Клифърд СаймъкЛека нощ, мистър Джеймс

I

Той се върна от небитието. Дойде в съзнание от безпаметността.

Усети аромата на нощния въздух, чу как шушнат дърветата върху брега над него и лекия ветрец, който ги бе накарал да зашепнат, се спусна към него и го опипа с меките си и нежни пръсти. Сякаш целият свят го преглеждаше за счупени кости, контузии и рани.

Той се надигна и седна. Постави дланите си върху земята, за да се придържа изправен и се втренчи в тъмното. Паметта му бавно се възвръщаше, а когато изцяло се възвърна, беше непълна и не можеше да му даде никакъв отговор.

Казваше се Хендерсън Джеймс, беше човешко същество и седеше някъде на една планета, наречена Земя. Беше на тридесет и шест години и по свой собствен начин беше известен и заможен. Живееше в старо, наследствено имение на „Съмит Авеню“, което беше впечатляващ адрес, макар да бе изгубил част от своята изисканост през последните двадесетина години.

По пътя горе, над речния насип мина кола. Гумите й изсвистяха върху паважа, а фаровете й за миг осветиха върховете на дърветата. Някъде далече се чу глухо изсвирване. А някъде другаде се чуваше как някакво куче лае с неотслабваща злост.

Той се казваше Хендерсън Джеймс и ако това бе вярно, защо тогава беше тук? Защо един Хендерсън Джеймс ще седи на склона на речния насип, ще слуша вятъра, шушнещ в дърветата, приглушеното изсвирване на кола в далечината и лая на някакво куче? Нещо не беше наред. Нещо се бе случило и ако можеше да си спомни какво е то, това сигурно би дало отговор на въпроса му.

Трябваше да свърши някаква работа.

Седеше и се взираше в нощта и скоро усети, че трепери, макар да нямаше никаква причина, защото не беше чак толкова студено. Зад насипа се чуваха късните, нощни шумове на някакъв град, далечното бръмчене на коли и още по-далечният вой на сирена, накъсан от поривите на вятъра. По едно време в някаква улица наблизо премина човек и Джеймс се заслуша в стъпките му, докато накрая те се изгубиха.

Нещо се бе случило и имаше да се свърши някаква работа, нещо което той изпълняваше и което по някакъв странен начин бе прекъснато от необясним инцидент. А инцидентът го бе запратил да лежи тук върху речния насип.

Джеймс се опипа с длани. Дрехи… къси панталони и риза, здрави обувки, часовникът му и оръжието отстрани в кобура.

Оръжие ли?!

Работата изискваше оръжие.

Той е търсел нещо в града — нещо, за което е трябвало оръжие. Нещо, което е дебнело в нощта и е трябвало Джеймс да го убие.

Тогава дойде отговорът, но дори след като го осъзна, той стоя неподвижен миг-два, чудейки се на странната, методична и постепенна последователност, която го бе довело до отговора. Първо си спомни своето име и основните неща, свързани с него, после дойде осъзнаването на това къде се намира и причината, поради която се намираше там и най-накрая — осъзнаването, че имаше оръжие, което трябваше да бъде използвано. Тази бе логиката на мислите му — съвсем ученически начин да се стигне до отговора.

Аз съм човек на име Хендерсън Джеймс.

Живея в къща на „Съмит Авеню“.

В къщата на „Съмит Авеню“ ли съм?

Не, не съм в къщата на „Съмит Авеню“.

Аз съм на някакъв речен насип.

Защо съм на този речен насип?

Но човек не мислеше по този начин, не и нормалния човек. Той мислеше накратко. Цепеше направо и не го усукваше толкова.

„Това ясно, постепенно и настъпателно мислене е нещо ужасно“, рече си Джеймс. Не беше нормално, не беше правилно и изобщо нямаше смисъл… не повече от това, че се намираше на някакво място, без да може да си спомни как се бе озовал там.

Той се изправи на крака и прокара ръце по тялото си. Дрехите му бяха спретнати — не бяха мръсни и измачкани. Не беше бит, нито пък изхвърлен от някоя кола. По тялото му нямаше синини или рани, а по лицето му нямаше кръв. Всичко си бе на мястото и той се чувстваше добре.

Джеймс пъхна пръсти в ремъка на кобура си, повдигна го нагоре и той залепна за хълбоците му. Извади оръжието си и го провери с рутинна вещина. То бе готова за стрелба.

Джеймс тръгна нагоре по насипа и стигна пътя. Прекоси го с енергична стъпка и застана на тротоара, зад който се виждаха няколко нови бунгала. Той чу, че идва кола и с един скок изчезна от тротоара, клякайки до няколко кипариса, посадени в единия край на поляната. Движението му бе инстинктивно и той стоеше приведен до храстите, чувствайки се малко глупаво от това, което бе направил.

Колата отмина и никой не го видя. Сега Джеймс видя, че те не биха го забелязали, дори ако бе останал на тротоара.

Не бе уверен в себе си — сигурно тази бе причината за страха му. В живота му имаше бяло петно, някакъв мистериозен инцидент, който той не помнеше и незнанието му бе подкопало неговата сигурност и солидна основа на съществуване. Беше разрушило базата на неговата мотивация и в миг го бе превърнало в подплашено животно, бягащо и криещо се от хората, от себеподобните си.

