"Пеперуда" - читать интересную книгу автора (Стефанов Димитър Н., Райков Никола)

III.

Беше неизбежно: за пореден път слънцето потегли към неизменния запад. Ден след ден. Месец след месец. Година след година. Живот и смърт. Малкото момиче вече беше млада жена. Тялото и бе наедряло в ханша готово да дари нов живот на света, а пазвата и криеше женска гръд готова вече да кърми. Животът продължаваше тъй, както е текъл от край време, а вещата жена зае напълно мястото оставено от покойната й баба. И преди, кога знахарката беше още жива тя й помагаше, а през последните й дни на тоя свят я заместваше почти изцяло, но все пак бе друго. Сега, кога баба и не беше сред живите, силите на Деница нараснаха и се уголемиха. Тя все по-рядко намираше време да остане насаме със себе си сред природата, далеч от ежедневни грижи. Мълвата за нея се носеше през поля, гори и снежни върхове, та селяни от близо и далеч търсеха помощта й. Къде на родилка билка да даде, къде тежка болест да изцери, та човек от смъртно ложе да вдигне, или пък черно проклятие над род и имот да премахне. За всичко нея търсеха и на нея се надяваха и облягаха в нужда.

Тъй минуваха дните. Къде с радост, къде с мъка, къде с покой. Не след дълго една празнина се настани в сърцето на Деница; тя усети, че животът й такъв, какъвто го живее е празен. Липсваха й слънчевите лъчи процеждащи се през гъсти клони; шумът на боричкащите се врабчета и пеенето на славея; внезапното изпукване на счупен клон и растежа на тревата. Освен това една необичайна тъга я завладя; като да бе болна, но духом, нежели телом. Връзката с баба й не бе прекъсната, а тук, в тази до болка позната колиба Деница живееше друг живот. В привичната обстановка на дъхави билки и окадено огнище духът на баба й живееше, а мислите на младата жена не намираха покой. Кога излезеше из селото пък все се намираше някои да поиска помощ, та Деница нямаше ни миг за себе си. Тогава тя попита сърцето си и разбра какво му трябва, та няколко месеца събира сили, чакайки подходящото време.

Деница избра един тих и спокоен ден, като се боеше да не би вятърът да размъти магията или да отнесе части от нея далеч от селото, към други хора и места. Още при изгрев слънце тръгна нагоре по стръмнините пометнала през рамо една торба, която съдържаше всичко що й бе необходимо през този ден. Макар че още по обед щеше да стигне мястото, което бе избрала, за да извърши ритуал, неизвършван от векове, Деница знаеше, че няма да има сили да се помръдне от там чак до утрото на идния ден независимо дали опитът й бе успешен или не. Затова редом с нея вървеше Лиляна, та да бди над безжизненото й тяло през остатъка от деня и цялата предстояща нощ. За Деница изкачването не бе толкова трудно, но за нейната приятелка катеренето по стръмния връх, хвърлил сянка над селото, бе тежко изпитание, та чародейката многократно се връщаше да й помага. Докато безоблачното небе тихо отразяваше всичко, Лиляна за първи път научи за незавършената преди време черна магия, от устата на своята приятелка, която я помоли за прошка. Разплакана, тя веднага я даде и на свой ред поиска прошка, затуй че е била толкоз сляпа, та да не види, че й Деница също има чувства и да бъде по-внимателна. Така двете девойки пренамерили себе си една за друга в този ден, стигнаха върха на каменното жило по пладне и приготовленията, които бяха необходими започнаха веднага. Лиляна трябваше да застане доста встрани, та да не смущава по никакъв начин ритуала, който скоро, достигнал своя връх, оцвети въздуха с теменужена светлина и се посипа към селото. Невидим виолетов прах поръси хора и животни, дарявайки ги със здраве, укрепи сградите, оплоди почвата и прогони зли духове и същества далеч от селото. И макар всичко да бе успешно, това коства на Деница цялата стаена мощ и тя остана неспособна да се пребори с нещо, което не я бе побеждавало от времето на детството й. Страшни гърчове разтресоха тялото й върху каменните скали, сякаш искаха да го разкъсат и захвърлят на орлите. И въпреки, че Лиляна знаеше за това странно състояние отпреди, остана свита с тежка болка в себе си чак докато слънцето не се надигна отново, а с него и Деница отвори очи. С благословията над селото, най-после тя бе свободна да го напусне и да заживее там, където винаги бе искала — сред гората.

