"Сбогом, и благодарим за рибките" - читать интересную книгу автора (Адамс Дъглас)

ГЛАВА XII

Съществува, поради някаква причина, нещо особено мрачно относно ресторантите по гарите — много особен вид мръсотия и специален вид бледност на баниците със свинско.

По-лоши от тези баници обаче са сандвичите.

Съшествува едно чувство, което постоянствува в Англия, че да правиш сандвича интересен, атрактивен, или по някакъв начин приятен за ядене, е нещо грешно, което само чужденците правят.

— Изсушете го — гласи една инструкция, заровена някъде в колективната човешка съвест, — направете го гумен. Ако трябва да го поддържате свеж, перете го по веднъж седмично.

Яденето на сандвичи в ресторанти в съботни следобеди е нещото, с което англичаните се опитват да изкупят националния си грях, какъвто и да е бил той. Те вече изобщо не са наясно какво е това грях и не искат да знаят. Греховете не са неща, за които някой би искал да узнае. Но каквито и грехове да бяха, те бяха изцяло изкупени от сандвичите, които те ядяха.

Ако има нещо по-лошо от сандвичите, това са наденичките, които стоят до тях. Безрадостни длъгнести цилиндърчета, пълни с хрущяли, плуващи в море от нещо топло и тъжно, с набодена в тях пластмасова виличка с форма на шапка на главен готвач — един спомен за някой главен готвач, който намразил света и умрял забравен и самотен сред своите котки на някакво задно стълбище в Степни.

Наденичките са за тези, които знаят какви са греховете им и искат да изкупят нещо по-специално.

— Някъде трябва да има нещо по-хубаво — каза Артър.

— Няма време — каза Фени, като погледна часовника си. — Влакът ми тръгва след половин час.

Те седнаха на една малка клатеща се маса. На нея имаше няколко мръсни чаши и няколко влажни поставки за тях, с отпечатани по тях клоуни. Артър купи на Фени един доматен сок, а за себе си взе пинта3 жълта вода с газ в нея. И две наденички. Не знаеше защо. Купи ги, за да прави нещо, докато чака газът да се уталожи по дъното на чашата му.

Барманът хвърли рестото на Артър в една локвичка с бира на бара, за което Артър му благодари.

— Добре — каза Фени, поглеждайки часовника си, — кажи ми какво имаш да ми разкажеш.

Тонът и беше напълно скептичен и сърцето на Артър слезе в петите му. Едва ли не, почувствува той, най-добрата обстановка да се опиташ да и обясниш, както си седи там внезапно хладна и отбраняваща се, че в някакъв извънтелесен сън той е имал телепатичното чувство, че мозъчното увреждане, от което тя страдаше, е било свързано с факта, че опирайки се на противоположни противопоставяния, Земята е била унищожена, за да се отвори място за нова хиперкосмическа магистрала — нещо, за което само той на Земята знаеше, бивайки страничен свидетел от борда на Вогонския космически кораб, и че оттогава и тялото, и духът му го болят за нея нетърпимо и че той трябва да отиде с нея в леглото си веднага щом е възможно.

— Фени — започна той.

— Чудя се дали ще искате да си купите няколко билета от нашата лотария? Това е малка лотария.

Той бързо погледна нагоре.

— Да спечелим пари за Анджи, която се пенсионира.

— Какво?

— И има нужда от изкуствен бъбрек.

Към него се беше навела една доста скована висока жена на средна възраст, носеща плетен официален костюм и малки официални къдрици и малка официална усмивка, която вероятно щеше много да бъде близана от малки официални кученца.

Тя държеше малък кочан гардеробни билети и касичка.

— Струват само по десет пенса — каза тя, — така че вероятно дори може да купите два. Без да разорите банката! — Тя се изсмя леко и после въздъхна учудващо дълго. Казването на думите „Без да разорите банката“ очевидно и достави повече удоволствие от думите, които вероятно е изговорила навремето, когато продала билети на двама войници през войната.

