"Свещеното пътуване на мирния воин" - читать интересную книгу автора (Милман Дан)

Трите същности

На другата сутрин птичките сякаш пееха по-сладко и светът беше по-красив. Силата ми се възвръщаше, а по лицето ми бяха останали само няколко кори. Прокарах ръка през двуседмичната си брада и реших засега да я задържа.

След като се подкрепих с тропическия плод и домашния хляб, които загадъчно се бяха появили върху скрина ми в стаята — поредният подарък от Сачи — излязох навън, съблякох се съвсем гол и се изкъпах под топлия проливен дъжд. Дъждът си отиде тъй бързо, както беше дошъл, облаците се разсеяха и на тяхно място се откри ясното чисто небе.

Тъкмо бях вчесал влажната си коса и се мажех с дебел пласт крем против слънце, когато Мама Чия се зададе отдолу по пътеката с познатата ми вече раница, бастун и широкото си муму. Впоследствие научих, че това е типичното й облекло и екипировка за преходи.

Тя спря на няколко пъти — веднъж, за да ми покаже една пъстра птица и втори път — един малък водопад и езерце, скрити за нехайните очи. След като поседяхме известно време, заслушани в звука на падащата вода, аз предложих да нося раницата й, но тя отказа с думите: „Може би следващия път.“

След това разговорът ни беше откъслечен. И двамата трябваше да внимаваме къде стъпваме по вечно калната пътека, осеяна с коренищата на дърветата.

Най-накрая се спуснахме по една стръмна клисура и се озовахме на неголямо песъчливо пространство — една от малкото плажни ивици по високия каменист бряг. И от двете ни страни вулканичните скали се възправяха право нагоре и образуваха извисени към небето канари.

Мама Чия извади леко одеяло от раницата си и го постла на земята. Приливът току-що се беше отдръпнал, оставяйки след себе си изравнен, корав и мокър пясък. Успокоителният морски бриз галеше лицето и гърдите ми.

— Мама Чия — рекох аз, — може би само така ми се струва, но имам чувството, че съм тук от около десетина дни, така ли е?

— Да.

— И едва не умрях от слънчево изгаряне и жажда?

— Да — каза тя отново.

— Е добре, не се ли възстановявам в такъв случай ужасно бързо?

Тя кимна.

— Работя с теб през нощта.

— Моля?

— Когато спиш, Съзнателната ти същност се отдръпва. Именно тогава мога да въздействам пряко върху Първичната ти същност — твоето подсъзнание — което отговаря за излекуването на тялото ти.

— Щеше да ми разкажеш повече за Първичната същност.

Мама Чия се втренчи в мен, сякаш обмисляше нещо. След това взе от земята една клонка и начерта с нея кръг в пясъка.

— По-добре да ти покажа, отколкото да ти обяснявам — рече тя и надраска набързо една човешка фигура с разперени ръце и кръг около нея — грубо подобие на прочутата рисунка на Леонардо да Винчи.

Без да се впуска в някакви коментари, тя седна на една пясъчна могилка, кръстоса крака и каза:

— Трябва да се погрижа да презаредя батериите си. Ако не са те научили как да правиш същото, те съветвам да подремнеш. Може би по-късно ще можем да поговорим.

— Но…

Мама Чия си пое дълбоко въздух и сякаш мигновено изпадна в дълбок транс. Известно време останах загледан в нея, но после вниманието ми отново беше привлечено от рисунката в пясъка. Изведнъж се почувствах сънлив в този зноен ден и доволен, че съм в сянката на околните хълмове. Опънах се на одеалото и затворих очи.

Мислите ми полетяха към Холи и Линда, там някъде в Охайо. Сякаш бяха на хиляди години от мен. Далеч, в това закътано заливче, отдъхвах на няколко крачки от една жена-шаман, чиято мощ ми предстоеше да открия. Само преди няколко седмици тя съществуваше за мен само в най-дълбоките кътчета на ума ми. Животът е изумителен, помислих си аз. След това изведнъж бях понесен от видение, подобно на сън. Не помня винаги сънищата си, но никога няма да забравя онова, което преживях тогава.

