"Чудакът Томас (Завръщането)" - читать интересную книгу автора (Кунц Дийн)

Шеста глава

Дървото на смъртта е от другата страна на алеята, на една пресечка от дома на Джесъп, в двора на Ин.

През лятото и есента високата трийсет и два метра бругмансия е окичена с жълти продълговати цветя. Понякога цъфтят над сто цветчета, може би дори двеста. Всяко цветче е дълго от двайсет и пет до петдесет сантиметра в зависимост от клоните.

Господин Ин много обича да изнася лекции за смъртоносната природа на красивата бругмансия. Всяка част от дървото — корени, ствол, кора, листа, чашки, цветя — е силно отровна.

Само едно късче от негов лист предизвиква кървене от носа, ушите и очите, както и смъртоносна диария. Само за минута зъбите ти опадат, езикът ти почернява, а мозъкът ти започва да се втечнява.

Може би е малко преувеличено. Когато господин Ин за пръв път ми разказа за дървото, бях на осем години и запомних за цял живот неговото зрелищно описание на отравянето с бругмансия.

Защо господин Ин (и жена му) се гордееха толкова много, че са посадили и отгледали дървото на смъртта, аз не знам.

Еми и Пука Ин са американци от азиатски произход, но не се занимават с екзотични езотерични науки. Твърде добри са, за да посвещават времето си на зловещи експерименти в голяма секретна лаборатория, издълбана в скала дълбоко под къщата.

Дори и да разполагаха с възможности да унищожат света, не мога да си представя човек на име Пука да натисне червеното копче на машината на апокалипсиса.

Семейство Ин посещават проповедите в църквата „Сейнт Бартоломю“. Той е член на „Рицарите на Колумб“. Тя посвещава десет часа седмично на благотворителна работа към църквата.

Семейство Ин често ходят на кино, а Еми е болезнено сантиментална и плаче по време на любовни и патриотични сцени и когато някой от героите умре. Дори Пука веднъж плака, когато Брус Уилис неочаквано беше прострелян в ръката.

Въпреки всичко година след година, през всичките три десетилетия съвместен брачен живот, след като осиновиха и отгледаха две сирачета, те старателно се грижеха за дървото на смъртта: торяха го, поливаха го, подрязваха клоните му, пръскаха го срещу вредители. Смениха задната веранда с много по-голяма, от секвоя. Обзаведоха я с мебели, за да могат да седят заедно на закуска или по време на топли вечери в пустинята и да се възхищават на великолепното смъртоносно творение на природата.

Тъй като не исках да ме забележат органите на реда, които сигурно в момента непрекъснато влизаха и излизаха от къщата на Джесъп, и така щеше да продължи до сутринта, аз влязох през портата в задния двор на Ин. Понеже сядането на верандата без покана беше проява на лоши обноски, седнах в двора, под бругмансията.

Осемгодишното хлапе в мен се запита дали тревата беше абсорбирала отровата от дървото. Ако наистина беше толкова силна, отровата можеше да проникне през джинсите ми.

Мобилният ми телефон иззвъня.

— Ало?

— Здрасти — обади се женски глас.

— Кой е?

— Аз.

— Мисля, че сте сгрешили номера.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Разочарована съм.

— Случва се.

— Знаеш ли кое е първото правило?

— Казах вече, че…

— Трябва да си сам.

— …сте сбъркали номера.

— Толкова съм разочарована от теб.

— От мен?

— Много.

— Заради сгрешения номер ли?

— Това е направо жалко — каза тя и затвори.

Номерът на жената беше скрит и на екрана не се изписа нещо.

Революцията в телекомуникациите не винаги улеснява общуването.

Вторачих се в телефона, в очакване тя отново по погрешка да ме набере, но апаратът не звънна. Затворих го и го прибрах. В далечината вятърът сякаш пробиваше дупка в пустинята.

Отвъд неподвижните клони на бругмансията, които бяха покрити с листа, но щяха да цъфнат чак в края на пролетта, на високия нощен небосвод звездите сияеха ярко, а сребристата луна излъчваше мека светлина.

Когато погледнах часовника си, се изненадах — 3:17 часа сутринта. Бяха минали само трийсет и шест минути, откакто се бях събудил и открил доктор Джесъп в стаята си.

Бях загубил представа за времето и си мислех, че всеки момент ще съмне. Петдесетте хиляди волта сигурно бяха повредили и часовника ми, но още повече бяха объркали времевата ми ориентация.

Ако клоните на дървото не закриваха такава голяма част от небето, щях да потърся Касиопея, съзвездие, което имаше особено значение за мен. В древногръцката митология Касиопея е майка на Андромеда.

Една друга Касиопея, но не митологична, а истинска, беше майка на дъщеря, която тя беше кръстила Бронуен. И Бронуен е най-милият човек, когото познавам.

