехме да направим нищо. Държаха под обстрел цялата пътека и стреляха по нас с автомати и картечници. Оказахме се под кръстосан огън. Скрихме се в храсталаците с надеждата, че не са ги заредили с изострени бамбукови пръти. Ей така си лежахме, като отвръщахме на огъня и чакахме група „Браво“ да дойде да ни отърве преди да са ни избили всичките. „Браво“ дойде тъкмо навреме, обаче десет минути видяхме голям зор. И сега се чудя на малките ни загуби, размина ни се само с раняването на Харис. Една граната почти му откъсна главата.

— Други загуби нямаше ли?

— В група „Алфа“ — не. Двама души от група „Браво“ бяха убити, а имаше и няколко ранени. Друго нямаше. Извадихме късмет. Можеше да ни изтрепят до крак.

— Дали можете да си спомните кой боец е бил най-близо до Харис?

— Какво имате предвид? Кой е бил най-близо до него по време на акцията? Или когато са го ранили?

— Всъщност исках да разбера кой му е бил най-близък. Кой му е бил приятел.

— Това не бих могъл да ви кажа. Не знам дали сте наясно как стоят нещата. В един взвод има четиридесет и четирима души плюс командира, плюс заместник-командира. Лейтенантът обикновено си устройва команден пункт на място, откъдето може най-добре да ръководи бойните действия. Това, че в този конкретен ден се оказах с тази конкретна огнева група, беше случайно.

— Значи, не сте познавал особено добре бойците от група „Алфа“?

— Поотделно не ги познавах.

— Независимо от това, че операцията бе започнала в началото на месеца?

— Знаех имената им. Познавах ги по лице. Това, което искам да ви кажа, е, че нямах много лични контакти с тях. Аз бях офицер, а те, а те…

— Нали офицерското звание го бяхте получил току-що?

— Вярно е — каза Таталия и се усмихна. — Обаче между старши сержантите и подчинените им също няма особено топли чувства. Аз имах звание Е-7 преди да убият лейтенант Блейк.

— Той как загина? — попита Майер.

— От минохвъргачен огън.

— И това кога стана?

— Някъде в началото на месеца. Два или три дена след десанта, не съм съвсем сигурен за датата.

— Да знаете дали Харис е поддържал контакти с някой от войниците след уволнението си?

— Нямам представа.

— А вие поддържате ли контакти с тях?

— С кои? С хората от групата „Браво“?

— Да.

— Не. Кореспондирам си редовно с човека, който тогава бе командир на първи взвод на рота „Д“, и само с него. Той е офицер от кариерата, като мен. Точно сега е в Германия. Замина там скоро след другарската среща.

— За каква среща става дума, господин майор?

— През август хората от бившата рота „Д“ проведоха другарска среща по повод десетата годишнина от завръщането от фронта.

— Къде се проведе тя?

— Във Форт Монмът. Това е в Ню Джърси.

— Вие участвахте ли в срещата?

— Не.

— А вашият приятел?

— Той да. Съобщи ми го в едно писмо. Всъщност съжалявах, че я пропуснах.

— Добре — кимна Карела и погледна към Майер. — Ти да имаш някакви въпроси?

— Нямам — отвърна Майер.

— Благодаря ви за разговора, господин майор — Карела стана и протегна ръка.

— Съжалявам, че не можах да бъда от особена полза — отвърна Таталия.

Когато се завърна в участъка, рапортът на Котън Хоуз бе вече на бюрото на Карела. Майер отиде в канцеларията за кафе. Според стенния часовник бе три часа и тридесет и седем минути. Сенките бяха започнали да се удължават. Карела запали лампата на бюрото си и взе рапорта. На него с кламер бе защипана бележка, написана на ръка.

Карела освободи доклада от бележката, смачка я и я хвърли в кошчето. Хоуз пишеше добре на машина и рапортът му имаше угледен вид.

Маджеста, разбира се, бе получила името си във времената, когато Америка е била британска собственост, бяха я кръстили на името на Негово величество Крал Джордж. В онези дни много неща са били кръстени на крал Джордж, та даже и град Джорджтаун. В онези дни, когато британците са танцували кадрил и даже простите войници са се държали като благородници, Маджеста е била хълмиста и елегантна. „О, да, Маджеста — казваха британците. — Много елегантно място.“ Маджеста и до ден-днешен си беше хълмиста, но вече не беше елегантна. Всъщност беше един много опърпан квартал.

