"Хъшове" - читать интересную книгу автора (Вазов Иван)

Действие първо

Явление 1

Кръчма в земята. На една страна оджак; до него полички с разни съдове. В един кът нечисто легло; вехти столове и маси; по стените накачени револвери и картини от българските въстания; надписи: „Да живей Странджата, храбрият знаменосец“, „Да пукне Мидхад паша!“

Странджата, Хаджият, Попчето, Мравката, Дерибеев. Странджата, прислан с престилка, готви при оджака. Хаджият и Мравката, излегнати на леглото, до една маса; Попчето и Дерибеев играят на книги.

Хаджият (удря по масата). Аз пак ти казвам, че ти много грешиш, Мравка: няма оттогава три години и всичко се разбъркало в ума ти. Младо момче си още, пък паметта ти отслабнала като на 80-годишен старец.

Попчето (на Дерибеева). Хей, хей, байно! С какво прибираш книгите?! Това не е фанти, ами поп… Дяволо недни!

Дерибеев. Погрешка бе, брате… На Странджата книгите не можеш да ги разпознаеш, така се изтъркали и оцапали, като неговия кожух.

Странджата (извръща се с лъжица в ръка). Ти не лай, Дерибей, на кожуха на Странджата, че да не е тоя кожух да ти готви и те храни, ще гладуваш като куче по браилските улици. (Към Мравката.) Ама и аз казвам, че имаш грешка, Мравка: не при Караисен отрязахме главата на черкезина и вземахме коня му, а при Върбовка. При Караисен, помня, никой курбан не направихме… Там нали излезе, та ни посрещна със славою и честию беят и ни нагости като едни паши?

Мравката. Нека бъде при Върбовка. Та тогава ви казвам, и Александър Василев се нарани с револвера си: не знаеше да го управлява. Момчето дотогази оръжие не бе пипало. Аз добре му виках, като тръгнахме оттука: „А бе, чоджум, не си за нея работа; стой си, слаб си, малък си; стига, бачо ти че иде с нас.“ Не щя…

Хаджият. А бе то тогава само него ли бе хванала лудост? И аз бях болен, трескав… Колко ми думаше доктор Чобанов: „Хаджи, ще останеш на пътя нейде, на огън ще те пекат черкезите.“ Не! Тръгнах. Стои ли се тогава? Вземах си аз от господаря заплатата — шест наполеона; купих си една славна винчестерка и сулфато, па хайде през Дунава с Тотя войвода… Думата беше за Александра; такова народно момче не бях видял…

Странджата (с лъжица в ръка, извръща се към говорящите). Истина, разпалено момче беше този Александър. И брат му Стойно беше още по-голям юнак. Бог да го прости… видях го, като падаше и извика: „Отидох си, майчице!“ А тогава, тамам битката беше в разгара си, огън отвсякъде, хиляди черкези с пушките: пата, пата, пата… Ние зад скалите. Само байрякът се развява… „Удряйте, момчета“! — викам… Ама гледам: ха, ха, ха — ще ни загащят. Войводата — и той реве като лев… Тогава излязох на открито — не ме сдържа. „Напред бре, момчета! Напред!…“ Па всички с ножовете като луди се спущаме… Тогава един куршум ме закачи по бузата. Ето, от Върбовка нося тая рана.

Мравката. Хаджи, дай една цигара тютюн!

Хаджият (бърка в джоба си). На. Само малко прах е останало, и то от махорка… Па си купувай веке: Стефан тютюнджията не ми дава веке на вяра. „Превземете, каже, Русчук: дордето сте живи, се бохча-тютюн ще пушите.“ Сюрмашия до шия.

Попчето. Настали са седемте гладни години за нас. Изпродадохме на евреите и ризите си. Аз вчера се простих и с последното си възпоминание, което ми беше най-скъпо: с револвера си. Когато го отнесе евреинът, доде ми да заплача. Такова кучешко тегло не се търпи! (Хвърля книгите.)

Дерибеев (става). Господине, защо престаяш? Играта е моя. Плати тука един франк! Бъди честен европеец!

Попчето. Един франк? Че аз да имам един франк, ще се оженя бе, глупец!