Само след два дни подири място, където да си стори колиба и не след дълго откри подходящата полянка — малка и закътана; скрита сред огромни буки и престарели ясени; навред растяха билки и дъхави треви, а точно в центъра и се издигаше гигантски дъб, като да бе центъра на света. Деница прегърна зеленото дърво, поговориха си двамата за отдавна отминали лета и поиска разрешение момичето колиба да си стори. Дъбът благосклонно даде съгласието си и на това място младата жена направи своето убежище от зимните студове, летните жеги и человеците. Вещата жена не работеше сама; малкият народ и помагаше според силите си — птиците долитаха с дребни клончета, кал и слама в клюновете си, катеричките и зайчетата носеха мъх и съчки, а една престаряла мечка мъкнеше цели дънери.

Добре, че никой от селото не видя това, а то и без друго се носеха различни слухове за девойката. Построи Деница колиба насред гората и заживя в нея далеч от мирската суета — по цели часове потъваше в спокойно съзерцание на околния свят, излизаше от тялото си да си поиграе с облаците и да ги насочи към безводните земи, или пък скиташе из недокоснатите от човешки крак горски дебри, намирайки нови билки, които й разказваха за какви болести ги е пратил Бог на земята, а тя само с поглед вземаше силата им и лечителските й способности се умножаваха многократно.

Още няколко усмихнати лета се родиха от тъжните зими, а долу в ниското нищо ново не се случваше. Горан и Лиляна се ожениха, година по-късно тя доби изпърво момиче, а на следващата година и момче. Наследницата на баба Елена бе почти забравена, а то така и нямаше нужда от нея. След последната й магия беди се не спираха сред китното селце; жените раждаха леко и без болка, животните и лозята не боледуваха, а сушата жареше лятото само в страшните разкази на дядо Дончо. Бяха потънали в благодат селяните, но чудно, в тези урожайни години те не забравяха ни бедните, ни хромите, ни старите люде…

Така си течеше животът; добре, та и още по-добре, но както казват мъдрите стареи — „Много хубаво, не е на хубаво“ — сякаш знаеха какво ще се случи. А случи се това, че виното на кръчмаря бай Стоян, макар и много хубаво донесе нещастия на селото, та и на цялата околия.

Някъде по това време ново събитие даде храна за страховете на хората и изпълни кръчмите с народ обсъждащ ужасното бедствие. В околността се беше появил глиган, който опустошаваше земите, а нощес дори беше влязъл в селото и разровил градината на баба Магда. Дядо Дончо твърдеше, че това не е животно, а я демон, я някой упир, вселил се в животинска кожа. Група боляри тръгнали на лов по тия земи също бяха научили за този звяр от околните села и макар да изоставаха малко, неотлъчно го следваха водени от своя боен сокол. Така замръкнаха в селото. Водач им бе Радомир, черноок и чернокос, снажен момък, който слезе от коня и заразпитва за подробности, но дружината му така и не остана да нощува там, а стъкми лагер извън пределите на хорските къщи. Когато на сутринта продължиха по следите на глигана, Деница, която още вечерта бе усетила присъствието им ги следваше невидима и нечута, по незнайни горски пътеки, които я отвеждаха там, където искаше по-бързо и от галопиращите копита на конете. А гонитбата беше безмилостна. Радомир се понесе като вихър след кучето си, но другарите му един по един изоставаха забавени от вековните дървета, които се изпречваха на пътя им. Едва смогвайки да догонва вярното си животно, което надушило следата, летеше опиянено от възбуда, той излезе на широка поляна, и се озова лице в лице с глигана. Не глиган, а цяла планина! Червената ярост в очите му подсказваше, че повече няма да бяга и сега е решен да срещне своя преследвач. Радомир смуши коня си и препусна право към него, като вдигна копието си високо и замахна с оръжието, когато глиганът рипна във въздуха, навири бивни и сплаши коня, който повали своя ездач. Падайки, боляринът все пак запрати своето копие и уцели четинестото тяло на звяра, който полудя от таз рана и хукна да бяга вдън гори тилилейски, та никой повече не чу нищо за него. Но падането бе взело своя тежък дан, защото Радомир пречупи своя ляв крак и скоро люти болки щяха да пронижат нараненото място, докато дружината бе останала незнайно къде, загубена в горските дебри. Последното нещо, което видяха очите на Радомир бе тази дива-самодива, която го замъкна нанейде, а след това черна пелена легна връз него и го запокити в небитието.

