"Кандидат за „Хамама“" - читать интересную книгу автора (Вазов Иван)

II

Колата пак тръгнаха между зелените ечемици.

— Прекрасни хора са тия селяни — каза Хрисантов, — аз особено ги обичам за тяхното простодушие… Да, с изключение на някои селски попове — прибави той, като си науми за оназнощния американец.

— Прекрасни са, но трябва да се постъпва изкусно с тях и смело. Трябва да им придобиеш най-напред симпатията, трябва да им разправиш какво могат да очакват от тебе и какво ще работиш.

— То се знае, трябва да им се каже. Аз ще им изложа политическите си начала и поведението, което ще държа в камарата, ще им кажа, че ще имам за свота длъжност да браня във всеки случай интересите на страната и да се стремя за постигането народния идеал…

Иванов го пресече насмихнат:

— Късо… но продължавай… С какво още мислиш да се препоръчаш на населението?

— С нищо повече. В това, което казах, се съдържат всичките други задачи на един съвестен депутат. Това е доста, мисля.

Иванов се изсмя яката:

— Ти, братушка, по тоя начин няма да сдобиеш нито пет гласа: никой няма да разбере твоята песен. Хрисантов опули очи.

— Прави, както правят всички практични хора: обещавай, обещавай на населението, но не постигването на политически идеали, не защита на интересите на страната и на либералните й учреждения — това са работи, които нито се ядат, нито се пият — а — направа на пътищата му, намалението на данъка му, изпъждането на вякой ненавистен нему чиновник; обещавай помощ за училищата му и спечелване на съдбата му, ако я има в съдилището. Тия са най-чувствителните струни и върху тях трябва да биеш, ако искаш сигурно да влезеш в „хамама“. Ти можеш да не изпълниш ни едно обещание, но доста е, че си ги дал. Това доказва на селянина, че ти си влезнал в положението му и се интересуваш за него. После от случая зависи да поизмениш малко темата. Ти разбираш? Например, ако искаш да подействуваш въз някое чиновниче, кажи му само, че ще изработиш повишението му; говориш ли с попа — обещай му, че ще му заемеш сумата или ще го гарантираш поне за нея, с която да изплати дълга си за нивите, що купил лани; говориш ли с кмета, изругай хубаво ланския кмет и кажи, че ти се жертвуваш за народа, и всичко, каквото щеш; намериш ли някой учител, който не трепери от инспектора си и не съчувствува на противната нам партия, то му изкарай вестник „Съединение“ и му разправи поверително, че ако изберат тебе за депутат, то съединението на Източна Румелия с България ще се осъществи в двайсет и четири часа, а ако се случат там и селяни, притури, че и данък твърде нищожен ще се плаща тогава: едната четвърт от сегашния; в тоя случай можеш отвори речника си и да насолиш противника. В смесените села на турците пък заявявай, че ако гласуват за тебе, ти ще издействуваш пред правителството да направи от тях префекти и капитани и че твоят противник кандидат има намерение да построи в селото им, в тяхната махала, една голяма черква, за която е заръчал в Московията три големи камбани, за да им блъскат над главите заран и вечер, та да ги принуди да се изселят…

Хрисантов се изсмя:

— Аз не мога да направя това.

— Но другите го правят.

— Добре. Но аз съм честен човек и не мога да лъжа, нито да клеветя. Аз имам принципи.

— Тогава хай да се върнем.

— Защо?

— Защото честността е монета, която не минува на всеки пазар, а принципите са хубави да пълнят само стьлповете на вестниците, които никой не чете по селата. Няма да разберат. На, например видиш ли тая кръчма, дето ще се спрем? Заповядай да поприказваш на кръчмаря Кости за принципи… Навярно твоите приятели, които са минали оттука по делото ти, не са говорили за принципи, като са те препоръчвали. Постарай се да им не противоречиш.

Додето ставаше тоя доволно прозаически разговор, колата пристигнаха до кръчмата, що стои до шосето край село К.