Спях и в същото време бях съвсем буден. В действителност виждах по-ясно от когато и да е било преди. Усмихнатото лице на Мама Чия се мерна пред мен и изчезна. В последвалия мрак се очерта човешки силует — тяло с разперени ръце и кръг около него. Но това не беше фигурата на Мама Чия върху пясъка, а ярко копие на оригинала на Леонардо да Винчи.

След това в миг собственото ми тяло се появи в кръга. То започна да се върти и да се премята в пространството.

От някаква вътрешна точка на наблюдение видях физическото си тяло да застива в покой; то стоеше изправено в гора под звездно небе. Осветена от бледата луна и облечена само в чифт гащета, фигурата беше разперила широко ръце, сякаш за да прегърне самия живот. С леко вдигната нагоре и наляво глава, тя се взираше през клоните на дърветата в проблясващите звезди, на фона на кадифеното черно небе. Виждах всичко това с най-отчетливи подробности — всяка нощна сянка върху всяко листо.

След това се появиха три светлини, които пламтяха в и около тялото, отделни и откъснати от неговата аура и енергийни полета. Вниманието ми най-напред се спря на землисто червеникавото сияние, което осветяваше областта на корема. Веднага разбрах, че това е Първичната същност.

След това отместих поглед към главата, където бялата светлина на съзнанието изпълваше Съзнателната същност и сияеше толкова ярко, че главата не се виждаше.

Съзнанието ми се издигна над главата, където забушува вихрушка от лъчи в цветовете на дъгата…

Изведнъж всичко се килна в налудничав ъгъл и някъде далече се чу тътен на гръмотевица. Светкавици разкъсаха небето. Чу се вой на вятър и дърветата започнаха да падат с трясък. След това физическата форма пред мен се разцепи на три отделни същества!

Висшата същност, която току-що бях започнал да съзирам да пламти в ярки цветове, изчезна. Оставащите две същности се промениха и приеха отчетливи материални форми. Първичната същност сега прие образа на дете, обградено от червеникав ореол. Детето трепна и се дръпна уплашено, когато следващата светкавица освети лицето, излъчващо първобитен ужас.

Съзнателната същност се оформи като сивкав робот, чиято компютърна глава излъчваше електрическо сияние. Роботът бръмчеше и цъкаше. Малко по-късно погледна сковано и безизразно нагоре към небето, сякаш пресяваше някаква информация и избираше най-вярната посока за действие.

При следващата гръмотевица, детето хукна панически и инстинктивно потърси защита под едно изкорубено дърво. Открих, че го следвам и го видях как се сгуши под дървото. Държеше се срамежливо и не продумваше нищо. Докато го гледах, аз се почувствах притеглен по-силно от светлината му.

За частица от секундата съзнанието ми се сля с това на детето. Зърнах живота през неговите очи и почувствах всичките му емоции. Объркан от безчетните образи от минали бури и асоциации от минали съществувания, аз се свих инстинктивно, когато серия от страховити картини — смесица от генетични спомени — прелетя през детския ми ум. Онова, което не можех да постигна с ясна логика, аз компенсирах с първичен инстинкт. Усетих наличието на огромен източник на жизнена енергия. Емоциите ми намериха простор, станаха по-силни. Мотивиран от примитивния импулс да оцелея, да търся удоволствието и да избягвам болката, аз се почувствах по-склонен да действам, а не да съзерцавам. Вътрешният ми свят беше неукротен, безизкусен и освободен от културни наслоения, правила и логика. В своята необузданост и пълнота бях енергия в движение, непосредствено свързан със света на природата и имах усещането за пълен комфорт в тялото си с неговите чувства и импулси.