Някои хора в Маджеста живееха на края на дългия полуостров, навлизащ доста навътре в Атлантика, уж в рамките на града, но всъщност далеч от него и от подлудяващите тълпи. Според тези хора Джордж Вашингтон и първият конгрес се бяха заблудили. Според тези хора в Маджеста щеше да се живее много по-добре, ако си беше останала британска колония.

Обичаха да дават за пример съседния Сендс Спит, който и до днес много прилича на британска колония. Хората в Сендс Спит пиеха чай през лятото и говореха носово през цялата година. Повечето хора в Сендс Спит бяха ужасяващо богати. Някои от тях бяха само страшно богати. Повечето хора в Маджеста бяха страшно бедни. Някои от тях бяха ужасяващо бедни. Ръсел Пул бе от тези бедняци, на които от сиромашия им се такова мамата.

Той живееше с майка си в къща като тези, които в Англия могат да се открият на Виктория Стрийт или Гладстоун Роуд — крушката не пада далеч от корена. Ръсел Пул беше черен. Никога не беше ходил в Англия, но често мечтаеше да я посети. Не знаеше, че и Англия си имаше проблеми с хората с по-тъмна кожа — крушката не пада далеч от корена. Пул само знаеше, че е беден и живее в бордей.

Котън Хоуз никак не му хареса. Видя му се мръсно гадно ченге от тези, които са си таковали мамата. Затова каза на майка си да отиде в другата стая.

И Хоуз не хареса много Ръсел Пул.

Всъщност двамата мъже много си приличаха, само дето единият беше бял, а другият — черен. Може би други различия нямаше. Пул бе висок и тежък колкото Хоуз — около метър и осемдесет и пет и деветдесетина килограма. И двамата мъже бяха с широки плещи и тесни ханшове. Пул нямаше червената коса на Хоуз, но колко ли хора я имаха?

Пул затвори вратата на стаята, в която майка му току-що бе влязла, и се обърна към Котън.

— Казвай за какво си дошъл.

— Казах ви по телефона — отвърна Хоуз. — Джеймс Харис беше убит.

— И какво от това?

— Нали по време на войната сте били в едно и също отделение?

— Да. И пак повтарям — какво от това?

— Кога го видяхте за последен път?

— През август.

— През август тази година?

— Да.

— Къде?

— На срещата на ротата в Ню Джърси.

— За какво разговаряхте?

— Какво искаш да кажеш?

— Той спомена ли да е имал някакви планове?

— Планове за какво?

— Планове, свързани с група „Алфа“.

— Какви планове?

— Вие ми кажете — рече Хоуз.

— Не разбирам за какво ми говориш.

— Той спомена ли да му трябва нещо за помощта на група „Алфа“?

— Не.

— За някакъв бизнес или за нещо от този род?

— Нали ти казах. Не.

— От групата „Алфа“ кой друг присъства на срещата?

— Бяхме четирима.

— Кои?

— Аз и Джими. И Карл Фирсън, който бе на път за Амстердам. И Руди Танер, който дойде със самолет от Калифорния.

— Знаете ли как може да се свържем с тези хора?

— Имам адреса на Танер. Фирсън каза да му пишем до бюрото на „Америкън Експрес“ в Амстердам.

— Значи си разменихте адресите?

— Да, всички си разменихме адресите.

— И Джими ли?

— И Джими.

— Вие дадохте ли му вашия адрес?

— Всичките си дадохме адресите един на друг.

— Джими писа ли ви?

— Не.

— А дали е писал на някой от другите?

— Откъде мога да знам?

— Лейтенант Таталия бе ли на срещата?

— Не. Това ни изненада, защото той служеше във Форт Ли във Виржиния, а това не е кой знае колко далеч от Ню Джърси. Танер дойде чак от Калифорния.

— А вие откъде знаете къде служи?

— Таталия ли? На срещата беше дошъл един капитан, който по-рано командваше първи взвод. Та някои от момчетата го заговориха и той разказа, че сега Таталия е майор и служи във Форт Ли.

— На кого го разказа?

— Не мога да се сетя на кого точно. Там бяхме Джими и аз и още един мъж от взвода, но не беше от група „Алфа“.

— Кой би могъл да е?

— Беше един мъж от група „Браво“. От тях май не бяха останали много. Двама души ги убиха в същия ден, в който раниха Джими, а още един го очистиха веднага след Коледа.

— А този, който беше на срещата, спомняте ли си как се казва?

— Разбира се, че си спомням. Дани Кортенс. Живее във Филаделфия.

