"Драконови сълзи" - читать интересную книгу автора (Кунц Дийн)

Първа част

1

Вторник беше прекрасен калифорнийски ден, слънчев и многообещаващ, докато на Хари Лайън не се наложи да застреля един човек по обяд.

На закуска, седнал до кухненската маса, той хапна препечени английски кифлички с лимонов мармалад и изпи чаша силно черно ямайско кафе. Щипка канела му придаваше особено приятен аромат.

От кухненския прозорец се виждаше зеленият пояс, обгърнал Лос Кабос — голям жилищен квартал в Ъруин. Като председател на сдружението на жилищните собственици Хари строго следеше работата на градинарите, защото искаше дърветата, храстите и тревата да са спретнато подкастрени като в детска приказка, сякаш ги поддържат цели взводове елфи-градинари със стотици миниатюрни ножички.

В детството си Хари обичаше приказките дори повече от останалите деца. В световете на братя Грим и Ханс Кристиан Андерсен пролетните хълмове винаги бяха безукорно зелени и кадифено меки. Навсякъде имаше ред. Злодеите неизменно получаваха заслуженото, а добродетелните биваха възнаградени, макар и понякога след жестоки страдания. Хензел и Гретел не намират смъртта си във фурната на вещицата, самата тя е опечена жива. Вместо да успее да открадне новородената царска дъщеря, джуджето Румпелщилцхен остава излъгано и в гнева си се разкъсва само.

В истинския живот през последното десетилетие на двайсети век джуджето вероятно би грабнало царската дъщеря. Несъмнено би я приучило към хероина, би я направило проститутка, би конфискувало парите й, би я пребивало за собствено удоволствие, би я нарязало на парчета и би избягнало правосъдието с аргумента, че нетърпимостта на обществото към избухливите лоши джуджета го е накарала временно да загуби разсъдък.

Хари преглътна последните капки кафе и въздъхна. Както повечето хора и той желаеше да живее в един по-добър свят.

Преди да тръгне за работа Хари изми съдовете и приборите, подсуши ги и ги прибра. Не обичаше като се прибере да завари къщата мръсна и разхвърляна.

Спря за миг пред огледалото в антрето до входната врата, за да оправи възела на вратовръзката. Навлече тъмносиния блейзър и провери дали кобурът не го издува издайнически отдолу.

Както всеки работен ден през последните шест месеца, Хари избягваше задръстените главни улици и заобикаляше по страничните до междуведомствения център за специални проекти в областта на правоприлагането В Лагуна Нигуел. Беше си набелязал най-краткия маршрут. В службата пристигаше между осем и петнайсет и осем и двайсет и осем, но никога не закъсняваше.

Онзи вторник Хари паркира своята „Хонда“ в сенчестия паркинг от западната страна на двуетажната сграда. Часовникът на таблото сочеше осем и двайсет и една. Ръчният му часовник показваше същия час. Всъщност всички часовници в дома на Хари и на бюрото му сега показваха осем и двайсет и една. Два пъти седмично ги сверяваше.

Изправи се до колата, пое дълбоко дъх и се отпусна. Превалелият през нощта дъжд бе освежил въздуха. Златистото утро грееше на мартенското слънце като зряла праскова.

За да се впише в архитектурния облик на Лагуна Нигуел, Центърът се помещаваше в триетажна сграда в средиземноморски стил с колонада. Обгърнат от сочни азалии и буйна зеленина, той никак не приличаше на повечето полицейски сгради. Някои от полицаите, които работеха по специалните проекти, го намираха за доста претенциозен, но Хари го харесваше.

Чиновническата обстановка отвътре рязко се различаваше от живописния външен вид. Сини пластмасови плочки по подовете. Бледосиви стени. Акустични тавани. Все пак атмосферата на подреденост и ефективност действуваше успокояващо.

Дори в този ранен час из фоайето и коридорите се движеха хора, повечето мъже със здравото телосложение и самоувереността на професионалните ченгета. Само малцина бяха униформени. За работа по специалните проекти се привличаха цивилни детективи от отделите „Убийства“ и оперативни работници от федералните, щатските, окръжните и градски служби, за да се улесни наказателното производство със сложна подсъдност. Работните групи по специалните проекти, които понякога се наричаха „специални екипи“, се занимаваха с убийствата при младежки банди, свързаните предумишлени убийства, изнасилвачите-рецидивисти и търговията с наркотици в големи мащаби.

Хари имаше кабинет на втория етаж заедно с Кони Гъливър. Неговата половина от стаята се омекотяваше от малка палма, китайски вечнозелени растения и други саксии. В нейната страна нямаше никакви растения. На неговото бюро имаше само попивателна, поставка за писалки и малък месингов часовник. Върху нейното се трупаха купища папки, отделни листове и снимки.

