"Чудакът Томас (Завръщането)" - читать интересную книгу автора (Кунц Дийн)

Единайсета глава

Когато предложих да му помогна да прибере масата и да измие чиниите, Малкият Ози — който в интерес на истината е с двайсет и пет килограма по-тежък от баща си, Големия Ози — отказа и махна великодушно с намазаната с масло филия.

— Досега са минали само четирийсет минути. Никога сутрин не оставам на масата по-малко от час и половина. Докато закусвам и пия кафето си, измислям най-интересните сюжети за романите си.

— Трябва да пишете кулинарни книги.

— Вече съм написал достатъчно романи за готвачи, които се правят на детективи, и за кулинарни експерти, които се правят на детективи…

В една от поредиците на Ози главният герой е дебел детектив, който има стройна сексапилна жена, лудо влюбена в него. Ози никога не е бил женен.

Другата му поредица е за приятна детективка, която страда от цял списък с нервни заболявания и булимия. Вероятността Ози да се разболее от булимия е равна на тази той да започне да се обува с клинове.

— Мислех да започна да пиша за детектив, който общува с животните — каза той.

— Онези, дето твърдят, че могат да говорят с животните?

— Да, но той наистина ще притежава такава способност.

— И животните ще му помагат да разкрива престъпления?

— Да, но и ще усложняват разкриването. Кучетата почти винаги ще му казват истината, обаче птиците много често ще го лъжат, а морските свинчета непрекъснато ще преувеличават.

— Вече му съчувствам.

Ози намаза лимонов мармалад върху козуначената кифла, а аз си взех от сладките.

Трябваше да си тръгна, да сторя нещо. Не можех повече да седя безучастно.

Взех си още сладки.

Рядко седим мълчаливо на масата. На него никога не му се свършва словесният запас. И аз обикновено намирам какво да кажа.

След минута-две осъзнах, че Ози се е вторачил в мен също като Страшния Честър.

А си мислех, че не казва нищо, защото дъвче храната. Сега обаче се убедих в противното.

Козуначената кифла се прави от яйца, брашно, мая и масло. Топи се в устата ти дори и без да дъвчеш.

Ози беше млъкнал, защото задълбочено мислеше. Мислеше за мен.

— Какво? — попитах го аз.

— Ти не си дошъл тук за закуска.

— Със сигурност не и за такава обилна закуска.

— Не си дошъл и да ми кажеш за Уилбър Джесъп и за Дани.

— Точно затова дойдох, сър.

— Вече ми каза и очевидно не искаш от сладките. Предполагам, че искаш да си вървиш.

— Да, сър. Трябва да вървя — отговори аз, но не станах от стола.

Ози ми наля ароматно колумбийско кафе, без да откъсва очи от мен.

— Никога не съм те виждал да лъжеш или да мамиш някого, Од.

— Уверявам ви, че мога да се състезавам с най-добрите лицемери, сър.

— Не, не можеш. Ти си пример за пълна откровеност. Хитър си колкото една овца.

Погледнах встрани и забелязах, че Страшният Честър беше слязъл от гредата на тавана. Котаракът стоеше на стъпалото и продължаваше да ме гледа все така втренчено.

— Но още по-удивително е, че рядко съм те виждал да мамиш самия себе си — продължи Ози.

— Защо не предложите на Църквата да ме канонизира, сър?

— Ако отговаряш така невъзпитано на по-възрастните, няма да те пратят при светиите.

— Жалко, а аз се надявах след време да имам ореол. Ще ми бъде като удобна нощна лампа.

— Що се отнася до самозаблудата, на повечето хора тя е жизнено необходима като въздуха. А ти рядко прибягваш до нея. И въпреки това продължаваш да настояваш и да твърдиш, че си дошъл при мен само за да ми кажеш за Уилбър и Дани.

— Наистина ли настоявах?

— Не и с достатъчна убеденост.

— А според вас защо дойдох?

— Ти вярваш в способностите ми да разкривам обективната истина — отвърна той без колебание. — Затова, когато търсиш проникновен и далновиден съвет, винаги идваш при мен за помощ.

— Искате да кажете, че всичките съвети, които ми давахте през годините, в действителност са били недалновидни?

— Разбира се, скъпи ми Од. И аз като теб съм само човек, макар и да имам единайсет пръста.

Той наистина има единайсет пръста, шест на лявата ръка. Казва, че само едно на деветдесет хиляди деца се ражда с подобна аномалия. Хирурзите премахват ненужния пръст с операция.