— Имате ли адреса му?

— Ъхъ. Записах си го.

— А Джими записа ли го?

— Откъде да знам? Не ми беше работа да гледам чии адреси си записва Джими и чии не си записва.

— Обаче сте сигурен, че Джими си е записал адресите на хората от група „Алфа“?

— За това съм сигурен, защото всичките седяхме заедно и си чешехме езиците и си записахме адресите с един и същи молив.

— На каква тема си чешехте езиците?

— Нали ти казах, говорихме си за доброто старо време. Преминахме заедно през много неща.

— През какви неща?

— През много пукотевици. И през много бардаци и колиби.

— Какви колиби?

— През селски колиби. В джунглите.

— И какви бойни действия водихте там?

— Най-често пречиствахме селата. Обкръжаваме някое село през нощта и след това нападаме на разсъмване, преди ония да са духнали отново в джунглата. След това унищожавахме всичко, каквото ни попадне: противотанкови мини, захар, солена риба, боеприпаси, каквото ни попадне.

— Джими при такава акция ли го раниха?

— Не. Него го раниха при акцията „Ала Моана“. Това беше голяма операция. Целият батальон участва в нея.

— И как протече тази операция?

— Зле протече. Изгубихме много повече хора, отколкото писаха във вестниците. Началството брои колко са утрепали от другите, чактисваш ли? А от нас колко са утрепали, никой не си прави труда да брои.

— Джими беше ли в добри отношения с хората от група „Алфа“?

— Ъхъ.

— С всички ли от взвода се разбираше?

— Ъхъ.

— Можете ли да се сетите за някой, който би се зарадвал да го види умрял?

— Не.

— И значи след август не сте го виждали?

— Не съм.

— Добре, а сега бихте ли ми дали тези адреси?

Телефонът отново позвъни. За полицаите телефонът бе такъв важен инструмент, какъвто е връзката шперцове за жилищния крадец.

Вече разполагаха с адресите на Руди Танер и на един мъж на име Дани Кортес, който бе служил в група „Браво“ на второ отделение. Знаеха, че Карл Фирсън може да бъде открит чрез бюрото на „Америкън Експрес“ в Амстердам, но това не им беше от голяма полза, защото даже и да станеше някакво чудо и да успееха да открият телефонния му номер, градската община никога нямаше да се бръкне в джоба, за да заплати един презокеански разговор. Свързаха се със службата за телефонни услуги на Лос Анджелиз и Филаделфия и получиха номерата на Танер и Кортес.

Карела се обади първо на Танер. Повтори въпросите си за декемврийската акция и получи същите отговори. Всичко съвпадаше.

— Кога го видяхте за последен път?

— През август. На другарската среща.

— Да е споделял някакви свои планове с вас?

— Планове? Какви планове?

— Планове, свързани с него и с някой от група „Алфа“.

— От „Алфа“? Не ви разбирам.

— Не ви ли е молил да му помогнете в изпълнението на някакъв негов план?

— Не, няма такова нещо.

— След срещата да ви е писал?

— Не.

— Но вие нали сте му дали адреса си?

— Да.

— И той ви е дал своя адрес, нали така?

— Да.

— Кога сте идвали за последен път в нашия град?

— През август, на път за срещата.

— След това не сте ли идвал?

— Не.

— Добре, благодаря.

Затвори сега телефона, погледни бележките си и сравни отговорите на Танер с това, което си чул от Таталия, Хоупуъл и Пул. Сравнявай и мисли. Помисли си най-вече за кошмарите на Джими, които според доктора са причинени от едно изнасилване, което всъщност не се е състояло. Отбележи си да не забравиш да се обадиш и на полицейския психиатър — как по дяволите му беше името! Разгледай и възможността за убийствата да е нямало мотиви.