Почти не притежавах умението да доловя изтънчената красота или висшата вяра. Познавах само приятните и неприятните усещания. Точно в този момент изпитвах дълбока потребност от напътствие, от някой, който да тълкува нещата вместо мен, да ми вдъхва увереност и да ме насочва. Нуждаех се от Съзнателната си същност.

И именно тогава, след като си беше съставил план за действие, роботът-компютър също влезе в изкорубеното дърво. Но той почти напълно пренебрегна мен, детето, все едно нямах никакво значение. Негодуващ и изпълнен с болка за това, че съм останал недооценен, аз го сръчках, за да привлека вниманието му. Защо отказваше да ме чуе? В края на краищата аз първи бях намерил това укритие! Продължи да не ми обръща внимание. Блъснах го отново и го ударих през лицето, но отново без резултат. Изпаднах в ярост, изтичах навън, грабнах един камък и го стоварих върху крака на робота. Това най-накрая свърши работа.

— Какво искаш? — попита той с равен глас.

— Чуй ме! — извиках аз.

В следващия момент съзнанието ми напусна детето и се сля с робота-компютър. Погледнах през очите на тази разсъждаваща машина и видях света с ледена и спокойна яснота. Детето, което бях преди, сега беше само някакво странично обстоятелство. Формулирах решение как да уталожа тревогите му.

Точно тогава бурята отмина и детето изтича да играе навън. Оставих този проблем настрана и тръгнах сковано през гората. Необезпокояван от емоции и чувства, моят свят беше подреден, добре устроен и ужасяващо ограничен. Виждах гората в отсенките на сивото. Красотата за мен беше дефиниция, категория. Не знаех нищо за Висшата същност или за вярата. Търсех само онова, което беше полезно и конструктивно. Тялото беше за мен ненужен товар, машина, позволяваща ми да се движа и да се възпроизвеждам — инструмент на ума.

Защитен от компютърния си ум, аз бях недостъпен за прищевките на емоциите. И въпреки това, без игривостта на духа, емоционалната енергия и виталността на детето, аз не живеех истински. Само съществувах в стерилен свят на проблеми и решения.

Съзнанието ми като че ли излезе от някакъв унес и подавайки се на внезапния и непреодолим импулс да почувствам гората още веднъж, да изпитам надигащите се енергии на живота, аз се откъснах от Съзнателната същност.

От новата си точка за наблюдение видях едновременно Съзнателната и Първичната същност, обърнати с гръб една към друга, в техни собствени светове. Стига само да можеха да бъдат заедно, колко по-богат би бил животът им!

Оцених детската невинност и инстинктивната телесна мъдрост на Първичната същност; дадох си сметка за разума, логиката и способността за усвояване на знания на робота-компютър — Съзнателната същност. Но без вдъхновението на Висшата същност животът беше блудкав, незначителен и непълен.

Когато осъзнах това, чух Висшата същност да ме зове някъде от гората и почувствах настойчив копнеж да се слея с нея. Познавах този копнеж от много години, може би през целия си живот. За първи път знаех какво търся.

Няколко мига по-късно отново попаднах в плен на Съзнателната същност. Окован в стоманения й ум, аз чух монотонния й глас да напява, в началото бавно и после все по-бързо: „Аз — съм — всичко — което — съществува. Висшата — същност — е — илюзия.“

Съзнанието ми превключи обратно в детската Първична същност. Всичко, което исках, беше да играя, да ми е приятно, да се чувствам силен и в безопасност.

Последва нов преход към Съзнателната същност и видях света в една светлина; след това преминах в Първичната същност и го видях в друга. Все по-бързо и по-бързо прескачах напред-назад между тези две същности, ум и тяло, робот и дете, мисъл и чувство, логика и импулс. Все по-бързо и по-бързо!