Събуди се, но не знаеше нито къде е, нито колко време лежи потънал в безпаметие. Опита се да се протегне, когато остра болка в крака попълни празнините в спомените му — ловът; падането от коня и тази чудна девойка излязла сякаш от легендите на дойката му за самодивите и русалките. Огледа се и бялото видение се настани наместо чернотата, която го бе обгръщала до тоз момент. Колибата бе малка и той лежеше на единственото легло, а до огнището танцуваше девойката от сънищата му. Тя го усети, че вече е буден и с властен поглед му подаде едно канче:

— Изпий това.

Радомир изпи отварата, без да мисли и отново бе прегърнат от ослепителния и лекуващ сън. Не помнеше на колко пъти се пробужда, но и на сън и наяве все беше заедно с вълшебното момиче.

Появата на непознатия момък не причини на Деница неудобства; тя бе свикнала да спи навън, а летните дни позволяваха да стои на открито, ето защо тя приюти младия болярин и го остави в ложето си дорде се оправи от тежките наранявания, а конят, който се бе загубил някъде след битката сега сякаш надушил господаря си се бе завърнал и доволно хрупаше трева пред колибата.

Грижеше се за него все едно беше ранено зайче или птиче, но неусетно някаква приятна топлина започна да се разлива по тялото й, колчем се завъртеше в колибата си. Дали му вареше отвара за сила или просто му сменяше превръзките, ръцете и започваха да потреперват, а краката й омекваха. Радомир от своя страна също бе попаднал в плен на чародейката. Дали, защото спаси живота му в онзи момент, или защото младото и гъвкаво тяло излъчваше толкова воля и енергия, това не знаеше, но с всеки изминал ден допирът им избухваше в нещо, което само те виждаха.

А дружината още дълго се лута, търсейки своя изгубен водач, обиколи поляни и храсталаци, пресече потока на няколко пъти, преброди урвите, но единственото, на което се натъкна, бяха вековни дървета и горски твари, ни следа от човек, а колибата остана напълно неоткриваема, къде заради добре избраното място, къде заради защитната магия, която я покриваше. Най-накрая изморени от усилията Борислав и Тидеон, които имаха братска кръв, предложиха на останалите, да се връщат към селото, да потърсят помощ, пък и да не замръкват в гората. Заедно с братята яздеха още Климент, Спиридон и Гавраил, вси от болярската крепост на Радомир, а те с радост се съгласиха, защото сметнаха решението за разумно. Така петте човека пренощуваха в селото, хортувайки си със селяните, ядоха печено месо и пиха от виното на бай Стоян, та като се наспаха добре на идния ден, заедно с няколко старци отидоха отново в гората да търсят Радомир. Но все бе всуе. Колибата остана напълно защитена от Деница, в която зараждащото се чувство на любов удесеторяваше силата й.