Имаше едни добри стари времена, когато повечето убийства започваха като семейни кавги, решавани в крайна сметка с брадвичка или револвер. Видиш ли една госпожа, лежаща мъртва на пода на банята, иди потърси съпруга й. Откриеш ли мъж с два счупени крака и нож, забучен в сърцето, иди да потърсиш съпруга на любовницата му и при това побързай, за да го свариш преди да я е изхвърлил от прозореца. Такива неща ставаха в доброто старо време. Тогава почти никога не можеше да откриеш убийство, в което всичко да е било предварително планирано. Да кажем, например нещо като следното: Жена, желаеща да се отърве от съпруга си, замисля за целта сложен план, предвиждащ използването на отрова, извлечена от жлезите на някаква зелена южноамериканска змия. Започва да добавя тази отрова ежедневно към вечерния му коняк и клетият човече започва да страда от гърчове и умира шест месеца по-късно, докато жената си гледа кефа на Ривиерата в компанията на един жиголо от Копенхаген. Няма такива неща! В доброто старо време повечето истински убийства ставаха например по следния начин: Една жена се прибира у дома и заварва мъжа си отново мъртвопиян, започва безуспешно да го разтърсва и накрая казва „майната ти“, отива в кухнята, взима шилото за разбиване на лед и го намушква шестнадесет пъти в гърдите и гърлото. Това е истинският живот, приятел. Ако ти трябват фъшкии, иди да четеш криминални романи, писани от дами, живеещи в Съсекс. Трилъри. Толкова ще те държат в напрежение, колкото и старата шапка на леля ми Люси.

В доброто старо време убийствата се извършваха в интервали между три или четири часа, да кажем между часа за обяд и часа за коктейли. И тези убийства не ги извършваше майордомът или тайнственият злодей Флибертигибет, а родният ти брат или жената на брат ти, или вуйчо ти Тим от град Ноун, щата Аляска. Днес нещата стават иначе. Една трета от всички убийства в града се извършват с участието на жертви и убийци, които въобще не са се познавали в момента на престъплението. С участието на хора, напълно непознати и чужди един на друг в зловещите секунди, когато проблясва острието на нож или се натиска спусъкът на пистолет. Защо тогава Карела да не допусне възможността Джими, Изабел и Хестър да са станали жертва на някой, който им е бил напълно непознат, на някой смахнат, ненавиждащ слепците. Защо не? Видял ги е на улицата и решил, че присъствието им го дразни, та накрая започнал да ги очиства. Защо не!

Може и така да е било…

Карела въздъхна и набра 215, кода на Филаделфия. След това набра номера на Дани Кортес. Според стенния часовник беше почти 17 и 30 часа и Карела се надяваше човекът да се е върнал от работа. Чу сигнала три пъти, а след това — женски глас.

— Ало? — каза жената и на Карела му се стори, че в тази единствена дума долови испански акцент. А може би си внушаваше това, защото знаеше, че фамилното име на съпруга й е Кортес.

— Бих искал да говоря с Дани Кортес, ако обичате — каза той.

— Кой се обажда? — попита жената. Този път испанският акцент се долавяше безпогрешно.

— Детектив Карела от 87-и участък в Изола.

— Кой? — повтори жената.

— Полицията.

— Полицията? Ке десеа устед13?

— Бих искал да поговоря с Дани Кортес. Кой е на телефона, моля?

— Жена ву. Куал ес су номбре14?

— Карела. Детектив Карела.

— Мъжът ми познава ли ви?

— Не. Обаждам се от друг град.

— А, от друг град. Една минута, пор фавор15.

Карела почака. От слушалката се дочуваха приглушени гласове на испански. Тишина. Някой вдигна слушалката.

— Ало — рече мъжки глас.

— Господин Кортес?

— Да?

— Обажда се детектив Карела от 87-и участък в Изола. Без-спокоя ви във връзка с едно убийство, което разследвам.

— Убийство?

— Да. Убит е един човек на име Джеймс Харис. Служил е заедно с вас. Дали си спомняте за него?

— Да, разбира се. Та казвате, че е убит?

— Да. И във връзка с това бих искал да ви задам някои въпроси.

— Разбира се, питайте.

— Кога го видяхте за последен път, господин Кортес?

— Джими ли? През август. Бяхме се събрали в Ню Джърси на другарска среща на ротата. Тогава го видях за последен път.

— Разговаряхте ли с него?

— Разбира се.

— За какво?

— За много неща. Бяхме в едно отделение, той — в група „Алфа“, аз — в „Браво“. В деня, в който го раниха, нашата група ги отърва. Те бяха хванати в капан, а ние ги отървахме.

— Бяхте ли приятели с него?

— Ами, горе-долу. „Алфа“ и „Браво“ спяхме в един и същи гълъбарник, обаче…

— В един и същ какво?

— В един и същ гълъбарник.

— Какво ще рече това?

— Гълъбарник? Не знаете ли какво е това?

— Не, не знам.

— Ами в това живеехме. На базата. По осем души в гълъбарник, а сержантите си имаха свой.

— Това фургон ли е или що?

— Ами повече приличаше на палатка. Имаше си и дървена рамка. Нашият гълъбарник имаше тенекиен покрив, но повечето нямаха.

