"Дърк Джентли. Холистична детективска агенция" - читать интересную книгу автора (Адамс Дъглас)

ГЛАВА ТРЕТА…

Времето течеше.

Сюзън чакаше.

Колкото повече Сюзън чакаше, толкова повече звънецът на вратата не звънеше. И телефонът — също. Тя си погледна часовника. Усети, че вече е дошло времето, когато може официално да й докривее. Разбира се, вече й беше докривяло, но според личното й време, така да се каже. Сега обаче нещата вървяха по неговото време и дори като се имаха предвид уличното движение, лошият късмет и всеобщата мърлявост и мудност, вече беше изминал половин час и отгоре от мига, категорично определен от него като възможно най-късния, в който биха могли да тръгнат, така че било най-добре тя да е вече готова.

Опита се да се притесни, че му се е случило нещо ужасно, но не успя да повярва в това дори и за миг. Никога не му се беше случвало нещо ужасно, макар вече да беше започнала да си мисли, че — да му се не види! — крайно време беше да му се случи. Ако вече не му се беше случило нещо ужасно, май не след дълго тя самата щеше да му го причини. Тъкмо й беше хрумнало нещо.

Метна се ядно в креслото и се загледа в новините по телевизията. Новините я вбесиха. Превключи дистанционното на друг канал и се вторачи за известно време в екрана. Не знаеше какво гледа, но то също я вбеси.

Може би трябваше да му звънне. Проклета да е, ако му звънне. Може би ако му звъннеше, той щеше по същото време да набира нейния номер и нямаше да може да се свърже.

Отказа да си признае, че дори си е помислила подобно нещо. Мътните да го вземат, къде се губеше? Ама и на кого му пукаше къде се губи? Във всеки случай не и на нея.

Беше му вече за трети път подред. Три пъти подред — стига толкова. Тя отново превключи ядосано канала. Вървеше някакво предаване за компютри и за някои интересни нововъведения по отношение на това, какво бихте могли да направите с компютри и музика.

Дотук. Наистина — беше дотук. Знаеше, че само преди няколко секунди си беше казала, че е било дотук, но този път беше до последното, истинското и окончателното тук.

Скочи на крака и се приближи до телефона. Сграбчи вбесената слушалка. Бързо прокара пръсти по бутоните и набра номера.

— Ало, Майкъл? Да, Сюзън е. Сюзън Уей. Спомняш ли си, ти ми каза да ти се обадя, ако съм свободна тази вечер, а пък аз ти казах, че по би ми харесало да се въргалям мъртва в някоя канавка? Е, изведнъж открих, че съм свободна — изцяло, напълно и абсолютно свободна, — а пък на цели мили наоколо няма и една прилична канавка. Моят съвет към тебе е да се поразмърдаш, докато все още имаш шанс. След половин час ще съм в клуб „Танжер“.

Нахлузи обувките и палтото си, спря, защото се сети, че е четвъртък и трябва да зареди в телефонния си секретар нова касетка с удължено времетраене; и две минути по-късно вече отваряше входната врата. Когато най-накрая телефонът наистина иззвъня, телефонният секретар отговори с благ гласец, че в момента Сюзън Уей не може да говори по телефона, но ако онзи, който се обажда, остави съобщение, тя ще се свърже с него възможно най-бързо. Може би.