Хаджият. Ето защо аз предлагам, господа, да прегърнем комуната. Да станем комунисти! Няма богати, ни сиромаси; всичко ще делим наравно. Приемате ли?

Дерибеев. Ние приемаме, но да видим приемат ли и ония, с които ще делим — богатите.

Попчето (гневно). Ако не приемат, ще ги вземе дявол! Утре ще ида при Христовича, дебелокорместия богаташ, и ще му кажа: „Господине, имаш пълна каса с хиляди златни наполеони; дай тука барим няколко, да не мрат гладни народните хора, че ако те стисна за гръкляна, ще ти изкарам пулястите очи из конската глава навън!“ Давам ви честно слово.

Дерибеев (сипува си ракия). Дявол да ви вземе вас: народни хора!… Скамбилджии и пунгаши…

Попчето (гневно). Ти си чорбаджийско мекере!

Дерибеев (гледа го разярен). Кому казваш „мекере“, господине? Аз съм се бил!

Странджата. Я не се карайте, ами се наредете да обядваме, че фасулът увря. Дерибей, помогни, дай лъжиците! Хаджи, я бръсни малко масата, че е заприличала на купище от твоите вонещи цигари!… Яжте, песоглавци недни: додето е жив Странджата, може да гладувате, ама няма да умрете отглади; който иска да си е сит и нагоен, да си е останал в бащиния си дюкян или да продава народността си и съвестта си като Петреска… Ние сме хъшове; нашата храна е идеята, народната идея… Хай сядайте, сърбайте. Дерибей, стори ми сега и мен място, да седна и да те разделя от Попчето, че и двамата сте кокички, само гледате да се сдавчите… Де остана Македонски?

Сядат всички и ядат.

Хаджият. Той отиде тая заран в затвора да занесе на Крумова малко тютюн. Крумов пак е влязъл в дранголника за един скандал… А сега Македонски кой го знае де се е заплеснал на комар.

Странджата. Кой му е крив: петима Петка не чакат.

Хаджият. Странджа, колко франка съм ти длъжен?

Странджата. Дяволът знай; хъш търговски тефтер държи ли? Та и защо? Хвани босия, та му вземи цървулите.

Хаджият. Странджа, докачаш ме на честолюбието…

Странджата. Когато умра, чети ми барем молитва на гроба. Това умееш, бил си поп.

Хаджият. Кажи по-добре сега да ти чета, да живееш, че ако хвърлиш петалата, ще изпукаме отглади.

Попчето (вдига чашата). Наздраве! Да пукне Мидхад паша! Долу чорбаджиите!

Дерибеев. Дай боже… Попчето кълне като бабичка. (Смее се.)

Попчето. Дерибей, ти мълчи там: ти си чорбаджийско мекере. На Маргулеска шест месеци беше лакей на колата.

Дерибеев (грабва стола, за да го удари).

Странджата (разтърва ги). Хей, какво правите? Чувайте! Ако продължавате да правите скандали в избата ми, ще ви изпъдя и двама ви на улицата… Заклевам се в Мидхадпашовите бесила!

Хаджият (пие). Их, тоя лояв, шкембест търбух… Ако го не продупча някой ден, да ме не викат вече Хаджият… Не дава нито счупен бан. Свила му се змия в кесията… Комуна, комуна!…

Попчето (пие). Тия чорбаджии се хранят със сиромашкия пот… Аз казвам, че преди да изтрепим турците, трябва да изколим тях. Няма друго спасение…

Странджата. Ти, Дерибей, си сбирай устата. Не забраняй чорбаджиите в Странджовата кръчма. Чорбаджиите са свини безчувствени.

Хаджият. Долу народните изедници!

Мравката. Да живеят сиромасите!… Да живей комуната! (Обръща се към Странджата.) Ето кому аз целувам ръцете и краката; нему се покланям… Той е благороден и светец, защото има милост за бедния народ… Каквото има, дели с гладните и голите. Странджа, тебе паметник трябва да се въздигне!

Странджата (присипва му чорба). Не философствувай много, ами сърбай. (Присипва и на другите.)