— И в този гълъбарник сте живели осем души, така ли?

— Да, четирима от „Алфа“ и четирима от „Браво“. Сержантите живееха отделно. Обаче искам да ви кажа, че момчетата от „Алфа“ бяха по-близки един с друг, отколкото с момчетата от „Браво“. Нищо, че бяхме в едно и също отделение. Нали разбирате — трябва да се имаш най-много с хората от твоята си огнева група? От тях ти зависи животът по време на акция. Така че човек другарува най-вече с хората от своята си група, не с хората от другата. Най се имаш с тези, с които преминаваш заедно през всичко.

— Разбирам — рече Карела. — А „Алфа“ през какво премина?

— А, една група преминава заедно през много неща, нали ме разбирате? — гласът на Кортес се сниши. — И през баровете, и през бардаците, нали ме разбирате?

— Исках да знам през какви битки са преминали.

— Ами и те прочистваха села, както и ние. А по време на „Ала Моана“ — това беше голяма операция — бяха заедно с лейтенанта, когато го убиха.

— За лейтенант Блейк ли става дума?

— Да, за лейтенант Блейк. Взводния командир.

— Значи те са били с него, а хората от „Браво“ ги е нямало, така ли?

— Ами, ние вече се изкачвахме по хълма. По радиото ни бяха съобщили, че са открили половин дузина бункери и няколко тунела на хълма. И отидохме да се присъединим към тях.

— Кой отиде, групата „Браво“ ли?

— Да, а „Алфа“ почиваше.

— Почиваше — повтори Карела.

— Да. Цял месец беше имало големи боеве. А „Алфа“ беше долу, в подножието на хълма, където лейтенантът беше организирал команден пункт до една бамбукова горичка.

— Команден пункт — повтори Карела.

— Да. То не беше точно пункт, в смисъл, че нямаше землянки или палатки или нещо от този род. Командният пункт е мястото, където се установява командирът. Мястото, откъдето командва, нали ме разбирате?

— Ъхъ — рече Карела. — Значи, лейтенантът е бил там, когато са го убили. Заедно с група „Алфа“.

— Да. Всъщност, не, не съвсем. Ето какво се беше случило: група „Алфа“ е била долу заедно със сержанта…

— Таталия?

— Да, Джони Таталия. Група „Браво“ се катереше нагоре по хълма, където се беше окопал врагът. А лейтенантът слезе долу да види къде на майната си е „Алфа“. За да ги докара като подкрепление, нали разбирате?

— Да.

— И тогава започна обстрелът с миномети. Ония копелета бяха настроили мерниците за бамбуковата горичка и започнаха да таковат майката на всичко, което беше там.

— И тогава ли беше убит лейтенантът?

— Да, от мина. Трябва да го е ударило някое парче. Страшна работа. „Алфа“ се прикриваше по време на обстрела и затова не можа да стигне до лейтенанта навреме.

— Какво искате да кажете?

— Ами, в тая война трябваше да си прибираш убитите и ранените, защото, ако не ги прибереш, ония ги прибираха и ги нарязваха на парчета, за врага ми е думата. Нали разбирате?

— Това ли се случи на лейтенант Блейк?

— Аха, трябва да са го ударили, когато е слизал от хълма. От „Алфа“ после ни казаха, че заради обстрела не са могли да го спасят. Могли само да гледат как ония го завличат в джунглата. После го намерили в една яма нарязан на парчета. Ония копелета така правеха: нарежат тялото на парчета и го хвърлят в някоя яма.

— Разбирам — вметна Карела.

— Нарязваха ги с шикове.

— Да, да…

— Та това ви казвам, като минеш заедно с някого през подобни ужасии, естествено ти става близък. И си най-близък с момчетата от твоята бойна група. Нали ме разбирате?

— Разбирам, разбирам. Това е станало на трети декември. Така ли е?

— Не знам, не мога да ви кажа. Ние не бяхте там, нали ме разбирате. Бяхме се отправили към онези бункери. Човек по време на бой помни тези неща, които са се случили с него. Та не мога да ви кажа дали са го убили на трети или на четвърти или въобще кога. За мен това беше един обикновен ден, в който не ми се случи нищо. В този ден не бях в никаква опасност. Минометният огън не стигна до нас. Чухме само шума. Вие наблюдавали ли сте минометна атака? Вдига се голям шум и се чува отдалеч.

— Господин Кортес, по време на тази среща в Ню Джърси Джими да е споделял с вас някакъв свой план?