Кони изненадващо беше пристигнала на работа първа. Стоеше загледана през прозореца с гръб към Хари.

— Добро утро — поздрави той.

— Наистина ли е добро? — кисело му отвърна Кони.

Тя се обърна към Хари. Носеше охлузени маратонки „Рийбок“, джинси, блуза на червени и кафяви карета и кафяво кадифено сако. Сакото беше една от любимите й дрехи — носеше го толкова често, че на места рипсеното кадифе беше изтъняло, ръкавите бяха с протъркани ръбове, а гънките по ръкавите вече не можеха да се изправят по никакъв начин и напомняха за проломи, изрязани в скалата от бързите речни води.

Кони държеше празна картонена чашка от кафе. Смачка я почти яростно и я хвърли на пода. Чашката отскочи и падна в половината на Хари.

— Хайде да се поразмърдаме по улиците — каза Кони и се запъти към вратата.

— Какво си се разбързала? — попита Хари, без да вдига поглед от чашката на пода.

— Нали сме ченгета? Тогава няма какво да си натискаме задниците по бюрата, трябва да си вършим полицейската работа.

Кони изчезна в коридора, а Хари продължи да гледа чашката от неговата страна на стаята. После я побутна с крак през невидимата граница в средата на кабинета.

Тръгна към вратата след Кони, но се спря на прага. Пак извърна поглед към картонената чашка.

Кони сигурно вече беше стигнала до края на коридора и може би вече слизаше по стълбите.

Хари се поколеба, върна се до смачканата чашка, взе я и я хвърли в кошчето за отпадъци. Прибра и другите две чаши.

Настигна Кони на паркинга. Тя отвори вратата откъм шофьорското място на служебната кола без отличителни знаци. Хари се качи от другата страна. Кони завъртя ключа толкова яростно, сякаш искаше да го счупи.

— Да не си прекарала лошо нощта? — попита Хари.

Кони рязко включи на скорост.

— Глава ли те боли? — не отстъпваше той.

Тя бързо превключи на задна скорост, за да излезе от паркинга.

— Светът ли ти е крив?

Колата се стрелна към улицата.

Хари сложи предпазния колан, въпреки че не се страхуваше от нейното шофиране. С колите Кони се справяше по-добре, отколкото с хората.

— Искаш ли да поговорим за това, което те притеснява?

— Не.

За човек, който винаги е изложен на опасности, безстрашен пред лицето на заплахите, увлечен от парашутизъм и лудешко колоездене по черни пътища в почивните дни, Кони Гъливър беше смайващо неразговорчива, когато се стигнеше до лични откровения. Работеха заедно от шест месеца, но макар и да беше научил доста неща за нея, Хари понякога си мислеше, че всъщност не знае нищо важно.

— Може да ти олекне като поприказваме — предложи Хари.

— Няма да помогне.

Хари скришом я поглеждаше, докато тя караше колата. Чудеше се дали гневът й се дължеше на проблеми с мъжете. Беше полицай от петнайсет години и беше видял достатъчно човешки низости и нещастия, за да се убеди, че мъжете най-често са причината за женските тревоги. Но той не знаеше нищо за интимния живот на Кони и дори не знаеше дали тя изобщо има такъв.

— Свързано ли е с този случай?

— Не.

Хари й повярва. Кони се стремеше и то с явен успех да не се омърси от гадостите, в които полицейската работа я караше да тъне.

— Страшно ми се иска обаче да хванем натясно онова копеле Дърнър — обади се тя. — Струва ми се, че почти сме успели.

Търсеха Дойл Дърнър, скитник, който се движеше в съмнителни среди на сърфисти, за да го разпитат във връзка с поредица от изнасилвания. Случаите ставаха все по-тежки, при последния инцидент жертвата беше пребита до смърт. Шестнайсетгодишна ученичка.

Главният заподозрян беше Дърнър, защото се знаеше, че се е подложил на операция за увеличаване на обиколката на пениса със собствена тъкан. Един пластичен хирург от Нюпорт Бийч беше изтеглил подкожни мазнини от кръста му, за да ги инжектира в члена му и да увеличи обиколката му. Естествено, операцията не се препоръчваше от Асоциацията на американските медици, но ако хирургът е притиснат от изплащането на жилищен заем, а пациентът — вманиачен на тема размери, пазарните сили ще надделеят над тревогите за евентуалните усложнения след операцията. Обиколката на мъжествеността на Дърнър беше увеличена с петдесет процента. Рязкото разширяване беше толкова голямо, че сигурно от време на време му причиняваше неудобства. Според всички сведения обаче Дърнър беше напълно доволен от резултата, не защото би направил впечатление на жените, а защото нарастваше вероятността да им причини болка. Това беше истинската причина. Описанията на жертвите за особеностите на нападателя насочиха полицията към Дърнър. И трите бяха забелязали татуирана змия върху слабините му, а този белег беше отразен в полицейското му досие при предишната му присъда за две изнасилвания в Санта Барбара преди осем години.

