"Драконови сълзи" - читать интересную книгу автора (Кунц Дийн)

2

Сами Шамроу стана известен с прозвището „Сам Шамара“, когато беше ръководител на рекламна агенция в Лос Анджелис, благословен със забележителен творчески талант и прокълнат с пристрастеност към кокаина. Това беше преди три години. Цяла вечност.

Сега изпълзя от сандъка, в който живееше, като повлече след себе си парцалите и смачканите вестници — неговата постеля. Спря пред надвисналите клони на олеандровия храст, който растеше на края на празния парцел и почти изцяло прикриваше празния сандък. Известно време постоя на четири крака, с наведена глава, втренчен в настилката на алеята.

Много отдавна бе изгубил финансови възможности да си купува скъпите наркотици, които го погубиха. Сега страдаше от махмурлук заради напиване с евтино вино. Имаше чувството, че черепът му се е пръснал в съня и вятърът е довял върху оголения мозък шепа бодливи семенца.

Изобщо не беше изгубил ориентация. Слънчевата светлина падаше отвесно върху алеята и сенки се образуваха само близо до задните стени на сградите от северната страна. Оттук Сами заключи, че наближава пладне. Макар и от три години да не беше носил часовник, не беше виждал календар, работил или имал среща, винаги знаеше сезона, месеца и деня. Вторник. С болезнена яснота осъзнаваше къде се намира (Лагуна Бийч), как е стигнал дотам (всяка грешка, всяка неразумна проява, всяка глупава саморазрушителна постъпка до най-малките подробности) и какво можеше да очаква до края на живота си (позор, лишения, борба, съжаления).

Най-лошото в неговото пропадане беше упорито ясният разсъдък, който дори огромните количества алкохол успяваха да замъглят само временно. Игличките на главоболието от махмурлука представляваха само незначително неудобство в сравнение с острите пробождания на паметта и самопреценката, които се забиваха все по-дълбоко в ума.

Дочу, че се приближава някой. Тежки стъпки. Съвсем леко накуцване: единият крак се провлачваше по паважа. Познаваше тази походка. Разтрепери се. Остана с наведена глава и затвори очи. Искаше му се стъпките да заглъхнат и да потънат в тишината. Но те ставаха все по-силни и се приближаваха… после спряха точно пред него.

— Реши ли?

Гласът беше дълбок и стържещ. Напоследък се явяваше в кошмарите на Сами. Но сега той беше буден. Това не беше чудовището от неспокойните му сънища. Пред него стоеше истинското същество, предизвикало кошмарите.

Сами неохотно отвори зачервените си очи и вдигна поглед.

Човекът с плъховете стоеше ухилен над него.

— Реши ли?

Човекът с плъховете беше ужасяваща фигура — висок, едър, разрошена буйна коса, невчесана брада, осеяна с неопределени парченца и остатъци, които бяха прекалено отвратителни, за да се разгадава произходът им. Там, където брадата не скриваше лицето, се виждаше, че то е изкривено от белези, сякаш беше мушкано и удряно с нажежено до бяло желязо. Големият нос беше крив и увиснал, устните — покрити с разчовъркани рани. На болезнено потъмнелите венци зъбите стърчаха като изпочупени, пожълтели от времето мраморни надгробни плочи.

Стържещият глас се повиши:

— Може би вече си мъртъв.

Единственото обикновено нещо у човека с плъховете бяха дрехите — обувки за тенис, панталони защитен цвят от магазин за бедни, памучна риза и много износен черен шлифер. По тях личаха безброй петна и гънки. Това беше униформата на бездомниците, които по своя вина или не, бяха пропаднали през дупките на ситото на съвременното общество долу в тъмните подземия.

Гласът рязко се смекчи, когато човекът с плъховете се наведе напред и доближи Сами:

— Вече мъртъв и в ада? Възможно ли е?

Много необичайни неща имаше в човека с плъховете, но най-страшни бяха очите. Яркозелени, необикновено зелени, но най-странна беше формата им на зениците — овални като на котка или влечуго. Заради очите тялото изглеждаше само като прикритие, като гумена престилка, сякаш отдолу надничаше нещо неописуемо, което още не беше дошло на този свят, но го жадуваше.