— План ли? Не. Говорихме си за живота в чужбина. Вие какъв план имате предвид?

— План за правене на пари.

— Де да беше го споделил — каза Кортес и се засмя. — Малко пари добре ще ми дойдат сега.

— А да знаете да е споделял някакъв план с някой от другите участници в срещата?

— Не. Ако беше имало такова лещо, щях и аз да знам. Да ви кажа правата, никой от нас не е забогатял, нали разбирате? Тази война се оказа много лош бизнес за нас, ветераните. Ако Джими беше имал някакъв план да прави пари, всичките щяхме да се включим в него, така да знаете. Е, разбира се, стига да не ни струваше нищо — Кортес се засмя.

— Значи не знаете нищо за подобен план?

— Не.

— А Джими даде ли ви адреса си?

— Да.

— След срещата писал ли ви е?

— Не.

— А да ви се е обаждал по телефона и въобще да се е опитвал по някакъв друг начин да установи контакт с вас?

— Не.

— Добре — каза Карела и въздъхна. — Много ви благодаря, господин Кортес.

— Желая ви успех — отвърна Кортес и затвори телефона.

Сержант Дейв Мърчисън погледна към вратата, през която влезе Карела. В стаята имаше двама полицаи, които бяха свалили куртките си, седяха по тиранти и потници, пиеха кафе и си разказваха вицове. И двамата се смееха.

Карела хвърли поглед в стаята, обърна се към Мърчисън и му каза: „Тръгвам си у дома“.

— А кучето? — попита Мърчисън.

— О, вярно, бях забравил. Някой прибра ли го?

— Прибраха го и сега е долу, в една от арестантските. Какво ще правиш с него?

— Не знам — каза Карела. — Може би ще е най-добре да го заведа при майката на Харис.

— Кога ще го водиш? Слушай Стив, знаеш, че правилникът не разрешава да се държат кучета и въобще животни в участъка.

— Мисколо държи една котка в канцеларията — отвърна Карела.

— Котката е друго нещо. И не я държи долу в килиите.

— Тогава да закарам и кучето в канцеларията?

— По-добре недей, ще изяде котката на Мисколо. Това е много голямо куче. Ти виждал ли си го?

— Не е чак толкова голямо. Лабрадор със средни размери.

— Един лабрадор със средни размери е много голямо куче. Ако ме питаш, трябва да тежи към четирийсе-петдесет кила. Отгоре на това не ще да яде.

— Ами добре, ще го заведа при майката на Харис утре сутринта. И без това трябва да разговарям с нея.

— Дано на капитан Фрик да не му скимне да хвърли един поглед на килиите. Ако види това псе долу, ще получи удар.

— Кажи му, че е маскиран престъпник.

— Какво?

— Кажи му, че е престъпник, маскиран като куче.

— Ха-ха — се опита да се разсмее Мърчисън, но смехът му беше престорен.

— Утре сутрин първата ми работа ще е да го извадя от килията. Слушай, Дейв, уморен съм и искам да се прибера.

Карела излезе от участъка. Навън духаше силен вятър.

Слепецът също намираше вятъра за силен.

Държеше се за повода на германската овчарка, която го водеше към дома му, проклинаше вятъра, проклинаше и факта, че му се ходи по малка нужда, а все още е на цели три преки от къщи. Лошото на вестникарската будка й беше това, че всеки път, когато ти се припикае, трябва да отидеш до снекбара или до книжарницата от отсрещната страна. Хората бяха много мили и знаеха, че човек не може по цял ден да виси на ъгъла и от време на време да не се отбива до тоалетната. Въпреки това, не му беше удобно да им досажда.

Чудеше се как се оправят космонавтите. Дали пикаят в ска-фандрите си? Или пък вътре са им монтирали някакви маркучи? Реши, че все пак е трябвало да се отбие до снекбара, преди да си тръгне към къщи. Книжарницата вече беше затворена, но снекбарът работеше денонощно, и при това собственикът му беше казал, че няма нищо против той да използва мъжката тоалетна по всяко време, когато му се прииска. Не вървеше обаче да влиза там през десет минути и да злоупотребява с гостоприемството на човека. Гледаше да се отбива само по обед и евентуално и веднъж след това. Винаги обядваше в снекбара, така че можеше да поддържа приятелски отношения със собственика. А в книжарницата се отбиваше само от дъжд на вятър, когато му ставаше неудобно да отива в снекбара. В книжарницата освен това нещата бяха различни, защото той много рядко купуваше нещо оттам, и то само когато трябваше да подари книга на някой от зрящите си приятели. Отгоре на това в книжарницата се продаваха и списания и понякога той си мислеше, че гледат на него като на конкурент.