Двамата другари слезнаха и влязоха в кръчмата.

Един човек в турски дрехи с овча шапка на глава и с възпретнати ръкави ги посрещна. Той беше Кости кръчмарят.

Самата кръчма не представляваше нищо особено от другите селски кръчми. Пак тия лавици и полици, въз които стърчаха, прави или похлупени, немити чаши и слъкла, пак тия стени, на които беше окачен кантар, няколко изсъхнали зайчи кожи, два-три замирисали и побелели суджука и разни други дрипели, пак тоя тезгях, въз който йерархически стояха наредени шулците за вино и за ракия, предвождани от едно грамадно нечисто гърне с език, в което почиваше по няколко дена виното, като чакаше охотници да го почетат. До тезгяха в едно срутено огнище беше увряно в топлата пепел едно кайвениче, за да има винаги топла водица за кафе на пътниците. Въз тезгяха на стената личаха картините на бойовете при Плевен и при Шипка, образите на руския император и императрицата и образът на българския княз Александър — с нещо попръскани; до тях висеше във вид на украшение един къс изсушена мая.

Докато Хрисантов се занимаваше да изглежда декорацията на кръчмата, Иванов беше почнал вече разговор Кости.

— Бай Кости — подкачи Иванов, като възсука замислено тъничките си мустаки и се намести хубаво на одърчето. — Как си? Добре ли си? Как отива кръчмата?

— Сполай богу, чорбаджи.

Хрисантов забележи, че другарят му има авторитет пред кръчмаря. Той прибра разсеяните си погледи от стените на кръчмата, за да слуша съсредоточено какво има да произлезе от разговора.

— Е, селяните, дето дохаждат тука, приказват ли за кого ще подават глас?

— А?

— Сиреч става ли дума кого ще изберат депутат?

Кръчмарят бързо дръпна щипците от огъня и се обърна вторачено към Иванова:

— Депутатин ли? Приказват, приказват.

— Е, за кого приказват, сиреч?

— Ех, чорбаджи, когото кажете вий… Вий няма ли да ни покажите кой?… Знайте, ний сме прости хора.

— То друга работа, но аз питам за кого селяните приказват?

Кости изгледа подозрително Хрисантова.

Хрисантов беше цял внимание.

— Приказват, че ще изберат… санким, завчера замина оттук Недьо Клисурецът, та им каза да изберат… какво го викаха, едно изги име беше…

Иванов му назова един от кандидатите.

— Не, не! Аз него зная… Три години съм купувал от баща му вино.

Иванов наименува друго.

— Цъ! Не.

— А кой е?

— А бе едно изги име.

— Izgue, ca va dire: un nom bizzarre — каза Иванов на другаря си, като се замисли; после попита:

— Да не бъде Хрисантов?

— Хъ, хъ, Християнов! За него казваха.

— Хрисантов — поправи го Иванов; — е какво, одобриха ли го?

— За него ще пущат книжка.

Хрисантов беше цял почервенял. Другарят му климна самодоволно, като че искаше да му каже: „Работата е опечена“, и после, като се обърна към Кости, прибави:

— Него, Хрисантова, да изберете, и аз него одобрявам… чуваш ли, Коста?

После, като взема решителен вид, посочи другаря си и каза:

— Ето господина Хрисантова! Кръчмарят, който в това време носеше кафето, смути се от това откритие и катурна на земята чашите.

— Господин Хрисантов! Благодарим, благодарим — каза Кости, като събираше с разсмяно лице разлеяните чаши отземята.

— Направи друго кафе. Па, чуваш ли, и ти да разправиш на всичките, че трябва да изберат господин Хрисантова.

— Че аз досега има да съм казал на сто души селяни за господина.

Кръчмарят излъга, защото краищата на ушите му завчас пламнаха. Хрисантов забележи това.

Иванов хвърли една рубла на одъра.

— Кости, прибери това… каквото остая — с него почерпи селяните… разбираш?