До обяд в онзи вторник Хари и Кони разговаряха със служителите и клиентите на три места, популярни сред сърфистите и другите от постоянното присъствие на плажа в Лагуна: магазин за сърфове и принадлежности за сърфисти, магазин за кисело мляко и екологични храни и полутъмен бар, където десетина клиенти пиеха мексиканска бира още в единайсет часа сутринта. Ако човек беше достатъчно неразумен да вярва на приказките им, щеше да излезе, че никога не са чували за Дойл Дърнър и не могат да разпознаят снимката му.

Докато се придвижваха от едно място на друго, Кони осведоми Хари за най-новите придобивки в колекцията й от ужасии.

— Чу ли за жената във Филаделфия? Намерили в апартамента двете й дечица умрели от глад и разхвърляни навсякъде опаковки от крек-кокаин. Била толкова надрусана, че децата й умрели от гладна смърт. И можеш ли да си представиш в какво единствено могат да я обвинят? Излагане на опасност поради непредпазливост.

Хари само въздъхна. Когато Кони изпаднеше в настроение да говори за това, което понякога наричаше „постоянната криза“ или по-саркастично „парадът отпреди новата ера“, а в най-мрачните моменти „новото тъмно средновековие“, от Хари не се очакваше да отговаря. Кони напълно се задоволяваше с монолога. Тя продължи:

— Един тип от Ню Йорк убил двегодишната дъщеричка на приятелката си. Повалил я на земята с юмруци и я ритал, защото танцувала пред телевизора и му пречела да гледа. Сигурно е гледал „Колелото на съдбата“, не е искал да пропусне страхотните крака на Ванна Уайт.

Като повечето ченгета Кони имаше изострено чувство към черния хумор. Това беше защитен механизъм. Без него човек би полудял или би се стопил от безкрайните сблъсъци с човешките злини и извратености, които заемат централно място в работата. За хората, които си съставяха представа за полицаите от нескопосаните телевизионни предавания, хуморът на истинското ченге би изглеждал недодялан и груб, въпреки че истинският полицай пет пари не дава за мнението на другите, освен ако не са му колеги.

— Или пък Центърът за предотвратяване на самоубийствата в Сакраменто — продължи Кони и натисна спирачките на светофара. — На един от консултантите му писнало да разговаря непрекъснато с депресиран възрастен човек, отишъл със свой приятел в апартамента на дядката, притиснали го и му прерязали китките и гърлото.

Понякога под най-черния хумор на Кони Хари долавяше огорчение, което не беше типично за полицаите. Може би дори беше нещо повече от огорчение. Можеше да е отчаяние. Кони така добре се владееше, че човек не би могъл да е сигурен какво преживява.

За разлика от нея Хари беше оптимист. Но за да запази оптимизма си, избягваше да се задълбочава в човешката глупост и злоба, както правеше Кони.

Хари се помъчи да смени темата:

— Няма ли да обядваме? Знам една чудесна италианска тратория с мушами по масите, свещи, втъкнати в бутилки и страхотна кухня.

Кони се намръщи:

— Не. По-добре да купим пътем по една мексиканска питка и да я изядем в движение.

Споразумяха се като компромис да отидат в една закусвалня на половин пресечка северно от Тихоокеанската магистрала. Имаше десетина клиенти. Украсата беше в югозападен стил. Остърганите дървени маси бяха покрити с един пръст пластмасов плот. Столовете бяха тапицирани с плат на бледи фигури като пламъци. Кактуси в саксии. Литографии от Гормън и Перкисън. По-логично беше да продават бобена чорба и говеждо на скара, отколкото сандвичи и пържени картофи.

Хари и Кони седнаха на масичка до стената. Той Взе сух сандвич с печено пиле. Кони предпочете пържени картофи и ароматен, сочен сандвич със сирене. Както се хранеха, в закусвалнята влезе един човек и стъклената врата отрази ослепителен слънчев лъч. Мъжът застана до тезгяха и се огледа.

Беше спретнат и добре облечен — светлосиви кадифени панталони, бяла риза и тъмносиво велурено сако — но нещо във външността му обезпокои Хари. Беглата усмивка и леко разсеяното изражение странно му придаваха професорски вид. Лицето му беше кръгло и меко, с неизразителна брадичка и бледи устни. Изглеждаше плах, а не застрашителен. Въпреки всичко Хари настръхна. Инстинкт на ченге.