Божичко, така силно му се пикаеше.

Кучето изведнъж спря в средата на тротоара.

— Какво става, Ралф? Кучето започна да ръмжи.

— Ралф? Какво ти е, момче?

Изведнъж усети миризмата на нещо сладникаво, на някакво лекарство. Хлороформ, точно така, хлороформ! Кучето отново изръмжа, този път заплашително, и изведнъж се дръпна така силно, че стопанинът му изпусна каишката. Чу как някой изпищява от болка. След това шум на стъпки по тротоара и нечие тежко и зачестено дишане. След това стъпките станаха стъпки на бягащ човек и престанаха да се чуват. Кучето лаеше. Кучето не искаше да спре да лае.

— Всичко е наред — каза той. — Всичко е наред. — Започна да търси с ръка каишката и я откри. Погали кучето по главата. — Хайде, Ралф, хайде, момче. Заведи ме у дома.

У дома имаше телефон.

Веднага се обади на полицията. Не защото очакваше полицията да направи нещо — полицията в този шибан град никога не правеше нищо за никого — а защото бе възмутен от нападението. Полицаят, който отиде при него, веднага изрази съмнение в твърдението му.

— Откъде знаете, че това е било нападение, господин Мейслър?

Човекът се казваше Юджийн Мейслън, с „н“ накрая. Два пъти бе поправил полицая, но той продължаваше да му вика „Мейслър“. Може би наглушаваше. Опита се да го поправи отново.

— Казвам се Мейслън. С „н“ накрая. Знам, че е нападение, защото иначе кучето нямаше да ръмжи така. Кучето почувства, че някой ни заплашва.

— Х-м — проточи полицаят. Името му бе Макгрю и работеше в 41-ви участък, разположен в деловия квартал и съвсем близо до градското управление на полицията. — Та казвате, че сте усетил миризмата на хлороформ?

— Точно така, хлороформ беше. Помня тази миризма от времето, когато ми извадиха сливиците.

— Кога ви ги извадиха, господин Мейслър?

— Когато бях на седем години.

— Та оттогава си спомняте как мирише хлороформът, я виж ти…

— Да, спомням си.

— Та какво казвате, господин Мейслър? Твърдите, че някой се е опитал да упои кучето с хлороформ?

— Не знам какво се е опитвал да прави. Казвам ви, че се доближи до нас с хлороформ и че кучето го нападна и го ухапа.

— Казвате, че кучето го е ухапало. Откъде знаете това?

— Знам го, защото чух писъка на този мъж.

— Откъде знаете, че е бил мъж?

— Писъкът беше мъжки.

— И какво изпищя?

— Изпищя от болка и толкоз, но аз винаги мога да направя разлика между мъжки и женски писък. Това беше мъж.

— Вашето куче нали не е бясно?

— Не. Миналия месец го ваксинираха. Датата е отпечатана на жетона на нашийника му.

Макгрю предположи, че би било редно да погледне жетона, но това куче вече беше ухапало един човек, и не му се искаше да бъде втория ухапан тази вечер.

— Къде стана произшествието?

— На три преки оттук. На улица „Чери“. До Търговската банка на ъгъла.

— Аха. Знаел сте къде се намирате.

— Да — отговори Мейслън. — Знаех съвсем точно къде се намирам. Може да съм сляп, но не съм тъп.

— Х-м — пак проточи затруднен Макгрю, опитвайки се да изглежда делови. — Добре, господин Мейслър, ще се заемем с този случай и ако стигнем до нещо, ще ви се обадим своевременно.

— Благодаря ви — каза Мейслън. Нямаше никакви съмнения, че никой няма да се заеме с този случай и никой нямаше своевременно да му се обади.

В радиофицираната патрулна кола чакаше втори полицай. Казваше се Кели и беше заспал, така че се стресна, когато Макгрю почука на стъклото.

— Какво има? — попита Кели, докато Макгрю влизаше в колата.

— Отде да знам? Я дай по-добре да мръднем по улица „Чери“, на ъгъла до Търговската банка.

— До банката ли?

