Контофре. При всичко това, събитието не трябва да удивлява дъщерята на великий Иван Асеня. Няма корона в цяла Европа, достойна за царственото чело на нашата прелестна княгиня.
Тамара (стои вцепенена).
Борислав. Бароне, ти говориш една опасна шега! (Хваща си меча.)
Контофре. Воеводо, твоите съмнения оскърбяват и мене, и княгинята. (Към Тамара.) През твоето отсъствие, княгиньо, царят прие пратениците на крал Фредерико, които носеха предложението му. Сега разбрах защо царят ми заповеда да те уча италиански. Аз бях честит да видя и даровете: за тебе скъпоценна и чудна бисерна огърлица, китайски свилени платове, златотъкана мантия, златен пръстен с голям диамант и въз всичко това сърцето на един млад крал; за баща ти — два великолепни опитомени рогача, един зебър, златообковани оръжия… но, княгиньо, да вървим.
Борислав (гневно). И царят склони?
Контофре. Ако не беше така, щях ли да се осмеля да поздравя княгинята? Сбогом, войводо. Но бързай, княгиньо, царят два пъти те дири. Ела.
Тамара (гледа отчаяно Борислава и излиза отдясно).
Контофре (гледайки към Борислава, ниско). Любов! Любовта победи победителя. (Излиза.)
Борислав (няколко време стои занемял). Сгодил я, сгодил я вече! О, колко съм се мамил в своята душевна простота! Аз леех кръвта си по бойните полета за неговото величие, аз галех в душата си светлата надежда, че родът ми, заслугите ми, лаврите ми… (Спира се със страдалчески сбърчено чело.) И в часа, когато се готвех да коленича пред него с молбата си… той бил вперил очи надалеко в една друга глава с корона, която само за това е ценна за него, че има корона!… Но тя? Какво ще стори там? (Ходи малко.) Настават в мене минути на незивестност, по-страшни от вековете. (Излиза бързо отляво.)