Човекът с плъховете понижи глас до прегракнал шепот:

— Мъртъв, в ада и аз, демонът, имам задачата да те измъчвам?

Сами знаеше какво ще последва, не му се случваше за пръв път. Помъчи се да се изправи на крака. Но човекът с плъховете беше бърз като вятъра и го изрита, преди да се отмести. Ритникът го улучи в лявото рамо, едва не удари лицето. Сякаш не беше обут със спортна обувка, а с подкован ботуш. Кракът в него като че ли беше направен изцяло от кост, рог или от черупка. Сами се сви като зародиш в утроба и се помъчи да закрие главата си с ръце. Човекът с плъховете го изрита отново, после още веднъж, и още веднъж, с левия крак, с десния, с левия, сякаш танцуваше особен танц като джига, едно-ритник-и-две-ритник-и-едно-ритник-и-две. Действуваше съвсем безшумно, не се кривеше от гняв, не се смееше презрително, не се задъхваше въпреки физическото усилие.

Ритането спря.

Сами се сви още повече на топка, сякаш се уви около болката.

Тишината по алеята беше неестествено тиха, нарушаваше се само от тихия плач на Сами, за който той се презираше. Шумът от движението по близките улици бе съвсем заглъхнал. Олеандровият храст зад него вече не шумолеше на вятъра. Сами ядно си заповяда да се държи мъжки, преглътна хлипанията и тишината стана мъртвешка.

Събра смелост да отвори очи и да надникне през ръцете към далечния край на алеята. Примигна, за да проясни замъгленото от сълзите зрение, и видя на улицата отзад да спират две коли. Шофьорите, неразличими сенки, седяха и чакаха безмълвно.

По-наблизо, точно пред лицето му, бе замръзнала безкрила щипалка с дължина два-три сантиметра, която явно се беше запътила да пресича алеята. Изглеждаше странно извън естествената си среда от гниещо дърво и мрак. Двете рогца отзад изглеждаха страшни и опасни, бяха завити нагоре като жилото на скорпион, въпреки че в действителност насекомото беше съвършено безобидно. Някои от шестте крачета докосваха настилката, други бяха вдигнати за следващата крачка. Дори съчленените антени не се движеха. Насекомото изглеждаше замръзнало от страх или готово за нападение.

Сами премести поглед към края на алеята. На улицата колите не бяха помръднали. Хората в тях седяха като манекени.

Пак насекомото. Неподвижно. Сякаш мъртво и прикрепено с карфица към дъската на ентомолога.

Сами предпазливо свали ръце от главата си. Изпъшка, претърколи се по гръб и неохотно погледна нападателя.

Отдолу човекът с плъховете изглеждаше поне сто стъпки висок. Изучаваше Сами с тържествена заинтересованост.

— Искаш ли да живееш? — попита той.

Сами се изненада не от въпроса, а от неспособността си да отговори. Чувстваше се уловен в капана между страха от смъртта и потребността да умре. Всяка сутрин разочаровано се събуждаше, за да установи, че все още е между живите. Всяка нощ се свиваше в постелята си от хартии и картон с надеждата за вечен сън. Въпреки това ден след ден се бореше да намери достатъчно храна, да открие топло убежище в редките студени нощи, когато климатичната благодат на Калифорния го изоставяше, да се скрие на сушина при дъжд, за да не се разболее от пневмония, а при пресичане се оглеждаше и в двете посоки.

Може би не желаеше живота, а искаше само наказанието да живее.

— Предпочитам да поискаш да живееш — тихо каза човекът с плъховете, — ще се забавлявам повече.

Сърцето на Сами биеше лудешки. Ударите отекваха най-болезнено в натъртените от жестоките ритници места.

— Имаш още тридесет и шест часа живот. По-добре да направиш нещо, нали така? Ммм? Часовникът върви. Тик-так, тик-так.