— До банката. — Макгрю взе слушалката на радиотелефона, по който преди пет минути бе набрал номер 10–88 — „Пристигнал на местопроизшествието“ — и сега набра кодовете 10–80 Д и 10–98, означаващи съответно „Въпрос от компетентността на детективите“ и „Възобновяване на патрулирането“. От полицейския телефонен автомат на ъгъла на улиците „Чери“ и „Лерд“ набра номера на участъка и помоли дежурния сержант да го свърже със стаята на детективите. Свободен се оказа един детектив на име Андърхил. Макгрю му разказа случилото се и го попита дали и той ще дойде с тях.

— Ти сега откъде се обаждаш, от местопроизшествието ли?

— Да, наблизо съм.

— Защо не се огледаш, за да видиш какво има, и пак да ми позвъниш?

— И какво да търся?

— Ти нали спомена, че е имало хлороформ?

— Ъхъ.

— Ами огледай се и виж дали няма нещо напоено с хлороформ. Парцал, парче памук или нещо от този род. Ако откриеш такова нещо, не го пипай, чуваш ли ме?

— Чух те.

— И виж дали ще откриеш петна от кръв. Нали каза, че кучето го било ухапало?

— Да, слепецът тъй рече.

— Ами търси тогава петна от кръв. Ако откриеш нещо, веднага ми позвъни. Слепецът пострадал ли е?

— А кучето да е бясно или болно?

— Не, миналия месец го ваксинирали.

— Добре тогава. Поогледай какво има наоколо — рече Андърхил и затвори телефона.

Макгрю се върна при колата и отвори вратата й.

— Какво трябва да правим? — попита Кели.

— Ще гледаме какво има наоколо.

Кели излезе от колата с голям фенер в ръка. Лъчът му започна да шари по тротоара, плъзна се върху пощенската кутия, телефонния автомат и осветителния стълб и продължи да се движи върху стената на банката.

— Я виж ти. Кръв.

— Виждам — потвърди Макгрю. — Дай най-добре да извикаме Андърхил.

На детектива Андърхил не му се излизаше от участъка.

Беше се заел да обобщава рапортите, които бе написал по повод обирите на няколко питейни заведения в Чайнатаун и се бе съсредоточил в писането. Освен това, навън бе студено.

Андърхил се бе родил и бе израсъл в щата Калифорния, където времето винаги е топло и приятно, въпреки твърденията в текстовете на някои естрадни песни. Андърхил не обичаше този град. Андърхил обичаше Сан Диего. Причината Андърхил да работи в този град бе, че майката на жена му живееше в него, а жена му искаше да бъде близо до майка си, която Андърхил мразеше почти толкова, колкото мразеше града. Ако Андърхил беше мъж на място, какъвто не беше, щеше поне да си помечтае градът да се отчупи от сушата и да отплава в Атлантика заедно с тъща му. Ей такива чувства изпитваше Андърхил към града и към тъща си. Обаче този серсемин Макгрю бе открил кръв на тротоара, така че Андърхил реши, че кучето наистина може да е ухапало някого. Виж, дали кучето е ухапало някой, който се е канил да нападне слепеца, беше друг въпрос. Никой не беше пострадал — нито слепецът, нито кучето. Андърхил реши, че и при най-голямо въображение не може да окачестви случилото се като нападение. Не можеше да окачестви случилото се даже и като опит за нападание. За какъв дявол му трябваше сега да ходи на ъгъла на „Чери“ и „Лерд“ в нощ, в която зъбите ти тракат от студ…

Андърхил не знаеше, че от четвъртък вечерта насам в града са убити трима слепци. Само на два метра от бюрото на Андърхил, върху бюрото на детектива Рамон Хименес, се намираше фотокопие от записката на Карела, в която молеше да го уведомят за необичайни престъпления, по-специално за нападения срещу слепци. Андърхил обаче не бе видял записката. Ако я беше мярнал, сигурно щеше да се обади веднага на Карела. Андърхил обаче в момента не се занимаваше с убийства. Случилото се не беше нападение. Беше в най-добрия случай опит за нападение. А може би просто някое проклето старо псе бе решило да си направи кефа, като ухапе някого.

Тъй като обаче беше съвестен човек, обади се веднага в службата за връзка с болниците и поиска да го уведомят за случаите, когато в тях са се явили ухапани хора. С малко закъснение се сети, че ако получи такова уведомление, няма да може да идентифицира заподозрения, ако не разполага с кръвна проба. Позвъни в полицейската лаборатория, откъдето се погрижиха да изпратят човек да вземе кръвни проби от петната по тротоара.

Карела не знаеше нищо за всичко това.

Градът беше много голям.