Върнаха се в селото, където отново бяха наобиколени от селските люде, които продължаваха да им се радват и любопитстват покрай тях, защото присъствието на чужди хора бе нещо тъй рядко за тях — така се сдружиха още със знатните момци, които останаха при тях примамени от вкусната храна, хубавото вино и няколко селски девойки. Но Радомир се притесняваше и знаеше, че трябва да ги намери при първа възможност и да им извести, че е жив и здрав, защото новината за неговата кончина или дори изчезване, можеше да създаде много проблеми в крепостта, тъй като нямаше пряк, жив наследник на този знатен болярски род. Та затова бе тъй зарадван, когато се случи истинско чудо и уж пречупеният му крак зарасна напълно здрав само за няколко дни, но сърце не му даваше да се раздели с Деница, защото тъй се казваше тази красива и чудодейна жена, както той сам бе научил от прелестните й устни. И преди да тръгне, в прегръдката на утрото, двамата млади се обрекоха да се видят отново без значение какво им коства това.

От недрата на гората долетя екот на конски копита, който се понесе по реката и засрещна Борислав, който пръв видя своят прежде изгубен водач и се втурна да го срещне. Мълвата понесена от вятъра бързо обиколи селото — Радомир е жив и е сразил чудовището! Приветстван сякаш бе митичен юнак, момъкът не обърна много внимание на хорската жажда за храбреци и героични победи, а вътрешно бе раздвоен какво да върши от тук насетне, та остана още няколко дни. Истината каза единствено на дружината си, които бяха подочули нещо за селската вещица и като че ли познаваха своя приятел, та някои от тях вече се досещаха. На тях взе да им омръзва в това село, та настояваха да заминат към калето час по-скоро, като му напомняха, че има важни дела за вършене, но Радомир така или иначе вече бе взел решение да замине, макар и твърдо решен да се върне.

Всичко това бе важна тема за селяните още месеци наред и повод за множество клюки, докато най-подир по-важно събитие не я измести от устите на хората — няколко млади, луди глави бяха откраднали щерката на бай Иван за жена на Божин и тъй в селото имаше нова сватба. През тези месеци Деница линееше самотна в гората и само птичите песни и шума на тревата не й бе достатъчен и зовът на природата за пръв път не можа да замести повика на човек към човека. Радомир също бе замислен, но като че ли по-увлечен от грижите, които му бяха на главата всеки ден не страдаше толкова много. И въпреки това, когато успя при първа възможност уж тръгна отново на лов, но тайно на майка си заръча да се готвят за сватба, новина, която тя чакаше твърде отдавна.

Тази сутрин Деница се събуди с ясно усещане за нещо, което предстои да се случи, а предчувствията и бяха винаги силни. Дърветата поклатиха небрежно клони и докато бълбукащите хладни води на планинския поток отмиваха съня от лицето й, тя, като да чу тътена на боен рог в ехото на гората. Сърцето й запърха объркано. Радомир ли бе туй? Колко нощи, след като го отпрати сънуваше наяве как ще се видят отново тук, на същото това поточе? Тръгна като омагьосана към приближаващите се звуци и най-подир засрещна своето либе на гърба на черния му ат, допрял рог до устните си. Радомир отпусна ръката си надолу, скочи от коня и прегърна Деница с все сила.

— Дойдох. — боляринът говореше с подобаваща власт и с гордост от изпълненото обещание.

Чародейката го целуна дълго и предълго, що толкова много й липсваше, па макар и почти всяка нощ да го бе навестявала в крепостта променена под формата на сънувана пеперуда. Сърцето й удряше силно и често, та тялото й прилепна към него и тя се сгуши в прегръдката му.

— Дойдох — повтори Радомир — жена да те взема!

Деница замлъкна объркана, като не знаеше, ни що да каже, ни що да стори. Истината бе, че от месеци насам колчем видеше бебе или малко дете, нещо в сърцето й потрепваше. Копнееше и тя за това сладко усещане, но предупреждението на баба й като черна змия, свила гнездо в сърцето й шептеше отровни слова. И сега думите на Радомир улучиха точно това слабо място. Щастието беше току пред нея, но заветът на баба й я учеше първо да мисли за другите, чак подир туй за себе си.

— Либе, ще идем в крепостта, де ще бъдеш моя съпруга.

Радомир искаше син от нея, да израсте силен и красив, като двама им, че да наследи полагащото му се, тъй, както е било от край време, та дори и избиването на болярите не можа да тури край на тоз знатен род. Деница, като чу за напускане на дома си в гората, съвсем пребледня и усети силни болки в главата, та чак свят и се зави.

