"Тотка" - читать интересную книгу автора (Вазов Иван)

IV

Луната осветляваше през листнатата мрежа на акациите част от алеите на Градската градина, които на всяка минута ставаха по-пусти. На едно столче, под тъмния заслон на бряста, седяха още двама души и приказваха: момък и девойка.

Момъкът пушеше цигара. При всяко дръпване краят на цигарата светваше по-силно и осветляваше тънички мустаци над румени уста; няколко игриви зари от луната сегиз-тогиз се промъкваха между полюляваните от зефира листа и осветляваха мигновено кръглото лице на Тотка.

Градината пустееше и ставаше по-безлюдна.

— Тодорице, защо се съмняваш в моето честно слово? — подзе момъкът, прекъснат от минаването близо на един закъснял човек, разговора.

— Аз ли? Защото на мъжете е свойствено да лъжат — отговори Тотка, като шареше с края на омбрелата си пясъка.

— Всичките?

— Да.

— Ти си много млада, за да дойдеш до такова заключение за хората.

— Да, но…

Тя замлъкна.

— Ти знаеш, че те обичам?

— Знам.

— И ти ме обичаш, в това не се съмнявам.

— Не се съмнявай.

— Тогава защо съмнение? Аз ти казвам онова, което мисля и което вярвам. Ти идущата година свършваш акушерство, а аз свършвам педагогическия факултет. После сме щастливи… тоест, и сега сме щастливи, но тогава ще бъдем законно и напълно щастливи. Ние сме роби на глупавите обществени условия…

— Аз ще оставя баба Ганчовица, не мога да й пренасям тиранията — каза Тотка.

— Остави я.

— Трябва да потърся стая.

— Ела у Кулини, има сега свободна.

— Има?

— До моята стая…

Тотка гледаше месечината.

— Ох, колко хубаво! — въздъхна тя. Гласът й трепереше, а умът й се понесе в бъдащето…

Един нисък човек с дебела тояга и с умерени стъпки мина из ближната алея и се изгуби нататък.

Момъкът извади часовника, турна цигарата над него, смукна и освети циферблата.

— Десет и половина часът — каза той.

— Малко ме е грижа — изшушна Тотка.

— Щастливите не питат за времето — засмя се той, като я обгърна около врата и я цалуна.

— Тук е много тъмно, да станем — каза тя и се изправи.

И той стана.

— Нощта е толкова очарователна, щото не ми се иска да се прибера, нито да се разделим.

— И аз също.

— Да походим.

Фанати ръка под ръка, те направиха няколко обиколки из алеите. Луната се тулеше често зад облаците, тишината в градината не се нарушаваше вече от никой минувач.

Поседнаха пак на едно столче, отдето през дърветата се гледаше бюфета. Тогава видяха, че фенерите пред него бяха изгасени и вратата му затворени.

— Да излезем по-скоро, че може да заключат градината! — каза Козачев.

Станаха и тръгнаха към най-близката порта. Но я намериха заключена вече. Отидоха при друга — и тя също. Тогава се смутиха. Те не бяха усетили как се е минало времето и сега оставаха пленници в градината! Лутнаха се към другите врати, дано някоя бъде отворена, и ги намериха затворени. Те бяха запъхтени, потни от тичане из разните заглъхнали алеи. Фенерите осветляваха отвън улицата, глуха, както и градината. Спряха се разтревожени, уплашени. Те трепереха при мисълта, че може да се принудят да пренощуват на някое столче като нощни нехранимайковци. Хладничко ставаше и Тотка потръпваше под леките си дрехи. Месецът съвсем залезе зад облаци и алеите потъмняха и се сляха с черните силуети на дърветата.

— Не можем по никой начин тук да останем — каза Козачев; — полицията прави ноще преглед из такива места поради крадците. Трябва да повикаме стражар, като замине по улицата.

— Как ще му обясним? — попита Тотка.

— Закъснели сме и нищо…

— А ако ни попитат кои сме?

— Мъж и жена.

— А ако се усъмнят и ни заведат в участъка, па изпитат утре? — попита Тотка развълнувана.

— Чорт го зел, това е възможно — изгълча Козачев със зъбите си.

— Тогава аз съм опозорена и мене ще ме изпъдят от училището.

— Не се безпокой, защо ще се усъмнят? Какво лошо сме сторили? При това акушерките не са длъжни да бъдат светици, а да си извършват добре работата, която няма нищо с бщо с буржоазната нравственост.

Но Козачев сам разбра, че тоя софизъм не можеше да успокои девойката, и си блъскаше ума да намери изход из това мъчно и в същото време глупаво положение. Те се бяха спрели пред вратата срещу улица Леге. Уличният фенер фърляше тиха светлина към тях.

— Но ние не можем тук да спим! — каза той.

Един конен стражар се зададе на улицата. Той го извика решително. Стражарът спря.

— Моля, кажете комуто трябва, да отворят градината, че сме закъснели с жена си, без да знаем, че портите тъй рано се затварят.

Стражарът се вгледа в тях, повърна коня назад и бързо отиде към участъка. Туптенето скоро заглъхна в тъмнината.

Тотка плачеше.

— Аз съм изпъдена!

— Ужасно! — мислеше Козачев. — Сега — участък, разпитванета, поразии… Мигар да се префърлим през куклите? — Той се качи на зида, на който стоеше желязната ограда на градината, и се убеди, че тоя план е неосъществим и безумен. Внезапно из една алея към тях се зададе нисък човек с тояга и приближи.

— Кой е тук? — попита Козачев.

— Пазачът — отговори човекът.

— Ах! Пазачът! — извикаха радостно Козачев и Тотка. Помолиха го да отключи.

— Тая врата е само притворена — каза пазачът, — нея не заключваме още…

В един миг студентът и Тотка бяха на плочника. Те си отдъхнаха с облекчение.

— Да вървим сега! — каза той и фана я под мйшница и я поведе. Когато закривиха и зеха пътя към девическата гимназия, зададе се насреща конният стражар и един пеши. Двамата млади си заминаха спокойни, изгледани внимателно от пазачите на тишината.

— За нас са — пошушна Козачев.

— Как глупаво щяхме да се опозорим! — пошушна Тотка. И двамата забързаха да се отдалечат по-скоро. Сега те бяха щастливи и се притискаха нежно; Козачев сещаше на ръката си бързото туптене на Тоткиното сърце и топлината на тялото й.

На бабината Ганчовичина вратня удариха много пъти, но никой не им отвори. Подир тия безответни тропания те изгубиха надежда.

— Нарочно не отваря — пошушна Тотка; — сърдита е, тя ме предупреди, че няма да отваря след полунощ.

— Сега? — попита в недоумение Козачев. — Да идем у нас, при Кула да спиш?

Но Тотка не даде да се издума.

— Боже мой! Недей!

Потропаха пак, за сетен път.

— Тогава да идем в хотела?

— В хотела? — извика с ужас Тотка.

— Именно там е в безопасност твоята репутация. Тебе те не познават, ще минем за женени.

Тоткиното сърце туптеше. Той стискаше ръката на девойката. Стояха няколко секунди мълчаливи.

— Добре — пошушна тя.

Козачев я поведе пак и се изгубиха нататък.