Когато съзвездието Касиопея застане над нашето полукълбо и го видя на небето, не се чувствам толкова самотен.

Това не е разумна реакция на съчетание от звезди, но сърцето не може да живее само по законите на логиката. Абсурдността е много ефикасно лекарство, стига да не се предозира.

Една полицейска кола с изгасени фарове спря пред портата на Джесъп.

Станах от пейката и ако седалището ми беше отровено, то поне още не беше окапало.

Когато се настаних на предната седалка и затворих вратата, шерифът Портър ме попита:

— Как е езикът ти?

— Моля?

— Още ли те сърби?

— А, не. Спря.

— Няма ли да е по-добре ти да караш?

— Да, но ще ми е трудно да обясня как аз, работникът от ресторанта, кара полицейска кола.

Докато се движехме по алеята, шерифът включи фаровете и изрече:

— Какво ще кажеш да обикаляме улиците и когато почувстваш, да ми кажеш накъде да завия?

— Да опитаме. — Тъй като беше изключил полицейската радиостанция, аз го попитах: — Няма ли да искат да се свържат с вас?

— В къщата на Джесъп ли? Нямаме повече работа там. Криминалистите ще довършат започнатото. Разкажи ми повече за типа с тейзъра.

— Имаше зли зелени очи. Беше гъвкав и пъргав като змия.

— Сега на него ли се настройваш?

— Не. Зърнах го много за кратко, преди да ме парализира с тока. За да действам по-ефективно, ми е необходима по-ясна мислена картина. Или име.

— Значи Саймън?

— Не знаем със сигурност дали Саймън е замесен.

— Залагам си главата, че е. Убиецът е продължил да налага Уилбър Джесъп много след като той вече е бил мъртъв. Това убийство е извършено със злоба. Но не е бил сам. Имал е съучастник. Може би някой, с когото се е запознал в затвора.

— Ще опитам с Дани.

Мълчаливо изминахме няколко пресечки.

Стъклата на колата бяха свалени. Въздухът изглеждаше чист, но носеше в себе си миризмата на пясък от Мохаве, в чиито простори се намираше нашето градче.

Гумите газеха по килима от лаврови листа и те хрущяха под тежестта на автомобила.

Пико Мундо приличаше на изоставен град.

Шерифът няколко пъти ме погледна крадешком и каза:

— Мислиш ли да се връщаш на работа в закусвалнята?

— Да, сър. Рано или късно ще се върна.

— По-добре да е рано. На хората им липсват твоите пържени картофи.

— Поук също ги прави хубави — отвърнах аз, имайки предвид Поук Барнек, другия работник, който приготвяше аламинутите в „Пико Мундо Грил“.

— Не са лоши, но не могат да се сравняват с твоите. Нито палачинките му.

— Никой не може да прави пухкави палачинки като моите.

— Това някаква кулинарна тайна ли е?

— Не, сър. Вроден инстинкт.

— Дарба за палачинки.

— Да, сър, така изглежда.

— Почувства ли привличане вече?

— Не, още не. И ще е по-добре да не говорим за това. То просто ще се случи.

Шерифът въздъхна.

— Не знам дали някога изобщо ще мога да свикна с тези паранормални щуротии.

— Самият аз досега не съм свикнал, а и едва ли ще свикна.

Между две палми пред гимназията на Пико Мундо беше опънат голям надпис: „ГУЩЕРИ, НИЕ СМЕ С ВАС“.

Когато бях ученик в същата гимназия, спортният ни отбор се казваше „Смелите“. Мажоретките носеха на главите си ленти с пера. Това се възприемаше като обида към местните индиански племена, макар че нито един индианец не се оплака.

От администрацията на училището промениха „Смелите“ на „Гущерите“ — на името на Хелодерма Суспектум или големите отровни гущери, обитаващи пустинята Мохаве. Обаче нито във футбола, нито в баскетбола, бейзбола, бягането и плуването „Гущерите“ не можаха да достигнат резултатите на „Смелите“. Повечето от местните обвиняваха за това треньорите.

Някога вярвах, че всички образовани хора са наясно, че някой ден астероид може да се блъсне в Земята и да унищожи човешката цивилизация. Но може би повечето от тях още не бяха чули за подобен апокалиптичен сценарий.

Сякаш прочел мислите ми, шерифът Портър се обади:

— Можеше и да е по-лошо. Жълтият миризлив бръмбар от Мохаве е застрашен от изчезване биологичен вид. Можеха да кръстят отбора „Миризливите бръмбари“.

— Наляво — казах и той зави на следващото кръстовище.

— Ако Саймън изобщо искаше да се върне тук, щеше да го стори преди четири месеца, когато го пуснаха от затвора във Фолсъм. През октомври и ноември бяхме изпратили допълнителни патрули в квартала на Джесъп.