— Защо постъпваш така с мене? — умолително попита Сами.

Вместо да отговори, човекът с плъховете каза:

— Утре в полунощ плъховете ще дойдат за тебе.

— Не съм ти направил нищо лошо.

Белезите по грубото лице на мъчителя му посиняха от гняв:

— … ще изядат очите ти…

— Моля ти се.

Бледите устни се присвиха, прогнилите зъби се разкриваха повече:

— … ще разкъсат устните ти, докато крещиш, ще изгризат езика ти…

Възбудата на човека с плъховете растеше, той ставаше трескав, но продължаваше да е все така студен. Очите на влечуго сякаш излъчваха студенина, която пронизваше Сами и достигаше до най-съкровените му мисли.

— Кой си ти? — попита Сами за кой ли път.

Човекът с плъховете не отговори. Побесня. Дебелите му мръсни пръсти се свиха в юмрук, отпуснаха се, пак се свиха и се отпуснаха. Месеше въздуха, сякаш искаше да изстиска кръв от него.

„Какво си ти?“ — чудеше се Сами, но не смееше да попита.

— Плъховете — изсъска човекът.

Уплашен от предстоящото, като че ли вече се беше случвало, Сами се повлече обратно към олеандровия храст, скрил част от сандъка в желанието си да се отдалечи от извисилия се над него скитник.

— Плъховете — повтори човекът и се разтрепери.

Започваше.

Сами замръзна. Ужасът го бе сковал изцяло.

Треперенето на човека с плъховете премина в гърчове, а те се засилиха и човекът започна силно да се тресе. Мазната му коса се развяваше около главата, ръцете му потръпваха, краката се тресяха, черният шлифер плющеше, сякаш бе попаднал в циклон, макар и да не се долавяше и най-лекият полъх. Мартенският въздух не трепваше както преди появата на тромавия скитник. Като че ли целият свят не беше нищо друго, освен рисуван декор и единствените актьори бяха те двамата.

Опрян на купчина асфалт, Сами Шамроу най-накрая се изправи. Стъпи на крака от страх, че скоро ще го залее прииждащата вълна от нокти, остри зъби и червени очи.

Тялото на човека с плъховете под дрехите бушуваше като чувал, пълен с побеснели гърмящи змии. Той се… променяше. Лицето му се топеше и преобразяваше, сякаш го моделираше някакво полудяло божество, което правеше поредица от чудовища, едно от друго по-ужасни. Изчезнаха тъмните белези, очите на влечуго, рошавата брада, разбърканата коса, жестоката уста. За миг лицето му беше само купчина безформена плът, буца протекла каша, червена от кръвта, а после червеникавокафява и още по-тъмна, проблясваща, като че полята с консерва кучешка храна. Изведнъж тъканта се втвърди. Главата се превърна в притиснати един до друг плъхове, цяла топка гризачи с увиснали опашки като камшици и жестоки очи като капки прясна алена кръв. Там, където от ръкавите трябваше да се подават ръце, напираха плъхове. Между копчетата на издутата риза се промушваха главите на още гризачи.

Въпреки че не за пръв път се сблъскваше с тази гледка, Сами се опита да изкрещи. Подутият му език опря небцето на пресъхналата уста и затова от гърлото му излезе само приглушено паническо хъркане. Пък и виковете нямаше да помогнат. При предишните срещи с мъчителя си крещя, но никой не откликна.

Човекът с плъховете се разпадна като разнебитено плашило при силна буря. Тялото му се разлетя на части, които при докосването на земята се превръщаха в отделни плъхове. Отблъскващите същества с мустаци, влажни носове и остри зъби пищяха, трупаха се едно върху друго и дългите им опашки биеха като камшици наляво и надясно. От ризата и от крачолите избираха още плъхове, много повече, отколкото биха побрали дрехите — двайсет, четирийсет, осемдесет, над сто.