Поради причина, която Ози не беше споделил с мен, родителите му отказали да дадат съгласието си за операция. Другите деца се дивели на момчето с единайсетте пръста. По-късно — на дебелото момче с единайсетте пръста и накрая — на дебелото побъркано момче с единайсетте пръста.

— Колкото и плитки и недалновидни да са били съветите ми — отвърна той, — винаги съм ти ги давал от душа.

— Това трябва да ми послужи като известна утеха.

— Както и да е, днес ти дойде, защото не ти дава мира важен философски въпрос. Но този философски въпрос толкова те тормози и притеснява, че не смееш да поискаш дори съвет.

— Не, не е така.

Погледнах към останките от моя омлет. Към Страшния Честър. Към поляната. Към малката зелена горичка.

Кръглото като луна лице на Ози можеше да бъде едновременно укоряващо и любящо. Очите му трепкаха в очакване да чуе, че е бил прав.

Накрая отговорих:

— Нали познаваш Ърни и Пука Ин.

— Симпатични хорица.

— Дървото в двора им…

— Бругмансията. Великолепен ботанически екземпляр.

— Всичко в него е смъртоносно, дори корените и листата.

Ози се усмихна като Буда, ако Буда пишеше криминални романи и се увличаше по екзотични начини за убийство. Той одобрително кимна.

— Да, изключително отровна е.

— За какво им е на добри хора като Ърни и Пука да отглеждат такова смъртоносно дърво?

— Най-напред, защото е красиво, особено когато цъфти.

— Цветовете му също са отровни.

След като погълна и последното парче кифла с мармалад, Ози облиза устните си и отвърна:

— Ако се извлече правилно, отровата само на един от тези цветове е достатъчна да убие една трета от населението на Пико Мундо.

— Струва ми се глупаво и дори извратено да полагаш толкова усилия за отглеждането на това смъртоносно чудо.

— Ърни Ин прилича ли ти на глупак и извратен?

— Напротив.

— Тогава сигурно Пука е чудовището. Сигурно с навика си да се подценява прикрива най-злия нрав.

— Понякога си мисля, че един истински приятел не би ми се присмивал така безпощадно.

— Скъпи Од, ако човек не се присмива открито на приятеля си, тогава той не му е истински приятел. Как иначе ще разбереш какво да избягваш да казваш, за да не станеш за смях на околните? Подигравките на приятелите са здравословни и те предпазват от глупостта.

— Определено звучи много далновидно.

— По-скоро посредствено. Искаш ли да те науча на нещо?

— Опитайте.

— Няма нищо безсмислено в отглеждането на бругмансията. В Пико Мундо е пълно с не по-малко отровни растения.

Отнесох се скептично към думите му.

— Чак пък пълно.

— Ти си толкова погълнат от паранормалното, че не знаеш почти нищо за нормалната природа.

— Нямам и време да играя боулинг.

— Тези олеандри са из целия град. Олеандър на санскритски означава „убиец на коне“. Всяка негова част е смъртоносна.

— Аз харесвам тези с червените цветове.

— Ако започнеш да ги гориш, от тях ще излезе отровен дим. Ако една пчела остане по-дълго на олеандъра, медът й става отровен и може да убие човек. Азалиите също са фатални.

— Всички отглеждат азалии.

— Олеандърът те убива бързо. Азалията, ако бъде погълната, те мъчи часове. Повръщане, парализа, спиране на сърцето, кома, смърт. Да не говорим за смрадливата хвойна, буниката, напръстника… всичките ги има в Пико Мундо.

— И след всичко това наричаме природата „майка“?

— Наричаме и времето „баща“, ала в него също няма нищо бащинско.

— Но, сър, Ърни и Пука Ин знаят, че бругмансията е смъртоносна. Всъщност точно заради това й качество са я засадили и я отглеждат.

— Мисли го като за Зен особеност.

— Щях, ако знаех какво означава.

— Ърни и Пука се стремят да разберат смъртта и да овладеят страха си пред нея, като я опитомят във формата на бругмансията.

— Звучи ми посредствено.

— Не. Дори е много прозорливо.

Въпреки че не ми се ядяха сладки, аз си взех и глътнах голяма хапка. Налях си кафе в чашата, за да има какво да държа.

Не можех повече да седя, без да правя нищо. Чувствах, че ако не взема нещо в ръцете си, ще започна да късам на парчета всичко каквото ми падне.

— Защо хората се примиряват с убийствата? — изрекох.