Радомир не получил отговор, най-подир коленичи на росната трева, хванал ръка на любимата си и с мъка и любов в гласа рече:

— Ела, омъжи се за мен.

Девойката повече не издържа и се разплака с тежки сълзи.

— Не мога, не мога — през плача си зашепна тя. — Моето моминство е и моето проклятие — и мъката й като водопад се изсипа върху Радомир.

В тоз миг мислите й я отведоха далеч в невидената още крепост. Там тя бе непривично облечена в сърма и коприна, с бебе на ръце, а току до нея Радомир играе с две малки дечица и я гледа с нямо обожание. Още малко и видението щеше да я свърже навеки с Радомир, но тя тръсна глава и се опита да го прокуди. Вътрешната й борба бе на път да завърши и макар устните и да продължаваха да мълвят — „не мога, не мога, не мога“ — то сърцето и казваше да.

Радомир обаче не виждаше душевните терзания, а само чуваше отказа й, та я отблъсна. Никога преди не бе го виждала такъв, ни насън, ни кога го лекуваше в колибата си — свил тесни устни, с тежък, навъсен поглед и ръце вкопчени една в друга.

— Добре — отрони се от устните му и внезапно взе решение — щом не щеш с добро насила ще те взема.

Метна се на коня с един скок, пресегна се и грабна жената та я тури пред себе си. Деница не усети какво точно стана след това, но една искрица от силата и се изплъзна, та удари Радомир. Той изохка, хвана се за гърдите и я изпусна, след което се сви върху седлото, а коня като да си знаеше сам пътя пое надолу към селото, оставяйки чародейката да лежи хлипаща на пътеката.

Нозете на Деница сами я отведоха до колибата, докато съзнанието й бе премаляло от мъка, а вътре тя падна възнак дървения нар, ни будна, ни спяща и остана да лежи на него. През туй време Радомир намери приятелите си седнали в кръчмата на сладка приказка и тежко вино, заобиколени от селските люде, които намираха за трижди по-странно от преди туй, че тез знатни момци отново се бяха върнали по техните земи. Но истинска глъч, се надигна, тогава кога Радомир, героят сразил чудовището пристъпи прага на портата, държейки в ръка устремите на своя кон. Очите му гледаха празно и неразбиращо, сякаш не человешко създание те гледа, а жив призрак в мъжка кожа, и макар Радомир да гаврътна набързо една бъклица с кърваво вино и заръча още за всички, то очите му продължиха да са все тъй оцъклени, като да са от елмаз. Дали, защото наистина не забелязаха, или защото видяха вино пред себе си, селяните не обърнаха внимание на странния вид на Радомир, но неговата дружина, която и до сега не знаеше крайната цел на посещението веднага зърна разликата и се досети. Боляринът още дълго продължи да мълчи вторачен, но накрая нуждата да сподели и лозата на бай Стоян развързаха езика му, та той разказа всичко, дори и с подробности на дружината си, а те по-пияни и от него решиха, че не бива то тъй тая работа и като знаеха вече къде да дирят колибата, се приготвиха да тръгват, та да убедят момата, че момъкът е харен. Селяните, къде подочули за какво става въпрос, къде изобщо не разбрали, къде и те подпийнали, викаха какви ли не неща, та накрая цяла група се надигна да ходи наедно с младите боляри. Макар и да го увещаваха, Радомир не поиска да тръгне с тях и не помръдна от мястото си, де остана заедно с по-мъдрите и стари люде от селото, които не виждаха смисъл да се лутат в гората по тъмно и по незнайни причини. А другите предвождани от Борислав, заедно с няколко кучета помъкнаха факли, за да осветяват пътя си и тръгнаха към гората.

Младата знахарка все тъй лежеше в несвяст, но някаква останала сила я върна обратно, когато невъобразима глъч заобиколи колибата й. Вече бяха стигнали отвън, но Деница така и не излизаше, та селяните се надпреварваха да разказват за живота й.

