"Хъшове" - читать интересную книгу автора (Вазов Иван)

Явление 2

Горните, Македонски и Бръчков (влазят)

Македонски. Бре, песоглавци, бре, гладници недни! Защо ме не чакате, ами ще изплюскате всичкия фасул? (Грабва една лъжица и сяда.)

Хаджият. Македонски, какви са политическите новини из България?

Македонски. Известията, които получихме из България, казват, че вие като едни каталани сте седнали да плюскате, без да чакате Македонски. Аристократи крастави!

Странджата (към Бръчкова). Какво желаете, господине? Ваша милост от България ли идете?

Всичките обръщат очи към Бръчкова.

Македонски (става). Ах, пустата ми куфалница! Забравих да ви рекомандиша господина Бръчкова… (Към Бръчкова.) Господин Бръчков, заповядайте! Тия са нашите другари, български поборници и герои. Господа, Бръчков иде тозчас от Свищов; на скелята се намерихме и запознахме. Позабавихме се в едно кафене в приятелски разговор за нашето драго отечество и поиграхме на книги… да се мине времето — до обед. Той е побягнал от бащината си къща и от тиранската Туркия, защото, понеже неговото благородно сърце не може да търпи вече варварството. Ето на, той пожела и аз го доведох при нас, та с нас заедно да дели залъка или по-добре — глада и теглилата. Той направи като нас. Той е наш брат и достоен син на майка България. И тъй, братя мили, аз пия за най-младия ни другар! Вива! Да живей България!

Всички. Да живей! (Чукат се с Бръчкова.)

Попчето. Да живей българската младеж!

Хаджият (към Бръчкова). Какво ново-вехто има по вас?

Бръчков. Новото е вечно едно и също: страдания и тежки неволи за народа. Турците грабят, убиват, мъчат беззащитните наши братя… Страхота… Не може да се диша вече в България… Народът слухти, очаква помощ… Готов е за борба… Ножът е опрял до кокала… Надеждата му е от емигрантите да се даде знак за началото… И той като един човек ще стане.

Странджата. Юначе, дай да те целуна! (Целува го бързо по челото.) Братя, очите ми се наливат със сладки сълзи, а душата ми с благодат господня. Ето народният дух какво нещо е: побягнал от рахатлъка, от богатството на баща си и дошел тука — в чужбина — да страда и да се готви за народна свобода… Ех, не са били напразни нашите усилия, свободният дух се посея в сърцето на българите… Всички чакат само да им се каже: ставайте! Юначе, жив да си! Ние пак скоро ще поздравим балканските върхове.

Македонски (на Бръчкова). Негова милост, дето ти говори, е прочутият Странджа, славният знаменосец…

Хаджият. Странджа! Да живееш за тия златни думи!

Странджата. Да, момчета, моите дни са прочетени; но аз няма да умра; не искам да умра, докогато не развея пак в Стара планина лъвския пряпорец.

Всичките (чукат се с него). Да живей знаменосецът!

Странджата (покъртен). Благодаря ви, братя мили, за честта. Няма по-голяма радост за мене, стар хъш, отколкото да се намирам между вас, мои братя по кръв и по страданията… Нашите славни битки в отечество България ги помни народът. Те разбудиха народа и му вляха в сърцето желание за свобода и за правда. Но ще кажете: днес кой ни зачита и ни припознава тука? Мирувайте. Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. Нищо повече. Какво ни трябва друго? Пари ли? Пари не щем, за пари не сме проливали кръвта си, защото тя е по-скъпа от всичките милиони на влашките богаташи. Ние нямаме потреба от имане; ние се принесохме жертва на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде освобождението на България. Ни повече, ни по-малко… Наистина, мъчно е за вас да гладувате и да се скитате немили-недраги по чуждите земи; мъчно е и за мене с уморените кокали и болните гърди да шетам и да върша тия работи — аз, дето едно време носех левското знаме из планините, аз, храбрият Странджа — тая ръка сега държи лъжицата. Станахме баби! Ах, братя мили!

Всичките (с наведени глави пазят дълбоко мълчание).

Странджата. Ама, братя, няма що да жалим. Ако ние сме скитници и голтаци, в България нашите бедни братя са хиляди пъти по-зле. Не трябва да се отчайваме. Додето имаме ръце и крака, и кръв в жилите си, и огън в сърцата си, отечеството все има нужда от нас. Ако не днес, то утре ще удари пак часът. Ние трябва пак да сме готови; аз, със старите си кости, пак ще взема байряка, бари още един път да го издигна в битката и да викна: свобода или смърт! — па тогава да ми вземе господ душата.

Няколко души. Да живей България!

Други. Да живей храбрият знаменосец!

Македонски. Да го вдигнем!

Спущат се и вдигат Странджата.

Странджата. Благодаря, благодаря, братя!

Бръчков (развълнуван). Господа, не е имало по-щастлив ден за мене от днешния. Пръв път душата ми се пълни с велики и нови чувства от това, което виждам и което чувам… Сега се намирам аз в един друг свят. Тия велики думи: свобода, борба, отечество — съм ги произнасял в България с трепет и крадешком, като че правех едно престъпление… Тука — друго. Сега съм между свободни юнаци. Сега дишам свободно и ми се плаче. Аз се преродих между вази. Не, България не е изгубена с такива синове. Гордея се, братя, че съм между вас. Само смърт ще ни раздели.

Всичките. Да живей славната българска младеж!

Македонски. Вдигайте Бръчкова!

Всички вдигат с викове Бръчкова.

Хаджият. Слушайте! „Тръба ечи!“ да запеем!

Всички. „Тръба ечи!“, „Тръба ечи!“. Захващайте!

Македонски. Хайде, всички, яката, да се чуй до Балкана, да потрепери султанът! (Запяват гръмогласно. Македонски придружава пеенето си със силни ръкомахания.)