— Хм, да, добре — каза Артър, като бързо изкопа две монети от джоба си.

С разгневяваща бавност и официална театралност, ако има такива неща, жената откъсна два билета и ги протегна към Артър.

— Наистина се надявам, че ще спечелите — каза тя с усмивка, която внезапно се събра като късчета оригами. — Наградите са много големи.

— Да, благодаря — каза Артър, като сложи билетите в джоба си доста рязко и си погледна часовника.

Той се обърна кън Фени.

Същото направи и жената с билетите.

— А за вас, млада госпожице? — попита тя. — Лотарията е за трансплантация на бъбрек на Анджи. Тя се пенсионира, нали знаете. Да? — тя издигна една лека усмивка дори над лицето си. Тя трябваше да спре и бързо да се махне или щеше да се прости с кожата си.

— Хм, да, заповядайте — каза Артър и и бутна петдесет пенса с надеждата, че ще и види гърба.

— О, имаме пари, така ли? — попита жената с дълга ухилена въздишка. — Отиваме в Лондон, така ли?

— Не, така е наред, наистина — каза той и размаха ръка и тя започна да къса пет билета един по един с ужасно обмисляне.

— О, но трябва да си вземете билетите — настоя жената, — защото няма да можете да си вземете наградите. Знаете ли, те са много хубави. Много подходящи.

Артър грабна билетите и и каза „благодаря“ толкова рязко, колкото можа.

Жената още веднъж се обърна към Фени.

— А сега …

— Не! — почти изкрещя Артър. — Те са за нея — обясни той, размахвайки петте нови билета.

— А, виждам! Колко хубаво!

Жената болезнено им се усмихна.

— Добре, наистина се надявам…

— Да — прекъсна я Артър, — благодарим.

Накрая жената тръгна към съседната маса. Артър отчаяно се обърна към Фени и се отпусна, като видя, че тя се разтърсва от мълчалив смях.

Той въздъхна и се усмихна.

— Докъде бяхме стигнали?

— Ти ме наричаш Фени и точно щях да те помоля да не го правиш.

— Какво искаш да кажеш?

Тя сложи една малка дървена бъркалка в доматения си сок.

— Затова те попитах дали си приятел на брат ми. Или всъщност на полубрат ми. Само той ми казва Фени и затова не го обичам.

— И как…

— Фенчърч.

— Какво?

— Фенчърч.

— Фенчърч?

Тя го погледна строго.

— Да — каза тя, — и те гледам като рис, за да видя дали ще ми зададеш същия глупав въпрос, който всеки ми задава, докато на мен ми се крещи. Ще бъда много разочарована, ако и ти го направиш. Освен това ще крещя. Така че внимавай.

Тя се усмихна, разтърси косата си, която падна пред лицето и и го погледна зад нея.

— О — каза той, — това е малко несправедливо, нали?

— Да.

— Хубаво.

— Добре — каз тя със смях, — можеш да ме попиташ. Можеш да го преодолееш. Ще е по-добре от това да ме наричаш Фени през цялото време.

— Може би … — каза Артър.

— Вижте, останаха ми само два билета, и понеже бяхте толкова щедър преди малко…

— Какво?!? — изкрещя Артър.

Жената с постоянството и усмивката и почти празния кочан с гардеробни билети размахваше последните два току пред носа му.

— Мислех, че ще мога да използувам случя и да ви ги дам, защото наградите са толкова хубави.

Тя присви носа си малко поверително.

— Много вкусно. Знам, че ще ги харесате. И това е за подарък на Анджи, нали виждате. Ние искаме да и дадем…

— Изкуствен бъбрек, да — каза Артър. — Ето.

Той и даде още двадесет пенса и взе билетите.

Някаква мисъл като че ли мина през главата на жената. Тя доста се бори с нея. Можеше да се види как тя идва в главата и като дълга вълна към пясъчен плаж.

— О, скъпи — каза тя, — не ви прекъсвам, нали?

Тя загрижено се вгледа в тях.