— Зная, зная си работата, чорбаджи — каза кръчмарят и смигна лукаво.

— Па ако се случи… то е моя работа, разбираш? Късо…

— Бъди спокойствен, от мене го имай господина. Нашият поп му е чел името някъде… Добър човек, по името се познава.

Когато колата пак потеглиха, Иванов каза приветливо на другаря сн:

— Работата, видиш, добре се почва… Тоя Кости ще свърши работата. Той ми е предан.

Хрисантов не отговори. Той само поклати печално главата си, като си науми как пламнаха одеве ушите на кръчмаря.

Каляската продължи към Дермендере, което се приближаваше. Хрисантов почувствува, че сърцето му хваща силно да тупа. Едно смесено чувство от страх, ожидание, неизвестност го направи на минута да съжали, дето се е решил да си дава кандидатурата. Той си пак въобрази суровите лица на кметове, в които трябваше да чете благосклонни намерения и на които трябваше приветливо да се усмихва; въобрази си всичкото самопожертвуване, което трябваше да направи на своето самолюбие, дори на своето човешко достойнство; представи си фигурата на свирепия американец, която рано или късно трябваше да среща.

Внезапно той попита:

— Познаваш ли попа от С.?

— Поп Андона ли? Познавам… защо?

— Представи си, сънувах го оная нощ — каза усмихнато Хрисантов. — Каква птица е тоя поп?

— Играй на въже, дяволът… и води сганта… Да видим — каза Иванов.

Хрисантов се намръщи.

Иванов бързо бутна возача: той съгледа из пътеката, що прекосяваше нивите, че се зададе един човек с шаячени сиви панталони, с шапка с червено дъно и препасан с един широк червен пояс.

— Чакай, това е Иван Катрата. То много добре стана — каза Иванов и спря файтона. — Катра, добра среща!

Бай Иван направи военен поклон и се усмихна.

— Къде, по агитация ли? — каза той.

— Май по такива работи — избъбра Иванов и като хвана за ръката Катрата и се наведе над ухото му, пошепна, за да не слуша возача:

— Иване, аз исках да те търся…

— Зная, зная — каза Иван, като хвърли знаменателен поглед първо на Иванова, после на Хрисантова, който го гледаше наблюдателно.

— Ще обиколиш и трите села, разбираш? — шушнеше Иванов ниско. После се обърна към другаря си и му избъбра нещо по френски. Хрисантов сърдечно се ръкува с Катрата.

— Зная, зная — каза Катрата, като хвърли един знаменателен поглед.

Иванов помисли и продължи пак на ухото му:

— Господин Хрисантов, разбираш, ще ти благодари, както трябва. Ти само работи мъжки.

— Зная, зная — отговори Иван, като хвърли знаменателен поглед тоя път само към Хрисантова.

Хрисантов бръкна в пазвата си и каза на Ивана свенливо:

— На, за разноски…

— О, не трябва, не трябва — каза Иван, като пусна в джеба си веществото; — аз за ваша милост какво има, че ще се потрудя… О, не трябва, не трябва…

Тая скромност плени Хрисантова. Когато колата се поотдалечиха, Иванов се обърна, погледна назад към Катрата, който полекичка идеше подир тях, и каза на Хрисантова:

— Прекрасен човек е тоя Катра. Той е агитатор по професия… роден е за такъв… По моя избор лани той беше божествен… Голямо щастие, че се срещнахме. Жално, че забравихме да го качим при файтонджията, доде идем до селото.

— Прекрасен човек, наистина жално — каза Хрисантов, като и той се извърна назад.

А в това време Катрата си казваше:

— Сега аз скубя от две места. Дявол да го вземе, добра печалба. — Катрата беше агентин вече на Хрисантовия противник, уви!

Най-после приближиха до селото.

— Сега ний най-напред ще идем у дяда Стоила. Той ми е познат и много влиятелен в селото. Син му е кметът — каза Иванов, когато колата влязоха в Дермендере.