— Доколкото знам, убийството е престъпление. Какво те кара да мислиш, че се примиряват?

— Саймън Мейкпийс убива веднъж. И го оставят да убие втори път.

— Законът не е съвършен.

— Трябваше да видите тялото на доктор Джесъп.

— Не е необходимо. Имам писателско въображение.

Докато моите ръце бяха заети със сладките, които не ми се ядяха, и кафето, което не пиех, ръцете на Ози бяха спокойни и неподвижни.

— Често си мисля за всичките тези хора, застреляни…

Той не ме попита кого имам предвид. Знаеше, че говоря за четирийсет и един невинни граждани, простреляни миналия август в хипермаркета. Деветнайсет от тях бяха мъртви.

— От доста време не съм чел и гледал новини, но хората говорят по улиците какво е станало — продължих аз. — Така достига и до мен.

— Не забравяй, че животът не се върти само около новините. Журналистите казват: „Има ли кръв, има новина.“ Насилието продава вестниците, затова го отразяват.

— Но защо лошите новини се продават по-добре от хубавите?

Той въздъхна, облегна се назад и столът изскърца под тежестта му.

— Ето, вече се приближаваме.

— До какво?

— До въпроса, който те е довел тук.

— Тормозещият философски проблем ли? Не, сър, такъв изобщо няма. Просто… разсъждавам.

— Поразсъждавай и вместо мен тогава.

— Какво е сбъркано в хората?

— Кои хора?

— Имам предвид човечеството като цяло. Какво е объркано в човечеството?

— Доста кратко разсъждава.

— Сър?

— Сигурно ти е горещо на устните. Парещият въпрос току-що излезе от тях. Това е доста сериозна загадка за един простосмъртен.

— Да, сър. Но ще се задоволя дори и с някой от стандартните ви посредствени отговори.

— Правилната постановка на въпроса е свързана с три части. Какво е объркано в човечеството? Тогава… какво е объркано в природата с нейните отровни растения, нейните хищници, земетресения и наводнения? И накрая… кое е сбъркано в астрономическото време — както ни е известно, то ни лишава от всичко, което имаме?

Според Ози може и да бърках за неговата далновидност, но той е истински мъдрец. Очевидно животът го беше научил, че мъдреците често настройват другите срещу себе си.

Друг на негово място би се опитал да скрие гениалността си зад маската на глупостта. Той обаче предпочита да крие неизчерпаемата си мъдрост, като се преструва на начетен самохвалко, който се стреми да впечатли хората с енциклопедичните си познания.

— Отговорът на тези три въпроса — добави — е един и същ.

— Цял съм в слух.

— Няма да е правилно, ако просто ти го кажа. Няма да се съгласиш с мен и ще загубиш години да намериш отговор, който повече те устройва. Ако сам достигнеш до него обаче, няма да има нужда някой да те убеждава в правотата му.

— Само това ли ще ми кажете?

Той се усмихна и сви рамене.

— Аз дойдох при вас с парещ философски въпрос, а вие ме удостоихте само със закуска?

— Но доста обилна закуска. Ще ти кажа само, че ти вече знаеш отговора и винаги си го знаел. Не е необходимо да го откриеш, а да го разпознаеш и да го приемеш.

Поклатих глава.

— Понякога много ме обърквате.

— Да, — но винаги много се забавлявам с теб.

— Понякога сте дяволски загадъчен… — Страшният Честър продължаваше да седи на стъпалото на верандата и се взираше объркано в мен. — … като този проклет котарак.

— Ще го приема като комплимент.

— Нямах предвид това. По-добре да тръгвам. Като всеки път, преди да си тръгна, той напрегна всички усилия, за да стане от стола. Всеки път се плаша, че от този напън може да му се вдигне кръвното и да получи инфаркт.

Прегърнахме се, както винаги правим, преди да се разделим, сякаш никога повече няма да се видим.

Често се питам дали прераждането понякога не се обърква и лошата душа не се вселява в добро бебе. Предполагам, че мислите ми са богохулни, но пък с тази моя уста отдавна съм си отрязал пътя към рая.

Определено с това негово добро сърце Ози трябваше да бъде строен, здрав и с десет пръста. А моят живот щеше да е по-смислен, ако бях негов син, а не рожба на смахнати родители. Той попита:

— А сега какво?

— Не знам. Никога не знам предварително какво ще последва. То идва само.

Честър не се изпика върху обувките ми.

Минах през горичката и излязох през портата на задния двор.