Това, а също и онова, което му се бе случило, го караха да мисли по този ясен и настъпателен начин.

Джеймс остана клекнал до храста, наблюдавайки улицата и тротоара, усещайки с гърба си белите, призрачни бунгала, сгушени сред малките си градинки.

Внезапно в съзнанието му се появи дума: пудли. Непозната и странна дума. И все пак тя криеше ужас в себе си.

Пудлито бе избягало и Джеймс беше тук именно заради това, криещ се пред къщите на нищо не подозиращи и спящи граждани, снабден с оръжие и решен да го използва, готов да противопостави интелекта си, гъвкавостта на ума и силата си на най-кръвожадното и изпълнено с омраза същество, което можеше да се намери в галактиката.

Пудлито беше опасно. Човек не можеше да го залови и да го отглежда. Всъщност имаше специален закон срещу отглеждането не само на пудли, но и на други чуждопланетни зверове, които дори не бяха така кръвожадни като него. Имаше достатъчно причини за такъв закон и никой, а още по-малко той, Джеймс, би се осмелил да ги оспорва.

В този миг пудлито вилнееше някъде в града.

Джеймс изстина при мисълта за това, а в съзнанието му изплуваха картини на всичко, което би могло да се случи, ако той не заложеше чуждия звяр и не го убиеше.

Макар че „звяр“ не беше точната дума. Пудлито бе повече от звяр… някога Джеймс се бе надявал да научи колко по-различно от животно беше то. Не беше научил много, признаваше той пред себе си, нито дори съвсем малка част от онова, което представляваше пудлито, но беше достатъчно, дори повече от достатъчно, за да го уплаши.

Първо, Джеймс бе научил какво означава истинската омраза и колко плитка е човешката омраза, сравнена с тази на пудлито — дълбока, силна, изпепеляваща, ужасяваща… Това не бе сляпа омраза, защото със сляпата омраза човек лесно се справяше, а разсъдителна, пресметлива, мощна. Тя беше в основата на една интелигентна и смъртоносна машина за убиване, която насочваше своята хищност и коварство срещу всяко живо същество, което не беше пудли.

Защото звярът имаше мозък и дух, които управляваха основния инстинкт за самосъхранение срещу всички пришълци, които и да бяха те, довеждайки тълкуванието на закона до крайност, означаваща, че сигурност можеше да има само в една посока — смъртта на всяко друго живот същество. Никаква друга причина не бе необходима на пудлито, за да убива. Фактът, че изобщо имаше други живи същества, които се движеха и по този начин представляваха опасност за пудлито, дори да бе съвсем косвена, беше сам по себе си достатъчна причина, за да се извършват убийства.

Идеята бе смахната разбира се — някакъв инстинкт за убиване, вкоренен от прастари времена дълбоко в съзнанието на това същество, но може би не бе по-смахната от повечето човешки инстинкти.

Пудлито беше, а всъщност и в бъдеще щеше да е уникална възможност за изследване на чуждопланетната поведенческа психика. Ако получеше разрешение, човек можеше да ги изучава на тяхната родна планета. Но ако не получеше, човек понякога вършеше глупости като Джеймс.

А глупавите постъпки рикошират и се стоварват върху извършителите, както бе в този случай.

Джеймс протегна длан и потупа оръжието на хълбока си, сякаш по този начин можеше да получи някаква увереност, че бе достоен за задачата. В ума му нямаше никакво колебание във връзка с това какво трябваше да се направи. Той трябваше да намери пудлито и да го убие и то преди да се е пукнала зората. Всичко друго би означавало страхотен и ужасяващ провал.

Защото пудлито щеше да пусне пъпки. Отдавна бе дошло времето на размножителния период и на Джеймс му оставаха само някакви си часове, за да го намери, преди то да пусне на Земята десетки малки пудлита. А скоро те нямаше да бъдат малки. Няколко часа след пъпкуването, те заживява самостоятелно. Да бъде открито едно пудли, изгубило се в големия, спящ град, изглеждаше достатъчно безнадеждно начинание, а да се открият няколко десетки бе направо невъзможно.

Тъй че трябваше да се действа тази нощ или никога.

От страна на пудлито тази нощ нямаше да има убийства, защото звярът се бе съсредоточил върху едно-единствено нещо — да намери място, където би могло да си почине на спокойствие, където би могло да се отдаде с цялото си сърце и без да бъде прекъсвано, на създаването на нови пудлита.

Пудлито бе умно. Още преди бягството си е знаело къде трябва да отиде. То не би губило време да търси и пак да се връща. Знаело е къде отива и вече беше там, пъпките вече се надигаха върху тялото му, набъбваха, нарастваха…

Имаше едно място, едно-единствено място в целия град, където един чуждоземен звяр би бил защитен от любопитните хорски очи. Един човек би се сетил, значи едно пудли също. Въпросът беше дали пудлито щеше да се сети, че човекът също знаеше това място. Дали пудлито бе склонно да подцени човека? А ако знаеше вече, че човекът се е сетил, щеше ли да то да потърси друго скривалище?

Джеймс се изправи до кипариса и отиде до тротоара. Табелата с името на улицата, закрепена под една люлееща се улична лампа, му посочваше къде се намира в момента. Мястото бе толкова близо до онова, към което се бе запътил, че той едва ли би посмял да се надява на повече.