— Не, всичко е наред — каза Артър. — Всичко, което вероятно може да бъде наред, е наред — настоя той.

— Благодаря — прибави той.

— Искам да кажа — каза тя с очарован екстаз на загриженост, — че не сте… влюбени, нали?

— Много е трудно да се каже — каза Артър. — Не сме имали шанс да поговорим засега.

Той се взря във Фенчърч. Тя се смееше.

Жената кимна с разбираща конфиденциалност.

— Ще ви покажа наградите след минутка — каза тя и изчезна.

Артър се обърна с въздишка обратно към момичето, за което намери трудно да каже дали е влюбен.

— Щеше да ме питаш — каза тя, — за нещо.

— Да — каза Артър.

— Можем да го направим заедно, ако искаш — каза Фенчърч. — Дали съм била намерена…

— … в една чанта… — присъедини се към нея Артър.

— … на гишето за оставяне на багаж… — казаха заедно.

— … на гарата на улица Фенчърч — завършиха те накрая.

— И отговорът — каза Фенчърч, — е не.

— Добре — каза Артър.

— Аз съм зачената там.

— Какво?

— Аз съм за…

— На гишето за багаж? — попита Артър с вой.

— Не, разбира се, че какво биха правили родителите ми там? — попита тя, доста изненадана от това предположение.

— Е де, не знам — изпелтечи Артър, — или поне…

— Това е станало на опашка за билети.

— На…

— Опашката за билети или поне така казват. Отказваха да ми дадат друго обяснение. Само казват, че никой не знае колко е отегчително, ако изобщо е възможно, да се вредиш в опашка за билети на гарата на улица Фенчърч.

Тя отпи сериозно от доматения си сок и си погледна часовника.

Артър продължи да клокочи още една-две секунди.

— Налага ми се да тръгна след една-две минути — каза Фенчърч, — а ти дори не си започнал да ми разказваш това каквото и да е ужасно необичайно нещо, което ще бъдеш толкова радостен да изкараш от гръдния си кош.

— Защо да не те закарам до Лондон? — попита Артър. — Събота е, нямам да върша нищо особено…

— Не — каза Фенчърч, — благодаря, много мило от твоя страна, но НЕ. Искам да остана сама за два-три дена. — Тя се усмихна и се намръщи.

— Но…

— Ще можеш да ми го кажеш друг път. Ще ти дам телефонния си номер.

Сърцето на Артър се разбумтя, докато тя драскаше седем фигурки с молив върху парченце хартия, което му подаде.

— Сега можем да се отпуснем — каза тя с бавна усмивка, която изпълни Артър и той си помисли, че ще се пръсне.

— Фенчърч — каза той, наслаждавайки се на името и, докато го произнасяше, — аз…

— Една кутия — каза един провлачен глас, — с бонбони с черешов ликьор, и още, понеже знам, че ще ви хареса, една плоча със изпълнения на шотландски гайдари…

— Да, благодаря, много са хубави — увери я Артър.

— Просто мислех, че ще трябва да ви ги покажа — каза упоритата жена, — тъй като тръгвате…

Тя ги държеше гордо, така че Артър да може да ги види. Той можеше да види, че това наистина са кутия бонбони и плоча със шотландски гайди. Това беше.

— Сега ще ви оставя да си пиете на спокойствие — каза тя, като леко потупа Артър по кипящото рамо, — но знаех, че ще ви хареса да ги видите.

Артър още веднъж срещна очите си с тези на Фенчърч и внезапно забрави какво щеше да каже. Моментът между тях беше дошъл и си беше отишъл, но целият ритъм беше разстроен от тази глупава нескопосана жена.

— Не се притеснявай — каза Фенчърч, поглеждайки го сериозно над ръба на чашата си, — ще говорим отново. — Тя отпи.

— Вероятно — прибави тя, — тя нямаше да е толкова добра, ако това беше за нея. — Тя му подари една малка крива усмивка и още веднъж разпиля косата пред лицето си.

Това беше напълно вярно.

Той трябваше да допусне, че е било напълно вярно.