Събудих се и се изправих рязко, загледан в празното пространство — ужасен, потен и хлипащ тихо. След това постепенно осъзнах къде се намирам — заслоненото заливче, топлия плаж, небето, което преливаше от розово в пурпурно над спокойното море. Мама Чия седеше наблизо, неподвижна, втренчила поглед в мен.

Отърсих образите от видението си и се опитах да успокоя дишането си и да се отпусна. А на Мама Чия успях да обясня:

— Сънувах… лош сън.

— Лош сън ли беше това или огледало на собствения ти живот? — попита тя бавно и отмерено.

— Не зная какво имаш предвид — отвърнах аз. Но излъгах. Осъзнах това веднага, щом думите излязоха от устата ми. С новото ми знание за трите същности, аз вече не можех да претендирам, че съм „цялостен“. Бях разделен, лутащ се между егоцентричните, детски нужди на Първичната същност и студената отчужденост на Съзнателната същност — откъснат от Висшата същност.

През изминалите години умът ми постоянно бе сподавял чувствата ми. Той ги беше пренебрегвал и лишавал от стойност. Вместо да признае болката и страстта, които изпитвах, Съзнателната същност бе държала всичко под контрол, прокуждайки чувствата и връзките ми с хората.

Сега разбрах причината за онези физически симптоми, които преживях у дома — инфекциите, болките и страданията. Това беше моята Първична същност, която хлипаше и молеше за внимание като малко дете. Изведнъж осъзнах дълбочината на онази мисъл, че „Органите изплакват сълзите, които очите отказват да пролеят.“ Спомних си и едни думи на Вилхелм Райх4: „Неизразената емоция се натрупва в мускулите на тялото.“ Тези мъчителни открития ме потиснаха и обезсърчиха. Дадох си сметка колко дълъг път ме очакваше.

— Добре ли си? — попита ме Мама Чия.

„Да, добре съм“, понечих да отговоря аз, но се спрях и казах:

— Не, не съм добре. Чувствам се изцеден и подтиснат.

— Чудесно! — каза тя и грейна радостно. — Значи си научил нещо. Сега си на правилния път.

Кимнах и я попитах:

— В съня си се докоснах само до две същности. Висшата същност изчезна. Защо тя ме напусна?

— Не те е напуснала, Дан. Тя е с теб винаги, но ти си толкова погълнат от Първичната и Съзнателната същност, че не можеш да я видиш, нито да почувстваш любовта и подкрепата й.

— Но как мога да я почувствам. Накъде да поема сега?

— Добър въпрос… много добър въпрос! — засмя се тя и се изправи. Сетне преметна раницата на гърба си и тръгна бавно нагоре по скалистия път. Останал без отговори на много въпроси, аз я последвах.

Докато се изкачвахме по стръмната пътека откъм външната страна на скалата, пясъкът постепенно се превърна в камънаци и пръст. Извърнах се и погледнах заливчето, което беше малко под нас. Приливът наближаваше. Десетина метра по-долу една вълна се втурна към фигурата, която Мама Чия беше нарисувала върху пясъка. Премигнах и погледнах отново. Там, където преди имаше фигура и кръг, сега ми се стори, че виждам три фигури — малко детско тяло, квадратен и подобен на кутия силует и един голям овал. Миг по-късно вълната се плисна и отми всичко.

Изкачването беше по-трудно от спускането надолу. Мама Чия изглеждаше в добро настроение, но аз бях паднал духом. И двамата мълчахме. Докато я следвах нагоре по пътеката към тъмнеещата гора, през ума ми прелитаха серия образи от скорошното ми видение.

Когато навлязохме в сечището, полумесецът вече бе достигнал зенита си. Струваше ми се, че топлият нощен бриз преминава направо през мен. Нямах представа колко съм уморен, преди да вляза в колибата. Смътно си спомням, че се отбих в банята и после рухнах в леглото. За кратко чувах песента на щурците и сетне всичко потъна в мълчание. Тази нощ в съня си търсех Висшата си същност, но намерих само празнота.