— Прокълната е още кога се роди, помните ли бурята! — извисяваше се оживен глас, и всички започваха да дърдорят за оназ чудовищна стихия и за смъртта на родителите й.

— Или кога била обладана в гората, като дете — казваше друг и в тоз час заприказваха за зли горски духове и нощни твари.

Борислав и Тидеон пристъпиха до сами вратата и извикаха с ясен глас:

— Дошли сме, жена на Радомир да те вземем.

Селяните наобиколиха колибата в очакване и тихомълком заговориха, за това, че заповядвала на животните, но в миг замлъкнаха, кога Деница отвори вратата с немощен и болен вид, но все пак им рече властно:

— Вървете си в мир! Трябва да бъда сама.

Тидеон се присегна да я сграбчи, но тя затръшна навреме вратата, навярно скрепена с магия, защото колкото и силно да натискаха, не можаха да я помръднат. Тогаз вече във въздуха се чуха викове на обвинение.

— Магесницата ни изостави преди години!

— Сигур тя е повикала онзи глиган!

— Не жена, а гявол!

— И нашите души ще вземе вещицата!

И тъй нейде от тълпата полетя факла, макар никой да не разбра кой я метна пръв, втора влетя през прозореца, та цял рояк ги последваха. Деница сбра цялата й останала сила и може би щеше да успее да отблъсне всинца, но усети, че не може да причини подобно злияние, та тялото и се разтресе в тежки гърчове, но тя не нарани онез, що освирепели и оглупели не знаеха що вършат. А Деница в предсмъртна несвяст шепнеше, че им прощава.

Пламъците се протегнаха, изправиха се и затанцуваха водени къде от волята на вятъра, къде от собственото си желание да унищожават и отнемат. Сухата трева покрай колибата потъмня, нагъна се, започна да дими и се запали, тръгвайки към близките дървета. Огънят припука и се разгоря, обгърна близките буки, обсебваше храстите и поглъщаше тревата по пътя си, като че ли всичко бе жертвоприношение в негова чест. Ефирът се опи от миризмата на тежък дим. Изпод булото на пламъците една пеперуда разтвори криле, припърха и полетя, мигар бе недосегаема за тях, се понесе и избяга извън досега им. И някои ще ви кажат, че така се родило името на танца пеперуда по българските земи, с който и до ден днешен викат дъжд, а други ще отрекат, че не било точно тъй и по техните земи го знаят по друг начин, но всички се съгласят за това, което се случило подир туй. Невидимото виолетово сияние затрептя, издигна се над селото, гората и нивите, докато вихрушки от теменужен прах полепнаха по сгъстилите се темни облаци. Пламъците изгаснаха в мига, в който небето разтвори бездънна паст, от която изригнаха вятър и дъжд със сила невиждана от библейски времена. Въздухът се опи от дъха на гневна буря. Водата потече, бягаше, шуртеше и после заливаше всичко. Вятърът я следваше по петите, удушаваше, блъскаше и събаряше. Казват, че от тогава, поточето, в което се удави бащата на Деница се наляло с толкова вода, че и до ден днешен е пълноводна река. Стихията помиташе със себе си храсти, дървета, покриви, домашни животни, хора и къщи. Дядо Йовчо оцеля по чудо, като се беше хванал за своята изсъхнала кайсия, която се оказа небивало здрава. И макар и този път гръм да навести отново дървото, старческото му тяло, може би прежде калено от неговата чудата ракия, оцеля без особени травми. Дядо Дончо и баба Мара отплаваха качени на портата на своя обор, заедно с две свои кокошки. Горан се удави и не оцеля заедно още с мнозина люде, които намериха смъртта си този и идните дни. Лиляна и двете деца оцеляха сякаш по чудо. Тъй валя един полумесец време, като само тридесет човека се спасиха от природната стихия. Сред тях бе и Радомир. Макар да преживя всичко и по-късно се ожени за болярка, настинката, която смрази тялото му през тези двадесет дни, а може би и мъката по Деница го остави бездетен и той намери смъртта си стар, останал сам на смъртно легло. Тъй бе турен край на един от малкото останали знатни болярски родове.