Дрехите бавно се свлякоха на пътя като балон в човешка форма, от който е изпуснат въздухът. После и те се преобразиха. От измачканата купчина се подадоха глави и ръце, оформиха се нови гризачи, докато човекът и вонящият му гардероб не се превърнаха без остатък в гъмжило от плъхове, които се катереха един върху друг с характерната за вида невероятна пъргавост.

Сами се задъхваше. Въздухът още повече натежа като олово. Вятърът бе утихнал и сега се разстилаше неестествена неподвижност на по-дълбоките пластове на природата, докато движението на кислородните и азотните молекули се забави рязко. Сякаш атмосферата почваше да се втечнява и всяко вдишване му струваше неимоверни усилия.

След разпадането на десетки щъкащи звяра преобразеното тяло бързо се разпръсна. Тлъстите, лъскави плъхове изскочиха от купчината и се разбягаха във всички посоки. Някои отбягваха Сами, други прииждаха към него, по обувките и между краката. Омразният жив прилив се разля под сенките покрай сградите й в празния парцел, където или потънаха в стените на сградите и в земята, в невидими за Сами дупки, или просто изчезнаха.

Внезапен вятър понесе сухи, мъртви листа и хартии пред него. От края на алеята долетя свистенето на гуми и боботенето на колите по улицата. Пред лицето на Сами забръмча пчела.

Отново можеше да диша. Изправи се задъхан под яркото обедно слънце.

Лошото беше, че всичко това се случваше на дневна светлина, под слънцето — без дим, огледала, хитроумно осветление, копринени конци, скрити капаци и всички останали средства на илюзионистите.

Сами бе изпълзял от сандъка с доброто намерение да започне деня въпреки махмурлука. Може би щеше да потърси изхвърлени алуминиеви кутии, за да ги върне в пункта за вторични суровини или да изпроси нещо по улиците. Сега вече махмурлукът беше преминал, но Сами не изпитваше никакво желание да се изправи лице в лице със света.

С несигурна походка се върна до олеандровия храст. Клоните бяха отрупани с червени цветове. Сами ги отмести с ръка и се загледа в големия дървен сандък под тях.

Взе пръчка и разрови парцалите и вестниците вътре в сандъка. Очакваше оттам да изскочат няколко плъха. Но те бяха отишли другаде.

Сами се свлече на колене и пропълзя в убежището си. Завесата на олеандъра се спусна зад него.

От купчината оскъдни вещи в дъното на сандъка измъкна неначената бутилка евтино бургундско и извади тапата. Отпи голяма глътка от блудкаво топлото питие.

Сами опря гръб на страничната дъска, хванал бутилката с две ръце и се помъчи да забрави видяното. От много време забравата беше единственият начин да оцелее. Повече не можеше да се справя с проблемите на ежедневието. Как можеше тогава да се справи с нещо толкова необикновено като човека с плъховете?

Ако мозъкът е киснат в много грамове кокаин, поръсван е обилно с най-различни други наркотици и е маринован в алкохол, той може да създаде невероятна менажерия от халюцинации. А когато съвестта му все пак надделяваше и Сами се мъчеше да изпълни поредната си клетва за трезвеност, отказът от пиенето водеше до делириум тременс, населен от още по-ярки и страховити фантасмагории и зверове. Но нищо не беше така запаметяващо се и ужасяващо като човека с плъховете.

Отпи още една голяма глътка вино и облегна глава на дъсчената стена, като не изпускаше бутилката от двете си ръце.

Година след година, ден след ден за Сами ставаше все по-трудно да различи действителността от фантазията. Отдавна бе престанал да вярва на възприятията си. В едно нещо обаче беше смайващо сигурен: човекът с плъховете беше истински. Невъзможен, фантастичен, необясним и все пак истински.

Сами не вярваше, че ще може да намери отговор на въпросите, които го измъчваха. Въпреки всичко не можеше да не се пита що за същество е това, откъде идва, защо ще иска да измъчва и да убие такъв смачкан и невзрачен бездомник, чиято смърт или продължаващо съществуване нямаше да има никакво или почти никакво значение за света?

Пийна още вино.

Тридесет и шест часа. Тик-так. Тик-так.