— Дани каза, че са взели предохранителни мерки в къщата. Сложили по-здрави брави на вратите, монтирали по-добра алармена система.

— Значи Саймън се е изхитрил и е изчакал. Обикновено рано или късно всички се отпускат и свалят гарда. В интерес на истината, след като ракът погуби Карол, не очаквах Саймън да се върне в Пико Мундо.

Преди седемнайсет години, ревнив до побъркване, Саймън Мейкпийс си внушил, че младата му жена му изневерява. И се лъгал.

Убеден, че докато е на работа, в къщата му се вършат греховни неща, той се опитал да разбере от четиригодишния си син името на неканения гост. И тъй като такива гости нямало, Дан не могъл да му каже нищо. Тогава Саймън го хванал за раменете и го разтърсил.

Крехките кости на момчето изпукали. Счупили се две ребра, лявата ключица, лявата и дясната раменни кости, дясната лъчева кост, дясната лакътна кост и костите на дясната му китка.

След като не могъл да изкопчи от сина си името на натрапника, Саймън отвратен го захвърлил и му счупил още дясното бедро, десния пищял и всички костици на дясното му стъпало.

В това време Карол пазарувала в магазина. Когато се върнала, открила Дани сам, в безсъзнание и с кръвоизливи. Острият край на счупената раменна кост стърчал от ръката му.

Уплашен от обвиненията за насилие срещу деца, каквито биха отправили срещу него по съдебен път, Саймън избягал. Давал си сметка, че скоро може да не се радва на свободата.

Тъй като нямало какво да губи, а значи и нямало какво да го спира, той се заклел да отмъсти на мъжа, когото най-много подозирал в прелюбодеяние с жена си. Но тъй като изобщо нямало любовник, той просто извършил поредния си акт на жестокост и насилие.

Люис Холман, с когото Карол се виждала няколко, пъти, преди да се омъжи, бил основният заподозрян на Саймън. Той издебнал Холман, блъснал го с форд експлоръра си и го убил.

В съда твърдял, че намерението му било само да сплаши Холман, а не да го убие. Подобно твърдение противоречало на факта, че след като блъснал с колата жертвата си, той няколко пъти прегазил тялото.

Разкаял се и дори се разплакал. Когато седнал на скамейката на подсъдимия, изобщо не се оправдавал, нито отричал. Няколко пъти се молил в съдебната зала.

Бил осъден за предумишлено убийство, но съдът отхвърлил искането за най-тежко наказание, за каквото настоявало обвинението.

Ако същите съдебни заседатели можеха да се съберат отново в същия състав и отново да гласуват, без съмнение единодушно щяха да одобрят смяната на името на отбора от „Смелите“ на „Гущерите“.

— Завийте надясно — казах на шерифа.

След като бил осъден на лишаване от свобода, Саймън излежал цялата си присъда за предумишлено убийство, извършено с особена жестокост. После бил пуснат да върви където си поиска и да прави каквото си поиска.

Ако наистина се беше върнал в Пико Мундо, той щеше да отвлече сина си.

В писмата, които пишел от затвора, Саймън определял като невярност и предателство развода на Карол и втория й брак. Хората с неговия психологичен профил често стигат до подобна крайност — щом не могат да имат желаната от тях жена, значи никой не трябва да я има.

Ракът отне Карол от Уилбър Джесъп и от Саймън. Но Саймън вероятно още изпитваше желание да накаже мъжа, заел неговото място в сърцето на Карол.

Където и да беше в момента Дани, той със сигурност беше в някое ужасно място.

Макар и да не беше толкова крехък психически и физически както преди седемнайсет години, Дани все пак не можеше да мери силите си със Саймън Мейкпийс. И не беше в състояние да се защити.

— Да минем през Кемпс Енд — предложих аз.

Кемпс Енд е мрачен квартал, където умират всички светли мечти и където по-често се раждат черни сънища. Проблемите с мъртъвците често ме отвеждаха към тези улици.

След като шерифът увеличи скоростта, аз добавих:

— Ако е Саймън, той не би се занимавал с Дани твърде дълго. Дори съм изненадан, че не го е убил в къщата заедно с доктор Джесъп.

— Защо мислиш така?

— Саймън не вярваше, че може да създаде син с вродени дефекти. За него остеогенезис имперфекта означаваше, че Дани е плод на изневярата на Карол.

— И всеки път, когато погледне Дани… — Не беше необходимо шерифът да довършва изречението. Момчето беше голям всезнайко, но въпреки това ми харесваше.

Залязвайки на запад, луната беше станала по-жълта. Скоро може би щеше да придобие оранжев цвят — подобна на тиква-фенер с изрязани очи и уста. Така нетипично за този сезон на годината.